Konstantin Pavlov was a Bulgarian poet and screenwriter. He became a prominent intellectual during Burlgaria's Communist era, even though he faced censorship and a ten-year-long publishing ban by the government.
Един пиян и дрипав каруцар от злоба и от съжаление към себе си разкъсва с тежки удари изсъхналата кожа на своя още по-нещастен кон.
(Така тогава възприех картината.)
За да спазва ритъма на боя, каруцарят пее следния речитатив: "Този труден кон не издава стон. Ще го бия час, ще го бия два, но ще чуя аз нужните слова. Персифедрон! Персифедрон!"
Прабългарското знаме, мръсно и проскубано, трепери свито между задните бедра на коня.
С безсмислен порив прекосявам пътя на режещия въздуха камшик и върху тялото ми изплющява последният, завършващия удар.
Каруцарят топло се усмихва и започва търпеливо да ми обяснява: "Както вече сигурно разбрахте, аз съм дегизиран алхмик. Ударите върху стара конска кожа, придружени от изящна реч и разбираема мелодия (нещо като естетична смазка в жлебовете, образувани от ударите), правят кожата чувствителна и крехка. А - веднъж естетизиран боя, болката съвсем човешка става. И - когато конят проговори и ми каже формулата на Персифедрона, значи, съм постигнал резултата. В чест на празника."
Конят дружелюбно се усмихва (зъбите са идеално бели - значи, челюстта му е изкуствена) и започва с двете си очи да мига - с лявото дава десни сигнали, с дясното дава леви сигнали. Както вече сигурно разбрахте, точно тези мигания означават: "Аз съм също дегизиран алхимик, само че съм негов опонент. Докато ме бие и ми декламира с песен, аз си мисля разни мръсотии и по този начин обезсмислям целия процес. Може би все пак ще проговоря, но преди това колегата ми ще процвили. В чест на празника."
Светът е преситен от логика и всякакви съображения. Ще си възвърна вярата отново, когато срещна кон! Кон в чистия му вид! Кон за самия кон! Залагам Ричард Трети срещу Кон!
Не ми харесват по-ранните му стихотворения. Виждам умението да лови образи и да ги облича в думи, но личността зад тези заявления и атмосфери не ме грабва, напротив.
Повечето текстове тук са умели, но далеч не вълнуващи. А някои не са и кой знае колко умели. Трети пък ме хвърлят в недоумение, понеже виждам, че този човек може много повече и не разбирам защо не го прави: "Искам да съм с първите, с истинските, с комунистите. Бавните наричат дезертьорство моето усилие напред. Смешни са ми клетвите за верност, щом съм верен на живота и на себе си. Споменът за миналите грешки не възбужда моята сантименталност."
Има и още нещо. Това говорене за врагове, за зависти, за непризнатост... идва ми в повече, когато има толкова делнична обида в стихотворенията. Например, харесва ми, при това много, образността на историята с доносника. Но нито я намирам за поезия, нито за нещо повече от някой от онези лесни афоризми, които се публикуваха едно време в "Стършел", съжалявам. Давам си сметка за времето, в което са писани тези неща, именно затова намирам подходът им към околното за безплоден.