What do you think?
Rate this book
القديس ذئب
قطارٌ يسافر براكبٍ وحيد يضطرّ للتوقّف لمدّة ساعة كاملة، فيغادره المسافر ويمشي لإضاعة الوقت، لكنّ الدروب تقوده إلى منجم فحم، ثم إلى عرسٍ غجريّ، وأخيراً إلى مكانٍ حُبست فيه خمسة ذئاب، لتنفيذ مخطّطٍ يستهدف القرية وسكّانها.
في حبكةٍ شيّقة، تشدّك هذه الرواية وتحملك بعيداً دون أن تترك لك أيَّ فرصةٍ للهروب، وأنت تقتفي أثر ذلك الرجل الغريب الغامض وتتساءل: تراه من يكون؟ قدّيسٌ أتى لينقذ القرية وسكّانها؟ أم مجرّد رجل مختلّ عقلياً هارب مع جنونه؟ أم فيلسوفاً؟ أم كلّ هؤلاء معاً؟
تكتب "إلينا ألكسييفا"، بكثافةٍ لغوية ونفسية، روايةً تقف على الحدود بين الديستوبيا والواقعية السحرية والعبثية، فتستلهم منها كلّها دون أن تغرق في واحدة منها. ولذلك فقد استحقّت في السنة التالية لصدورها جائزة رواية العام 2019، وجائزة الريشة عن المركز الوطني للكتاب.
في حبكةٍ شيّقة، تشدّك هذه الرواية وتحملك بعيداً دون أن تترك لك أيَّ فرصةٍ للهروب، وأنت تقتفي أثر ذلك الرجل الغريب الغامض وتتساءل: تراه من يكون؟ قدّيسٌ أتى لينقذ القرية وسكّانها؟ أم مجرّد رجل مختلّ عقلياً هارب مع جنونه؟ أم فيلسوفاً؟ أم كلّ هؤلاء معاً؟
تكتب "إلينا ألكسييفا"، بكثافةٍ لغوية ونفسية، روايةً تقف على الحدود بين الديستوبيا والواقعية السحرية والعبثية، فتستلهم منها كلّها دون أن تغرق في واحدة منها. ولذلك فقد استحقّت في السنة التالية لصدورها جائزة رواية العام 2019، وجائزة الريشة عن المركز الوطني للكتاب.
416 pages, Paperback
First published January 1, 2018
1 person is currently reading
87 people want to read
About the author
Елена Алексиева
19 books22 followersЕлена Алексиева е писател и преводач. Автор е на романите: „Рицарят, дяволът, смъртта“, „Тя е тук“, „Нобелистът“ и „Свети вълк“; сборниците с проза: „Читателска група 31“, „Кой?“, „Синдикатът на домашните любимци“, „Приказките на господин Кабода“; драматургичните сборници: „Ангелски огън“, „Жертви на любовта“, както и „Бримка на сърцето“ – дебютна поезия.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 10 of 10 reviews
November 21, 2022
Елена Алексиева умее да пише, което за съжаление е отличителна черта в съвременния български литературен пейзаж. Според мен има характерен собствен почерк, който при това е много приятен за четене и показва немалко умение за майсторска работа с езика (като изключим склонността на места да пресилва метафорите - примерно доста ме дразни вътрешното монологизиране на еодушевени предмети като слънцето и къртача, стои някак инфантилно или насмешливо и изобщо ми се видя излишно). Като изключим това, фразата е красива, естествена, езикът е богат, има някои забележително изящни и съответно въздействащи природни описания, при това без усещане за самоцелност - играят заедно с повествованието и успешно създават атмосфера и отклик у читателя. Ясно ми е, че подобни поощрения са по-подходящи за ученици, които се учат да пишат, но за жалост дори такива основни писателски умения изпъкват на фона на състоянието на българската литература в момента и следователно си заслужава да се посочат.
Колкото до умението да се разказва, тук няма голяма заявка за такова. И този роман, макар и сравнително дълъг и общо взето с проследима повествователна нишка, като всичката дълга проза от съвременни български писатели, която съм чела, не успява да сглоби сюжет. Героите участват в някакви взаимодействия и случки, поръсени с разсъждения за живота (някои от които явно обживяни и съвсем не повърхностни), но между отделните части няма убедително сцепление, нито усещане за цялост. По-скоро стои като поредица от срещи и случки между набор от герои, функциониращи като поводи да се засегнат някакви по-големи теми - най-големите, разбира се, което също е типично за новата ни литература. Чудя се какво ще им стане, ако напишат книга за нещо малко, нормално и ежедневно и дали в Съюза на българските писатели на подписват клетва, че ще пипшат само за бог, съдбата, вселената и трагедията на човешката природа.
