Boğulanlar Kurtulanlar

Auschwitz Trilogy #3

by Primo Levi, Kemal Atakay (translator)

Primo Levi, 11 Nisan 1987 günü intihar ettiğinde altmış sekiz yaşındaydı. Bir kentsoylu Yahudi olarak iyi eğitim görmüş ve kimyacı olmuştur. İkinci Dünya Savaşında Nazi toplama kamplarına gönderildi. Kendi deyimiyle, talih sonucu, gerçekte ise Alman hükümetinin yok edilmesi gereken tutukluların ortalama ömrünü uzatmaya karar vermesinden sonra hayatta kalabildi. Yahudileri, çingeneleri ve muhaliflerini toplama kamplarına tek amaçla, yok etmek amacıyla toplayan Naziler, kurbanlarına şöyle diyorlardı: "Bu savaş nasıl sona ererse ersin, size karşı savaşı biz kazandık; tanıklık etmek için bir tekiniz bile hayatta kalmayacak, ama biriniz kaçmayı başarsa bile dünya onun anlattıklarına inanmayacak. Belki kuşkular, tartışmalar, tarihçilerin araştırmaları olacak, ama kesin bilgiler bulunmayacak, çünkü sizinle birlikte kanıtları yok edeceğiz..."

İnsan aklı unutuyor, vicdanlar rahatlıyor, beyinler yıkanıyor. "Boğulanar, Kurtulanlar" unutmaya karşı bir kitap. Hele hortlakların dirildiği, her şeyin tersyüz edildiği bünümüzde ve büyük bir toplama kampına dönüşmeye aday olan Dünyamızda.


Shortly after completing THE DROWNED AND THE SAVED, Primo Levi committed suicide. The matter of his death was sudden, violent and unpremiditated, and there were some who argue that he killed himself because he was tormented by guilt - guilt that he had survived the horrors of Auschwitz while others, better than he, had gone to the wall. THE DROWNED AND THE SAVED is Levi's impassioned attempt to understand the 'rationale' behind the concentration camps, was completed shortly before his tragic death in 1987. THE DROWNED AND THE SAVED dispels the myth that Primo Levi forgave the Germans for what they did to his people. He didn't and couldn't forgive. He refused, however, to indulge in what he called 'the bestial vice of hatred' which is an entirely different matter. The voice that sounds in his writing is that of a reasonable man...it warns and reminds us that the unimaginable can happen again. A would-be tyrant is waiting in the wings, with 'beautiful words' on his lips. The book is constantly impressing on us the need to learn from the past, to make sense of the senseless. PAUL BAILEY

Genres: History, Nonfiction, Holocaust, Memoir, Philosophy, Italian Literature, Biography

184 pages, Paperback

First published January 1, 1986

About the author

Primo Levi was an Italian Jewish chemist, writer, and Holocaust survivor whose literary work has had a profound impact on how the world understands the Holocaust and its aftermath. Born in Turin in 1919, he studied chemistry at the University of Turin and graduated in 1941. During World War II, Levi joined the Italian resistance, but was captured by Fascist forces in 1943. Because he was Jewish, he was deported to the Auschwitz concentration camp in 1944, where he endured ten harrowing months before being liberated by the Red army.

After the war, Levi returned to Turin and resumed work as a chemist, but also began writing about his experiences. His first book, If This Is a Man (published in the U.S. as Survival in Auschwitz), is widely regarded as one of the most important Holocaust memoirs ever written. Known for its clarity, restraint, and moral depth, the book offers a powerful testimony of life inside the concentration camp. Levi went on to write several more works, including The Truce, a sequel recounting his long journey home after liberation, and The Periodic Table, a unique blend of memoir and scientific reflection, in which each chapter is named after a chemical element.

Throughout his writing, Levi combined scientific precision with literary grace, reflecting on human dignity, morality, and survival. His later works included fiction, essays, and poetry, all characterized by his lucid style and philosophical insight. Levi also addressed broader issues of science, ethics, and memory, positioning himself as a key voice in post-war European literature.

Despite his success, Levi struggled with depression in his later years, and in 1987 he died after falling from the stairwell of his apartment building in Turin. While officially ruled a suicide, the exact circumstances of his death remain a subject of debate. Nevertheless, his legacy endures. Primo Levi’s body of work remains essential reading for its deep humanity, intellectual rigor, and unwavering commitment to bearing witness.

Reviews

[Orsodimondo · Rating 5 out of 5]

CAMPO DI ANNIENTAMENTO



A prima vista la Shoa appare materia senza grigio, senza sfumature: il bianco delle vittime, il nero dei carnefici.
Ma è anche materia delicata come un castello di carte, perché, come dimostra Primo Levi in questa breve magnifica ulteriore riflessione sull’argomento, la zona grigia esiste eccome: è quella piega ambigua dello sterminio, si annida in quella schiera di persone che ha subito l’ulteriore oltraggio di essere sporcata dal proprio aguzzino.
È una zona grigia, dai contorni mal definiti, che insieme separa e congiunge i due campi dei padroni e dei servi.
La vita nei Lager comportava una regressione, riconduceva a comportamenti selvaggi, trasformava anche la vittima in un essere primordiale, svincolato da ogni legame di solidarietà con i suoi simili. Una vischiosa ambiguità.



Sono rimasto particolarmente colpito da quest’opera scritta da una vittima famosa del Lager: semplice, sintetica, lucida, profonda, acuminata, senza aggressività, senza odio… quasi come se Levi fosse uomo di fede.

Ma non lo era, affatto.

Come Jean Améry, sostiene che i credenti nel Lager vivevano meglio, erano accomunati dalla forza salvifica della loro fede, il loro universo era più vasto del nostro, più esteso nello spazio e nel tempo, soprattutto più comprensibile.
Ma né Levi né Améry abbracciarono fede religiosa o politica.


Auschwitz

Una voce sobria nel tono e fatta di poche parole chiare, che si alza molto alta.
Levi non si accontentò dei pur notevoli risultati della sua opera letteraria: questo libro, dopo quaranta anni di distanza da quegli avvenimenti, rimane a testimoniare il suo irriducibile tentativo di capire e di spiegare.

Aggiunge aspetti importanti a un tema immenso.
Sembra un sassolino, invece è un macigno.
Sembra un testo di passaggio, invece è basilare, imprescindibile.



Mi colpisce quanto Levi sia consapevole che l’Orrore possa ripetersi, quanto sia lucido sul fatto che per quanto fuori portata, la sua vicenda si rispecchia in vicende simili che lui stesso indica (la Cambogia è citata più volte).
Ciò che è stato possibile perpetrare ieri, potrà essere nuovamente tentato domani, potrà coinvolgere noi stessi o i nostri figli. È avvenuto, quindi può accadere di nuovo.

Era un uomo, ed è rimasto un uomo.
Anche là dove molti si sono trasformati, o persi.


”Maus” di Art Spiegelman.

I salvati, i superstiti, non sono i testimoni veri. Noi sopravvissuti siamo una minoranza anomala oltre che esigua: siamo quelli che, per loro prevaricazione o abilità o fortuna, non hanno toccato il fondo. Chi lo ha fatto, chi ha visto la Gorgone, non è tornato per raccontare, o è tornato muto; ma sono loro, i sommersi, i testimoni integrali, coloro la cui deposizione avrebbe avuto un significato generale. Loro sona la regola, noi l’eccezione.


Primo Levi.

[Michael Finocchiaro · Rating 5 out of 5]

This is a eyes wide open analysis of many aspects of what Auschwitz and the other Nazi atrocities meant to writer and survivor Primo Levi. Beautifully written prose full of warmth despite the gruesome topic. Especially interesting were the chapters on Gray Areas (Kapos and other collaborators in the camps), Stereotypes, and the Letters From Germans he received after publishing the German translation of his first book Survivor of Auschwitz/If This Is A Man. Sadly, 34 years after its publication, the errors he warns about are being made again and the risk of a slip towards brutality and horror could truly reoccur.

There are some remarkable and terrifying insights brought here by Primo Levy:
The pressure that a modern totalitarian state can excercise over the individual is frightful. Its weapons are substantially three: direct propaganda or propaganda camouflaged as upbringing, instruction, and popular culture; the barrier erected against plurialism of information; and terror. Nevertheless, it is not permissible to admit that this pressure is irresistable, especially in the brief twelve-year term of the Third Reich. (p. 29). In year 3 of Trumpism, Fox is definitely used as armed propaganda and entertainment and is clearly a barrier to plurality of viewpoints and the terror of child-parent separation, the absence of the rule of law, the blatant corruption...all are rather eerie signs of an uncertain future.

