What do you think?
Rate this book
Истории от последното измерение #1
Пътуване през спомени ч. 1
"... И когато всички познати и непознати Вселени бяха заличени...
Когато всички известни и неизвестни Светове просто се стопиха...
Когато всички разгадани и неразгадани Измерения завършиха житейския си цикъл...
Остана само едно... ПОСЛЕДНОТО ИЗМЕРЕНИЕ."
Добре дошли в Последното измерение. Свят, който бе отреден на Живота и добродетелите... И който безмилостно падна в плен на завистта, властолюбието и порочността. Качества, присъщи на онази човешка раса, в която всеки индивид стои на границата между вътрешните си светлина и мрак.
......
За книгата от Петър Атанасов, из статия в списание scifi.bg:
"Изграден напълно върху идеята за антигероите, романът е колкото фентъзи, толкова и реплика на реално заобикалящия ни свят. Опитвайки се да избяга от идеята за група приключенци, борещи се срещу злото, авторът ориентира сюжета към герои, които вече поддали се на порочната си природа, се опитват да спасят собственото си съществуване. В „Пътуване през спомени“ Маринов не залага толкова на мелетата и насилието, типични за фентъзи жанра, а отваря редица философски и социални проблеми и дилеми.
„Дали има чисто добро и чисто зло?”; „Дали съгрешилите имат право на изкупление, дори когато са пропиляли всичките си шансове?”, „Дали има надежда в свят, който целенасочено бяга от нея?” – Част от множеството въпроси, които „Пътуване през спомени” повдига, като оставя на читателя сам да намери отговорите и да даде финалната присъда на героите."
Когато всички известни и неизвестни Светове просто се стопиха...
Когато всички разгадани и неразгадани Измерения завършиха житейския си цикъл...
Остана само едно... ПОСЛЕДНОТО ИЗМЕРЕНИЕ."
Добре дошли в Последното измерение. Свят, който бе отреден на Живота и добродетелите... И който безмилостно падна в плен на завистта, властолюбието и порочността. Качества, присъщи на онази човешка раса, в която всеки индивид стои на границата между вътрешните си светлина и мрак.
......
За книгата от Петър Атанасов, из статия в списание scifi.bg:
"Изграден напълно върху идеята за антигероите, романът е колкото фентъзи, толкова и реплика на реално заобикалящия ни свят. Опитвайки се да избяга от идеята за група приключенци, борещи се срещу злото, авторът ориентира сюжета към герои, които вече поддали се на порочната си природа, се опитват да спасят собственото си съществуване. В „Пътуване през спомени“ Маринов не залага толкова на мелетата и насилието, типични за фентъзи жанра, а отваря редица философски и социални проблеми и дилеми.
„Дали има чисто добро и чисто зло?”; „Дали съгрешилите имат право на изкупление, дори когато са пропиляли всичките си шансове?”, „Дали има надежда в свят, който целенасочено бяга от нея?” – Част от множеството въпроси, които „Пътуване през спомени” повдига, като оставя на читателя сам да намери отговорите и да даде финалната присъда на героите."
221 pages, Paperback
First published December 1, 2013
3 people are currently reading
90 people want to read
About the author
Делиян Маринов
12 books57 followers Биография
Делиян Маринов е роден на 28.04. 1992 в гр. Севлиево. Детството си прекарва в старопланинското градче Етрополе, чиито природна красота и запазени селски бит и обичаи, оставят приятен почерк в съзнанието му завинаги.
Започва да чете фентъзи на 14 години, като първата му прочетена книга е „Орки” на Стен Никълс и благодарение на нея се влюбва в жанра. По същото време, започва да се учи и на селскостопанска работа. По-късно се мести в гр. Севлиево и там прави първите си опити да пише, но бързо трие текстовете си тъй като му се струват твърде повлияни от любимите му автори.
На 19 годишна възраст записва специалност „Политология“ във Великотърновският университет „Св. Св. Кирил и Методий”, като там възобновява страстта си по писането.
През 2012 г. участва в академичния форум за обществени науки, провеждан от УНСС, с публикацията „Социалната срещу либералната държава: Здравеопазването и образованието като човешки капитал”. В същия форум, заедно с колегата си Денис Симеонов, печелят награда за „Академичен Екип“.
През 2013 г. Делиян започва работа по първия си фентъзи роман „Пътуване през спомени” книга първа от Истории от Последното Измерение. За да финансира печатането и издаването на творбата, му се налага да започне работа в завод за найлонови торбички, паралелно със следването. В фабриката се сблъсква и с едни от най-големите низости, до които може да стигне човешката природа. Есента същата година, „Пътуване през спомени” част 1 излиза от печат.
През следващата година, Делиян реализира и „Пътуване през спомени” част 2. В края на 2014-та година, разказът му „Балканът, който все още има сърце” печели поощрителна награда от конкурса „На шефа с любов” и е публикуван в едноименния сборник на издателска къща „Президент”.
През 2015-та година завършва бакалавърска степен и окончателно напуска фабриката, но не спира да пише. Пет негови разказа са четени на живо по време на инициативата „Истории от някога”, след одобрение за участие. Същата година печели специална награда от scifi.bg за разказа си „Изборът”, участвал в конкурса „Копнеж за растящо човешко творчество” на Човешката библиотека. Друго постижение в разказът му „Самотата на вятъра“, която печели 3-то място в IX-тото издание на Националния конкурс „Яна Язова“, организиран в гр. Лом през 2015 г.
Лятото на 2015 г. Делиян се мести във Варна, където започва работа в супермаркет, като паралелно с това пише статии за интернет медията „Под Моста”. Материалите му засягат различни аспекти на социалния живот: наболели световни проблеми; ревюта на известни български и световни романи; интервюта с издатели, автори и музиканти.
Есента, заедно със своята колежка Силвия Петрова, повеждат „Походът на българското епично фентъзи”, чиято настояща и бъдеща мисия, е да организира серия представяния, в различни градове на страната, заедно с други автори, за да може българското фентъзи да се утвърди още повече в литературните среди у нас. Първото събитие от мероприятието бива проведено в книжарница „Хеликон“ – Витоша, гр. София, събира близо петдесет човека, сред които и утвърдени в жанра автори.
През месец октомври 2015 г. участва доброволно в предизборен PR екип, като негова се пада ролята да подготвя и пише речи, статии към различни медии и рекламни материали. Участието му е напълно безкористно - с цел добиване на опит, както по специалността, така и в писането.
Началото на 2016-та става член на клубът за хорър автори „Lazarus”. В края на март същата година, излиза сборникът на национален клуб за фентъзи и фантастика „Цитаделата” – „Мечове в космоса”, в който участва с разказа си „Новооткрита раса”.
Същият месец, получава и грамота-сертификат за финалист, в конкурса на Българско либертарианско общество за есе на тема „Цената на безплатният обяд в социалната държава”.
Май, 2016-та година, излиза сборникът с хорър разкази „Писъци”, с който Делиян участва с произведението си „Саможертвата на твореца”.
Интересува се най-много от музика, кино и литера
Делиян Маринов е роден на 28.04. 1992 в гр. Севлиево. Детството си прекарва в старопланинското градче Етрополе, чиито природна красота и запазени селски бит и обичаи, оставят приятен почерк в съзнанието му завинаги.
Започва да чете фентъзи на 14 години, като първата му прочетена книга е „Орки” на Стен Никълс и благодарение на нея се влюбва в жанра. По същото време, започва да се учи и на селскостопанска работа. По-късно се мести в гр. Севлиево и там прави първите си опити да пише, но бързо трие текстовете си тъй като му се струват твърде повлияни от любимите му автори.
На 19 годишна възраст записва специалност „Политология“ във Великотърновският университет „Св. Св. Кирил и Методий”, като там възобновява страстта си по писането.
През 2012 г. участва в академичния форум за обществени науки, провеждан от УНСС, с публикацията „Социалната срещу либералната държава: Здравеопазването и образованието като човешки капитал”. В същия форум, заедно с колегата си Денис Симеонов, печелят награда за „Академичен Екип“.
През 2013 г. Делиян започва работа по първия си фентъзи роман „Пътуване през спомени” книга първа от Истории от Последното Измерение. За да финансира печатането и издаването на творбата, му се налага да започне работа в завод за найлонови торбички, паралелно със следването. В фабриката се сблъсква и с едни от най-големите низости, до които може да стигне човешката природа. Есента същата година, „Пътуване през спомени” част 1 излиза от печат.
През следващата година, Делиян реализира и „Пътуване през спомени” част 2. В края на 2014-та година, разказът му „Балканът, който все още има сърце” печели поощрителна награда от конкурса „На шефа с любов” и е публикуван в едноименния сборник на издателска къща „Президент”.
