What do you think?
Rate this book
Сърцето на Анаранд
Анаранд'арис е обречен свят-листо, застинал несигурно между двата първоизточника на сътворението – вселенското Цвете и всепоглъщащия Хаос. От четири хилядолетия единственото, което опазва този крехък свят от унищожението, е изгубеният артефакт Сърцето на Анаранд.
Но времето на това откупено с кръв и саможертва съществуване изтича…
Каел Ворат, комит на най-северната област на царство Кириадор и пазител на Границата с Пустошта, е измъчван от тревожни сънища. В тях е преследван от своя смъртоносен блян – пламенна червенокоса красавица, която в миналото безмилостно се е опитвала да отнеме живота му. Нещо повече от смъртна жена, от десет години тя лежи в мъртвешки покой в криптата под замъка му, пронизана не за пръв път от собствения му кинжал. Скоро магията, която я сдържа в покой, ще се изчерпи и тя отново ще възкръсне, гневна и жадуваща да поднови преследването.
Но това е тревога за бъдещето. Каел си има по-голяма грижа. Брат му изпраща зов за помощ и комитът трябва да остави своето владение и да поеме на опасно приключение, в което врагове го дебнат на всяка крачка. Каел се озовава в центъра на древен конфликт и по следите на мистериозна конспирация срещу света и неговите устои. Той ще трябва да постави под въпрос собствената си същност, за да разбере истини, които хилядолетия наред са останали скрити.
А любовта? Тя убива по-сигурно и от омразата в този обърнат свят, в който Доброто и Злото не са това, което очаквате…
Но времето на това откупено с кръв и саможертва съществуване изтича…
Каел Ворат, комит на най-северната област на царство Кириадор и пазител на Границата с Пустошта, е измъчван от тревожни сънища. В тях е преследван от своя смъртоносен блян – пламенна червенокоса красавица, която в миналото безмилостно се е опитвала да отнеме живота му. Нещо повече от смъртна жена, от десет години тя лежи в мъртвешки покой в криптата под замъка му, пронизана не за пръв път от собствения му кинжал. Скоро магията, която я сдържа в покой, ще се изчерпи и тя отново ще възкръсне, гневна и жадуваща да поднови преследването.
Но това е тревога за бъдещето. Каел си има по-голяма грижа. Брат му изпраща зов за помощ и комитът трябва да остави своето владение и да поеме на опасно приключение, в което врагове го дебнат на всяка крачка. Каел се озовава в центъра на древен конфликт и по следите на мистериозна конспирация срещу света и неговите устои. Той ще трябва да постави под въпрос собствената си същност, за да разбере истини, които хилядолетия наред са останали скрити.
А любовта? Тя убива по-сигурно и от омразата в този обърнат свят, в който Доброто и Злото не са това, което очаквате…
544 pages, Paperback
First published March 1, 2024
2 people are currently reading
46 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 21 of 21 reviews
March 8, 2024
С опасност да изляза като хейтър (какъвто съм) тук напълно субективно изявявам мнение, за поредната беге фентъзи книжка на Сиела (ако е имала друга между Сойфийски магьосници и тази се извинявам, ще стигна и до там) и осъзнавам, че може би съм бил прекалено груб към Магьосниците. Доколкото паметта ми служи, там поне имаше сюжет, тук и в най-обширната дефиниция просто няма такъв. Това като цяло енкапсулира мнението ми, романът се проваля в основната си цел – именно в това да е роман, въпреки че има и редица други проблеми.
Та, нека обясня по-малките проблеми, преди да защитя тезата си, че „Сърцето на Анаранд“ не е роман.
1) Светоизграждането
Или worldbuilding-ът, бих казал куца, но куцането предполага поне някакво движение, затова по-точно би било че светоизграждането е осакатено и приравнено към бележки под линия. Нито за момент не усетих фентъзи елементите да са част от света или да имат някаква интеракция със света, като изключим очевидните „тука магия-светкавица бие хора“. В свтетът има телефони, магически, магьосниците не знаят как работят. Има телепортери, магически, магьосниците не знаят как работят. Има и магьосници, някъде, ама аз не знам къде са в книгата. Като за high fantasy (или поне така усещам е целта на фентъзито) магията и фентъзито са невероятно оскъдни като фундаментални части от историята, по-скоро са украса (под линия).