По мое мнение темите са засегнати повърхностно, малко декларативно (но не толкова зле както у Здравка Евтимова примерно) - един вид, да се изкажа и аз по тия така важни въпроси. Има няколко доста очевидни метафори за Прехода в България, поднесени с традиционната циничност, клиширани коментари за загубата на духовност и дехумнизиращия натиск на бедността и безпътицита. Тези мотиви обикновено се разгръщат с патетика и мелодрама, тук предпочетеният подход е на дистанцирана ирония, който обаче е не по-малко дразнещ, защото е също толкова кух. Ако човек не може да се ангажира с честно, лично отношение към дадена голяма тема, по-добре да не пише за нея. Колкото и забавни да са някои наблюдения над героите, колкото и остроумен да е на места вътрешният им диалог, това е едно голо упражнение по стил, когато му липсва автентично отношение, позиция, смелост.
Накратко за историята: един явно осовбоден от лудницата човек (очевидна месианска фигура) влиза за пръв път от десетилетия в "нормалния" свят и се чувства като извънземен в него. Среща различни хора по пътя си, включително крещящи расистки карикатури на няколко ромски герои, комично тъпи хора с власт (кмет и президент), един учен в екзистенциална криза, който се отказва от науката (подреденият, готово спуснат свят без няснота и несигурност свят) и става свещеник (хвърля се в нопознатото - вярата с отчаяна надежда след загубата на всичко, в което е вярвал по-рано; доста прозрачна метафора за България преди/след 1989), и две жени, едната от които, Богиня, за мен беше единственият последователно развит герой в книгата, движен от проследима вътрешна логика, а не удобно менящ се за целите на философския коментар.
Най-големият недостатък на романа обаче е, че е много скучен.
Колкото до умението да се разказва, тук няма голяма заявка за такова. И този роман, макар и сравнително дълъг и общо взето с проследима повествователна нишка, като всичката дълга проза от съвременни български писатели, която съм чела, не успява да сглоби сюжет. Героите участват в някакви взаимодействия и случки, поръсени с разсъждения за живота (някои от които явно обживяни и съвсем не повърхностни), но между отделните части няма убедително сцепление, нито усещане за цялост. По-скоро стои като поредица от срещи и случки между набор от герои, функциониращи като поводи да се засегнат някакви по-големи теми - най-големите, разбира се, което също е типично за новата ни литература. Чудя се какво ще им стане, ако напишат книга за нещо малко, нормално и ежедневно и дали в Съюза на българските писатели на подписват клетва, че ще пипшат само за бог, съдбата, вселената и трагедията на човешката природа.
По мое мнение темите са засегнати повърхностно, малко декларативно (но не толкова зле както у Здравка Евтимова примерно) - един вид, да се изкажа и аз по тия така важни въпроси. Има няколко доста очевидни метафори за Прехода в България, поднесени с традиционната циничност, клиширани коментари за загубата на духовност и дехумнизиращия натиск на бедността и безпътицита. Тези мотиви обикновено се разгръщат с патетика и мелодрама, тук предпочетеният подход е на дистанцирана ирония, който обаче е не по-малко дразнещ, защото е също толкова кух. Ако човек не може да се ангажира с честно, лично отношение към дадена голяма тема, по-добре да не пише за нея. Колкото и забавни да са някои наблюдения над героите, колкото и остроумен да е на места вътрешният им диалог, това е едно голо упражнение по стил, когато му липсва автентично отношение, позиция, смелост.
Накратко за историята: един явно осовбоден от лудницата човек (очевидна месианска фигура) влиза за пръв път от десетилетия в "нормалния" свят и се чувства като извънземен в него. Среща различни хора по пътя си, включително крещящи расистки карикатури на няколко ромски герои, комично тъпи хора с власт (кмет и президент), един учен в екзистенциална криза, който се отказва от науката (подреденият, готово спуснат свят без няснота и несигурност свят) и става свещеник (хвърля се в нопознатото - вярата с отчаяна надежда след загубата на всичко, в което е вярвал по-рано; доста прозрачна метафора за България преди/след 1989), и две жени, едната от които, Богиня, за мен беше единственият последователно развит герой в книгата, движен от проследима вътрешна логика, а не удобно менящ се за целите на философския коментар.
Най-големият недостатък на романа обаче е, че е много скучен.