През 2015-та година завършва бакалавърска степен и окончателно напуска фабриката, но не спира да пише. Пет негови разказа са четени на живо по време на инициативата „Истории от някога”, след одобрение за участие. Същата година печели специална награда от scifi.bg за разказа си „Изборът”, участвал в конкурса „Копнеж за растящо човешко творчество” на Човешката библиотека. Друго постижение в разказът му „Самотата на вятъра“, която печели 3-то място в IX-тото издание на Националния конкурс „Яна Язова“, организиран в гр. Лом през 2015 г.
Лятото на 2015 г. Делиян се мести във Варна, където започва работа в супермаркет, като паралелно с това пише статии за интернет медията „Под Моста”. Материалите му засягат различни аспекти на социалния живот: наболели световни проблеми; ревюта на известни български и световни романи; интервюта с издатели, автори и музиканти.
Есента, заедно със своята колежка Силвия Петрова, повеждат „Походът на българското епично фентъзи”, чиято настояща и бъдеща мисия, е да организира серия представяния, в различни градове на страната, заедно с други автори, за да може българското фентъзи да се утвърди още повече в литературните среди у нас. Първото събитие от мероприятието бива проведено в книжарница „Хеликон“ – Витоша, гр. София, събира близо петдесет човека, сред които и утвърдени в жанра автори.
През месец октомври 2015 г. участва доброволно в предизборен PR екип, като негова се пада ролята да подготвя и пише речи, статии към различни медии и рекламни материали. Участието му е напълно безкористно - с цел добиване на опит, както по специалността, така и в писането.
Началото на 2016-та става член на клубът за хорър автори „Lazarus”. В края на март същата година, излиза сборникът на национален клуб за фентъзи и фантастика „Цитаделата” – „Мечове в космоса”, в който участва с разказа си „Новооткрита раса”.
Същият месец, получава и грамота-сертификат за финалист, в конкурса на Българско либертарианско общество за есе на тема „Цената на безплатният обяд в социалната държава”.
Май, 2016-та година, излиза сборникът с хорър разкази „Писъци”, с който Делиян участва с произведението си „Саможертвата на твореца”.
Интересува се най-много от музика, кино и литера
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 12 of 12 reviews
June 30, 2018
Изненадващо добри, учудващо интересни и грамотно написани се оказаха двете томчета от дебютния роман на Делиян Маринов. Кой е Делиян? Роден на една и съща дата с Харпър Ли и Тери Пратчет, той се пръква в Севлиево през 1992-а. Завършил политология във Велико Търново, понастоящем живее във Варна. Като за първа книга, и то роман, и то писан от двайсетинагодишен автор? Палци горе, и на краката.
Скар е могъщ боец и безскрупулен наемник, служил на кого ли не приживе и вършил всякакви черни деяния срещу пари. Внезапно той е пробуден след смъртта си, без капка спомен за предишния си живот. Съдбата му е да служи на демоничния маг Нумориус - успял да овладее могъщ артефакт, с който да пробуди мъртвите.
И не просто да ги пробуди. Армия от мъртъвци с грехове са върнати към нов живот, за да служат на новия си господар, който иска да завладее света. Мъртъвци, които не знаят умора, нямат нужда от вода, храна, сън, въздух, виждат отлично в тъмното, служат безрезервно и е много трудно да бъдат убити. А наградата им, единственото, което получават срещу вярната си служба... са техните спомени. Спомените кои и какви са били приживе.
Скар е могъщ боец и безскрупулен наемник, служил на кого ли не приживе и вършил всякакви черни деяния срещу пари. Внезапно той е пробуден след смъртта си, без капка спомен за предишния си живот. Съдбата му е да служи на демоничния маг Нумориус - успял да овладее могъщ артефакт, с който да пробуди мъртвите.
И не просто да ги пробуди. Армия от мъртъвци с грехове са върнати към нов живот, за да служат на новия си господар, който иска да завладее света. Мъртъвци, които не знаят умора, нямат нужда от вода, храна, сън, въздух, виждат отлично в тъмното, служат безрезервно и е много трудно да бъдат убити. А наградата им, единственото, което получават срещу вярната си служба... са техните спомени. Спомените кои и какви са били приживе.
March 29, 2015
Винаги се радвам на всеки нов глас в българското фентъзи, особено на онези, които не се отнасят в удобното лоно на вампирските ърбънчета, а създават новаторски и оригинални текстове , омесващи жанрове или работещи в класическите постулати на фентъзийността. Делиян е именно един от тези млади творци, чиято работа се отличава с наистина различни от обичайните идеи и гледни точки, които си заслужават вниманието на феновете. И въпреки характерните за младостта грешки при изпълнението или разни дребнавости от моя страна относно някоя и друга излишна или липсваща думичка на място, си заслужава да бъде четен от истинските почитатели на приказните светове.
Пътуването… е мрачна история през очите на един от лошите не-живи – нали се сещате, обичайните ръмжащи вариации на зомбита, които белите и добрите посичат с хиляди на удар, щото хубавото побеждавало грозното , разбираш ли. Тук обаче навлизаме в сивите линии на личността ,и намираме логичните обяснения за разкапването на характера в отчаян свят без надежда, обективна доброта или смисъл да се правят правилни неща. Говорим за подчертано дарк фентъзи, с много мъжкарство, битки и насилие от всякакъв вид, включително изнасилвания, насичания и обичайните берсекерски нешица. Може би има влияние от Абъркромби, може би малко и от Кук, но дори и подчертано зловеща, фабулата увлича и кървавата катастрофа се разстила ритмично пред очите на читателя, галейки спящия касапин-уона би у всеки.
Сега, Делиян е млад автор, и си прави своите млади грешки. Текстът очевидно е писан с много любов, но и някак набързо – вероятно под влиянието на мигновено вдъхновение и огромно желание да се споделят страхотните идеи с публиката. Но понякога дори и най-гениалните идеи имат нужда от технически съпорт – било то от опитен редактор или умели бета читатели, или от някой въобще, който разбира или поне му пука за детайлите . Нещата, които дразнят са по-скоро дребни, тормозещи най-вече принципно заядливи същества като мен, които почти изчезват във втората част, за която знам, че е минала доста по-сериозна и мислена редакция – моите читателски благодарности за което.
Има си от време на време неравности на темпото, изпадания встрани на ритъма, някоя и друга думичка не на място, но историята си остава водещата и заслужаващата си всяка страничка време, която ще отделите. Нямаме логорейни припадъци, тромави диалози или не дай си Боже – дърпане на плитки или гладене на поли – това не е никак в стила на Делиян. Той залага на силната динамичност, задъханост и битки до края, без да пресолява манджата от екшън и драма. Ще дам шанс и на останалите части от поредицата, както и самия автор по принцип, защото потенциала , който има е огромен, наистина забележителен, и намирам нещо много интелигентно – симпатично в изказа му, което допада страшно бързо, така че мога само да се надявам , че с годините и опита Делиян ще заеме челните места на родните класации, както си и заслужава. Само мога да му препоръчам повече редакции и работа по всяка дума, важно си е за такива киселици като мен. :)
Пътуването… е мрачна история през очите на един от лошите не-живи – нали се сещате, обичайните ръмжащи вариации на зомбита, които белите и добрите посичат с хиляди на удар, щото хубавото побеждавало грозното , разбираш ли. Тук обаче навлизаме в сивите линии на личността ,и намираме логичните обяснения за разкапването на характера в отчаян свят без надежда, обективна доброта или смисъл да се правят правилни неща. Говорим за подчертано дарк фентъзи, с много мъжкарство, битки и насилие от всякакъв вид, включително изнасилвания, насичания и обичайните берсекерски нешица. Може би има влияние от Абъркромби, може би малко и от Кук, но дори и подчертано зловеща, фабулата увлича и кървавата катастрофа се разстила ритмично пред очите на читателя, галейки спящия касапин-уона би у всеки.
Сега, Делиян е млад автор, и си прави своите млади грешки. Текстът очевидно е писан с много любов, но и някак набързо – вероятно под влиянието на мигновено вдъхновение и огромно желание да се споделят страхотните идеи с публиката. Но понякога дори и най-гениалните идеи имат нужда от технически съпорт – било то от опитен редактор или умели бета читатели, или от някой въобще, който разбира или поне му пука за детайлите . Нещата, които дразнят са по-скоро дребни, тормозещи най-вече принципно заядливи същества като мен, които почти изчезват във втората част, за която знам, че е минала доста по-сериозна и мислена редакция – моите читателски благодарности за което.