Другият аспект от светоизграждането са редицата думи на конланга на автора, няколко измислени плата, които са като коприна или памук, ама не баш, и други такива тидбитове (примерно, не казват господин, казват някаква друга дума), всички от които са прилежно обяснени в бележка под линия, вместо, нали, да са част от самия роман. Примерно, в бележка под линия се обяснява колко са широки, високи и тежки златните монети, както и колко процента злато има в тях; обяснено е как в този свят няма часове има дялове (които са като часове, ама по-дълги) и те нямат минути, имат сегменти, които вече имат минути (които са като минути, ама по-къси) и това защото? Ами все пак е фентъзи, трябва да има нещо неземно. Толкин използва нашия календар, когато описва времето в своите творби, въпреки че елфите си имат свой, защото е сметнал че читателят няма нужда да знае елфския календар, за да му се каже, че Фродо сума ти месеци е ходил до Мордор. Тук надскачаме тази мъдра постъпка и просто пре-дефинираме какво е минута.
Това не е подпомогнато от факта, че тези бележки неведнъж прекъсват малкото екшън сцени: Каел го нападат с нож, обаче не е нож, виж тази дълга бележка как е лилав нож с черна дръжка, колко е дълъг, колко тежи, кой го ползва, с какво е отровен; Хана удря Ра‘маен като бивол, ама не е бивол, ами е нов вид бивол, виж под линия колко е тежък мъжкия в тонове и колко са тежки женските в тонове. „Но Цвето, никой не те кара да четеш бележките под линия, докато четеш самата сцена!“ казвате Вие, о мъдри читателю, но някак си, когато сравнят нещо с „масарат“ аз не знам какво е „масарат“ и самото сравнение става безсмислено, затова и има бележката, та тезата ми остава – бележките не са на мястото си (мястото им е в апендикс на края на книгата или в самата книга, като фундаментални части от нея).
2) Описанията на жените
Потчи всички жени в книгата са мацки (което е подробно описано, буквално нито веднъж не се опсиват крака, които да не са „дълги и/или прекрасни“) и са навити на главния герой, до такава степен, че (спойлър) Деа‘на и Хана са един и същ персонаж и два пъти съблазняват и се любят с Каел (по някоко пъти в една нощ, което е важно за сюжета). Между другото, този сюжетен обрат с Хана сигурно е бил шокиращ за същата тълпа хора, които са били шокирани че Едуард е вампир в Здрач, but I digress.
2.1) Описанията като цяло
Като изключим „изящните ѝ черти, нежните извивки на шията и раменете, вдлъбнатината между стегнатите ѝ, изкусителни гърди“ и „Тялото ѝ бе здраво и гъвкаво“ и „Когато се наведе да обуе чифт високи черни ботуши, кожата описа стегнатото ѝ дупе по твърде приятен за гледане начин“ другите описания са главно стерилни фантазии на интериорен дизайнер. Тази стая е шест на шест метра, има три стола в дъното, те са лилави, направени от този вид плат, който е като коприна ама не баш и тънтарамънтара. Описанията в почти цялата книга са просто буферен пълнеж между и без това оскъдното действие и не разбирам защо толкова се е отделило време и усилие да се описва всяка една стая в която влизаме, но, примерно, време да се напише някакъв смислен ход на действието остава второстепенен на яките мацки и яките помещения.
3) Първото лице
Тук реално нямам аргумент, просто имам лична непоносимост към първо лице, няма причина да се пише от първо лице, освен ако няма много добра причина (не се сещам за пример сега, но сигурно има такъв) тук със сигурност няма причина.
4) Всяка учтива форма е сбъркана, пише се с главна буква, не с малка (представете си нърд емоджито тука и игнорирайте моята неграмотност, на мен не ми плащат да си коригирам писанията) тук вече се заяждам
5) Героите са едноизмерни, ако въобще може да се каже, че в книгата има друг герой с характер освен Каел, чиито главни характеристики са че обича брат си, артефакти и мацки. Брат му, между другото, също обича брат си, артефакти и мацки и това ни се повтаря предостатъчно пъти, за да не забравим, че обичат брат си, артефакти и мацки.
Та, да си стъпим на тезат: Сюжетът.
