Точно в 24,00 присъдата е изпълнена. Поетът в мен слага точка на поемата. Последните редове са написани без редакция:
Да – истина е – за ръка в оная нощ изведох я от себе си.
В свещените земи на паметта край църквата на плачеща върба
убих я с поглед. Но не я погребах.
Край. Теа е мъртва, мъртва, мъртва. Не си спомням лицето й, не чувам гласа й, не откривам мириса й. Коя, по дяволите, беше Теа? Аз съм свободен! Свободен съм! Някой ще ми каже ли? Свободен ли съм?
Портрет на поета като млад е третият роман на Недялко Славов след Фаустино и Вертиго, който ни връща в една привидно отминала епоха, когато изящното бе вредно, а духовното – насила пъхано в калъпа на чужди нам практики. Тази книга е болезнена гротеска за кривите огледала на нашата младост, в които се отразяваха мечтите и любовите ни. Тя е и своеобразно отмъщение за смазваните ни, но все пак оцелели чувства. Написан с покъртителен поетичен език – разсмиващ до сълзи и тъжен до смях, романът е последната картина от триптиха на Славов, нямащ аналог в родната ни литература.
Недялко Славов е автор на сборници с поезия, разкази, пиеси и романи. Творбите му са превеждани на английски, немски, руски и гръцки.
Недялко Славов е носител на различни национални награди за поезия и проза, сред които и на Националната награда за литература „Хр. Г. Данов“ за романа „Фаустино“ и награда „Иван Николов“ за сборника с поеми и стихотворения „Мраморни години“.
Романът му „Портрет на поета като млад“ са оценени от читатели и критици още от момента на излизането на книгата. Романът е удостоен с множество престижни номинации, сред които за награда „Хеликон“, за български роман на годината от Национален дарителски фонд „13 века България“ и за годишна награда на Портал „Култура“ в категория проза.
За романа „Портрет на поета като млад“ е носител на наградата „Пловдив“ за литература.
Рядко романите за соц-периода имат ясна жанрова посока – освен когато не са откровена гротеска или пък насилена драма. “Портрет на поета като млад” на Недялко Славов е именно от този разнолик тип, разкъсана в много посоки, има вътрешни разломи, в които човек може да се загуби, но все пак една лъкатушеща линия я пронизва, за да преведе от самоубийството в началото до последните смазващи изречения. Смях има колкото щеш, болка – не по-малко, а и поезията наднича тук-таме, макар точно там да изпусках нишкаа, докато пак не стъпваше в здравите коловози на прозата. Предполагам, че при добро желание може да се внуши и известна концептуалност на романа, но мисля да пропусна това, добрият разказвач може да си позволи да използва широк набор от хватки, стига да не застрашат основата на действието.
Купих книгата преди доста време по препоръка на един журналист, но препоръка буквално в един ред. Нямах представа за какво се разказва или какво трябва да ме накара да я прочета. Дори и за Недялко Славов не знаех нищо. Признавам, че малко се губех на моменти в основната линия на книгата, но езикът, с който е написана ме караше да я харесвам независимо от някои недестатъци. Богат, поетичен - редовете просто се леят, чете се на един дъх. Страхотно са вплетени лека ирония и тънък хумор за времето на комунизма, които отначало те засмиват, после, като се замислиш, по-скоро натъжават. Мисля, че представянето на времето беше доста въвличащо и убедително - и сега си представям сюжета основно в сиви краски.