When dump tried to compare sides between the white supremacists and the black populations they intended terrorise in Charlottesville (albeit with tiki lamps), it is a very close parallel to how the Nazis terrorized Jews (in fact, Goebbels and Hitler borrowed heavily from their vocabulary and techniques while finding them crude), Levy reminds us "I do know that I was a guiltless victim and I was not a murderer." (p. 48) The Jews were taken only because they were Jewish, not for any other reason whatsoever, just like people of color are vilified by the extreme right in the US.

In the excellent chapter, The Grey Zone, Levy dissects the problem of guilt for the victims calling it "National Socialism's most demonic crime" because in order to survive, the victims in Auschwitz were obliged to become amoral (stealing bread, resisting the urge to help others, and forced in the case of the Sonnerkommando to operate the machines of death). This institution represented an attempt to shift onto others - specifically the victims - the burden of guilt, so that they were deprived of even the solace of innocence. (p. 53) Primo asks us to make a thought experiment and imagine that we are someone who lived for months or years in a ghetto, tormented by chronic hunger, fatigue, promiscuity, and humiliation; that [we have] seen die around [us], one by one, [our] beloved; that [we are] cut off from the world, unable to receive or transmit news; that, finally, [we are] loaded onto a train, eighty or a hundred persons to a boxcar; that [we travel] into the unknown, blindly, for sleepless days and nights; and that [we are] at last flung inside the walls of an indecipherable inferno. (p. 59) It is truly hard to unflinchingly perform this thought experiment without damp eyes if one is perfectly honest with oneself. He closes this chapter with a moving and vivid passage: Willingly or not we come to terms with power, forgetting that we are all in the ghetto, that the ghetto is walled in, that outside the ghetto reign the lords of death, and that close by the train is waiting. (p. 69)

In the next chapter about Shame, he talks about suicide and why it was rare in the Lager (the German word for Concentration Camps) on page 76:
(1) suicide is the act of man and not of animal and the prisoners were reduced to the state of feral, starving animals
(2) when one is dying, one is much to busy to think about death. All one's organism is devoted to is breathing (This is actually a quite from Italo Svevo's excellent The Confessions of Zeno that Levi uses.)
(3) there was no need to punish oneself by suicide because of a (true or presumed) guilt: one was already expiating it by one's daily suffering.
The sad coda to this section is that it is likely that Levy actually committed suicide in 1987, 41 years after coming home after all the suffering and less than a year after publishing this incredibly lucid analysis of his ordeal.

Besides this shame induced in the victims, he also calls out the vaster shame, the shame of the world...there are those who, faced by the crimes of others or their own, turn their backs so as not to see it and not to feel touched by it. (p. 85). This is precisely the same shame coming from racism that white supremacists repress when they try to proclaim that slavery was better than life back in Africa for african americans. And, for Levy, is a poor, invalid excuse for inaction or active participation in crimes.

In the chapter on Communication, he details how important language was in the camps and how the prisoners (and particularly the Jews) who were not even called "men" but rather "Häftlinge" or prisoners and how the rubber truncheon was called der Bolmetcher, the interpreter: the one who made himself understood to everybody. (p. 92)

Beyond the specific context of the Lager, he gives another example how the modification of communication operates at the state level:in countries and epochs in which communication is impeded, soon all other liberties wither; discussion dies by inanition, ignorance of the opinion of others becomes rampant, imposed opinions triumph. The well-known example of this is the crazed genetics preached in the USSR by Lysenko, which in the absence of discussion (his opponents were exiled in Siberia) compromised the harvests for twenty years. (p. 103). One does not need to think too hard to see how this still applies to the world we live in now where anyone who speaks up against the current US administration is vilified on Twitter and the red base just repeats empty MAGA(t) slogans while the environment is destroyed, Social Security/Medicare/Medicaid are slashed, and illogical trade wars decimate the heartland.

There are startling stories of resistence throughout, such as that of Mala (p. 156) who had resolved to die her own death and rather than being hanged cut her wrists with a razor and was trampled to death and died before being taken to the crematorium.

There is a chapter of exchanges between Primo and Germans after the translation of his book into their language that is quite relevatory.

In the Conclusion, there is a warning for us: It can happen, and it can happen everywhere. I do not intend to nor can I say it will happen; as I pointed out earlier, it is not very probable that all the factors that were unleashed by the Nazi madness will occur again simultaneously but precursory signes loom before us. Violence, "useful" or "useless," is there before our eyes: it snakes either through sporatic and private episodes, or government lawlessness, both in what we call the first and second worlds...In the Third World it is endemic and epidemic. It only awaits its new buffoon (there is no dearth of candidates) to organize it, legalize it, declare it necessary and mandatory, and so contaminate the world. (p. 199-200) Who could not read this and not feel a shiver down their spine at calling Mexicans "rapists," separating children from parents, erecting a useless wall (not as promised paid for by Mexico), etc. etc. The warning signs are all there. Sadly, in the 34 years since this book was written, we seem to have come full circle. As for the passive German population during this period, we would be wiser to heed the lessons of history:
The term torturers alludes to our ex-guardians, the SS, and is in my opinion inappropriate: it brings to mind twisted individuals, ill-born, sadists, afflicted by an original flaw. Instead, they were made of the same cloth as we, they were average human beings, averagely intelligent, averagely wicked: save the exceptions, they were not monsters, they had our faces, but they had been reared badly. They were, for the greatest part, diligent followers and functionaries, some fanatically convinced of Nazi doctrine, many indifferent, or fearful of punishment, or desirous of a good career, or too obedient. All of them had been subjected to the terrifying miseducation provided for and imposed by the schools created in accordance with the wishes of Hitler and his collaborators, and then completed by the "SS" drill, Many had joined this militia because of the prestige it conferred, because of its omnipotence, or even just to escape family problems. Some, very few in truth, had changes of heart, requested transfers to the front lines, gave cautious help to prisoners or chose suicide. Let us be clear that to a greater or lesser degree all were responsible, but it must be just as clear that behind their responsibility stands that great majority of Germans who accepted it in the beginning, out of moral laziness, myopic calculation, stupidity, and national pride the "beautiful words" of Corporal Hitler, followed him as long as luck and lack of scruples favored him, were swept away by his ruin, afflicted by deaths, misery, and remorse, and rehabilitated a few years later as the result of an unprincipled political game. (p. 202-203)

Wake up, ghost. We cannot allow history to repeat itself. Again and again.

Fino's Reviews of Books about the Holocaust
Nonfiction:
If This Is A Man/The Truce by Primo Levy
The Periodic Table by Primo Levy
The Drowned and the Saved by Primo Levy
The Night by Elie Wiesel
Auschwitz by Laurence Rees
Fiction:
The Tatooist of Auschwitz by Heather Morris
Cilka's Journey by Heather Morris
Travel to Krakow to visit Auschwitz:
Krakow:City Guide [Blue Guides]

[Emilio Berra · Rating 5 out of 5]

I rischi della memoria
Grande libro. Una lettura molto interessante.
Si tratta di una serie di capitoli, scritti nell'ultimo periodo di vita dell'autore, aventi come tematica una 'rivisitazione', a distanza di tempo, della terribile esperienza del lager.
Mi soffermo qui, per motivi di spazio, solo sul primo breve saggio, che ho trovato particolarmente bello.
Affronta il tema della memoria e delle precauzioni al riguardo, perché la memoria non equivale alla registrazione esatta dei fatti, del vissuto di un dato momento. I ricordi "spesso si modificano" col tempo e con le esperienze successive.
Ciò riguarda tutti; in questo preciso ambito sia gli oppressi che gli oppressori : "davanti all'indecenza del fatto che è stato irrevocabilmente commesso, hanno bisogno di rifugio e difesa, e ne vanno istintivamente in cerca".

"Più si allontanano gli eventi, più si accresce e si perfeziona la costruzione della verità di comodo". "Tenere distinte la buona e la mala fede è costoso: richiede una profonda sincerità con se stesso, esige uno sforzo continuo, intellettuale e morale". "E' generalmente difficile negare di aver commesso una data azione (...); è invece facilissimo alterare le motivazioni che ci hanno condotto ad un'azione, e le passioni che in noi hanno accompagnato l'azione stessa".

Anche noi, che leggiamo comodamente seduti in poltrona, con la fortuna di non aver vissuto l'atroce esperienza toccata allo scrittore, ebbene anche noi troviamo argomentazioni che sentiamo riguardarci perché oppressi e oppressori, sebbene in contesti assolutamente non paragonabili ai lager nazisti, si può essere anche nella nostra 'civile' società.

