Димитър Мантов отново пренася читателя в свободолюбивия Коджабалкан при неговите горди обитатели. Както в поредицата му „Прадеди и правнуци“ на фокус са легендите за собствения му род. Тук се запознаваме с един от основателите му – Хайдут Михо, самотен Хайдутин без чета, който успява до колкото може да помага на съгражданите си в тревнвнския балкан от Габрово до Търново. Действието се развива близо век преди основната времева линия в мантовите книги. Точно след приключването на третата (ако не се лъжа) руско-турка война 1769-1774 г. В която Екатерина Втора извоюва покровителството над православните в империята и косвено полага основите на много от последвалите световни събития. Али Фейзулах е интелигентен, но доста пренабрегван от духовенството чиновник, който решава да опита с мир да присъедини балканджиите от Стара Планина към империята. Там махали и колиби никога не са плащали джизие и никога не са се смятали за част от империята. Потерята с която тръгва ще се сблъска с ината и неотстъпчивостта на местните и ще си изпати жестоко. На втори фокус са спомените на Фейзулах от току що унизително приключилия за Ви-соката порта конфликт с Русите. На трето място е самият Хайдут Михо, заедно с други колибарски семейства, останали в тревненските легенди от онова време. Мантов показва събитията нетипично безпристрастно за времето си, като показва пра-вилните и грешните решения вземани и от Османци, и от Руси, и от Българи. Не разда-ва присъди, а жестокостта която показва не е запазена само за поробителите. Словото му изобилства от старопланински легенди и множество почти забравени родни и турски поговорки, но се лее ненасилено от архаизми и доставя удоволствие на читателя. След над 30 прочетени книги от автора, продължавам да твърдя, че заедно с Цончо Родев са незаслужено пренабрегвани в родната ни литература. Преди, за да не заглушават доста по-негодните, но приближени до властта драскачи, сега – защото се опитваме да отречем половин век литература.