What do you think?
Rate this book
Неосветените дворове
„Неосветените дворове“ е роман-пътепис на Йордан Радичков, издаден за първи път през 1966 г.
По покана на съветски институти Радичков прави пътешествие през Сибир през 1963 г. Невероятната сибирска природа и хората оставят дълбока следа в него. И вечната замръзналост, и шаманите, и сребърните лисици, и гнуста (от руски: гнус), и легендите, и най-вече хората. Към края на пътеписа той пише:
„Сбогом, студена земя, в топла Европа понякога зъзнем повече, благодаря ти, че ме стопли!“
Състои се от 3 части:
„Тайга“,
„Снежната пустош“,
„Южна посока“,
както и
„Заешка опашка на моите сибирски записки“ и
„Няма край“.
По покана на съветски институти Радичков прави пътешествие през Сибир през 1963 г. Невероятната сибирска природа и хората оставят дълбока следа в него. И вечната замръзналост, и шаманите, и сребърните лисици, и гнуста (от руски: гнус), и легендите, и най-вече хората. Към края на пътеписа той пише:
„Сбогом, студена земя, в топла Европа понякога зъзнем повече, благодаря ти, че ме стопли!“
Състои се от 3 части:
„Тайга“,
„Снежната пустош“,
„Южна посока“,
както и
„Заешка опашка на моите сибирски записки“ и
„Няма край“.
281 pages, Hardcover
First published January 1, 1966
7 people are currently reading
68 people want to read
About the author
Yordan Radichkov
82 books73 followersYordan Radichkov was a Bulgarian writer and playwright.
Literary critics Adelina Angusheva and Galin Tihanov called him "arguably the most significant voice of Bulgarian literature in the last third of the 20th century". Some literary critics have referred to him as the Bulgarian Kafka or Gogol. Radichkov is widely known for his numerous short stories, novels and plays. He is also known for the screenplays of the Bulgarian film classics Torrid Noon (1966) directed by Zako Heskiya, The Tied Up Balloon (1967) and The Last Summer (1974).
In 2000, Radichkov was decorated with the high government prize the Order of the Balkan Mountains. In 2007, a monument dedicated to him was officially opened at the garden of the former Royal Palace, nowadays National Art Gallery in Sofia city centre.
Literary critics Adelina Angusheva and Galin Tihanov called him "arguably the most significant voice of Bulgarian literature in the last third of the 20th century". Some literary critics have referred to him as the Bulgarian Kafka or Gogol. Radichkov is widely known for his numerous short stories, novels and plays. He is also known for the screenplays of the Bulgarian film classics Torrid Noon (1966) directed by Zako Heskiya, The Tied Up Balloon (1967) and The Last Summer (1974).
In 2000, Radichkov was decorated with the high government prize the Order of the Balkan Mountains. In 2007, a monument dedicated to him was officially opened at the garden of the former Royal Palace, nowadays National Art Gallery in Sofia city centre.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 3 of 3 reviews
August 2, 2023
Йордан Радичков ни въвежда в романа си по следния начин:
Всеки пътешественик се стреми да напише благородни книги за своето пътешествие: Данте мина през ада и написа божествена книга за неговите страхотии; Гогол по най-благороден начин ши шинела на Русия, всичко ши с ибришим, с двоен ситен шев и всеки шев той след това минаваше със собствените си зъби, като правеше с тях разни фигури. Какво би могъл да напише един съвременен пътешественик за Сибир?
И действително, как би могъл с думи да пресъздаде тази безкрайна земя? Въобще, биха ли били те достатъчни за да разпалят въображението и мислено да успеем да проследим стъпките на автора из сибирския простор?
Оказа се, че е възможно. С много любов и признателност Радичков ни повежда през гори и равнини, покрай лагерни огньове, лумнали към нощното небе и в стогодишни дървени къщи, където легендите за Кралят на чукчите оживяват. Детайлите са толкова живи и близки, сякаш сме спътници на автора, и изкарваме тези два месеца с него из сибирската шир. А разказът му е така въздействаш, като че ли той сам отново и отново изживява всичко, и е готов на секундата да се завърне отново там.