[Greta G · Rating 4 out of 5]

"The drowned and the saved" is a thoughtful, lucid reflection on the Holocaust phenomenon.
Primo Levi tries to find answers for different aspects of the concentration camps. He explains the behavior of the inhabitants and of those who guard them.
This book tries to explore the psychology of this tragedy, and to offer insight in the human condition.
It is very different from his memoir Survival in Auschwitz (and his second book The Reawakening) which gave a more thorough, detailed account of his life and experiences in the Lager. Although Survival in Auschwitz was written several decades before this book, It should be read first, as Levi refers to it often.


Kenzaburō Ōe already stated in his book Hiroshima Notes, that he regards the victims of the A-bomb as moralists, as 'interpreters of human nature' and that they have unique powers of observation and expression concerning what it means to be human.
This can also be applied to the victims of the Holocaust, especially to Primo Levi.
In each of his essays in this book, Levi offers an intellectually stimulating viewpoint of the human condition. His writings go far beyond just a depiction of life in the Lager.

Primo Levi argues that the survivors, who were the opportunists, are not the true witnesses. The true witnesses were the ones who suffered the most but did not survive. The survivors only speak in stead of these true witnesses.

Only by listening to them, we can remain true human beings.


The only regret I had after reading this book, is that I don't understand Italian well enough to read the original version. I don't know if it was the Dutch translation, but some parts were hard to read because of uncommon word combinations and unusual, complicated sentences.


8/10

[Paul Bryant · Rating 4 out of 5]

An unrelentingly grim series of eight essays about the concentration camp experience, recommended only for true pessimists and those who think that Primo Levi is one of the very greatest writers about the Holocaust, which I do.

One thing Primo Levi does for us is complicate things. He explains :

Without profound simplification the world around us would be an infinite, undefined tangle that would defy our ability to orient ourselves and decide upon our actions. In short, we are compelled to reduce the knowable to a schema.

However, you don’t have to go far to discover that what has been presented to you in the official rhetoric as being straightforward is not so – the war isn’t winnable, the peace isn’t with honour, the enemy aren’t terrorists, they had no weapons of mass destruction, they don’t hate us because we love freedom. These are simplifying, comforting untruths.

In the first essay, “The Memory of the Offense”, he notes the optimistic self-generated rumours of the prisoners in the camps - the war will be over in two weeks, there will be no more selections, Polish partisans will liberate the camp soon – and sets them beside the similarly comforting lies of the surviving perpetrators – only following orders, we knew nothing about this, I was not a Nazi.

For Levi, the simple statement is usually self-deluding. This is true for the prisoners of the Nazis as well as the Nazis.

The network of human relationships inside the lagers (camps) was not simple – it could not be reduced to the two blocs of victims and perpetrators.
…

The privileged prisoners were a minority within the Lager population, but they represent a potent majority among the survivors

And the “privileged” prisoners were ones who managed, by one means or another, to get better food rations than the others. Ordinary prisoners got 800 calories a day and died of malnutrition and disease.

This is a shocking thing – most of the survivors, he is saying, were, in some way, compromised.

Levi reminds us again that one of the central lessons of the Third Reich is the seemingly infinite compromisability of human beings. You can get them to do almost anything, just ask a sonderkommando.

[Margarita Garova · Rating 5 out of 5]

Хиляди звезди

“Случило се е, значи пак може да се случи...”

В последните години сме буквално залети от художествена литература за нацистките концлагери. В повечето доминира тона на трагична романтика, разбира се, почиват на истински случки, а канонът на фабулата изисква в лагера да има поне двама изначално близки или впоследствие сприятелили или влюбили се хора, от които единият загива, а другият оцелява. Оформи се цяла попкултура около лагерния феномен. Не съдя нито книгите, нито техните почитатели. И аз съм чела някои от тях, а и не са излишни – за много хора това е първият и вероятно единствен начин, с който ще се запознаят с темата – преки послания, емоционална достъпност.

“Потъналите и спасените” рязко се разграничава от горните. Тя не е книга за концлагерите, поне не за лагерното ежедневие. Написана е от бивш (има ли такова понятие?) концлагерист – италианския химик Примо Леви. Концлагерът Аушвиц, тази зловеща класика в концлагернaта система, е поводът и основата, на които стъпва Леви, за да разсъждава върху темата за безсмисленото мъченичество, вината, срама и изкуплението. За тяхната възможност или невъзможност.

Най-мъчителен от всички въпроси, които така и няма да получат отговор, е този за колективната вина на един народ, уж толкова блестящ и цивилизован, истинско мерило за култура, който по ред причини се оставя да бъде завлечен към моралното и цивилизационно дъно, подведен от зловещ психопат. Дотолкова, че Третият Райх в масовото съзнание се е превърнал в устойчив символ на архетипното зло – методично планирано, осъществено къде с безразличие, къде със садистична наслада, но никога докрай изкупено. Убийство в индустриални мащаби, нацистките злини са най-добре документираният геноцид в световната история.

“Потъналите и спасените” е книга-мисия. Още преди появата на поп жанра по темата, тя предугажда и оборва стереотипите, които неизменно възникват около всяко митологизирана злина. Не е пропита с реваншизъм, патос или озлобление. Духовната висота на автора й не го позволява. Примо Леви не съди и отказва да борави с националните стереотипи, приложени с такава безсърдечна слепота към неговия народ и с които днешните демагози така лекомислено си играят. Той търси генезиса на злото и мотивацията на извършителите, но не може да примири отговорите, които получава или изводите, до които сам стига с постулатите на класическия морал, с базовия разум.

Стори ми се, че четох безкрайно тази книга. Сигурно заради гъстотата, в която се редиха смислите. Може и да е заради това, че по същото време посетих зала 600 в Нюрнберг, в която са съдени нацистките военопрестъпници. Германия сега е много различна държава. Светът е много различен. И точно от това се опасява Примо Леви – свикването с мира, опростяването на диалога, дистанцията на времето, пластовете от митове и клишета. Удобството на късата памет.

Великолепен, изпипан превод на Нева Мичева и абсолютно засължителни бележки под линия.

[Tsvetelina Mareva · Rating 5 out of 5]

Ще кажа само, че това е най-важната книга, която прочетох тази година, и една от най-важните през читателския ми живот изобщо. И още нещо ще кажа: шапки долу пред прецизността и езиковото богатство на Нева Мичева, която за пореден път показва какво означава изпипан превод до последната точка!
Надявам се, че ще мога да напиша още неща, като осмисля книгата известно време. Задължителна препоръка!

Повече за книгата:
http://knigata365.com/potanalite-i-sp...

[Sandra · Rating 5 out of 5]

"Veramente si è indotti a pensare che, nel Terzo Reich, la scelta migliore, la scelta imposta dall'alto, fosse quella che comportava la massima afflizione, il massimo spreco di di sofferenza fisica e morale. Il nemico non doveva soltanto morire, ma morire nel tormento".
E' un dovere leggere e rileggere le parole lucide e pacate di Primo Levi, e prestare la massima attenzione al suo ammonimento: " è avvenuto, quindi può accadere di nuovo".

[Emiliya Bozhilova · Rating 5 out of 5]

“Жив съм и искам да ви разбера, за да ви съдя.”

Това е последната изповед на спасения преди да избере да потъне навеки и да се влее в редиците на безименните, от които не са останали дори и концлагерните им номера от “Аушвиц”.

Примо Леви прави последната си равносметка. Психотерапията на оцелелия и психоанализата на един химик се опитват да разберат: “Защо?”.

Защо изумително убийствено (в най-буквалния смисъл) ефективна и почти корпоративна организация като нацистките концлагери е видяла бял свят и просъществувала? Защо и палачи, и жертви, и околни наблюдатели са направили този чудовищен факт незаличимо възможен?

Примо Леви анализира. Противопоставя гледни точки, влизайки в главите и на жертви (каквато е той самият), и на палачи (които изучава отблизо с клинично професионално любопитство). Изобличава. Аргументира. Спори. Убеждава. Настоява. Търси. Отсява. Без нито за миг да забравя, че е човек, каквито са били и пазачите в лагера. Но за разлика от тях никога не дава съгласието и достойнството си.

”Случило се е, значи пак може да се случи.”

Един от последните оцелели очевидци на холокоста (в чието съществуване мнозина искрено се съмняват!) отправя последното си предупреждение към хората, преди силите му да се изчерпят. Прави последно усилие за дисекция на паметта си, без сляпо да се уповава на нея.

Примо Леви е химик. Аналитичният подход му иде отръки. Не е драматичен. Сякаш логиката зад привидно семплата таблица на Менделеев е заложена в матрицата на ума му. Примо Леви е и човек. От първо лице. Често лутащ се, питащ се, съмняващ се, съпричастен или не дотам. Винаги опитващ се да разбере и обясни уж необяснимото. И да ни предупреди - както може. За да не позволяваме да се случва повече.

П. П. Разкошен превод на Нева Минчева!

