What do you think?
Rate this book
В полите на Витоша
"В полите на Витоша" е пиеса от Пейо Яворов. Написана е след ненавременната смърт на Мина Тодорова, в която Яворов е бил влюбен. Макар че пиесата е написана по личните преживявания на поета, в нея присъстват вечните теми за любовта, гордостта, политическите пристрастия и пагубната поквара на властта.
132 pages, Paperback
First published January 1, 1910
4 people are currently reading
61 people want to read
About the author
Пейо Яворов
47 books100 followersПейо Яворов е роден в гр. Чирпан на 1 януари 1878 г. Истинското му име е Пейо Тотев Крачолов. Завършва V (IX) клас в Пловдив. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища — Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. Междувременно разпространява левите идеи сред младите хора, а след 1897 г. влиза в контакти с ВМОРО. Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение — в. Дело, в. Свобода или смърт, в. Автономия, в. Илинден. А по-късно с различни чети многократно преминава границата и се бори за свободата на Македония като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф — "Гоце Делчев" (1904). Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга "Хайдушки копнения" (1909).
Озовал се в София със съдействието на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време — сп. Мисъл. През 1901 г. издава първата си стихосбирка "Стихотворения", чието второ издание от 1904 г. е предговорено от П. П. Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси — "В полите на Витоша" (1910) и "Когато гръм удари, как ехото заглъхва" (1912). Командирован на няколко пъти в чужбина за "усъвършенствуване по литература" — в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия, а при едно от своите пътувания (1910) изпраща към последния й дом своята възлюбена — Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка "Безсъници", която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис и "прозрения" за "вечните въпроси що никой век не разреши", променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета "Подир сенките на облаците", чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, съпоставим само с този на Ботев.
Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столица
Озовал се в София със съдействието на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време — сп. Мисъл. През 1901 г. издава първата си стихосбирка "Стихотворения", чието второ издание от 1904 г. е предговорено от П. П. Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси — "В полите на Витоша" (1910) и "Когато гръм удари, как ехото заглъхва" (1912). Командирован на няколко пъти в чужбина за "усъвършенствуване по литература" — в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия, а при едно от своите пътувания (1910) изпраща към последния й дом своята възлюбена — Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка "Безсъници", която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис и "прозрения" за "вечните въпроси що никой век не разреши", променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета "Подир сенките на облаците", чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, съпоставим само с този на Ботев.
Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столица
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 3 of 3 reviews
February 21, 2024
Нямам спомени да съм чел пиесата като ученик, затова реших да поправя тази несправедливост. Анонсирана като трагедия в пет действия, разчепкваща вечната тема за невъзможната любов, "В полите на Витоша" всъщност е и своеобразна драматургична изповед на Яворов, инспирирана от ранната кончина на Мина Тодорова. И за мен текстът е ценен именно с емоционалния си заряд, защото е пряко отражение на съкровени, дълбоко интимни преживявания, а също така (знаейки каква е съдбата на поета) и пророчески.
На гробището иде само любовта... Омразата дохожда тук само в ковчег, инак — не, защото се бои от гроба…
Поета, философа, учения, политика, воина — ако стане чудо и им се каже, макар в най-високия момент на творчество или дело: „Изчезна жената от света!“ — те биха попитали: „Ще ни откаже ли гробове земята!“ Мъжът служи на жената и се жертвува неи — и телом и духом, на всяка стъпка, при всички обстоятелства. И момента на върховното тайнство, което мъжа себелюбиво е нарекъл окончателно превземане на жената, е всъщност момент на неговата велика жертва и страдание. В оня момент викът на жената само е вик на самозабравна радост, на получена дължимост, на удовлетворение… Мъжа живее за жената, а жената — за неизповедимите цели на битието…
На гробището иде само любовта... Омразата дохожда тук само в ковчег, инак — не, защото се бои от гроба…
Поета, философа, учения, политика, воина — ако стане чудо и им се каже, макар в най-високия момент на творчество или дело: „Изчезна жената от света!“ — те биха попитали: „Ще ни откаже ли гробове земята!“ Мъжът служи на жената и се жертвува неи — и телом и духом, на всяка стъпка, при всички обстоятелства. И момента на върховното тайнство, което мъжа себелюбиво е нарекъл окончателно превземане на жената, е всъщност момент на неговата велика жертва и страдание. В оня момент викът на жената само е вик на самозабравна радост, на получена дължимост, на удовлетворение… Мъжа живее за жената, а жената — за неизповедимите цели на битието…
December 17, 2017
Христофоров
Едно чувство еднакво споделяно, едно чувство, чиито корени са дълбали по всичките посоки на две души — едно такова чувство има своите права! Често пъти то е и набрана енергия, която избухва съответно на натиска.