От написването на романа досега е минало много време... Десетилетия... И все пак, той успява все още да звучи някак актуален,съвременен. Защото кой може да каже дали там, на север, ледените ветрове не разнасят и днес заклинанията на шаманите, дали полудиви конски стада препускат из тайгата и дали и други войници на Петър I не стоят на вечния си пост под ледовете.
Романът ми даде много, но си мисля, че е редно да споделя и една от най-хубавите мисли за живота и приятелите, на които съм попадала:
Понякога си мислех, че всеки човек всъщност е полярна звезда и върти неизменно около себе си своя живот, своето време, своите спомени, цялото си житие-битие, населява го с нови звезди, някои от старите падат — едни с блясък, други в тъмнина и безшумно; колко падащи звезди има в небосвода на всеки от нас, за които ние не тъжим, и в такива случаи чувствуваме как небосводът ни олеква и се повдига нагоре, колко лъжливи приятели мигат на небето ни и посивяват постепенно, без да са ни сгрели и без да тъгуваме за тях, колко фалшиви опашати звезди са преминали край нас — тия блуждаещи тела на човечеството, колко фалшиви чувства, мъгляви Андромеди и прашни Млечни пътища са ни прорязвали и колко звезди, напуснали нашия свят, продължават да излъчват все още силната си светлина и да ни напомнят, че не сме сами, и колко живи звезди ни облъхват със студ… И все пак ние трептим и се мъчим да скърпим, тая човешка проза, тичаме непрекъснато от единия до другия хоризонт, запушваме откритите дупки и ако на едно място подкърпиме, на друго място много повече се събаря, та понякога сядаме уморени и си казваме уморено: един живот е, все някак ще го избутаме. Но ако човек се умори, то духът му не се уморява, а продължава да тича и ако човек е започнал да строи огромния си живот и копае неговите основи, понякога от умора сам пада в основите и те стават неговата яма, а духът все тича и ще доведе други, да надникнат над ямата и да почнат да строят тоя огромен живот, странно защо наречен поезия!
Всеки пътешественик се стреми да напише благородни книги за своето пътешествие: Данте мина през ада и написа божествена книга за неговите страхотии; Гогол по най-благороден начин ши шинела на Русия, всичко ши с ибришим, с двоен ситен шев и всеки шев той след това минаваше със собствените си зъби, като правеше с тях разни фигури. Какво би могъл да напише един съвременен пътешественик за Сибир?
И действително, как би могъл с думи да пресъздаде тази безкрайна земя? Въобще, биха ли били те достатъчни за да разпалят въображението и мислено да успеем да проследим стъпките на автора из сибирския простор?
Оказа се, че е възможно. С много любов и признателност Радичков ни повежда през гори и равнини, покрай лагерни огньове, лумнали към нощното небе и в стогодишни дървени къщи, където легендите за Кралят на чукчите оживяват. Детайлите са толкова живи и близки, сякаш сме спътници на автора, и изкарваме тези два месеца с него из сибирската шир. А разказът му е така въздействаш, като че ли той сам отново и отново изживява всичко, и е готов на секундата да се завърне отново там.
От написването на романа досега е минало много време... Десетилетия... И все пак, той успява все още да звучи някак актуален,съвременен. Защото кой може да каже дали там, на север, ледените ветрове не разнасят и днес заклинанията на шаманите, дали полудиви конски стада препускат из тайгата и дали и други войници на Петър I не стоят на вечния си пост под ледовете.