***

⛓ “...двамата (жертвата и насилникът) са в един и същи капан, но именно насилникът, и само той, го е заложил и захлопнал, а ако е пострадал от него, то така му се полага, и е несправедливо жертвата да страда...”

⛓ “Разумът, изкуството и поезията не помагат да се разгадае мястото, от което са прокудени.”

⛓ “Целите в живота са най-добрата защита срещу смъртта - и не само в концлагера.”

[Siti · Rating 5 out of 5]

Nel centenario della nascita di Primo Levi è ancora più prezioso risentire la sua voce, ripercorrere il suo pensiero, riproporre le sue riflessioni. Quelle compendiate in questa sua ultima opera (1986) sono il risultato di un lungo processo di recupero del fatto storico, nato prima dall’esigenza del giovane scampato al lager di testimoniare e di fare della scrittura terapia, per giungere poi in una continua evoluzione del pensiero ad una sedimentazione ragionata del fatto in sé. Solo una necessaria distanza e la capacità di trattare l’argomento in un mutato scenario umano, storico, sociale ed economico permettono all’uomo che fu prima vittima di accompagnare ognuno di noi nella comprensione del fenomeno evitando le storture che scaturiscono in primis dai truffaldini meccanismi della memoria- in maniera trasversale di quella delle vittime e quella dei carnefici – e in secondo luogo da certe immagini standardizzate che tutti conosciamo (il pigiama a righe, il filo spinato, i forni, le sevizie …) e che rischiano di appiattire il variegato “mondo concentrazionario”. L’opera di testimonianza che ha accompagnato l’esistenza del chimico reintegrato alla vita sociale è stata poi decisiva per questo labor limae perché, nel corso del tempo, ha permesso di chiarire l’inconsistenza delle domande più ricorrenti, sempre le stesse, che gli venivano rivolte dai giovani delle scuole ma non solo. Levi ha avuto il tempo di percepire tutte le fasi che hanno distinto la tardiva “scoperta”, lo studio, la celebrazione, la memoria e lo stesso negazionismo del “fenomeno Lager” e ha avuto l’intelligenza di intervenire con un acuto aggiustamento del tiro, un ripensare il fenomeno stesso in ottica più elevata, di vera comprensione al fine soprattutto di scongiurare il ripetersi di tale abominio. È soprattutto uno scritto che rifugge ogni semplificazione o qualsivoglia manicheismo, fornendo nel frattempo dettagli sconosciuti e in rigorosa sospensione del giudizio. Ognuno degli otto capitoli di cui si compone l’opera permette di affrontare una riflessione sui diversi aspetti che emergono a trattare un fenomeno storico così complesso: la vergogna, la memoria, la comunicazione, la violenza inutile, gli stereotipi in una serie di rimandi culturali che impreziosiscono il pensiero espresso e forniscono eventuali spunti di futura riflessione (è citata per esempio l’esperienza del filosofo Amèry). In conclusione, un’opera necessaria, utile a tutti e raccomandabile soprattutto alla generazione dei Millenial.

[Come Musica · Rating 5 out of 5]

Questa non è una recensione, ma è un invito all’ascolto dell’audiolibro de

I sommersi e i salvati di Primo Levi ~ Einaudi Editore ~

pubblicato da Emons e letto da Fabrizio Gifuni (🥰❤️) con una testimonianza di Liliana Segre.

Ascoltare un libro letto da qualcun altro equivale a leggerlo? Questa è la domanda che mi pongo ad ogni ascolto.

La risposta è Sì, se il libro ti entra dentro.

Cosa succede se a una grande opera, come questa di Primo Levi, si unisce una grande voce e una grande interpretazione di Fabrizio Gifuni (che adoro a dismisura, dopo averlo ascoltato a Roma alla presentazione de Il colibrì di Sandro Veronesi)?

Quel libro diventa parte di te, ti scuote nel profondo e alla fine dell’ascolto non sei più lo/a stesso/a.

Su Emons
💿 https://emonsaudiolibri.it/audiolibri...

Su Amazon
💽 https://www.amazon.it/sommersi-salvat...

[Greta G · Rating 4 out of 5]

The Drowned and the Saved




"The drowned and the saved" is a thoughtful, lucid reflection on the Holocaust phenomenon.
Primo Levi tries to find answers for different aspects of the concentration camps. He explains the behavior of the inhabitants and of those who guard them.
This book tries to explore the psychology of this tragedy, and to offer insight in the human condition.
It is very different from his memoir Survival in Auschwitz (and his second book The Reawakening) which gave a more thorough, detailed account of his life and experiences in the Lager. Although Survival in Auschwitz was written several decades before this book, It should be read first, as Levi refers to it often.


Kenzaburō Ōe already stated in his book Hiroshima Notes, that he regards the victims of the A-bomb as moralists, as 'interpreters of human nature' and that they have unique powers of observation and expression concerning what it means to be human.
This can also be applied to the victims of the Holocaust, especially to Primo Levi.
In each of his essays in this book, Levi offers an intellectually stimulating viewpoint of the human condition. His writings go far beyond just a depiction of life in the Lager.

Primo Levi argues that the survivors, who were the opportunists, are not the true witnesses. The true witnesses were the ones who suffered the most but did not survive. The survivors only speak in stead of these true witnesses.

Only by listening to them, we can remain true human beings.



The only regret I have after reading this book, is that I don't understand Italian well enough to read the original version. I don't know if it was the Dutch translation, but some parts were hard to read because of uncommon wor combinations and unusual, complicated sentences.

8/10

[Vasko Genev · Rating 5 out of 5]

Така. Трудно е да си синтезирам напълно мислите. За мен това е Епилог на първите две книги: "Ако това е човек" и "Примирието", издадени в една книга с общото заглавие "Нима това е човек". Впрочем, това е единственото издание до момента от далечната 1995г., на несъществуващото вече издателство "Ангелинов и партньори", само напомням.

Да, това са разсъждения за всичко случило се в Аушвиц през погледа на очевидец, описано в първите две книги. Предизвиква да говориш, иска ти се да споделиш шока от прочетеното. Стига обаче да намериш с кого, стига някой да го интересува, стига на някой да му пука от темата ... - с тези опасения, но подхождайки прагматично и фактологично, Примо Леви приключва своята последна книга.

И преди съм споменавал, но "Нима това е човек" (колкото и да не обичам това определение) е задължителна книга. Лагерите на смъртта трябва да се помнят, трябва да се знае, че всичко това е било допуснато да се случи. Вината и отговорността за случилото се е колкото конкретна ( със своите имена), толкова и обща за една нация в определена политическа и историческа ситуация.

Няма как да не споменавам често "Нима това е човек", в нея Примо Леви се чувства длъжен да поясни, че ... че нито един от фактите не е измислен. Събитията са толкова абсурдни, а случващото се толкова ужасно и недопустимо, че умът е склонен да отрече и да не повярва на тежката истина. "... нито един от фактите не е измислен" подсеща за реалността, в която живеем. В която чрез социалните мрежи - чрез интернет, манипулацията на общественото мнение е далеч по-лесно осъществимо, а фалшивите новини отдавна са се превърнали в част от т.нар. "хибридна война". Отдавна се правят опити за омаловажаване на исторически събития, за тяхното преиначаване. Рядко имаме шанс да получим информация от първа ръка и затова напомнянето "нито един от фактите не е измислен" не е излишно. (Не мога да не спомена Захарий Стоянов и същото това желание да се заяви и подчертае автентичността на разказа: „Записки по българските въстания. 1870 – 1876. Разказ на очевидец“, когато става дума за толкова ужасни събития.) Историята се забравя, а уж всички искаме нейните зловещи моменти да НЕ се повтарят.

"Потъналите и спасените" - заглавието не предполага някой да се е спасил след подобен ужас. Травмата от катастрофата остава до края със "спасения".
Ето и още едно кратко отклонение, което много държа да споделя. Няма как да не се сетя за Кърт Вонегът, когато става дума за Травма. Свидетел на бомбардировките над Дрезден, травмата от тези събития е белязала всичките му книги. Може би и оттам е дошло неговото особено отношение към глупостта - масовата и, бих казал, квантовото разбиране за живота и смъртта.

В "Потъналите и спасените" Примо Леви постоянно се опитва да намери обяснение на тази еманация на жестокостта - концентрационните лагери. Неговите мисли не се изчерпват с безумието на нацистите, разсъжденията му обхващат всички, които по някакъв начин са били жертва на т.нар. "безсмислено насилие". Макар да няма "смислено" такова, след като насилието поражда единствено насилие. Насилие от човек, насилие от общество, от институции, от власт. Толкова форми на насилие!