Има си от време на време неравности на темпото, изпадания встрани на ритъма, някоя и друга думичка не на място, но историята си остава водещата и заслужаващата си всяка страничка време, която ще отделите. Нямаме логорейни припадъци, тромави диалози или не дай си Боже – дърпане на плитки или гладене на поли – това не е никак в стила на Делиян. Той залага на силната динамичност, задъханост и битки до края, без да пресолява манджата от екшън и драма. Ще дам шанс и на останалите части от поредицата, както и самия автор по принцип, защото потенциала , който има е огромен, наистина забележителен, и намирам нещо много интелигентно – симпатично в изказа му, което допада страшно бързо, така че мога само да се надявам , че с годините и опита Делиян ще заеме челните места на родните класации, както си и заслужава. Само мога да му препоръчам повече редакции и работа по всяка дума, важно си е за такива киселици като мен. :)
August 7, 2017
Ох...
Не знам дори от къде да започна с това ревю, "Пътуване през спомени" е честно казано катастрофа. Целият роман може да служи за един казус върху темата "Как да не се пише фентъзи" и "Как да не се пише in general". Проблеми има в граматиката, проблеми има в лексиката, проблеми има в сюжета, в света и в героите, честно казано няма сфера на тази книга, която да не е проблемна. Не харесвам идеята, която Стивън Кинг поставя в автобиографията си, твърдяща че някой хора не трябва да пишат, но започвам да се убеждавам, че може би е прав.
Та, какво е лошото на тази книга? Началото си казва всичко, има едно известно правило повтаряно ad nauseam из писателите, твърдящо семпло "Show, don't tell". Как започва "Пътуване през спомени"? С дестилиран info dump за светя. Добра идея, нека започнем с митологията на свят, който читателя дори не познава. Причината Толкин да има "Силмарилион" и той да се чете е, че го е заслужил със света си, Делиян Маринов не е постигнал нищо, за да ме убеди да се интересувам от митологията на света му, затова защо по дяволите ще започне с нея? Това решение само по себе си би трябвало да покаже качеството на романът, но явно някои хора не смятат, че е така (аз включително защото продължих да чета).
И с това мое продължение не намерих нищо различно. Отново преобладава казването вместо показването, Делиян Маринов просто прекалява с безинтересните описания на сгради и истории, които биха били по-интересни ако не бяха просто бакдроп на скучната история. Тук си проличават и техническите грешки на писателя, защото колкото и да е субективна литературата, не може в първите три изречения на пролога да има бисери като обособено "обаче" (което продължава през цялата книга) и в края на първи параграф да има граматика от типа на "Той беше жив. Или не съвсем". В следващите две страници ни се предоставят още абсурдни описания като "прецизна точност" (на повърхността синоними, които са повторени, но под повърхността думи, които означават различни свойства, които и без това не могат да се използват в този контекст) и "(...) празна бездна. Абсолютно нищо" (за разлика от пълните бездни). В този момент спрях за да си отдъхна защото ме напуши на смях. Делиян Маринов постига ново ниво на описание просто.
На всичко отгоре в романа понякога се използват директно цифри "134 в галерията, в момента прииждат още 200", "Вече са 112" имам доста ниски очаквания, особено спрямо българските писатели, но това не е писане, това е графомания.
Но лексиката и граматиката на книгата не са (по мое мнение) най-лошото нещо в книгата. Най-лошите неща са героите, имената им и тоналността на сюжета. Героите са толкова плоски и кухи, че да ги нарека двуизмерни би било обида за двуизмерните герои. В цялата книга няма нито един интересен или оригинален персонаж, вместо това ни се поднасят клише след клише от некомпетентен владетел, съветник, който управлява от сенките, наемник с чудовищно милано, [insert generic knight], [insert generic companion to knight], [insert generic companion to mercenary dude], etc. Няма да се впускам във феминистки рантове, но фактът, че в книгата има само три женски "персонажа", които са или украса или инструмент за развитие на сюжета като жрицата, което Скар изнасилва или Лилиен, която служи само и единствено като любовния интерес на Скар (няма дори да спомена безполезната роля на Аераестраза, което ми звучи подозрително близко до Алекстраза от Warcraft, но имената са изцяло друга тема). Незнайно защо любимата фраза за започване на изречение на автора е "Самата", колко пъти трябва да се уточни "Самият Скар" или "Самата Лилиен"?
Всичко това обаче бледнее пред имената... О, боже, имената... (многоточията също, но от мен да мине, тях няма да критикувам, те критикуват себе си). Главният герой се казва Скар (значейки белег от английски) има други герой носещи англоезични имена също, като Скуийз и Стийл, което би ни довело до идеята, че имената в този свят са такива по природа (нещо, с което нямам никакъв проблем). Проблемът е, че не е така. Другите имена са клишираните фентъзи имена, затова тези имена прозвища ли са? Не, има и прозвища... Скар, Стийл и Скуийз не са еквиваленти на Призрак, Забрава и Инстинкт, въпреки че буквално са (няма да споменавам и колко пъти думата "буквално" се появява в тази книга, че ще пиша това ревю до Коледа). Градовете получават същото третиране, едни са измислени имена... други са "Стомана". Да, в този свят има герой на име Стомана и има град на име Стомана. Имайки предвид, че Стийл най-вероятно не е прозвище (или поне няма признак, че ще е прозвище, тъй като прозвищата са написани на български) се чудя коя майка би си кръстила детето така? Като цяло защо Скар не се казваше Белег? Само на мен ли ми звучи като по-добрия вариант? Защо се придържаме към англоезичните имена в българското фентъзи без да имаме конкретна причина?
Имената обаче не са най-лошото. Скар се нарича още "войнът" и "ветеранът" в историята. Фактът, че се използват две местоимения за един герой трябва да е само по себе си огромен червен флаг, но Делиян Маринов не спира тук. Великият Мъдрец понякога е Главният Мъдред и "Мъдрец" понякога е "мъдрец", но това е нищо спрямо злодея... Мрачният Господар е също Мрачният Повелител, Мрачният Предводител и Мрачният Лорд. Аплодисменти.
Не разбирам защо този роман съществува. Клиширан е от всяка гледна точка, мрачен е for the sake of being dark и нищо друго, не разбирам защо всяко "обаче" е обособено или защо се използват толкова много местоимения, или защо разузнавач в книгата е "скаут". Не разбирам защо авторът е споменал, че е писал книгата 5 месеца (като я е мислил 4 преди това, личи си колко мислене е било вложено). За тези 5 месеца този роман се чете като едвам прегледана първа чернова. Уважавам желанието да се издава българско фентъзи, искам да има повече българско фентъзи, но не в този жалък вид. Не разбирам как може да има хора, които твърдят, че са прочели книгата и са я оценили по-високо от една звезда. Тази книга не за 4,33 звезди средно. Обективно недодялана е, тогава защо има тази общност от псевдо-фенове? Вместо да се хвали опитът на Делиян Маринов да напише фентъзи трябва да се критикува написаното, стил в романът напълно липсва, липсва общо оформление и редакция, не може това да се нарече стойностна фентъзи литература бе, хора! "Пътуване през спомени" е литературния еквивалент на детска рисунка окачена на хладилника, е аз не съм майка на Маринов, за да го хваля, че може да драска на бял лист. Да беше седнал да прегледа някоя друга лекция за писане, защото не става само с четене (и очевидно без екстензивно писане) пък ако греша и това е върха на уменията на Делиян Маринов то Стивън Кинг ще се окаже прав за бездарните писатели.
Не знам дори от къде да започна с това ревю, "Пътуване през спомени" е честно казано катастрофа. Целият роман може да служи за един казус върху темата "Как да не се пише фентъзи" и "Как да не се пише in general". Проблеми има в граматиката, проблеми има в лексиката, проблеми има в сюжета, в света и в героите, честно казано няма сфера на тази книга, която да не е проблемна. Не харесвам идеята, която Стивън Кинг поставя в автобиографията си, твърдяща че някой хора не трябва да пишат, но започвам да се убеждавам, че може би е прав.
Та, какво е лошото на тази книга? Началото си казва всичко, има едно известно правило повтаряно ad nauseam из писателите, твърдящо семпло "Show, don't tell". Как започва "Пътуване през спомени"? С дестилиран info dump за светя. Добра идея, нека започнем с митологията на свят, който читателя дори не познава. Причината Толкин да има "Силмарилион" и той да се чете е, че го е заслужил със света си, Делиян Маринов не е постигнал нищо, за да ме убеди да се интересувам от митологията на света му, затова защо по дяволите ще започне с нея? Това решение само по себе си би трябвало да покаже качеството на романът, но явно някои хора не смятат, че е така (аз включително защото продължих да чета).