Накратко:
Част 1: Каел получава писмо от брат си, брат му го няма. Каел тръгва да търси брат си. Каел намира мацка, навита на брат му (донякъде навита и на него?). Каел за момент да се изкъпе с друга мацка, която му е навита, но се оказва убийца, но не успява да го убие. Каел намира друга друга мацка на бал, правят секс (два пъти) и тя го убива успешно.
Част 2: Каел възкръсва, намира още друга мацка (тази е младичка и не правят секс) и тя, заедно с по-младата си сестра (която не е мацка) му се вричат и го следват.
Част 3: Каел намира втора друга мацка на втори друг бал и правят секс (два пъти за една нощ, веднъж на сутринта и на друг ден отново). Учудващо тази мацка е първата мацка (спойлер). Така де, брат му още го няма, но вече има идея къде е. Междувременно, една друга оригинална мацка го тормози в сънищата му, щото му е много навита.
Каел отива до едно място, където е брат му и злодеят на книгата (който не е там) и оригиналната мацка, която се сбива с първата мацка която го убива, която е и втората мацка от бала. Те се бият, Каел се чуди коя мацка да спаси. Оригиналната мацка си отива някъде. Край.
Завръзка? Развръзка? Кулминация? Не, Каел просто импотентно обикаля да търси брат си и за негов късмет доста потентно сваля мацки, които де факто движат сюжета напред вместо него. Книгата един вид е пролог за втората книга, все пак всеки фентъзи трябва да е многотомно чудовище.
В един абсурден момент, в началото на трета част (защото разбира се тази тежка от сюжет книга има цели три части) Каел обобщава случилото се за има-няма 300 думи и даже малко разтяга локума като го прави. Цялата първа част от книгата не служи за друго, освен да е „обрат“ че първата навита мацка е втората навита мацка. Злодеят, който е причинил сюжета, даже не участва в сюжета (освен като баща на мацката). Цялата втора част не служи за нищо, освен да вкара двете жрици, които трябваше да са част от сюжета още от началото. В третата част всъщност реално започва книгата, за сметка на това обаче тя не завършва там, защото това не е край, а cliff-hanger с липсваща скала и висящ койот (или там каквото е откъдето идва оригиналната фраза), защото дори не знам какво трябва да очаквам, защото нищо не ми е било изградено, тъй като през цялото време героите, които знаят нещо за сюжета, нарочно не казват нищо, за да може да има мистерия около следващите томове.
Един фентъзи роман трябва да е роман, а не половин, третинка или 1/10 от роман, в N на брой тома. В маркетинга за романа прочетох, че това е „българскяит отговор на Брандън Сандерсън“ и съм съгласен, само че отговорът е: „Да, г-н Сандерсън, слушам и изпълнявам, аз също ще напиша покъртително скучен и предълъг първи том на фентъзи поредица.“
Иначе корицата е мн готина, да не кажете че хейтя всичко.
П.С. Последната страница с коректорите и редакторите е наобратно, което намирам за забавно, защото ме съмнява редактор да го е чел този роман преди да го издадат.
Та, нека обясня по-малките проблеми, преди да защитя тезата си, че „Сърцето на Анаранд“ не е роман.
1) Светоизграждането
Или worldbuilding-ът, бих казал куца, но куцането предполага поне някакво движение, затова по-точно би било че светоизграждането е осакатено и приравнено към бележки под линия. Нито за момент не усетих фентъзи елементите да са част от света или да имат някаква интеракция със света, като изключим очевидните „тука магия-светкавица бие хора“. В свтетът има телефони, магически, магьосниците не знаят как работят. Има телепортери, магически, магьосниците не знаят как работят. Има и магьосници, някъде, ама аз не знам къде са в книгата. Като за high fantasy (или поне така усещам е целта на фентъзито) магията и фентъзито са невероятно оскъдни като фундаментални части от историята, по-скоро са украса (под линия).
Другият аспект от светоизграждането са редицата думи на конланга на автора, няколко измислени плата, които са като коприна или памук, ама не баш, и други такива тидбитове (примерно, не казват господин, казват някаква друга дума), всички от които са прилежно обяснени в бележка под линия, вместо, нали, да са част от самия роман. Примерно, в бележка под линия се обяснява колко са широки, високи и тежки златните монети, както и колко процента злато има в тях; обяснено е как в този свят няма часове има дялове (които са като часове, ама по-дълги) и те нямат минути, имат сегменти, които вече имат минути (които са като минути, ама по-къси) и това защото? Ами все пак е фентъзи, трябва да има нещо неземно. Толкин използва нашия календар, когато описва времето в своите творби, въпреки че елфите си имат свой, защото е сметнал че читателят няма нужда да знае елфския календар, за да му се каже, че Фродо сума ти месеци е ходил до Мордор. Тук надскачаме тази мъдра постъпка и просто пре-дефинираме какво е минута.