Първите две книги в "Нима това е човек" ме оставиха загледан в празното пространство, краят намекваше за това, че нищо не се е променило, опасността е останала, а паметта ще бъде убита. Тази последна книга се опитва да посочи злото, обаче го открива в най-обикновения и простодушен, следващ стереотипите на времето човек. Открива го във всеки, който е готов с удоволствие да приеме всяка предложена му форма от властта. Колко лесно се формираме... Множество хора обожават да се присламчват към общото, пък било каквото ще. Множество са свикнали някой друг да се грижи и да формира техния светоглед, да определя начинът им на живот. Немалка част от т.нар. "интелектуалци", разчитайки на своята адаптивност, намират във властта шанс за своето израстване, шанс да бъдат успешни (тази "модерна" дума), като се превръщат в основни нейни пропагандатори. При това, най-често тази власт е далеч по-проста и неука от самите тях.

Случайност или не, чета Гомбрович и той изключително точно говори за силата на тази "форма":

О, мощта на Формата! Заради нея умират народи. Тя предизвиква войни. Тя е причината у нас да възниква нещо, което не произлиза от нас. Ако я подцените, никога няма да успеете да разберете глупостта, злото, престъплението. Тя управлява и най-дребните рефлекси. - Витолд Гомбрович - "Фердидурке"

Примо Леви споменава, че му е присъщо да се вглежда в човека, да открива разликите и особеностите на всяка една отделна личност, да ги разглежда и осмисля в контекста на събитията. Това му помогнало да оцелее в условията на лагера, където целта е обезличаването, смачкването, зануляването. Но това внимателно вглеждане в хората не му помага да си отговори на въпроса: защо гарманците са допусали всичко това да се случи?! Обаче, извън вглеждането и травмата, Примо Леви открива бруталната макрорамка на диктаторските масови убийствата, а там, до голяма степен се съдържа отговорът на въпроса.

List of Dictatorships by Death Toll – The Top 10 Biggest Mass Killings in History
https://about-history.com/list-of-dic...

Обществата са подвласти на пропаганда, внушения и фалшиви новини. При това, имаме всички разновидности на тази подвластност и поддаване. Умишлено, от простотия, от заблуда. Сега ще си позволя да го напиша с главни букви, за което се извинавям предварително, но основата, причината, искрата на тази отприщена жестокост е: НАЦИОНАЛИЗМЪТ. Той е този, който отприщва бента, кара чашата да прелее, предизвиква масовите убйства. Грешка е да се мисли, че национализмът пази нациите - не, той ги унищожава! Национализмът няма и не може да съхрани и продължи традицията - напротив, само и единствмено неговата противоположност - либералното и демократичното пренасяне на традицията ще я съхрани. Традицията е в едно с културата, а културата трябва да се развива. Национализмът блокира и спира развитието на културата, отрича вариантите, възможностите. Това втвърдяване на позицията е най-сигурния начин да убие, изопачи културата, а с това да спре и традицията. Национализмът е крайната "форма", която парализира и убива. Култура, без развитие не може да съществува, а традициите ще бъдат обречени да останат само в музеите, разбира се, ако останат музеи, бидейки част от същата тази култура. Да, всичко е свързано и се развива - национализмът отрича този факт!

Всъщност, тези опасения и разсъждения са описани в "Светът от вчера" на Стефан Цвайг. Масовото оглупяване по национализма, тази свръх еманация на алчността, как така толкова хора са готови едновременно да повярват на един идиот, как така толкова хора могат да си повярват, че светът принадлежи единствено на тях!

Империите си приличат със своята алчност, историята го доказва. Втората световна война започва седмица, след като тайно Германия и СССР сключват своя пакт за ненападание - Пакт Молотов – Рибентроп. Тази тайна договорка за нова подялба в европейския континент дава начало на войната. И когато Германия напада СССР, руските войници не могат да повярват. Та те знаят, че имат договор с Германия, това било невъзможно! Юрий Никулин, точно в онзи момент е войник и в своята автобиография много добре описва почудата след нахлуването на немците. Били са за покупки в някакво село, купували си биричка и изведнъж селяните им съобщават, че немците са ги нападнали ... Ха! Не им повярвали! Как така, та нали имали договор с германците ...

Лъжа е, че не се е знаело за безумието и жестокостта на Хитлер! За "Моята борба" се е знаело далеч преди да бъде избран. За идеите му, за болната амбиция, за масовото изтребление, за чистата раса. Да бъде избран Хитлер, сега това изглежда съзнателно и/или несъзнателно самоубийствено решение на германския народ, докаран до абсурдна инфлация, която тотално преобръща ценностната система на огромна част от обществото. Но това не е оправдание, не може да бъде оправдано: "аз знам, че избирам нещо брутално лошо, зловещо и безумно, пък да става каквото ще!" - това напомня и е своеобразено доказателство (поредното), че ужасът може отново да се случи, а масовото безумие продължава да е възможно.

Това не е спойлер. По някакъв начин краят на "Потъналите и спасените" затвърждава края на първите две книги. Добре, ще допусна да не съм прав, толкова ми се иска да съм се объркал, но краят намеква (за мен недвусмислено), че ужасът отново ще се случи. Във каква точно форма, разбира се, никой не може да каже, но ще се случи - това казва.

Нищо не е свършило, а всичко се забравя. Жалко, и дано не съм прав, дано никой не бъде прав за подобни прозрения и опасения.

Последното изречение в "Потъналите и спасените" е много особено, прочетох го няколко пъти.

Да не стане объркване, тук не съм поместил въпростното последно изречение, нарочно. То е доста дълго, както казах и особено, едновременно с това звучи категорично, а думата "реабилитирани" ми вади очите.

[Djali · Rating 5 out of 5]

Ovviamente, c’è ben poco da commentare riguardo all’esperienza qui descritta da Primo Levi: la prigionia nel campo di sterminio di Auschwitz; mi soffermerò quindi sullo stile. Assocerei la scrittura di Primo Levi al velluto, qualcosa di morbido e piacevole al tatto. Qualsiasi cosa che legga dell’autore, che siano racconti sulle esperienze di vita o racconti di pura fantasia, mi lascia stupefatta.
La delicatezza e la lucidità mentale che riesce ad avere nell’analisi del contesto storico-sociale dei lager è sorprendente: aver vissuto l’esperienza in prima persona e riuscire a scriverne in questi termini e invogliare il lettore a saperne sempre di più, per resistere, per non dimenticare...

[Fede · Rating 4 out of 5]

I confess that I'm not too keen on Primo Levi's writing style: it's way too dry for me. I have a baroque taste for adjectives, adverbs and verbal ornamentation that can't be satisfied by his matter-of-factness, his well-known lack of interest in any sort of literary virtuosity. This has always prevented me from truly appreciating his books, although obviously acknowledging the historical (moral) value of his work and personal experience as a survivor of the Holocaust - more precisely, in his case, the horrors of the Italian civil war, the deportation and the Auschwitz-Monowitz-Birkenau death factory.

However, this book differs from his previous work in that "The Drowned and the Saved" is not really a memorial: it's an essay, or rather a collection of considerations that sums up in a few short chapters the message and the meaning of his lifelong commitment as a writer as well as a witness. In fact it's the last book he wrote before committing suicide in 1987, so it's not preposterous to consider it kind of a final statement before he surrendered to his demons.

The opening paragraphs are to be seen as the author's declaration of intent: he warns the reader that memory is the most unreliable means we have for keeping truth and self-consciousness alive, and yet it's the only one at our disposal.
Any traumatic experience, even more so the unspeakable tragedy of a genocide, affects the human mind in unpredictable ways - both the victims and the perpetrators tend to alter the truth in their recollections, even though for different reasons: the former need some kind of psychological defense, whereas the latter are either deliberately lying or opportunistically turning the tables in order to feel less guilty. Thus reality and self-deceit get mixed together.
All throughout the book Levi does his best to discern between the two, and definitely seems to succeed.

His thoughts range from the sense of guilt so often described by the survivors (Why was I spared while so many others - worthier than me - were slaughtered like cattle?) to the difficulty of living in a 'normal' society after having been so degraded and abused; from the sheer madness of the Nazi plans to the cold, pragmatic logic of their methods (the schizophrenic inner nature of the regime); from the shame felt by victims in remembering the humiliation endured in the camps to the preposterous, sad, silly, sometimes even outrageous questions of those who 'weren't there' (Why didn't you escape? Why didn't you fight back? Why did you do this, why didn't you do that, why...?)
Besides his work as a chemist and then full-time writer, Levi was indeed very active as a speaker in schools and public meetings. This book includes plenty of remarks by students, children, intellectuals, Gentiles who are either unable to understand or too disingenuous to even make the effort. A whole chapter is dedicated to the letters he received from some German readers after the first deutschen Ausgabe of If This Is a Man was published: letters exuding unease, a strange sense of moral guilt but also the unconscious (sometimes deliberate) desire to keep the distance by either justifying or forgetting for good.