И с това мое продължение не намерих нищо различно. Отново преобладава казването вместо показването, Делиян Маринов просто прекалява с безинтересните описания на сгради и истории, които биха били по-интересни ако не бяха просто бакдроп на скучната история. Тук си проличават и техническите грешки на писателя, защото колкото и да е субективна литературата, не може в първите три изречения на пролога да има бисери като обособено "обаче" (което продължава през цялата книга) и в края на първи параграф да има граматика от типа на "Той беше жив. Или не съвсем". В следващите две страници ни се предоставят още абсурдни описания като "прецизна точност" (на повърхността синоними, които са повторени, но под повърхността думи, които означават различни свойства, които и без това не могат да се използват в този контекст) и "(...) празна бездна. Абсолютно нищо" (за разлика от пълните бездни). В този момент спрях за да си отдъхна защото ме напуши на смях. Делиян Маринов постига ново ниво на описание просто.
На всичко отгоре в романа понякога се използват директно цифри "134 в галерията, в момента прииждат още 200", "Вече са 112" имам доста ниски очаквания, особено спрямо българските писатели, но това не е писане, това е графомания.
Но лексиката и граматиката на книгата не са (по мое мнение) най-лошото нещо в книгата. Най-лошите неща са героите, имената им и тоналността на сюжета. Героите са толкова плоски и кухи, че да ги нарека двуизмерни би било обида за двуизмерните герои. В цялата книга няма нито един интересен или оригинален персонаж, вместо това ни се поднасят клише след клише от некомпетентен владетел, съветник, който управлява от сенките, наемник с чудовищно милано, [insert generic knight], [insert generic companion to knight], [insert generic companion to mercenary dude], etc. Няма да се впускам във феминистки рантове, но фактът, че в книгата има само три женски "персонажа", които са или украса или инструмент за развитие на сюжета като жрицата, което Скар изнасилва или Лилиен, която служи само и единствено като любовния интерес на Скар (няма дори да спомена безполезната роля на Аераестраза, което ми звучи подозрително близко до Алекстраза от Warcraft, но имената са изцяло друга тема). Незнайно защо любимата фраза за започване на изречение на автора е "Самата", колко пъти трябва да се уточни "Самият Скар" или "Самата Лилиен"?
Всичко това обаче бледнее пред имената... О, боже, имената... (многоточията също, но от мен да мине, тях няма да критикувам, те критикуват себе си). Главният герой се казва Скар (значейки белег от английски) има други герой носещи англоезични имена също, като Скуийз и Стийл, което би ни довело до идеята, че имената в този свят са такива по природа (нещо, с което нямам никакъв проблем). Проблемът е, че не е така. Другите имена са клишираните фентъзи имена, затова тези имена прозвища ли са? Не, има и прозвища... Скар, Стийл и Скуийз не са еквиваленти на Призрак, Забрава и Инстинкт, въпреки че буквално са (няма да споменавам и колко пъти думата "буквално" се появява в тази книга, че ще пиша това ревю до Коледа). Градовете получават същото третиране, едни са измислени имена... други са "Стомана". Да, в този свят има герой на име Стомана и има град на име Стомана. Имайки предвид, че Стийл най-вероятно не е прозвище (или поне няма признак, че ще е прозвище, тъй като прозвищата са написани на български) се чудя коя майка би си кръстила детето така? Като цяло защо Скар не се казваше Белег? Само на мен ли ми звучи като по-добрия вариант? Защо се придържаме към англоезичните имена в българското фентъзи без да имаме конкретна причина?
Имената обаче не са най-лошото. Скар се нарича още "войнът" и "ветеранът" в историята. Фактът, че се използват две местоимения за един герой трябва да е само по себе си огромен червен флаг, но Делиян Маринов не спира тук. Великият Мъдрец понякога е Главният Мъдред и "Мъдрец" понякога е "мъдрец", но това е нищо спрямо злодея... Мрачният Господар е също Мрачният Повелител, Мрачният Предводител и Мрачният Лорд. Аплодисменти.
Не разбирам защо този роман съществува. Клиширан е от всяка гледна точка, мрачен е for the sake of being dark и нищо друго, не разбирам защо всяко "обаче" е обособено или защо се използват толкова много местоимения, или защо разузнавач в книгата е "скаут". Не разбирам защо авторът е споменал, че е писал книгата 5 месеца (като я е мислил 4 преди това, личи си колко мислене е било вложено). За тези 5 месеца този роман се чете като едвам прегледана първа чернова. Уважавам желанието да се издава българско фентъзи, искам да има повече българско фентъзи, но не в този жалък вид. Не разбирам как може да има хора, които твърдят, че са прочели книгата и са я оценили по-високо от една звезда. Тази книга не за 4,33 звезди средно. Обективно недодялана е, тогава защо има тази общност от псевдо-фенове? Вместо да се хвали опитът на Делиян Маринов да напише фентъзи трябва да се критикува написаното, стил в романът напълно липсва, липсва общо оформление и редакция, не може това да се нарече стойностна фентъзи литература бе, хора! "Пътуване през спомени" е литературния еквивалент на детска рисунка окачена на хладилника, е аз не съм майка на Маринов, за да го хваля, че може да драска на бял лист. Да беше седнал да прегледа някоя друга лекция за писане, защото не става само с четене (и очевидно без екстензивно писане) пък ако греша и това е върха на уменията на Делиян Маринов то Стивън Кинг ще се окаже прав за бездарните писатели.
July 30, 2015
Отдавна трябваше да го направя, но ето и моите 50 ст'инки за "Пътуване през спомени".
Обещах на Делиян, че няма да го пощадя, ако нещо не ми хареса, така че, ето няколко разхвърляни мисли по този повод.
За редакцията няма да говоря изобщо, защото я обсъдихме достатъчно с него.Такава липсва, но това не ми е някакъв критерий.
През цялото време, докато я четях имах усещането за нещо като бомба със закъснител.Няколко пъти се замислях, на какво се дължи това.
Познавам (макар и само онлайн засега) младото момче, което е написало тази книга и знам, че не му липсва дар слово, дори напротив.
Но, тук той някак плахо развива персонажите си и им липсва съвсем малко, особено на Скар, да се доближат (смея да твърдя) до силните, цялостни образи на Абъркромби например.
Няма изразени изцяло положителни и отрицателни герои, за което му свалям шапка, това отдавна е изтъркано клише и макар че, понякога има добри попадения все още с подобни сюжети, аман бе! ;)
Нещото, което най-много ми допадна е мрачната атмосфера в книгата.Като казвам мрачна, имам предвид наистина мрачна, но това е един огромен плюс за мен, а предполагам и за читатели с подобен вкус.
Моралните проблеми, вечно присъстващи, не липсват и тук, дори някак са подсилени от атмосферата на книгата.Личи си, че писателят се вълнува много от тях, но са засегнати точно на подходящите
моменти в текста.Съвсем малко не ми достига, да нарека чистосърдечно "Пътуване през спомени" battle фентъзи, въпреки че не липсват битки, дори напротив - допаднаха ми и кратките описания на стратегия
(макар даже и от страна на гоблините, които би трябвало да нямат потенциал за подобни неща).
Липсата на прекалената описателност по-скоро е някакъв плюс, но не и за мен.Не съм от феновете на разтягането на локуми за описание на дрехи, ливади, замъци и прочие, но като че,
повече би ми допаднало да има някой друг параграф с такива, колкото да подкрепи сетинга още мъничко.
Делиян е чел много, особено от този жанр, това си личи ясно.На места отделни моменти ми напомняха за Гералд на Сапковски, други за Баяз на Абъркромби, но не изплагиатствани а просто усета за тях.
Връзката между спомените и развитието на героя в обрисуваната реалност е свеж полъх и си заслужава да се разработи още.
Книгата може да има и други недостатъци, може да ме дразнят имената на градове, герои и области (съжалявам, ама Армагедън, Стийл, Скар, Силвъренада?!?!), но не може да се отрече, че и
липсва оригиналност, а това е най-важното според мен!И все пак, ако ще е фентъзи, нека е high, всичко да е измислено докрай.
"Пътуване през спомени" за мене е един необработен диамант, който има много потенциал и (може би на някой ще се стори глупаво но...), ако в някой момент от по-нататъшното си развитие
Делиян я доразвие като идея, ще се получи прекрасен резултат.
Накратко, понеже ми се получи разхвърляно:
Сюжет: Приличен, оригинална идея!