Read
September 22, 2019Опитах. Опитах над пет пъти да я преборя и така и не можах да стигна средата. Нещо постоянно ме отблъскваше, връщаше топчето към мен, като да играя пинг-понг срещу шампион на орките от някоя долна земя, който ми отвръща с кирка, докато аз подавам с хилка за тенис.
Единственият герой, към който изпитах някакъв интерес, беше третостепенен - кондукторът в началото. Само у него видях някаква човешка плътност. Надявам се, да не сме се превърнали в безплътните циркови герои от фантазията на един луд. Но може и да бъркам.
Надявам се, останалите да сполучите повече с това пропадане в нелегалния подземен рудник.
Единственият герой, към който изпитах някакъв интерес, беше третостепенен - кондукторът в началото. Само у него видях някаква човешка плътност. Надявам се, да не сме се превърнали в безплътните циркови герои от фантазията на един луд. Но може и да бъркам.
Надявам се, останалите да сполучите повече с това пропадане в нелегалния подземен рудник.
June 11, 2020
Много сложна за коментиране книга. От една страна историята е интересна. Шантава, но интересна. Описва доста добре абсурдната българска действителност, в която всеки работи всичко и прави всякакви жертви и метаморфози, за да оцелее. От друга обаче, не ми хареса езиково. Твърде трудно се чете и това отблъсква хората. Това е изключително характерно за българските книги, да се четат тромаво и да се предизвикат тежки чувства в читателите. Което не ми харесва. Четох я месеци наред, просто защото никой от героите не ме грабна. Беше ми любопитно на къде ще ги отведе философската им изчанченост и всъщност това ме накара да я довърша. Не съжалявам, беше любопитно преживяване, сцените и персонажите бяха наистина странни. Но не е моят стил писане. Интересно е, че почти на всяка рецензия за българска книга го пиша това изречение. Аз ли си избирам кофти книги или българските писатели имат странни литературни наклонности?
March 24, 2020
Това е роман-пътуване, който няма непременно да ви изведе на горната земя. Макар и да се срещнете с билейски фигури, с приказни животни и селски богини, ще разпознаете безпогрешно съвремието ни.
https://reginamortua.blogspot.com/202...
https://reginamortua.blogspot.com/202...
May 22, 2025
Това е някакъв майтап, нали?
Книгата е абсолютно същата като Вулкан чак до лайняната нишка. Хлабаво свързани притчи с общ хайлайт - нищожеството на човека, масови сцени като от картина на Брьогел, събиращи цялото ни общество, но тоя път по вертикала (от кюмюра до бога, където кюмюрът са буквално циганите 🫤), и типичният злоблив хумор. Дори писането тук разочарова, защото изглежда просто като правилно попълнени синтактични позиции.
Познавайки вече добре Елена Алексиева обаче, го приеимам не за слабост, а за метаебавка с всички, които биха потърсили поука в текста й; нещо като аферата Сокал, но в полето на литературата. Такова тълкуване се подкрепя от безразборните заемки от всичко, което може да се намери в селската библитека, които използва за мисловна и речева характеристика на уж месианската си фигура. Да не говорим за нелепите персонификации на машини или природни обекти и явления, които не вярвам да си позволи наистина, ами вероятно е включила, за да се присмее както на индустриалния, така и на патриотичния патос в литературата ни, а и изобщо. Сигурна съм, че може да се изровят още сто неща, ако ви се решава ребус.
Представям си я как стои на бюрото и работната лампа осветява кривата й усмивка, докато стреля с клавиатурата по всички тъпаци, които биха приели глупостите й сериозно, та-та-та... Аз обаче май нямам нужда да съм от приемащия край.
Книгата е абсолютно същата като Вулкан чак до лайняната нишка. Хлабаво свързани притчи с общ хайлайт - нищожеството на човека, масови сцени като от картина на Брьогел, събиращи цялото ни общество, но тоя път по вертикала (от кюмюра до бога, където кюмюрът са буквално циганите 🫤), и типичният злоблив хумор. Дори писането тук разочарова, защото изглежда просто като правилно попълнени синтактични позиции.
Познавайки вече добре Елена Алексиева обаче, го приеимам не за слабост, а за метаебавка с всички, които биха потърсили поука в текста й; нещо като аферата Сокал, но в полето на литературата. Такова тълкуване се подкрепя от безразборните заемки от всичко, което може да се намери в селската библитека, които използва за мисловна и речева характеристика на уж месианската си фигура. Да не говорим за нелепите персонификации на машини или природни обекти и явления, които не вярвам да си позволи наистина, ами вероятно е включила, за да се присмее както на индустриалния, така и на патриотичния патос в литературата ни, а и изобщо. Сигурна съм, че може да се изровят още сто неща, ако ви се решава ребус.
