Софчето е свръхчувствително дете с неукротимо, развинтено въображение. Когато брат ѝ се ражда, тя изпада в депресия – никой вече не я обича и дори не я забелязва. На ръба на своите сили, тя решава да премахне причината за своето нещастие и да убие Наско. Ужасът и угризенията, които я връхлитат после, остават за цял живот.
Повестта "Скептици" изследва интимните отношения между брат и сестра и обхваща близо двайсет години от живота им. Книгата разказва за техните детски, ученически и по-сетнешни влюбвания, душевни кризи, несполуки и успехи. Грозното българско живеене има място в този текст само толкова, колкото да извади наяве другото, интимното живеене, за което ние или говорим натруфено и глупаво, или предимно мълчим.
Людмил Тодоров завършва русенската Английска гимназия и кинорежисура във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1982 г. Сценарист и режисьор на филмите „Любовното лято на един льохман", „Приятелите на Емилия", „Емигранти", „Шивачки" и др. Автор на сборника с разкази „Да изгубиш Мечо Пух" (1988) и романите „Хроника на една любов" (1993) и „Хроника на едно пропадане“ (2002).
Странно е колко много истини може да прозре човек след като прочете такава очарователна книга като „Скептици” на Людмил Тодоров. Колко много неща може да осъзнае, да почувства и да изпита отново. Това е история за две деца, брат и сестра, която проследява 20 години от живота им. Те порастват различни, ту се сближават, ту се отдръпват един от друг, отричат се, а после отново се търсят, в моментите, в които имат нужда от закрила. Софчето – голямата сестра обича да фантазира, вживява се в руските класически романи, вярва в доброто и мисли, че действителността е такава, каквато е по книгите. Затова рязко взима драстични решения, когато нещата не се получават както очаква. Нейният брат Наско обича точността и като всеки математик пресмята нещата до най-малка подробност. Но като всяко дете и той изпада в непредвидени ситуации, които трудно след това може да превъзмогне. И тази тяхна различност ги допълва и ги прави едно цяло, спасява ги от разочарованията на външния свят. Наско и Софчето са като че ли единаци в обществото, нямат приятели, спускат се бързо, наивно в предизвикателствата и изкушенията, които им предлага животът, а после също така внезапно излизат наранени, сякаш не разбрали поуката. После разговарят двамата като брат и сестра, като две страни на една същност, като две души, които се спасяват взаимно. „Скептици” е книга за порастването, за съзряването, за първите любовни усещания и разочарования, за отношенията между родители и деца, братя и сестри. Една красива човешка история, в която много читатели могат да се огледат и да открият себе си. Все пак ние хората сме такива, каквито сме – песимисти, оптимисти, скептици, обкръжени с голямо внимание или пълни самотници – такива, каквито ни възприемат останалите или такива, каквито се чувстваме... „Скептици” е чудна и мъдра книга.
"Скептици" е малка книжка, която се чете на един дъх и то не заради скромния обем. Сюжетът върви толкова гладко и интригуващо, че веднъж започнали я, трудно ще я оставите. Може би защото е преди всичко режисьор и сценарист, Людмил Тодоров умело е избягнал излишното многословие и мелодраматизъм. Историята всъщност е съвсем обикновена - силно свързани брат и сестра, които влизат в живота и малко по малко губят илюзиите си. Софчето е свръх емоционална, ирационална и вероятно би се чувствала по-добре като героиня на Толстой. Брат й Наско е пълна противоположност - гениален математик, който търси логика във всичко. Четох различни мнения на читатели и съм съгласна с това, че корицата на "Скептици" е крайно неподходяща за книгата. В историята няма нищо зловещо, нищо фатално, няма трагична безизходица. В нея просто има порастване. На Софчето и Наско не случва нищо страшно. Напротив - тъй като те са толкова истински на моменти кривват от правата линия, която сме приели да наричаме "нормално развитие". Но тези отклонения са за кратко. Те са по-скоро отбивки в локалното, за да се намери вярната, по-тяхната посока в живота.
Лека, чудна, за четене на един дъх – това няма да го прочетете на задната корица, където има обичайните сериозни слова (които даже май не са за тая книга), но “Скептици” е точно такава. Тя е много различна от меланхолията и вдълбочеността на “Шлеп в пустинята” – тук Людмил Тодоров е заредил цялата жизненост на младостта, на фантазията, на преследването на мечтите: дали чрез случайността и поривите, дали чрез внимателно планиране на всичко.