Герои: Има какво да се желае, но...имената, имената ме покъртиха, съжалявам, знам че е дребнаво от моя страна, но държа на такива дребни детайли.
Развитие: На места малко мудно, на места много приятни изненади в дадени моменти, особено на някои схватки и битки.
Атмосфера: Чук! Това ми допадна най-много в книгата.Само заради това давам тройка в Goodreads.
Свят: Има карта, има митология, не особено оригинална, ама на кой му пука чак толкова за тези неща, особено ако не са от голям приоритет за историята.
Обещах на Делиян, че няма да го пощадя, ако нещо не ми хареса, така че, ето няколко разхвърляни мисли по този повод.
За редакцията няма да говоря изобщо, защото я обсъдихме достатъчно с него.Такава липсва, но това не ми е някакъв критерий.
През цялото време, докато я четях имах усещането за нещо като бомба със закъснител.Няколко пъти се замислях, на какво се дължи това.
Познавам (макар и само онлайн засега) младото момче, което е написало тази книга и знам, че не му липсва дар слово, дори напротив.
Но, тук той някак плахо развива персонажите си и им липсва съвсем малко, особено на Скар, да се доближат (смея да твърдя) до силните, цялостни образи на Абъркромби например.
Няма изразени изцяло положителни и отрицателни герои, за което му свалям шапка, това отдавна е изтъркано клише и макар че, понякога има добри попадения все още с подобни сюжети, аман бе! ;)
Нещото, което най-много ми допадна е мрачната атмосфера в книгата.Като казвам мрачна, имам предвид наистина мрачна, но това е един огромен плюс за мен, а предполагам и за читатели с подобен вкус.
Моралните проблеми, вечно присъстващи, не липсват и тук, дори някак са подсилени от атмосферата на книгата.Личи си, че писателят се вълнува много от тях, но са засегнати точно на подходящите
моменти в текста.Съвсем малко не ми достига, да нарека чистосърдечно "Пътуване през спомени" battle фентъзи, въпреки че не липсват битки, дори напротив - допаднаха ми и кратките описания на стратегия
(макар даже и от страна на гоблините, които би трябвало да нямат потенциал за подобни неща).
Липсата на прекалената описателност по-скоро е някакъв плюс, но не и за мен.Не съм от феновете на разтягането на локуми за описание на дрехи, ливади, замъци и прочие, но като че,
повече би ми допаднало да има някой друг параграф с такива, колкото да подкрепи сетинга още мъничко.
Делиян е чел много, особено от този жанр, това си личи ясно.На места отделни моменти ми напомняха за Гералд на Сапковски, други за Баяз на Абъркромби, но не изплагиатствани а просто усета за тях.
Връзката между спомените и развитието на героя в обрисуваната реалност е свеж полъх и си заслужава да се разработи още.
Книгата може да има и други недостатъци, може да ме дразнят имената на градове, герои и области (съжалявам, ама Армагедън, Стийл, Скар, Силвъренада?!?!), но не може да се отрече, че и
липсва оригиналност, а това е най-важното според мен!И все пак, ако ще е фентъзи, нека е high, всичко да е измислено докрай.
"Пътуване през спомени" за мене е един необработен диамант, който има много потенциал и (може би на някой ще се стори глупаво но...), ако в някой момент от по-нататъшното си развитие
Делиян я доразвие като идея, ще се получи прекрасен резултат.
Накратко, понеже ми се получи разхвърляно:
Сюжет: Приличен, оригинална идея!
Герои: Има какво да се желае, но...имената, имената ме покъртиха, съжалявам, знам че е дребнаво от моя страна, но държа на такива дребни детайли.
Развитие: На места малко мудно, на места много приятни изненади в дадени моменти, особено на някои схватки и битки.
Атмосфера: Чук! Това ми допадна най-много в книгата.Само заради това давам тройка в Goodreads.
Свят: Има карта, има митология, не особено оригинална, ама на кой му пука чак толкова за тези неща, особено ако не са от голям приоритет за историята.
June 14, 2015
Добре дошли в Последното измерение - един съвършено нов свят, представяш разпада и възхода на човечеството, пагубното миналото и надеждата в бъдещето.
Делиян Маринов е един млад и съвременен български автор, който заслужава внимание върху първата му книга. Той е автор, който създава свят, далеч от познатите норми, който читателят опознава почти идеално още от момента, в който навлезе в него. От момента, от
който Сявасугда се заклещи в съзнанието и разкрие своите особености и тайни, редом със своя народ.
Мечтата на боговете да сътворят свят, в който човечеството да съществува по техните правила, по примера им, подпомагани и контролирани разумно от едни точно определени и надарени със божествена сила създания. Зигите, така наречените богове, обаче допускат една огромна грешка в сътворението на хората по свое подобие - оставяйки ги податливи на манипулации и позволявайки на своите верни представители с магически сили сред човечеството, да изразяват собствена воля и разум. Така съвършеният свят започва да рухва и зигите биват принудени да стигнат до крайни мерки.
Останалото ревю - http://ekaterinaes.blogspot.com/2014/...
Делиян Маринов е един млад и съвременен български автор, който заслужава внимание върху първата му книга. Той е автор, който създава свят, далеч от познатите норми, който читателят опознава почти идеално още от момента, в който навлезе в него. От момента, от
който Сявасугда се заклещи в съзнанието и разкрие своите особености и тайни, редом със своя народ.
Мечтата на боговете да сътворят свят, в който човечеството да съществува по техните правила, по примера им, подпомагани и контролирани разумно от едни точно определени и надарени със божествена сила създания. Зигите, така наречените богове, обаче допускат една огромна грешка в сътворението на хората по свое подобие - оставяйки ги податливи на манипулации и позволявайки на своите верни представители с магически сили сред човечеството, да изразяват собствена воля и разум. Така съвършеният свят започва да рухва и зигите биват принудени да стигнат до крайни мерки.
Останалото ревю - http://ekaterinaes.blogspot.com/2014/...
April 24, 2014
Понякога спомените ни отвеждат по пътеки, които никога не бихме искали да пресичаме отново.
"Нямаш друг избор. Всеки път, по който поеме човек, води така или иначе до смърт."
Скар се събужда забравен, в една долина от пепел. Не помни как се е озовал там. Последният му ярък спомен е мигът, в който проблясваща в черно кама се увива около врата му като змия. Но сега той беше жив. Или не съвсем.
"Единственият отговор, който ще ти дам за момента е, че ти си роб най-вече на себе си. Или по-скоро на това, което си бил."
Единственото, което води воина, е гласът на мистериозен Господар, идващ от примамващата зелена светлина на отсрещния хълм. Мястото, където призованите научават съдбата си. А Той има големи планове за тях.
Последното измерение е място, на което единствено Животът и неговите блаженства са на почит. Реалност, в която войната, злото и убийството са нещо забравено и чуждо. Така великите божества Зити създават земята. Те вградили своята материя във всичко материално и нематериално, в духовното и отвъд него. За да има баланс създали Аморфидите, за да свързват измеренията на живите и мъртвите, и Аморфериите, за да свързват Божественото със самата земя - Сявасугда.
Аморфидите имали свое измерение, където стояли в покои. Когато някой смъртен умирал, те съпровождали душата му към измерението на Мъртвите, докато Великия Зит на Прераждането не я върнел отново в Сявасугда, подчинявайки живота на един безкраен кръговрат. Това било така, докато божественият им план не претърпял провал.
Когато Зитите създавали Аморфериите, те им дали човешки облик, но забравили да премахнат онзи порок, който най-често подхранвал злото в душата. Това била именно завистта. Тези претворени божества забравили мисията си да пазят човека от лоши дела. Те правили точно обратното и то само заради завистта си към Аморфидите, които имали собствено измерение, а не били обречени като тях дълги години да се скитат по земята.
Великите Зити късно разбрали за делата на творенията си и били оковани от тях. Затворени в различни части на света, Зитите дълго служили на Аморфериите като източник на сила. Тяхната цел била да заемат мястото на своите създатели и да причинят страдания на тъй омразните им Аморфиди. Но Петимата богове, на Прераждането, на Кръвта, на Изцелението, на Природата, и на Магията успели да заключат част от божествената си есенция във вълшебна сфера, която изпратили на земята. Така в Сявасугда били пратени Камъкът на прераждането, на кръвта, на изцелението, на природата, и на магията. Зитите се надявали, че когато верните им помощници, Аморфидите, усетят липсата им, ще се пробудят и ще потърсят вълшебните сфери, за да ги освободят.