Романът ми даде много, но си мисля, че е редно да споделя и една от най-хубавите мисли за живота и приятелите, на които съм попадала:
Понякога си мислех, че всеки човек всъщност е полярна звезда и върти неизменно около себе си своя живот, своето време, своите спомени, цялото си житие-битие, населява го с нови звезди, някои от старите падат — едни с блясък, други в тъмнина и безшумно; колко падащи звезди има в небосвода на всеки от нас, за които ние не тъжим, и в такива случаи чувствуваме как небосводът ни олеква и се повдига нагоре, колко лъжливи приятели мигат на небето ни и посивяват постепенно, без да са ни сгрели и без да тъгуваме за тях, колко фалшиви опашати звезди са преминали край нас — тия блуждаещи тела на човечеството, колко фалшиви чувства, мъгляви Андромеди и прашни Млечни пътища са ни прорязвали и колко звезди, напуснали нашия свят, продължават да излъчват все още силната си светлина и да ни напомнят, че не сме сами, и колко живи звезди ни облъхват със студ… И все пак ние трептим и се мъчим да скърпим, тая човешка проза, тичаме непрекъснато от единия до другия хоризонт, запушваме откритите дупки и ако на едно място подкърпиме, на друго място много повече се събаря, та понякога сядаме уморени и си казваме уморено: един живот е, все някак ще го избутаме. Но ако човек се умори, то духът му не се уморява, а продължава да тича и ако човек е започнал да строи огромния си живот и копае неговите основи, понякога от умора сам пада в основите и те стават неговата яма, а духът все тича и ще доведе други, да надникнат над ямата и да почнат да строят тоя огромен живот, странно защо наречен поезия!
February 8, 2024
На въпроса защо Радичков е написал „Неосветените дворове“ по начина, по който го е направил, може да има само един отговор – защото не е могъл да измени на себе си и да го направи иначе. Затова и книгата с може би най-красивото и изящно заглавие в родната литература продължава да се преоткрива, сега и в ново издание от „Нике“.
Пътеписът, по-малко пътеводен и повече предразполагащ към изгубване, открива автора си захвърлен в дивата природа на Сибир през 1963 г., учуден от непознаваемото в нея. В „Сибирски тетрадки“, които видяха бял свят през януари тази година, може да се проследи неувереният път на Радичков към едно особено място на съзнанието. Място, което дори науката и психоанализата да претендират, че могат да обяснят, остава все така мистично и далечно, кореспондиращо блестящо със снеговете на руската тундра.
На Радичков са му нужни близо 20 страници, преди да спомене България. Родината се появява заради децата, които очакват баща си у дома, с техните затворени клепки и лепкави бузи. Когато в края на книгата авторът прави равносметка за написаното, той се учудва. Струва му се като напразно усилие, безполезна работа, която се стреми да прихване неуловими усещания. По страниците обитават коне и патици, коршуни, лисици, мъжете се въртят покрай замръзнало езеро, ловуват, наоколо се чуват дървета, които казват „Е-ХА!“, преди да се строполят тежко на земята.
Потънал в преспи сняг, студ и човешка доброта, която стряска душата, Радичков описва преди всичко материята и земята, плод на съюза между природата и духовното, както и техните чеда – шаманите, които омайват със своите песни. Писателят отваря тетрадките си и бърза да запази текстовете пред учудени погледи – за какво му е да записва това, което отново може да бъде сътворено.
„Предай се, дребно човече!“ – казва тундрата на Радичков – и той се предава на поезията ѝ. Неговият Сибир може да е в покрайнините на някой от градовете на Калвино, тъй като по никакъв начин не е географски, а поле на мечтанията и чувствата, изящен кадър на човешката самота, нащърбен къс от Русия, показан по-късно във филмите и полароидните снимки на Андрей Тарковски – земя на разхвърляна тъга и лутащи се кучета, обвита в премяната на светлосини мъгли.
Некартографираната територия едва ли може да бъде проследена и посетена днес. Местата и хората биха били крайно различни от тези, описани от Радичков. Така и книгата му свидетелства още веднъж за силата на писателя да обхваща преходни необятности, които под настойчивия натиск на времето се стопяват като ледници и остават единствено в паметта на онзи, който е имал очите и умението да ги опише.
Йордан Радичков е създал една неизчерпаема книга, която досущ като кладенец с жива вода не спира да дава на търпеливия читател утвърждаваща енергия, която въпреки студа стопля. Така човекът Радичков е станал постепенно духът Радичков и се е населил в пространството между двете земи, където кротко нашепва за спящата вода, която трябва да се събуди.
„Водата също спи нощем в стомните и човек трябва да утолява жаждата си с будна вода. Ще събудя водата, преди да пия от стомната.“
Сибир е сън за Радичков, от който той не е сигурен дали се е събудил. Би било естествено, ако излезе обявление, че авторът никога не е ходил на север и цялото пътешествие е било съчинено в поредица от бълнувания. Сякаш той пише от едно място, намиращо се над разума и сетивата, и извиква оттам пухкави облаци на чиста литература, каквито все още рядко се откриват у нас.