Това не е подпомогнато от факта, че тези бележки неведнъж прекъсват малкото екшън сцени: Каел го нападат с нож, обаче не е нож, виж тази дълга бележка как е лилав нож с черна дръжка, колко е дълъг, колко тежи, кой го ползва, с какво е отровен; Хана удря Ра‘маен като бивол, ама не е бивол, ами е нов вид бивол, виж под линия колко е тежък мъжкия в тонове и колко са тежки женските в тонове. „Но Цвето, никой не те кара да четеш бележките под линия, докато четеш самата сцена!“ казвате Вие, о мъдри читателю, но някак си, когато сравнят нещо с „масарат“ аз не знам какво е „масарат“ и самото сравнение става безсмислено, затова и има бележката, та тезата ми остава – бележките не са на мястото си (мястото им е в апендикс на края на книгата или в самата книга, като фундаментални части от нея).
2) Описанията на жените
Потчи всички жени в книгата са мацки (което е подробно описано, буквално нито веднъж не се опсиват крака, които да не са „дълги и/или прекрасни“) и са навити на главния герой, до такава степен, че (спойлър) Деа‘на и Хана са един и същ персонаж и два пъти съблазняват и се любят с Каел (по някоко пъти в една нощ, което е важно за сюжета). Между другото, този сюжетен обрат с Хана сигурно е бил шокиращ за същата тълпа хора, които са били шокирани че Едуард е вампир в Здрач, but I digress.
2.1) Описанията като цяло
Като изключим „изящните ѝ черти, нежните извивки на шията и раменете, вдлъбнатината между стегнатите ѝ, изкусителни гърди“ и „Тялото ѝ бе здраво и гъвкаво“ и „Когато се наведе да обуе чифт високи черни ботуши, кожата описа стегнатото ѝ дупе по твърде приятен за гледане начин“ другите описания са главно стерилни фантазии на интериорен дизайнер. Тази стая е шест на шест метра, има три стола в дъното, те са лилави, направени от този вид плат, който е като коприна ама не баш и тънтарамънтара. Описанията в почти цялата книга са просто буферен пълнеж между и без това оскъдното действие и не разбирам защо толкова се е отделило време и усилие да се описва всяка една стая в която влизаме, но, примерно, време да се напише някакъв смислен ход на действието остава второстепенен на яките мацки и яките помещения.
3) Първото лице
Тук реално нямам аргумент, просто имам лична непоносимост към първо лице, няма причина да се пише от първо лице, освен ако няма много добра причина (не се сещам за пример сега, но сигурно има такъв) тук със сигурност няма причина.
4) Всяка учтива форма е сбъркана, пише се с главна буква, не с малка (представете си нърд емоджито тука и игнорирайте моята неграмотност, на мен не ми плащат да си коригирам писанията) тук вече се заяждам
5) Героите са едноизмерни, ако въобще може да се каже, че в книгата има друг герой с характер освен Каел, чиито главни характеристики са че обича брат си, артефакти и мацки. Брат му, между другото, също обича брат си, артефакти и мацки и това ни се повтаря предостатъчно пъти, за да не забравим, че обичат брат си, артефакти и мацки.
Та, да си стъпим на тезат: Сюжетът.
Накратко:
Част 1: Каел получава писмо от брат си, брат му го няма. Каел тръгва да търси брат си. Каел намира мацка, навита на брат му (донякъде навита и на него?). Каел за момент да се изкъпе с друга мацка, която му е навита, но се оказва убийца, но не успява да го убие. Каел намира друга друга мацка на бал, правят секс (два пъти) и тя го убива успешно.
Част 2: Каел възкръсва, намира още друга мацка (тази е младичка и не правят секс) и тя, заедно с по-младата си сестра (която не е мацка) му се вричат и го следват.
Част 3: Каел намира втора друга мацка на втори друг бал и правят секс (два пъти за една нощ, веднъж на сутринта и на друг ден отново). Учудващо тази мацка е първата мацка (спойлер). Така де, брат му още го няма, но вече има идея къде е. Междувременно, една друга оригинална мацка го тормози в сънищата му, щото му е много навита.