Представям си я как стои на бюрото и работната лампа осветява кривата й усмивка, докато стреля с клавиатурата по всички тъпаци, които биха приели глупостите й сериозно, та-та-та... Аз обаче май нямам нужда да съм от приемащия край.
September 11, 2019
Елена Алексиева пише на умен и красив език, с изящно внимание към детайла, метафизична дълбочина на образите и прецизна ирония в подбора на думи. Това спасява нейния “Свети вълк” (изд. “Факел експрес”) от съдбата да бъде поредният балкански роман за маргиналното и низвергнатото, за пароксизмите на низшите и нищите, за изваденото от калта и подземията на живота.
Тъй като малко по-рано бях прочела “Зелените очи на вятъра”, лично за мен книгата на Алексиева се оказа по-доброто белетристично изпълнение на горното. Със сигурност нейното усилие постига по-сериозно проникновение, макар че и при нея ми липсваше достатъчно ускорение на наратива, по-голяма стегнатост на сцените и повече адекватност в някои от диалозите.
“Свети вълк” е своеобразен триптих, като в последната от трите глави героите пресичат пътищата си. Действието ги събира, развивайки се по вертикала - физически и духовен: то ни пренася от нелегален рудник под земята към повърхността на малко селище до новострояща се църва, която при символичния опит за обединение на горната и долната земя пропада...
Прочетете цялото ревю тук: https://bit.ly/2kunBgM
Тъй като малко по-рано бях прочела “Зелените очи на вятъра”, лично за мен книгата на Алексиева се оказа по-доброто белетристично изпълнение на горното. Със сигурност нейното усилие постига по-сериозно проникновение, макар че и при нея ми липсваше достатъчно ускорение на наратива, по-голяма стегнатост на сцените и повече адекватност в някои от диалозите.
“Свети вълк” е своеобразен триптих, като в последната от трите глави героите пресичат пътищата си. Действието ги събира, развивайки се по вертикала - физически и духовен: то ни пренася от нелегален рудник под земята към повърхността на малко селище до новострояща се църва, която при символичния опит за обединение на горната и долната земя пропада...
Прочетете цялото ревю тук: https://bit.ly/2kunBgM
November 5, 2022
След "Прекъсването на самсара" нямах търпение да прочета нещо друго от авторката. На панаира на книгата след разговор с представител на едно от издателствата за авторката си записах тази книга като задължително четиво. Може би над 5 минути слушах колко впечатляващ е романът и как всеки трябва да го протече.
Романът е странен и неразбираем. Определено трябва да му се даде време, да се осмислят всички парчета от пъзела. На места ми се стори твърде циничен, може и такава да е действителността в някои населени места, но какво беше цялостното послание накрая? Може би трябва да се опитам да я прочета втори път, а може би не е моята книга.
Романът е странен и неразбираем. Определено трябва да му се даде време, да се осмислят всички парчета от пъзела. На места ми се стори твърде циничен, може и такава да е действителността в някои населени места, но какво беше цялостното послание накрая? Може би трябва да се опитам да я прочета втори път, а може би не е моята книга.
June 20, 2023
Четох тази книга след препоръка, която предлагаше да я сравня с книгите на един от най-значимите унгарски автори в последните десетилетия, Адам Бодор. Дали, защото я четох най-вече през призмата на граничното, хетеретопичното и абсурдното, тотално се оттласнах от онзи нишка в нея, която проследява типично българското и която ни най-малко не я изчерпва. Елена Алексиева определено се забавлява, докато пише! Страхотна!
i-tried
December 11, 2019време е да приемем фактите. не е моята книга.
October 30, 2020
История – 2/10
Идея – 2/10
Изпълнение – 2/10
Интрига/Темпо – 1/10
Герои – 4/10
Стил на писане (За жанра) – 2/10
Eлементи на изненада – 2/10
Емоционален заряд – 1/10
Теми за размисъл – 8/10
Степен на оригиналност (за жанра) – 5/10
Идея – 2/10
Изпълнение – 2/10
Интрига/Темпо – 1/10
Герои – 4/10
Стил на писане (За жанра) – 2/10
Eлементи на изненада – 2/10
Емоционален заряд – 1/10
Теми за размисъл – 8/10
Степен на оригиналност (за жанра) – 5/10
Displaying 1 - 10 of 10 reviews