Тази пиеса е като бисерче. Може би тайната е, че това е един от най-искрените (*адски важно е да се има предвид действителната трагедия по истински събития, която се крие зад текста: „Блага вест я нарекох аз в своя живот. И тя радваше очите ми подобно на бяла лилия, сред поле през май, покрито с цветя, подобна на една лилия, от която не е по-бял снега, по-висока от другите, но навела своята ароматна главица. Тя радваше очите ми – и опияняваше душата ми”/за Мина/) и чисто човешки бисери сред българските пиеси, абсолютно неподвластни на години, епохи, поколения, etc. Затрогващ сюжет въпреки клишетата си; оставя те със свито сърце - неизбежно, предвид Шекспировите нюанси, които дори самият Яворов не си прави труд да отрича:
Чудомир
Просто ме е страх да ти забележа, че денят е много задушен и предвещава буря… Тъй щастлив ми се виждаш сега — и тъй оригинален… Аз имам нещастието да играя ролята на Балтазара.
Христофоров
Балтазар? Затова ли тъй упорито гледаш стената? Да не виждаш там някое „мане, текел, фарес“?
Чудомир
Бих предпочел Балтараза в историята от Балтазара в пиесата на Шекспира.
Христофоров
А-а, пажа, писмоносеца… Приличам ли аз на Ромео? Не бой се, ние нямаме намерение да мрем, да се самоубиваме. Но няма ли да намериш уместен някой цитат от Шопенхауера? Това други път съвсем не ти прилича, но сега — както си потъмнял… Аз не обичам твоя философ, той е много стар за млади хора… Да, ние нямаме намерение да се самоубиваме: не се плашим от спънките на живота и при това — сладко е да се живее. И подире, рисковано е да търсиш някого в задгробието… Съветвам те: никога самоубийство! То е подлост, измяна кьм живота. Разбрал бих — сам Шопенхауер да си е пръснал мозъка. При неговите идеи то би било, как да кажа… то би било не абдикация, а пълно тържество, освобождение на волята.
Въпреки огромната прилика с "Ромео и Жулиета", която на моменти откровено ме дразнеше, реших все пак да се абстрахирам и успях да оценя чудесния текст. Много съм щастлива, че непосредствено след прочита видях пиесата в ТБА - рядко удоволствие беше да гледам толкова силни емоции, пресъздадени на сцена. Изобщо не съм фен на Радина Кърджилова, но невероятната актьорска игра и професионализъм - както нейните, така и на Веселин Анчев, Иван Радоев и останалите, надградиха десетократно впечатленията ми и ми подариха чудесен нов поглед към историята на Мила и Христо.
Христофоров
Додето имаш искра съзнание чуй! Аз те чакам! Довиждане, Мила!
4.5/5
Едно чувство еднакво споделяно, едно чувство, чиито корени са дълбали по всичките посоки на две души — едно такова чувство има своите права! Често пъти то е и набрана енергия, която избухва съответно на натиска.