Но в света на Сявасугда минали векове, през които камъните били използвани къде за добри, къде за лоши дела. Различните раси, които ги намирали, причинили катаклизми, които обитателите на земята не смятали, че съществуват. След всичките нещастия се намерил и добър човек. Пътешественик, който намерил Камъкът на Изцелението и създал кралство, в което хората започнали бавно да се връщат към доброто. В тази епоха наречена Епохата на трите камъка - на изцелението, на прераждането и на кръвта, Камъкът на Прераждането бил намерен от зъл човек, който познавал добре язвите на новото Кралство. Той искал да използва придобитите божествени сили за собствена облага и користни цели. Така започнала и тази история от последното измерение, в Петата епоха, наричана още Епохата на Трите камъка.
Книгата е доста различна от това, което очаквах. Съвсем не е история за битката между доброто и злото, което е и търсен ефект. Всичко, което авторът ни представя е една изопачена действителност, един свят, видян през криво огледало. Според мен това е най-големият плюс на книгата. Това е само първа част и с нетърпение очаквам да прочета как ще продължи историята на Скар и неговото пътуване през спомени. Забавно ми е как описаният като най-скучният персонаж ми стана един от любимците :D
Основното, което ме накара да дам ниска оценка в Goodreads, е липсата на редакция. Просто си личи и лошото, е че се набива на очи, което е жалко, защото идеята е добра. През цялото време имах чувството, че чета "книга по бележки", което не ми допадна. Надявам се стилът на авторът да се оформи в следващите книги. Имах късмета да обсъдя книгата с него и съм обнадеждена, че идеята му за следващите истории в Последното измерение си заслужават. Също така подкрепям инициативата му за повече български фентъзи книги. За нас, почитателите на този жанр, това би било прекрасно.
"Засега ще се придържам към плана и Господаря си, поне докато получа нужните отговори"
"Нямаш друг избор. Всеки път, по който поеме човек, води така или иначе до смърт."
Скар се събужда забравен, в една долина от пепел. Не помни как се е озовал там. Последният му ярък спомен е мигът, в който проблясваща в черно кама се увива около врата му като змия. Но сега той беше жив. Или не съвсем.
"Единственият отговор, който ще ти дам за момента е, че ти си роб най-вече на себе си. Или по-скоро на това, което си бил."
Единственото, което води воина, е гласът на мистериозен Господар, идващ от примамващата зелена светлина на отсрещния хълм. Мястото, където призованите научават съдбата си. А Той има големи планове за тях.
Последното измерение е място, на което единствено Животът и неговите блаженства са на почит. Реалност, в която войната, злото и убийството са нещо забравено и чуждо. Така великите божества Зити създават земята. Те вградили своята материя във всичко материално и нематериално, в духовното и отвъд него. За да има баланс създали Аморфидите, за да свързват измеренията на живите и мъртвите, и Аморфериите, за да свързват Божественото със самата земя - Сявасугда.
Аморфидите имали свое измерение, където стояли в покои. Когато някой смъртен умирал, те съпровождали душата му към измерението на Мъртвите, докато Великия Зит на Прераждането не я върнел отново в Сявасугда, подчинявайки живота на един безкраен кръговрат. Това било така, докато божественият им план не претърпял провал.
Когато Зитите създавали Аморфериите, те им дали човешки облик, но забравили да премахнат онзи порок, който най-често подхранвал злото в душата. Това била именно завистта. Тези претворени божества забравили мисията си да пазят човека от лоши дела. Те правили точно обратното и то само заради завистта си към Аморфидите, които имали собствено измерение, а не били обречени като тях дълги години да се скитат по земята.
Великите Зити късно разбрали за делата на творенията си и били оковани от тях. Затворени в различни части на света, Зитите дълго служили на Аморфериите като източник на сила. Тяхната цел била да заемат мястото на своите създатели и да причинят страдания на тъй омразните им Аморфиди. Но Петимата богове, на Прераждането, на Кръвта, на Изцелението, на Природата, и на Магията успели да заключат част от божествената си есенция във вълшебна сфера, която изпратили на земята. Така в Сявасугда били пратени Камъкът на прераждането, на кръвта, на изцелението, на природата, и на магията. Зитите се надявали, че когато верните им помощници, Аморфидите, усетят липсата им, ще се пробудят и ще потърсят вълшебните сфери, за да ги освободят.
Но в света на Сявасугда минали векове, през които камъните били използвани къде за добри, къде за лоши дела. Различните раси, които ги намирали, причинили катаклизми, които обитателите на земята не смятали, че съществуват. След всичките нещастия се намерил и добър човек. Пътешественик, който намерил Камъкът на Изцелението и създал кралство, в което хората започнали бавно да се връщат към доброто. В тази епоха наречена Епохата на трите камъка - на изцелението, на прераждането и на кръвта, Камъкът на Прераждането бил намерен от зъл човек, който познавал добре язвите на новото Кралство. Той искал да използва придобитите божествени сили за собствена облага и користни цели. Така започнала и тази история от последното измерение, в Петата епоха, наричана още Епохата на Трите камъка.
Книгата е доста различна от това, което очаквах. Съвсем не е история за битката между доброто и злото, което е и търсен ефект. Всичко, което авторът ни представя е една изопачена действителност, един свят, видян през криво огледало. Според мен това е най-големият плюс на книгата. Това е само първа част и с нетърпение очаквам да прочета как ще продължи историята на Скар и неговото пътуване през спомени. Забавно ми е как описаният като най-скучният персонаж ми стана един от любимците :D
Основното, което ме накара да дам ниска оценка в Goodreads, е липсата на редакция. Просто си личи и лошото, е че се набива на очи, което е жалко, защото идеята е добра. През цялото време имах чувството, че чета "книга по бележки", което не ми допадна. Надявам се стилът на авторът да се оформи в следващите книги. Имах късмета да обсъдя книгата с него и съм обнадеждена, че идеята му за следващите истории в Последното измерение си заслужават. Също така подкрепям инициативата му за повече български фентъзи книги. За нас, почитателите на този жанр, това би било прекрасно.
"Засега ще се придържам към плана и Господаря си, поне докато получа нужните отговори"
July 28, 2017
Понеже смятам, че само оценката, която съм поставила на тези книги, не би била достатъчна, мисля да обоснова решението си. Честно казано, толкова много неща намирам за зле, в тези книги, че не знам от къде да започна.
Първо, който беше споменал, че тези книжки, са учудващо правилно написани, мисля, че трябва да отиде да уроци по български език, за да си припомни някои неща. Честно казано, имах изгарящото желание да взема един молив и да оправям граматичните, прапописните и пунктуационните грешки. Най-много ми прави впечатление, че почти навсякъде имаше „на който“ вместо „на когото“, което малко или много ме издразни. Ако е имало редактор, то не се забелязва.
Второто, което искам да спомена, са недобре подбраните имена. Нека започнем с това, че няма съответствие между имената на градовете и имената на героите, като език. Имената на героите, са англоезични, очевидно, а имената на градовете са български. Много ми е интересно на какъв език, за Бога, говорят в тази млада 500-годишна страна. Един от по-стряскащите примери е героят Стийл, което за хората, незнаещи английски език, означава стомана, а името на един от градовете - Стомана. Представих си как аз бих се чувствала, ако мен ме бяха нарекли Хасково, например. Други стряскащи примери са Обливиън, Гоуст и естествено, нашият главен герой Скар. Просто си представям как, някъде, една майка тъкмо е родила своето малко съкровище, вижда го, и решава да го кръсти „Забвение“. След това го обгръща с майчина топлина и казва, че е най-сладкото бебе, което някога е виждала. И естествено, остава да обсъдим и главния герой – Скар.
Другото, което смятам за проблем в книгите, е липсата на харктер на повечето герои и наличието на съвсем малко такъв в главните персонажи. Видях много ограничен набор от емоции като гняв, злост, любов. Те не са достатъчни, за да придобием представа за характера на участващите лица.
И последно, нека поговорим за проблемите в сценария. Включвайки множството удобни съвпадения, ужасният пролог, където аз лично се почувствах изключително объркана и за малко да не оставя книгата, както и предказуемият завъшек, се получава една бъркотия, която може би с по-сериозна редакторска намеса би се превърнала в нещо, което поне става за четене.
Знам, че критиката ми е остра, но се надявам, че авторът ще продължи да се развива в бъдеще и ще видим нещо наистина добро.
Първо, който беше споменал, че тези книжки, са учудващо правилно написани, мисля, че трябва да отиде да уроци по български език, за да си припомни някои неща. Честно казано, имах изгарящото желание да взема един молив и да оправям граматичните, прапописните и пунктуационните грешки. Най-много ми прави впечатление, че почти навсякъде имаше „на който“ вместо „на когото“, което малко или много ме издразни. Ако е имало редактор, то не се забелязва.