Каел отива до едно място, където е брат му и злодеят на книгата (който не е там) и оригиналната мацка, която се сбива с първата мацка която го убива, която е и втората мацка от бала. Те се бият, Каел се чуди коя мацка да спаси. Оригиналната мацка си отива някъде. Край.
Завръзка? Развръзка? Кулминация? Не, Каел просто импотентно обикаля да търси брат си и за негов късмет доста потентно сваля мацки, които де факто движат сюжета напред вместо него. Книгата един вид е пролог за втората книга, все пак всеки фентъзи трябва да е многотомно чудовище.
В един абсурден момент, в началото на трета част (защото разбира се тази тежка от сюжет книга има цели три части) Каел обобщава случилото се за има-няма 300 думи и даже малко разтяга локума като го прави. Цялата първа част от книгата не служи за друго, освен да е „обрат“ че първата навита мацка е втората навита мацка. Злодеят, който е причинил сюжета, даже не участва в сюжета (освен като баща на мацката). Цялата втора част не служи за нищо, освен да вкара двете жрици, които трябваше да са част от сюжета още от началото. В третата част всъщност реално започва книгата, за сметка на това обаче тя не завършва там, защото това не е край, а cliff-hanger с липсваща скала и висящ койот (или там каквото е откъдето идва оригиналната фраза), защото дори не знам какво трябва да очаквам, защото нищо не ми е било изградено, тъй като през цялото време героите, които знаят нещо за сюжета, нарочно не казват нищо, за да може да има мистерия около следващите томове.
Един фентъзи роман трябва да е роман, а не половин, третинка или 1/10 от роман, в N на брой тома. В маркетинга за романа прочетох, че това е „българскяит отговор на Брандън Сандерсън“ и съм съгласен, само че отговорът е: „Да, г-н Сандерсън, слушам и изпълнявам, аз също ще напиша покъртително скучен и предълъг първи том на фентъзи поредица.“
Иначе корицата е мн готина, да не кажете че хейтя всичко.
П.С. Последната страница с коректорите и редакторите е наобратно, което намирам за забавно, защото ме съмнява редактор да го е чел този роман преди да го издадат.
March 25, 2024
Опита ми с българското фентъзи не е много голям, а досегашните ми срещи с родните му представители бих определил като колебливи. „Сърцето на Анаранд“ ме привлече още с обявяването си – анотацията звучеше обещаващо, корицата е страхотна, а това, че за предстоящата поредица е направен цял сайт, пълен с информация за света, митологията му и героите в него ме спечели окончателно и си взех книгата още в деня на излизането ѝ.
Анарандарис е свят, който е изживял своя жизнен цикъл. Отправена към бавната, но сигурна гибел, напредналата цивилизация на Анарандарис намира начин да съхрани света си, но цената която плаща за това е пълното заличаване на целия си прогрес. Книга първа – „Пробуждане“ започва своето действие хиляди години след тези събития, а хаосът заплашва да унищожи и последните непокътнати отломки от земята на Анаранд.
Бих определил „Сърцето на Анаранд“ като приключенско фентъзи – без особено много да протака, Борис Кан изпраща своя главен герой на пътешествие. Каел Ворат, владетел на малко кралство, някога голям авантюрист, откривател на древни артефакти и запален търсач на знание за старите векове, бива призован от своя по-малък брат. Арин Ворат се е натъкнал на мистериозен артефакт, който обещава да промени бъдещето на Анарандарис.
Личи си, че Борис Кан е работил дълго над дебютния си роман, чисто като текст книгата е добре изпипана. Добро впечатление ми направи темпото на цялостната история – понякога многото събития вървят ръка за ръка с претупано действие, тук обаче не усетих подобно нещо. Светоизграждането в книгата е на задоволително ниво – любими елементи от света за мен бяха „кървавият здрач“ и „часът на пълен мрак“. Анарандарис си има собствен език, което за един фентъзи нърд си е готина глезотийка. Митологията, съществата и магичните сили до голяма степен бяха обгърнати от мистерия и бих се радвал на повече разкрития около тях, но това евентуално ще се случи в следващи книги. Друго нещо, което според мен щеше да е в голям плюс на книгата – наличието на повече от една гледна точка. Каел е добре изграден персонаж, с всички свои грешки и силни страни, на моменти обаче можехме да си починем от него. Ринал и Тинал имат потенциал и ми допадат, въпреки роболепната си роля – Калит и изобщо всичко около Повелителите е много интригуващо. Нямам търпение да разбера повече и за Ра’маен и Деа‘на – със сигурност ще играят голяма роля в бъдеще.