Тази пиеса е като бисерче. Може би тайната е, че това е един от най-искрените (*адски важно е да се има предвид действителната трагедия по истински събития, която се крие зад текста: „Блага вест я нарекох аз в своя живот. И тя радваше очите ми подобно на бяла лилия, сред поле през май, покрито с цветя, подобна на една лилия, от която не е по-бял снега, по-висока от другите, но навела своята ароматна главица. Тя радваше очите ми – и опияняваше душата ми”/за Мина/) и чисто човешки бисери сред българските пиеси, абсолютно неподвластни на години, епохи, поколения, etc. Затрогващ сюжет въпреки клишетата си; оставя те със свито сърце - неизбежно, предвид Шекспировите нюанси, които дори самият Яворов не си прави труд да отрича:
Чудомир
Просто ме е страх да ти забележа, че денят е много задушен и предвещава буря… Тъй щастлив ми се виждаш сега — и тъй оригинален… Аз имам нещастието да играя ролята на Балтазара.
Христофоров
Балтазар? Затова ли тъй упорито гледаш стената? Да не виждаш там някое „мане, текел, фарес“?
Чудомир
Бих предпочел Балтараза в историята от Балтазара в пиесата на Шекспира.
Христофоров
А-а, пажа, писмоносеца… Приличам ли аз на Ромео? Не бой се, ние нямаме намерение да мрем, да се самоубиваме. Но няма ли да намериш уместен някой цитат от Шопенхауера? Това други път съвсем не ти прилича, но сега — както си потъмнял… Аз не обичам твоя философ, той е много стар за млади хора… Да, ние нямаме намерение да се самоубиваме: не се плашим от спънките на живота и при това — сладко е да се живее. И подире, рисковано е да търсиш някого в задгробието… Съветвам те: никога самоубийство! То е подлост, измяна кьм живота. Разбрал бих — сам Шопенхауер да си е пръснал мозъка. При неговите идеи то би било, как да кажа… то би било не абдикация, а пълно тържество, освобождение на волята.
Въпреки огромната прилика с "Ромео и Жулиета", която на моменти откровено ме дразнеше, реших все пак да се абстрахирам и успях да оценя чудесния текст. Много съм щастлива, че непосредствено след прочита видях пиесата в ТБА - рядко удоволствие беше да гледам толкова силни емоции, пресъздадени на сцена. Изобщо не съм фен на Радина Кърджилова, но невероятната актьорска игра и професионализъм - както нейните, така и на Веселин Анчев, Иван Радоев и останалите, надградиха десетократно впечатленията ми и ми подариха чудесен нов поглед към историята на Мила и Христо.
Христофоров
Додето имаш искра съзнание чуй! Аз те чакам! Довиждане, Мила!
4.5/5
November 17, 2025
"В тая страна има много
слънце, но има и някаква тьмнина, която се разсипва като черен прах
дори в сиянието на самата природа. Не е ли то черния прах на един
груб живот — с много празници в календара и с никакъв празник в
сърцата?… Тая сутрин, когато вашата слугиня дойде да ми извести за
нещастието… слънцето грееше ослепително ярко, но аз имах
видението на същия задушителен черен прах! Гледайте насреща
планината, която постепенно се загръща сега в тъмни облаци. Само
такава природа би била подходна декора за много неща в българския живот… Не че другаде не стават страшни работи; напротив, биват и
много по-страшни! Но там няма — както тук — онова, което изтръгва
от нас пред една трагедия не сълзи на човешко състрадание, а вик на
ужас… Дори и когато убиват, там хората убиват сякаш с игла от злато,
а не с дърварска секира, както тук — в полите на Витоша."
слънце, но има и някаква тьмнина, която се разсипва като черен прах
дори в сиянието на самата природа. Не е ли то черния прах на един
груб живот — с много празници в календара и с никакъв празник в
сърцата?… Тая сутрин, когато вашата слугиня дойде да ми извести за
нещастието… слънцето грееше ослепително ярко, но аз имах
видението на същия задушителен черен прах! Гледайте насреща
планината, която постепенно се загръща сега в тъмни облаци. Само
такава природа би била подходна декора за много неща в българския живот… Не че другаде не стават страшни работи; напротив, биват и
много по-страшни! Но там няма — както тук — онова, което изтръгва
от нас пред една трагедия не сълзи на човешко състрадание, а вик на
ужас… Дори и когато убиват, там хората убиват сякаш с игла от злато,
а не с дърварска секира, както тук — в полите на Витоша."
Displaying 1 - 3 of 3 reviews