Второто, което искам да спомена, са недобре подбраните имена. Нека започнем с това, че няма съответствие между имената на градовете и имената на героите, като език. Имената на героите, са англоезични, очевидно, а имената на градовете са български. Много ми е интересно на какъв език, за Бога, говорят в тази млада 500-годишна страна. Един от по-стряскащите примери е героят Стийл, което за хората, незнаещи английски език, означава стомана, а името на един от градовете - Стомана. Представих си как аз бих се чувствала, ако мен ме бяха нарекли Хасково, например. Други стряскащи примери са Обливиън, Гоуст и естествено, нашият главен герой Скар. Просто си представям как, някъде, една майка тъкмо е родила своето малко съкровище, вижда го, и решава да го кръсти „Забвение“. След това го обгръща с майчина топлина и казва, че е най-сладкото бебе, което някога е виждала. И естествено, остава да обсъдим и главния герой – Скар.
Другото, което смятам за проблем в книгите, е липсата на харктер на повечето герои и наличието на съвсем малко такъв в главните персонажи. Видях много ограничен набор от емоции като гняв, злост, любов. Те не са достатъчни, за да придобием представа за характера на участващите лица.
И последно, нека поговорим за проблемите в сценария. Включвайки множството удобни съвпадения, ужасният пролог, където аз лично се почувствах изключително объркана и за малко да не оставя книгата, както и предказуемият завъшек, се получава една бъркотия, която може би с по-сериозна редакторска намеса би се превърнала в нещо, което поне става за четене.
Знам, че критиката ми е остра, но се надявам, че авторът ще продължи да се развива в бъдеще и ще видим нещо наистина добро.
January 27, 2016
Много малко са българските автори, които пишат по примера на западните си колеги, вместо да вкарват в творбите си мотиви от българската митология. Още по-малко са тези, които се ориентират към гримдарк стила в епичното фентъзи. А съвсем, съвсем малко могат да се справят добре с това. Делиян Маринов е един от тези, които се справят наистина добре.
Книга, която ще ви накара да се чувствате насред покрито с пепелища, отдавна разпаднали се на прах кости и ръждиви парчета от брони бойно поле, под черно небе, тихо преди буря, и да усетите студени тръпки по гърба си пред заплахата от луд некромант и армията му неуязвими срещу човешки усилия немъртви. Да се свивате от страх, да не можете да намерите място от въодушевление и да не можете да оставите книгата, докато не я прочетете докрай. Като минус бих посочила лекото объркване, до което водят редуващите се епизоди с настоящи действия и спомени, преходът между които не е показан ясно графично, но подозирам, че това е търсен ефект, затова не влияе на оценката ми за книгата.
Една изключително приятна изненада, тази книга. Нещо свежо в българската литература, напоследък засипана от твърде много сборници с разкази и развиващи се в сивата родна реалност истории. Пожелавам успех на Делиян, защото го заслужава след целия си труд, заради духа си да продължава да пише, който никой не е успял да срине, и заради огромната му подкрепа към други автори. Напред и нагоре!
Книга, която ще ви накара да се чувствате насред покрито с пепелища, отдавна разпаднали се на прах кости и ръждиви парчета от брони бойно поле, под черно небе, тихо преди буря, и да усетите студени тръпки по гърба си пред заплахата от луд некромант и армията му неуязвими срещу човешки усилия немъртви. Да се свивате от страх, да не можете да намерите място от въодушевление и да не можете да оставите книгата, докато не я прочетете докрай. Като минус бих посочила лекото объркване, до което водят редуващите се епизоди с настоящи действия и спомени, преходът между които не е показан ясно графично, но подозирам, че това е търсен ефект, затова не влияе на оценката ми за книгата.
Една изключително приятна изненада, тази книга. Нещо свежо в българската литература, напоследък засипана от твърде много сборници с разкази и развиващи се в сивата родна реалност истории. Пожелавам успех на Делиян, защото го заслужава след целия си труд, заради духа си да продължава да пише, който никой не е успял да срине, и заради огромната му подкрепа към други автори. Напред и нагоре!
August 7, 2014
Едно ревю от Екатерина Стоянова - http://ekaterinaes.blogspot.com/2014/...
"Добре дошли в Последното измерение - един съвършено нов свят, представяш разпада и възхода на човечеството, пагубното миналото и надеждата в бъдещето.
Делиян Маринов е един млад и съвременен български автор, който заслужава внимание върху първата му книга. Той е автор, който създава свят, далеч от познатите норми, който читателят опознава почти идеално още от момента, в който навлезе в него. От момента, от
който Сявасугда се заклещи в съзнанието и разкрие своите особености и тайни, редом със своя народ.
Мечтата на боговете да сътворят свят, в който човечеството да съществува по техните правила, по примера им, подпомагани и контролирани разумно от едни точно определени и надарени със божествена сила създания. Зигите, така наречените богове, обаче допускат една огромна грешка в сътворението на хората по свое подобие - оставяйки ги податливи на манипулации и позволявайки на своите верни представители с магически сили сред човечеството, да изразяват собствена воля и разум. Така съвършеният свят започва да рухва и зигите биват принудени да стигнат до крайни мерки. Така разделилите се и пръснати по Сявасугда магически камъни, съхраняващи силите на боговете, се озовават в ръцете на хората и...войните започват.
Но пак ще обърна внимание на света, който Делиян представя в книгата си. Това е един особен свят, в който йерархията в обществото държи своя връх, благородниците са си благородници, а наемниците - точно това, което трябва да са. Но в един момент ми се струваше, че именно в наемниците има повече доблест и чест, повече добродетели, от колкото в рицарите и дори краля. До някъде е и така, макар че наемниците изпълняват мисии, заради парите, те все пак са напълно човечни и имат своите светли съзнания, своите мечти и стремежи, имат своите истински добродетели. Те не са пропили се стражи, които единствено това, че са служители на някой благородник, им дава чест, а надниците им отиват само за пиене. Не, те имат чест, вървейки с вдигната глава в името на добронамерената мисия, която им е възложена.
Само че, както във всяко общество и в това, разпаднало се вече морално след намесата на пратениците на зигите, настава хаос, настъпва момент, в който душата и разумът се пречупват и всичкото добро просто се изпарява. Винага за всичко това е в хората, чиито животи наемниците се опитват да спасят или защитят, но не получават нищо в замяна. Дори едно "благодаря". Тази повратна точка помрачва съществуването им и ги изпраща в клопката на злото, което дебне от сенките точно такива като тях. Злото избира воините, безчинствали по една или друга причина в миналото си, изчаква ги да загубят живота си, а след това да ги пороби, да ги притежава духовно и физически...Както се случва със Скар, един много интригуващ герой, който вместо като другите свои съратници по оръжие и възкресение да изпитва все повече удоволствие от убийството, в името на техния Мрачен Лорд, той всъщност осъзнава колко злини е извършил приживе и колко неприятно му да сее все повече смърт и сега, когато е върнат от смъртта. Това преоръща целия му свят, преподрежда възприятията и преражда съзнанието му, не не по начина, по който Зеленият камък го е преродил, а по един съвсем нов начин...Мигът на преврата в поробената му от магьосника душа идва, когато вижда своята любима от миналото, но вместо да я убие коравосърдечно, той се възпротивлява на волята на господаря си...макар и после отново да бива покорен от силата на зелената магия.
Книгата "Пътуване през спомени" обхваща две сюжетни линии, като едната е тази на малката войска възкресени, а втората - на онези, които трябва да се изправят срещу тях, един малък отряд от хора от различно съсловие и позиция в обществото, които по един или друг начин са съврзани с единя от водачите на легиона, минаващ от град на град и оставящ след себе си само воала на смъртта.
Постепенно обаче се поставя още един проблем - кои наистина са добрите и кои лошите? Защото до известна степен, някои от съживените воини имат своето право да съществуват и да отмъщават на живите заради сегашните им грехове, а в същото време тези, които искат да ги погубят - в това чисто са кралят и висшият магьосник, заслужават да бъдат сразени от полуживите, заради цялата поквара и жажда за власт и сила, която ги крепи и ги насочва напред. По същата причина и владетелят на Зеления камък подхранва своите стремежи.
А спомените са основополагащи, защото те разкриват миналото на воините и ги даряват със сила, спомагат им да си спомнят хумора, страха, удоволствието от нещата по пътя, да си спомнят умората, глада и жаждата и да мразят живите, заради крехкото им съществуване. Но спомените ги и променят постепенно...