Although fallacious, memory can be a means to survive by at least preventing the perpetrators to rob their victims of their true identity. The author recalls his attempts to recite Dante's verses to a French fellow prisoner, the pleasures of accomplishing one's work in the best possible way, the redemptive power of one's intellectual/ideological/religious credo... any sort of individual as well as social background was a weapon against the total, irreversible annihilation of humanity that was being systematically implemented by the torturers at every level of the Lager daily life: from the godlike, often faceless Herr Kommandant to the brutes indulging their sadistic, psychotic, idiotic or simply apathetic tendencies.

Levi has often been criticised by other Jewish intellectuals for his reluctance to condemn 'the others' - those prisoners who got involved and collaborated with the SS in order to survive. Let aside the excesses of the worst individuals (kapos, informers, traitors who got willingly corrupted by the crumbs of power they were given) he neither justifies nor condemns anybody, not even the perpetrators - to a certain extent, that is.
What he strives for is some kind of understanding. He knows there was no meaning in Auschwitz: it wasn't a punishment, an ordeal planned and set up by a raging God, there was no redemption nor revelation. The murders and the obscene violence of the Lager were performed by men, human beings made of the same flesh and blood of the victims'. Discerning between 'us' and 'them' would be dangerous, since the responsibility would shift from an entirely human to some indefinite, unearthly level of existence. Both the perpetrators and the victims were human creatures; they abused, tortured, killed - or got abused, tortured, killed - for a lot of entirely human reasons: rage, boredom, lust, ambition, frustration, despair, psychopathy, stupidity, fear, dull gregariousness. Or maybe for no reason at all. But it happened on Earth and was the work of earthly creatures. This is what Primo Levi wants us to accept and remember.

A short but intense book that can't (and doesn't want to) be read as an essay on the Holocaust, but will certainly add much to anybody's knowledge of those unthinkable events.

[Jaguar Kitap · Rating 5 out of 5]

"Güç, kişiyi yıpratmaktan çok yozlaştırır."
"Biz efendilerin halkı, sizi yok eden kişileriz, ancak siz
bizden daha iyi değilsiniz; istersek, ki istiyoruz, yalnızca
bedenlerinizi değil, ruhlarınızı da yok edebiliriz, tıpkı kendi
ruhlarımızı yok ettiğimiz gibi."

[Кремена Михайлова · Rating 5 out of 5]

Крайна хуманност. Възможно ли е за хуманност да се каже крайна? Аз казвам така за Примо Леви. И аналитична умност пак в най-човешките дрехи.
Не си представям с Примо Леви да ми е скучно, безразлично, средно, непълно.
Всичко е обратното в пълна сила. Сещам се само за още един писател хуманист, който толкова да обичам и ценя (Амос Оз; моля, четете ги и двамата).

Много държа да покажа съдържанието. А чрез цитатите (и б.л.) благодаря и на Нева Мичева (отвергнати, немее, злочести, вопиющо, гнет, изфабрикувам, сащисаха и т.н.).

I. Памет за злината
Цитат от Jean Amery
„Онзи, който е бил измъчван, си остава измъчван […]Сломеният от изтезанията вее няма да е у дома си на този свят. Срамът от свеждането му до нула не може да се изличи. Вярата в света, пропукана с първия удар и разрушена после от мъченията, не се възвръща.“

II. Сивата зона
„Не е чудовище, но не е и обикновен човек, а мнозина около нас приличат на него.“
(Румковски – ръководител на гетото в Лодз)

„За да устоиш, ти трябва много издръжлив морален гръбнак, а този на Хаим Румковски е крехък… но колко устойчив е нашият, на днешните европейци? Как би се държал всеки от нас, ако е притиснат от нуждата и помамен от съблазънта?

III. Срамът
„В момента, в който всеки почувства, че отново става човек, тоес отново носи отговорност, се завръщат и човешките му терзания: заради разпиляното и изгубеното семейство; заради поголовното страдание наоколо; заради собственото му изтощение, сякаш вече нелечимо, окончателно; заради живота, който трябва да възобнови от отломките, често сам.“

„При излизането ни от мрака се разбуди и ни замъчи съзнанието, че са ни стъпкали.“

„Потъналите, дори да имаха хартия и писалка, нямаше да свидетелстват, защото смъртта им бе започнала, преди да срази телата им. Седмици и месеци преди да угаснат, те вече бяха загубили способността да наблюдават, да помнят, да правят връзка между нещата и да се изразяват.“

IV. Общуването
„В паметта на всички нас, зле запознатите с чуждите езици оцелели, първите дни в концлагера са се запечатали в размазани, френетични кадри, пълни с трясък и бяс и лишени от смисъл – щуране на персонажи без имена и лица, удавени в постоянен оглушителен фонов шум, над който все още не изплуват човешки думи. Филм в сиво и черно, със звук, но без слово.“

„Веднъж, скоро след края на войната, ми се случи да използвам най-добронамерено Jetz hauen wir ab, за да се сбогувам след работна среща с няколко учтиви служители на Байер. Все едно казах „Хайде, чупим се“. Погледнаха ме смаяни: думата принадлежеше на езиков регистър, различен от този, в който бе протекъл одевешният ни разговор, и със сигурност не се преподаваше в школските часове по „чужд език“. Обясних им, че не съм учил немски в училище, а в лагер на име Аушвиц, от което произлезе конфузна ситуация, но тъй като бях там в ролята на купувач, продължиха да се отнасят любезно с мен.“

V. Ненужно насилие
Не мога…

VI. Интелектуалец в Аушвиц
„Но разновидностите на животното човек са безбройни и аз съм виждал и описвал хора с рафинирана култура, особено по-млади, които я захвърляха и се опростяваха, оварваряваха и спасяваха.“

За Амери: „Той лично не се смята за евреин: нито владее иврит, нито познава еврейската култура, ционистките идеи не го увличат, в религиозно отношение е агностик. Не се чувства в състояние да си конструира идентичност, която не е негова, защото това ще е равносилно на фалшификация, на маскарад.“

* Това го срещам за втори път и не знам да ли е уместно да копирам тук и цитат от Людмила Улицка:
„Както и да се определят самите евреи, всъщност тях ги определят отвън: евреин е този, когото неевреите смятат за евреин. Затова на кръстените евреи не им правеха никакви отстъпки: и те бяха подложени на унищожение.“

VII. Стереотипи
„И все пак истината е, че по-голямата част от застрашените семейства (на първо място еврейските) си останаха в Италия и Германия. Да се чудим и да питаме защо, е за пореден път признак на стереотипно и анахронично разбиране на историята, иначе казано – на вездесъщите днес невежество и забрава, които набъбват с отдалечаването на онези събития във времето. Европа от 30-те години на век не е съвременна Европа. Емиграцията винаги е мъчителна, а тогава беше и по-трудна и скъпа, отколкото е сега.“

VIII. Писма от германци
„Моята задача беше да разбера, да ги разбера. Не малката шайка на големите злосторници, а хората от народа, тези, които бях видял отблизо, същите, сред които бяха вербувани есесовците, както и онези, които бяха повярвали, и другите, които не бяха повярвали, но си бяха замълчали, които не бяха проявили крехката смелост да ни погледнат в очите, да ни подхвърлят къшей хляб, да пошепнат човечна дума.“

[Michael · Rating 5 out of 5]

A lucid and thoughtful examination of lingering questions about the meanings of the Holocaust 40 years after Levi survived his internment at Auschwitz, with the focus more on understanding than blame. He is well known for his compelling narrative of his experiences in "Survival in Auschwitz" and for his excellent account of the aftermath and long interlude in Russian hands in "The Reawakening".

Here, in his last book before he died, he strives to makes sense of it all in a series of penetrating essays organized around eight themes. Step by step, he shares his own personal and common sense-based thinking on tough issues without recourse to emotional invocations or scholarly inquisitions along philosophical or theological lines. His logical progressions cut to the heart of what it means to be human and the potential sources of distortion from such a distinction. His chapters cover: the fallibility of memory of the perpetrators and the German people who let it happen; the levels of culpability for the many in the "gray zone" of responsibility; the sources of the sense of shame felt by the victims; the barriers to understanding and communication between the lower class Germans who ran the camp and the polyglot mixture of Jews and political prisoners; the origins and destructiveness of the pervasive "useless" violence employed on the interned; the special hell experienced by intellectuals in the camp; answers to stereotyped thinking in naive questions on why so few Jews escaped or rebelled; and reflections on the letters he exchanged over the years with German readers of Levi's books.