В крайна сметка съм доволен, книгата е изпълнила главното си предназначение – въведение в света на Анаранд. Основите са положени, от втората книга очаквам разкрития.
Оценка: 3,5*
Анарандарис е свят, който е изживял своя жизнен цикъл. Отправена към бавната, но сигурна гибел, напредналата цивилизация на Анарандарис намира начин да съхрани света си, но цената която плаща за това е пълното заличаване на целия си прогрес. Книга първа – „Пробуждане“ започва своето действие хиляди години след тези събития, а хаосът заплашва да унищожи и последните непокътнати отломки от земята на Анаранд.
Бих определил „Сърцето на Анаранд“ като приключенско фентъзи – без особено много да протака, Борис Кан изпраща своя главен герой на пътешествие. Каел Ворат, владетел на малко кралство, някога голям авантюрист, откривател на древни артефакти и запален търсач на знание за старите векове, бива призован от своя по-малък брат. Арин Ворат се е натъкнал на мистериозен артефакт, който обещава да промени бъдещето на Анарандарис.
Личи си, че Борис Кан е работил дълго над дебютния си роман, чисто като текст книгата е добре изпипана. Добро впечатление ми направи темпото на цялостната история – понякога многото събития вървят ръка за ръка с претупано действие, тук обаче не усетих подобно нещо. Светоизграждането в книгата е на задоволително ниво – любими елементи от света за мен бяха „кървавият здрач“ и „часът на пълен мрак“. Анарандарис си има собствен език, което за един фентъзи нърд си е готина глезотийка. Митологията, съществата и магичните сили до голяма степен бяха обгърнати от мистерия и бих се радвал на повече разкрития около тях, но това евентуално ще се случи в следващи книги. Друго нещо, което според мен щеше да е в голям плюс на книгата – наличието на повече от една гледна точка. Каел е добре изграден персонаж, с всички свои грешки и силни страни, на моменти обаче можехме да си починем от него. Ринал и Тинал имат потенциал и ми допадат, въпреки роболепната си роля – Калит и изобщо всичко около Повелителите е много интригуващо. Нямам търпение да разбера повече и за Ра’маен и Деа‘на – със сигурност ще играят голяма роля в бъдеще.
В крайна сметка съм доволен, книгата е изпълнила главното си предназначение – въведение в света на Анаранд. Основите са положени, от втората книга очаквам разкрития.
Оценка: 3,5*
December 22, 2024
Ако не обичах толкова много да чета, може би щях да преустановя четенето на книги за неопределен период от време след "Сърцето на Анаранд"....
Всеки път, когато тръгвах да чета книгата... стигах до това, да върша съвсем различни неща. Доста бавно ми вървеше историята. И безчувствено. Не можах да съпреживея нищо от случващото се на главния герой, защото сякаш и той самия не ги изживяваше събитията.
Действието се развива от гледната точка на Каел и въпреки че той е разказвачът на историята, се усеща сякаш той е по-скоро страничен наблюдател, отколкото действащо лице. Книгата е наситена с описания на всяко едно действие, всяка една локация, всеки един човек, с когото се среща и въпреки това сякаш Каел не изпитва никакви емоции относно случващото се около него. Такова е усещането през първата част на книга. Или Каел е напълно опериран от емоции, или е грешен избор да се разказва историята от първо лице.
Във втората част на книгата, когато са включени повече диалози, започват да се усещат настроенията на Каел и вече не е просто разказвач, а участник в собствената си история. Или просто вече съм свикнала с тона на книгата, не съм сигурна.
Да не говорим колко е и арогантен самия Каел. Изказвания от сорта на "нямах сили да изпитам вина или разкаяние за нещо, което не разбирах" буквално минути след като си избил цял хан с невинни хора и няма значение, че е случайно! Или "не исках и тяхната смърт да тежи на моята съвест" що се отнася до двете млади жрици, които го придружават, защото не е толкова важно да са живи, а твоята съвест да е чиста...