Делиян Маринов, в настоящите си двеста и няколко страници, е създал герои, котио се открояват по един или друг начин, или по много свои качества. Самият Скар е ключът към решаването на въпроса, към бъдеще в разцвет или в гибел. Но много интригуващи са и още дузина други герои, сред които на мен много голямо впечатление ми направиха Гоуст и Инстинкт (жалко за него обаче, беше ми някак симпатичен), а също и Ушенцето...или може би аз си падам по такива тайнствени герои, препитаващи се по мръсен начин, но несравними в работата си. Направо легендарни. В Ехоу също виждам доста потенциал...Самите им характери са сложни и интригуващо преплетени един с друг, така че и спомените и настоящето да се изградят по един реалистичен начин.
Преди време една моя преподавателка от университета беше казала, че една книга е наистина добра, когато може да се прочете без да я оставиш и веднъж. Същото може да се каже за "Пътуване през спомени", защото стилът на Делиян Маринов, подходът с отворените изречения, подканва читателя да си повтаря - Само тази страница... - но после пак стига до едно многоточие, и пак си казва същото, и преди да се усети, книгата вече е преполовена.
Един свят, разгънат без излишен кич и помпозни обяснения за разположението на паяжинките, например, ами строго и внимателно нареден, че дори и с карта, за да се упътим и ние заедно с героите, на къде путъваме...и да си спомняме заедно с тях!
И, естествено, няма как да го пропусна...в книгата има гарван, има гарван със зелени очи! ^^
п.п. Нещо в героя на корицата ми напомня на Сефирот от Final Fantasy и това много ме радва!"
"Добре дошли в Последното измерение - един съвършено нов свят, представяш разпада и възхода на човечеството, пагубното миналото и надеждата в бъдещето.
Делиян Маринов е един млад и съвременен български автор, който заслужава внимание върху първата му книга. Той е автор, който създава свят, далеч от познатите норми, който читателят опознава почти идеално още от момента, в който навлезе в него. От момента, от
който Сявасугда се заклещи в съзнанието и разкрие своите особености и тайни, редом със своя народ.
Мечтата на боговете да сътворят свят, в който човечеството да съществува по техните правила, по примера им, подпомагани и контролирани разумно от едни точно определени и надарени със божествена сила създания. Зигите, така наречените богове, обаче допускат една огромна грешка в сътворението на хората по свое подобие - оставяйки ги податливи на манипулации и позволявайки на своите верни представители с магически сили сред човечеството, да изразяват собствена воля и разум. Така съвършеният свят започва да рухва и зигите биват принудени да стигнат до крайни мерки. Така разделилите се и пръснати по Сявасугда магически камъни, съхраняващи силите на боговете, се озовават в ръцете на хората и...войните започват.
Но пак ще обърна внимание на света, който Делиян представя в книгата си. Това е един особен свят, в който йерархията в обществото държи своя връх, благородниците са си благородници, а наемниците - точно това, което трябва да са. Но в един момент ми се струваше, че именно в наемниците има повече доблест и чест, повече добродетели, от колкото в рицарите и дори краля. До някъде е и така, макар че наемниците изпълняват мисии, заради парите, те все пак са напълно човечни и имат своите светли съзнания, своите мечти и стремежи, имат своите истински добродетели. Те не са пропили се стражи, които единствено това, че са служители на някой благородник, им дава чест, а надниците им отиват само за пиене. Не, те имат чест, вървейки с вдигната глава в името на добронамерената мисия, която им е възложена.
Само че, както във всяко общество и в това, разпаднало се вече морално след намесата на пратениците на зигите, настава хаос, настъпва момент, в който душата и разумът се пречупват и всичкото добро просто се изпарява. Винага за всичко това е в хората, чиито животи наемниците се опитват да спасят или защитят, но не получават нищо в замяна. Дори едно "благодаря". Тази повратна точка помрачва съществуването им и ги изпраща в клопката на злото, което дебне от сенките точно такива като тях. Злото избира воините, безчинствали по една или друга причина в миналото си, изчаква ги да загубят живота си, а след това да ги пороби, да ги притежава духовно и физически...Както се случва със Скар, един много интригуващ герой, който вместо като другите свои съратници по оръжие и възкресение да изпитва все повече удоволствие от убийството, в името на техния Мрачен Лорд, той всъщност осъзнава колко злини е извършил приживе и колко неприятно му да сее все повече смърт и сега, когато е върнат от смъртта. Това преоръща целия му свят, преподрежда възприятията и преражда съзнанието му, не не по начина, по който Зеленият камък го е преродил, а по един съвсем нов начин...Мигът на преврата в поробената му от магьосника душа идва, когато вижда своята любима от миналото, но вместо да я убие коравосърдечно, той се възпротивлява на волята на господаря си...макар и после отново да бива покорен от силата на зелената магия.
Книгата "Пътуване през спомени" обхваща две сюжетни линии, като едната е тази на малката войска възкресени, а втората - на онези, които трябва да се изправят срещу тях, един малък отряд от хора от различно съсловие и позиция в обществото, които по един или друг начин са съврзани с единя от водачите на легиона, минаващ от град на град и оставящ след себе си само воала на смъртта.
Постепенно обаче се поставя още един проблем - кои наистина са добрите и кои лошите? Защото до известна степен, някои от съживените воини имат своето право да съществуват и да отмъщават на живите заради сегашните им грехове, а в същото време тези, които искат да ги погубят - в това чисто са кралят и висшият магьосник, заслужават да бъдат сразени от полуживите, заради цялата поквара и жажда за власт и сила, която ги крепи и ги насочва напред. По същата причина и владетелят на Зеления камък подхранва своите стремежи.
А спомените са основополагащи, защото те разкриват миналото на воините и ги даряват със сила, спомагат им да си спомнят хумора, страха, удоволствието от нещата по пътя, да си спомнят умората, глада и жаждата и да мразят живите, заради крехкото им съществуване. Но спомените ги и променят постепенно...
Делиян Маринов, в настоящите си двеста и няколко страници, е създал герои, котио се открояват по един или друг начин, или по много свои качества. Самият Скар е ключът към решаването на въпроса, към бъдеще в разцвет или в гибел. Но много интригуващи са и още дузина други герои, сред които на мен много голямо впечатление ми направиха Гоуст и Инстинкт (жалко за него обаче, беше ми някак симпатичен), а също и Ушенцето...или може би аз си падам по такива тайнствени герои, препитаващи се по мръсен начин, но несравними в работата си. Направо легендарни. В Ехоу също виждам доста потенциал...Самите им характери са сложни и интригуващо преплетени един с друг, така че и спомените и настоящето да се изградят по един реалистичен начин.
Преди време една моя преподавателка от университета беше казала, че една книга е наистина добра, когато може да се прочете без да я оставиш и веднъж. Същото може да се каже за "Пътуване през спомени", защото стилът на Делиян Маринов, подходът с отворените изречения, подканва читателя да си повтаря - Само тази страница... - но после пак стига до едно многоточие, и пак си казва същото, и преди да се усети, книгата вече е преполовена.
Един свят, разгънат без излишен кич и помпозни обяснения за разположението на паяжинките, например, ами строго и внимателно нареден, че дори и с карта, за да се упътим и ние заедно с героите, на къде путъваме...и да си спомняме заедно с тях!
И, естествено, няма как да го пропусна...в книгата има гарван, има гарван със зелени очи! ^^
п.п. Нещо в героя на корицата ми напомня на Сефирот от Final Fantasy и това много ме радва!"
July 10, 2014
I liked the uniqueness of this story, albeit my experience with fantasy books is not so great. What I didn't find good is not the author's fault but the publishing house, in my opinion. They should have been more careful when they were editing the novel. There are some mistakes beyond normal that are really distracting and they are even marring the otherwise good fantasy story.
November 1, 2020
Преди да прочета това подобие на книга, не знаех, че съм способна да мразя толкова силно някое фентъзи (ако това изобщо се брои за фентъзи, тъй като аз предпочитам да не го броя).
Мразя се, че прочетох тази книга и жалко за хубавата ѝ, но отчайващо зле изпълнена идея.
Мразя се, че прочетох тази книга и жалко за хубавата ѝ, но отчайващо зле изпълнена идея.
October 2, 2017
Забележка:
Не искам да демотивирам автора, защото виждам надежда в него и съм уверен, че е много интелигентен.
Оценката ми не е продукт на завист или омраза.
Не искам да демотивирам автора, защото виждам надежда в него и съм уверен, че е много интелигентен.
Оценката ми не е продукт на завист или омраза.
Displaying 1 - 12 of 12 reviews