I don't believe the concept of evil was raised anywhere in the book. In his looking for more simply human origins of destructiveness, I was relieved to glean some hope about our ability to prevent more such genocides happening in the future.

[Sve · Rating 5 out of 5]

Изключително важна книга, която мисля, че всеки трябва да прочете.
С удивително самообладание, без да сочи виновници, Леви разсъждава върху зверствата на Холокоста, но и върху човешката природа и естеството на злото.
'Как е възможно цял един народ удобно да си затвори очите за насилието, смъртта и гаврата на стотици хиляди човешки същества?' пита се авторът и заключва, че мъчителите не са някакви безподобни изроди, а обикновени хора. Хора съвсем като нас, които при определени обстоятелства се превръщат в инструменти на зловеща машина за унищожение.
В това е и ценността на тази книга - с опита да обхване нещо толкова трудно за осмисляне и да осветли предопоставките за зараждане и избуяване на злото, Леви ни напомня, че не сме застраховани от повтаряне на подобни зловещи исторически грешки.
В известен смисъл точно сега, когато националистичните настроения са във възход, а интернет дава възможност за манипулация на огромни групи хора, е изключително важно да помним.
За да устои човешкото, оцеляло през толкова много перипетии.

[Neva · Rating 5 out of 5]

„Моята задача беше да разбера, да ги разбера. Не малката шайка на големите злосторници, а хората от народа, тези, които бях видял отблизо, същите, сред които бяха вербувани есесовците, както и онези, които бяха повярвали, и другите, които не бяха повярвали, но си бяха замълчали, които не бяха проявили крехката смелост да ни погледнат в очите, да ни подхвърлят къшей хляб, да пошепнат човечна дума.“

[Lobstergirl · Rating 4 out of 5]

Levi's last book is about several things:

- the necessity of witnessing to what happened in the Lager (camps), even though memory is fallible. Witnessing - telling the story - is not wholly possible, because those who have the truest vision did not survive. They reached bottom, and never came back.

- the moral structure of the Lager - the gray zone in which some prisoners collaborated with the guards, which improved their position slightly and also meant they would have to inflict suffering on other prisoners. The guards picked prisoners for this purpose. It was part of the strategy of making the victims complicit in the victimizing.

- understanding shame, which for Levi is the feeling of guilt during imprisonment in the camp, and afterward. It is "the shame which the just man experiences when confronted by a crime committed by another, and he feels remorse because of its existence, because of its having been irrevocably introduced into the world of existing things, and because his will has proven nonexistent or feeble and was incapable of putting up a good defense." (The quote is from Levi's book The Awakening.) He sees shame written on the faces of the Russian soldiers who liberate his camp. Germans, he says, never knew shame. (In this instance. I don't think he means throughout all history.)

- trying to figure out why Germans allowed this to happen. This is probably impossible, but Levi tries when he has Survival in Auschwitz translated into German and published in Germany. He was extremely concerned that important things would be lost in translation, and that a German translator might fudge. He needn't have worried; his German translator turned out to be a lovely person who was entirely sympathetic both to the Holocaust's victims, and to the need to get every word right. They became friends, and when the German publisher asked Levi to write a preface to the edition, he asked that his thank you letter to the translator be used instead. ("I never harbored hatred for the German people. And if I had felt that way, I would be cured of it after having known you.") Though Levi didn't hate the Germans, nor did he understand them, as he explained. This preface induced about forty Germans to write him letters attempting to explain themselves as a people. Some excerpts of these form the book's last chapter.

He addresses why suicide was much more common after survivors were liberated, than in the Lager. Note: it is not at all clear that Levi himself committed suicide. There's evidence that he might have, but also evidence that he might not. There are also chapters on "useless violence" (completely gratuitous violence) and communicating in the camps. It was incredibly difficult to survive if you didn't understand any language being spoken and had no one who could help you understand. Knowing some extremely rudimentary German could help you get an extra bread ration. Knowing what a guard was yelling at you might save your life. The prisoners who were unable to communicate and understand usually died quickly.

[Andrew]

It's really too bad that the whole art-about-the-Holocaust market in the U.S. has been cornered by sentimental war-is-bad treacle in the Life Is Beautiful mode. Because Primo Levi lays it down.

What I admire most about Levi is his refusal to accept any of the easy answers that have been provided since the Shoah to "explain" the events that took place in Europe in the '30s and '40s. Instead of laying blame or bestowing forgiveness, he simply accepts historical events, and looks at how people behaved in those historical events. Most Germans, in Levi's imagination, were opportunists, quick to accept Hitler when they thought it prudent and quick to hide behind the smokescreen of ignorance in the postwar years. Furthermore, by looking for easy blames, we ignore the potential culpability that we ourselves have, and in doing so fail to prevent future genocide.

As dark as that sounds, they're still stunning essays. Necessary reading for humans looking to be better humans.

[Ray · Rating 2 out of 5]

That was a hard read, particularly knowing that Levi topped himself and a large part of this book is about survivors guilt. The book is arranged into chapters, each of which can be seen as a standalone essay about a facet of life in the camps.

An important read.

[Gattalucy · Rating 5 out of 5]

lettura perenne

Questo libro non lo finirò mai.
Perchè non riesco a leggerlo dall'inizio alla fine, ma sta lì, e ogni tanto lo apro a caso, e ogni pagina è densa di lacrime, di orrore, di pensieri, e di lucida analisi sull'uomo e le sue contraddizioni.
Sta lì, sul comodino, a ricordarmi sempre il valore della libertà, che non si baratta con "qualcosa di buono fatto comunque" o con qualche riforma promessa, rischio di cui non siamo immuni anche oggi.
Sta lì, come un'arma contro chi pensa di stuprare una donna solo perchè ebrea, come una croce di frassino contro i vampiri dell'intelligenza che ancora popolano le nostre città, e pretendono di tornare come "albe dorate" a promettere ordine e sicurezza.
Alcuni miei alunni sono oggi sul Treno della Memoria.
So che l'hanno letto.
E questo mi fa ben sperare .

[Παύλος · Rating 4 out of 5]

Όπως και το προηγούμενο βιβλίο του που διάβασα πρόσφατα, με εντυπωσίασε η διαύγεια με την οποία αντιμετωπίζει ένα συγκλονιστικό θέμα όπως το ολοκαύτωμα. Δε μπορώ καν να φανταστώ τί μπορεί να πέρασε ο συγγραφέας και όλοι όσοι είχαν την ατυχία να ζουν εκείνη την εποχή αλλά πραγματικά θαυμάζω την κριτική ματιά του. Μια εξαιρετική φράση που ίσως προκαλεί το θρησκευτικό αίσθημα των πιστών οποιουδήποτε δόγματος είναι εκείνη που ο συγγραφέας αναφέρεται στην εξόντωση των ελαχίστων θρησκευτικών ερεθισμάτων που είχε μετά την εμπειρία του. Όπως λέει και ο ίδιος «υπήρξε το Αουσβιτς, δε μπορεί να υπάρχει θεός.»

[Milly Cohen · Rating 5 out of 5]

Me quedo muda. No hay palabras mías que le hagan justicia a algo tan grande.

[Gauss74 · Rating 4 out of 5]

Prendendo in mano questo "i sommersi ed i salvati" e rendendosi conto di che libro sia, si resta un po' interdetti. C'è bisogno di scrivere ancora dell' olocausto dopo quell'incredibile, irrinunciabile testimonianza che è " Se questo è un uomo?"

Evidentemente, e purtroppo, si. Ed il lettore se ne rende conto ancora di più se ha una conoscenza anche solo parziale della vita e delle sofferenze dell' internato ad Auschwitz Primo Levi.
"Se questo è un uomo" è stato scritto nel 1946, immediatamente dopo la liberazione: è il fiotto di poesia e di dolore di un'anima trafitta, ed è molto più che un saggio di denuncia. E' questo che lo rende indimenticabile, secondo me. "I sommersi ed i salvati" è stato scritto negli anni ottanta, più di quarant'anni dopo e quando Primo Levi era ormai prossimo alla propria misteriosa morte. Il tono è assai più saggistico e didascalico, anche se la rabbia e la frustrazione ancora prorompono. Perché è stato scritto? perché il grande chimico torinese assistendo a come il ricordo dell' olocausto si è sedimentato nell'immaginario collettivo, a come è stata gestita la ricerca e la punizione dei colpevoli, a come si sono venute precisando tutte le narrazioni, sente di avere ancora molto da dire.
Che ci sono nuove cose da dire.
Di più: si accorge che la lotta contro l' oblio, contro il negazionismo, contro la giustificazione non avrà mai fine.