Новото издание, макар и с коректорски пропуски, отново е пременено с чудесната корица на София Попйорданова, която е избрала покровските сребърни лисици, затворени в „полигона на любовта“. Наблюдавани отгоре, както може би нас някой отнякъде наблюдава, те живеят в наполовина рай, наполовина ад. Досущ като обитателите на тайгата, досущ като самия читател може би?
Споделете
Пътеписът, по-малко пътеводен и повече предразполагащ към изгубване, открива автора си захвърлен в дивата природа на Сибир през 1963 г., учуден от непознаваемото в нея. В „Сибирски тетрадки“, които видяха бял свят през януари тази година, може да се проследи неувереният път на Радичков към едно особено място на съзнанието. Място, което дори науката и психоанализата да претендират, че могат да обяснят, остава все така мистично и далечно, кореспондиращо блестящо със снеговете на руската тундра.
На Радичков са му нужни близо 20 страници, преди да спомене България. Родината се появява заради децата, които очакват баща си у дома, с техните затворени клепки и лепкави бузи. Когато в края на книгата авторът прави равносметка за написаното, той се учудва. Струва му се като напразно усилие, безполезна работа, която се стреми да прихване неуловими усещания. По страниците обитават коне и патици, коршуни, лисици, мъжете се въртят покрай замръзнало езеро, ловуват, наоколо се чуват дървета, които казват „Е-ХА!“, преди да се строполят тежко на земята.
Потънал в преспи сняг, студ и човешка доброта, която стряска душата, Радичков описва преди всичко материята и земята, плод на съюза между природата и духовното, както и техните чеда – шаманите, които омайват със своите песни. Писателят отваря тетрадките си и бърза да запази текстовете пред учудени погледи – за какво му е да записва това, което отново може да бъде сътворено.
„Предай се, дребно човече!“ – казва тундрата на Радичков – и той се предава на поезията ѝ. Неговият Сибир може да е в покрайнините на някой от градовете на Калвино, тъй като по никакъв начин не е географски, а поле на мечтанията и чувствата, изящен кадър на човешката самота, нащърбен къс от Русия, показан по-късно във филмите и полароидните снимки на Андрей Тарковски – земя на разхвърляна тъга и лутащи се кучета, обвита в премяната на светлосини мъгли.
Некартографираната територия едва ли може да бъде проследена и посетена днес. Местата и хората биха били крайно различни от тези, описани от Радичков. Така и книгата му свидетелства още веднъж за силата на писателя да обхваща преходни необятности, които под настойчивия натиск на времето се стопяват като ледници и остават единствено в паметта на онзи, който е имал очите и умението да ги опише.
Йордан Радичков е създал една неизчерпаема книга, която досущ като кладенец с жива вода не спира да дава на търпеливия читател утвърждаваща енергия, която въпреки студа стопля. Така човекът Радичков е станал постепенно духът Радичков и се е населил в пространството между двете земи, където кротко нашепва за спящата вода, която трябва да се събуди.
„Водата също спи нощем в стомните и човек трябва да утолява жаждата си с будна вода. Ще събудя водата, преди да пия от стомната.“
Сибир е сън за Радичков, от който той не е сигурен дали се е събудил. Би било естествено, ако излезе обявление, че авторът никога не е ходил на север и цялото пътешествие е било съчинено в поредица от бълнувания. Сякаш той пише от едно място, намиращо се над разума и сетивата, и извиква оттам пухкави облаци на чиста литература, каквито все още рядко се откриват у нас.
Новото издание, макар и с коректорски пропуски, отново е пременено с чудесната корица на София Попйорданова, която е избрала покровските сребърни лисици, затворени в „полигона на любовта“. Наблюдавани отгоре, както може би нас някой отнякъде наблюдава, те живеят в наполовина рай, наполовина ад. Досущ като обитателите на тайгата, досущ като самия читател може би?
Споделете
December 10, 2020
Радичков роман пътепис
Displaying 1 - 3 of 3 reviews