Тъжно ми е, когато историята има потенциал и се вижда старанието в изграждането на нов свят, но просто изпълнението не е достатъчно добро, че всичко останало да бъде подобаващо оценено.
Всеки път, когато тръгвах да чета книгата... стигах до това, да върша съвсем различни неща. Доста бавно ми вървеше историята. И безчувствено. Не можах да съпреживея нищо от случващото се на главния герой, защото сякаш и той самия не ги изживяваше събитията.
Действието се развива от гледната точка на Каел и въпреки че той е разказвачът на историята, се усеща сякаш той е по-скоро страничен наблюдател, отколкото действащо лице. Книгата е наситена с описания на всяко едно действие, всяка една локация, всеки един човек, с когото се среща и въпреки това сякаш Каел не изпитва никакви емоции относно случващото се около него. Такова е усещането през първата част на книга. Или Каел е напълно опериран от емоции, или е грешен избор да се разказва историята от първо лице.
Във втората част на книгата, когато са включени повече диалози, започват да се усещат настроенията на Каел и вече не е просто разказвач, а участник в собствената си история. Или просто вече съм свикнала с тона на книгата, не съм сигурна.
Да не говорим колко е и арогантен самия Каел. Изказвания от сорта на "нямах сили да изпитам вина или разкаяние за нещо, което не разбирах" буквално минути след като си избил цял хан с невинни хора и няма значение, че е случайно! Или "не исках и тяхната смърт да тежи на моята съвест" що се отнася до двете млади жрици, които го придружават, защото не е толкова важно да са живи, а твоята съвест да е чиста...
Тъжно ми е, когато историята има потенциал и се вижда старанието в изграждането на нов свят, но просто изпълнението не е достатъчно добро, че всичко останало да бъде подобаващо оценено.
April 6, 2024
Не мога да кажа, че маркетингът на Сиела не проработи. Но мога да потвърдя, че не проработи с правилния мотив. „Отговорът на българския Сандерсън“. Доста смело твърдение, при което веждата ми почти се изгуби от орбита. Ако не беше то, най-вероятно щях да се загледам в страхотната корица, но да си кажа, че съм достатъчно затрупана от книги и проекти, които имам да чета, и да я забравя. Но това. О-хо-хо. Следях изкъсо кога ще се появи в книжарниците, за да си я грабна топла, топла.
Доста съм скептична, що се отнася до автори и/или издателства, които се представят за „бълскарския Х“. Да, Борис Кан е прекарал доста време в светостроеж. Слушах интервюта с него, разбрах, че е слушал лекциите на Сандерсън (нещо, което смятам, че всеки желаещ да пише, е силно препоръчително да направи) и че като цяло се е постарал. И стратегически художникът на корицата е Петър Пенев, който, изненада, рисува за Dragonsteel (издателството на Сандерсън).
Е, Сиела, имам какво да ви кажа. Ако смятате, че светостроеж + рисунка правят Сандерсън, то тогава вие нищо не разбирате от съвременно фентъзи. Това беше изключително неподходящ маркетинг и слагате на Борис Кан, колкото и талантлив да е, една твърде висока летва, която трябва да прескочи. Защото да, Сандерсън измисля страхотни светове, вдъхновени от историята, физиката и биологията на нашия свят, но това, което прави книгите му страхотни, са героите и конфликтите, които създава дали между тях самите, или между тях и света.
Стига съм солила маркетинг отдела, време е да поговорим за самата книга. Както казах – личи си, че Борис Кан има правилните идеи. Че е проучвал, чел и се е интересувал.
Първо искам да поговорим за едно от най-важните неща, които една книга трябва да даде в началото си: Обещание. Обет за това какво ще стане по-нататък в книгата и какво читателите могат да очакват. Аз лично не смятам, че тук беше зададено правилното обещание. Каел получава писмо от брат си, че детската им мечта е напът да се сбъдне, но е в опасност. Проблемът? - много повече се набляга на детската им мечта, отколкото на заплахата към брат му. Ако писмото беше нещо от сорта на „Каел! Моля те! Имам нужда да дойдеш тук. ВЕДНАГА! Следят ме! Искат да ме убият! Само защото сме напът да сбъднем детската си мечта. Каел, намерих ГО! Знам къде е! Но, ако не побързаш, сигурно ще заплатя с живота си“. Или нещо от сорта. Когато нямаме тази драстична нотка на спешност (защото в оригиналното писмо пак се брат му го моли да дойде спешно, но не и толкова категорично), а Каел се чуди и мае по целия път каква може да е тази тяхна детска мечта, за която брат му говори, става следното: Интересът на читателите вече е прикован към мистерията, а не върху опасността с брат му.