Ed allora mette mano alla penna e affila la punta su aspetti del dramma nazista e dell'universo concentrazionario di cui le generazioni successive non si accorgono e che invece sono decisivi. Si parla del meccanismo del ricordo e di come viene alterato dal tempo, si parla dei come i colpevoli hanno raccontato sé stessi e delle giustificazioni che hanno scelto. Si parla di come l'impossibilità di comunicare sia un elemento decisivo nello sprofondare nell'abiezione.

Ma le parti che più mi hanno colpito e che danno senso al libro secondo me sono quelle che parlano della zona grigia, e della vergogna. La zona grigia. Quasi tutte le narrazioni dell' Olocausto utilizzano una lente deformante in bianco e nero. da una parte le vittime, dall'altra gli aguzzini. Levi ha la forte ansia di raccontarci che non è così. Tra la vittima ed i colpevoli c'è una serie infinita di gradazioni, che vanno dal piccolo privilegio dovuto al caso che ti consente di sopravvivere (ciò che distingue i salvati dai sommersi, dai "Musselmann") fino alla più o meno esplicita complicità col carnefice. I tipi umani ed i contorti meccanismi di pensiero che consentono ai complici di stare in pace con se stessi sono gli elementi più interessanti del libro: gettare uno sguardo nel modo di pensare del kapò, piuttosto che del membro dello Judenrat che organizzava le deportazioni fa male, ma lo si deve fare.

E' qualcosa di assurdo e triste. persino nel lager, dove non ha loco il santo volto, gli uomini perdono tutto tranne la ferina necessità di organizzarsi in gerarchie, di distinguere chi sta sopra da chi sta sotto. Anche se stare sopra significa solo avere un cucchiaio, o poche gocce di acqua bevute da un tubo dimenticato. I nazifascisti questo lo sapevano e ci hanno marciato, oh se ci hanno marciato.
E' da qui che discende la vergogna. Come sia possibile vergognarsi di essere una vittima, vergognarsi di essere sopravvissuto, è qualcosa che sfugge alla comprensione di posteri, qualcosa che Levi in queste pagine cerca di spiegare. E forse è impossibile spiegarlo, perché c'è ben poco di razionale in tutto questo: di certo si parte dal fatto che chi toccava il fondo, il Musselmann, non si salvava. Chi ne è uscito fuori, vuol dire che, in infiniti modi diversi, dal cucchiaio al kapò, stava comunque sulle spalle di qualcun altro. Ed anche qui, i neo fascisti hanno fin da subito tentato di marciarci sopra, di gettare la colpa sulle vittime.

E si capisce allora l'urgenza di questo libro, di mettere nelle mani delle generazioni future le armi per combattere il nuovo negazionismo, quello della complicità, insieme a quello vecchio. Ma anche l'urgenza di combattere la tentazione dell'annientamento, del riposo dalla seconda guerra della
vergogna, che solo dopo una breve tregua è succeduta alla prima, quella del campo.

Poco tempo dopo aver completato questo libro, Primo Levi è morto cadendo dalle scale. Qualcuno dice per suicidio. Che abbia perso la sua battaglia, alla fine? Può tranquillamente essere, perché da "I sommersi ed i salvati" esce con forza l'orrore di quel conflitto interno, tuttavia non ne sono convinto.
Perché Levi dimostra di avere una voglia di combattere, un sentimento di rivalsa che possono consegnargli un motivo per stare ancora al mondo, per resistere alla vergogna.

Non lo so. Quello che so, è che man mano che i superstiti ci lasciano le carogne alzano la testa, come testimonia la maniera in cui costantemente Liliana Segre (autrice della prefazione di "i sommersi ed i salvati") viene trattata sin dalla sua nomina a senatrice a vita.

C'è da darsi da fare. C'è da farlo leggere, questo libro.

[Denise Cosentino · Rating 5 out of 5]

Meraviglioso nella sua semplicità, dovrebbe essere una lettura obbligatoria per tutti e tutte.

[Roberto · Rating 4 out of 5]

'È avvenuto, quindi può accadere di nuovo'

Ho letto diversi libri che hanno parlato della shoah, altri ne leggerò. Ho letto i pensieri di Anne Frank mentre conviveva con la paura di diventarne parte, ho seguito i topini di Maus nel gorgo della persecuzione crescente, e le giornate di lotta per la sopravvivenza di Levi ad Auschwitz. Ho letto la tragedia personale assoluta di Wiesel mentre perdeva tutto sè stesso un pezzo alla volta per non ritrovarsi più, e ho letto della banalità allucinante delle motivazioni di chi quella tragedia gestiva nel suo lavoro quotidiano raccontata dalla Arendt con il processo Eichmann. Tutte testimonianze uniche che parlano di paura, vessazioni, resistenza, disfatta e assurdità. Ma questo libro è diverso perché cerca risposte.

Dal sito Einaudi riporto le domande alla base delle riflessioni di Primo Levi: 'Quali sono le strutture gerarchiche di un sistema autoritario e quali le tecniche per annientare la personalità di un individuo? Quali rapporti si creano tra oppressori e oppressi? Chi sono gli esseri che abitano la “zona grigia” della collaborazione? Come si costruisce un mostro? Era possibile capire dall’interno la logica della macchina dello sterminio? Era possibile ribellarsi? E ancora: come funziona la memoria di un’esperienza estrema?'. Domande diverse da quelle cui rispondono in bianco e nero le semplificazioni. La realtà, non sempre raccontata perchè troppo complessa e anche carica di sensi di colpa, è grigia.

Forse tra tutti i libri letti su questa realtà questo è stato quello che mi ha più colpito. Levi analizza i meccanismi profondi del sistema lager, quelli che hanno consentito a degli esseri umani non così diversi dalle loro vittime di creare un sistema efficiente di sterminio senza soffrirne apparente rimorso. Un sistema 'scientifico' che aspirava a deumanizzarne le vittime, e addirittura a coinvolgerle in questa impresa facendo leva sull'istinto di sopravvivenza. Un passo alla volta, un sentimento alla volta, privandole pian piano della loro natura umana e riducendole praticamente allo stato larvale. Uno stato privo di aspirazioni di libertà e dignità, uno stato alienato e passivo in attesa della morte.

Mille riflessioni assolutamente non convenzionali sui diversi protagonisti, come quella dove Levi ipotizza che non siano stati i migliori ad essere sopravvissuti, ma probabilmente il contrario. I più opportunisti, i meno altruisti, quelli che avevano più possibilità di sopravvivere in un sistema materiale corrotto. Sicuramente non gli intellettuali che di quella condizione di deprivazione morale hanno sofferto, non le persone perbene. Per questo forse i sopravvissuti poi hanno deciso di non parlare o hanno portato avanti versioni semplificate più sopportabili. Così come hanno pure fatto gli oppressori, o almeno quelli che evitata la forca si son trovati in una Germania 'mondata' da tutte le sue colpe infinite.

Un libro diverso dal coro delle altre pur drammatiche testimonianze dunque. Un libro coraggioso che pure invita alla riflessione, ma a non abbassare la guardia. Primo Levi, il prigioniero numero 174517, passò il resto della sua vita a testimoniarlo, con le sue opere in Italia e anche in Germania, e a ricordare a tutti che 'se comprendere è impossibile, conoscere è necessario, perché ciò che è accaduto può ritornare, le coscienze possono nuovamente essere sedotte ed oscurate: anche le nostre' e che 'è avvenuto, quindi può accadere di nuovo: questo è il nocciolo di quanto abbiamo da dire'. Continuò a dirlo fino all’11 aprile 1987, quando venne trovato morto nell'atrio del palazzo ove viveva a Torino. L'ipotesi più accreditata, tra altre, fu quella del suicidio.

[Georgi]

Не мога да дам оценка на тази книга, напълно безсмислено е да я определя по скалата от 1 до 5. Едва 230 страници, а се преглъщат толкова трудно.
Това не е книга за концлагерите. Това е силен философски, интелектуален труд, размисъл, разговор със себе си. Десетилетия след лагера Примо Леви се опитва да разбере причините за това насилие и да разкаже за различните прояви на "оцеляването". Опитва се да разбере насилниците, за да ги съди. Опитва да обясни това индустриално избиване на хора, дехуманизирането чрез систематично унижение, както и действията на палачите, жертвите и съучастниците.

"Спасените" лагеристи не бяха най-достойните, призваните да вършат добрини, вестителите на правдата: всичко, което видях, доказваше тъкмо обратното. Оцеляваха преобладаващо най-лошите, себичните, агресивните, безчувствените, помагачите на властта от "сивата зона", доносниците... Спасиха се най-лошите, тоест най-приспособените - най-добрите умряха до един".

"Разумът, изкуството и поезията не помагат да се разгадае мястото, от което са прокудени".