Нека да го кажа с геймърски термини. Това, което Борис Кан е направил, е че main quest-a е: Разбери каква е детската ни мечта. Следователно когато брат му изведнъж го няма, това вече е sidequest към основния. И ти просто искаш да забързаш към частта, където се разбира какво е това нещо, което брат му е открил, само за да преполовиш цялата книга. Ако беше с фокус на брата, а не на мистерията, това щеше да е първият quest от голяма верига. Следователно – да четеш как Каел търси брат си няма да ти се струва загуба на време.
Разбирам, че да се пише в първо лице е трудно. Много по-трудно. И си личи, че Борис Кан се е подобрил във втора част на повестта си. Но в първа? Защо ни е да виждаме целият интериор на стаите. Каел не е интериорен дизайнер, че да му пука. (Би било интересна да има главен герои интериорен дизайнер, който да се мръщи, че мебели, които не си отиват, са сложени в една и съща стая, но се отклонявам) Знаете ли клипчето, където трябва да следите една топка, а после ви се казва, че сте пропуснали големия мечок, докато я следите. Връщате клипчето назад и действително – от там е минал човек в мечешки костюм. Е, същото е и когато човек влезе където и да е. Ще фокусира първо едно-две неща, а за останалите трябва да отдели повече от времето си, за да си осмисли. В лекциите си, Сандерсън казва именно това – понякога малкото е много. Влизаш в стая и виждаш върху износен скрин скъпи декоративни възглавнички до олющена библиотека, пълна с луксозни книги. Това ти казва повече за стаята и човекът, отколкото и три реда описание.
А именно описанията са нещо, което тук трудно преглътнах. Всяка жена е описана със стегнати бедра, изящни устни, неустоима кожа и какво ли не... Каел няма ли стандарти? И също – „обичам“ да познавам пола на автора по начина, по който си пише персонажите.
Искаше ми се да видя повече ентусиазъм, тази детинска радост, която всеки изпитва, дори и умело да прикрива, когато види нещо, което страстно харесва. Например Каел да намира някакъв непознат за него артефакт, очите му да светват и той веднага да забрави всичко, за да се занимае с него, докато някой не го върне в реалността.
Щеше ми се да имаше повече характер и от другите персонажи. Проблемът ми с Ра'маен и Деа'на е, че не ги видяхме много извън ролята на това, да точат лиги по Каел. Имаме намеци, че не само това им е характерът, но когато е от гледната точка на Каел, нямаме много опции да видим това.
Терминологията и бойното облекло също ме накараха да повдигна вежда – знам, че „ризница“ може да се използва за всякакъв вид доспехи, но това може да доведе до неразумение. Ризница в съвремието най-чес��о се използва за броня от халки. Така че когато видя „кожена ризница“... да. Ако това е била бронята и на Каел – то да носи кожена броня на кон, която да тежи около килограм-два... няма да му попречи да достигне направлението си по-бавно. А дори и да е с метален нагръдник. В най-драматичните случаи ще е към 10-на килограма. (обикновено само нагръдник с гръб е към 5 кг) Което – за трениран, расов, боен кон – няма да е проблем. Така че извинението, че Каел не иска да тежи на себе си и коня си, е абсурдно. А и каква е нуждата от кожени брони, ако всяко оръжие минава през тях като пред масло?
Не мога да кажа само лоши неща за книгата обаче. Сюжетът беше консистентен, дори и без правилно заложено обещание. Беше многопластов, което е повече от много български творби. Личи си, че авторът се е опитал да проучи някои от темите – което е, отново, повече от много други творби, които съм чела. Езикът – дори и труден, звучи добре, четен от автора. Тук ще дам лека забележка, че аз лично смятам апострофите за абсолютно излишни и не ги харесвам още от старите фентъзита, но какво да се направи... те са утвърдени за фентъзи жанра, за съжаление. Но си личи, че е чел, проучвал, мислил. С желание от Борис Кан някои от тези проблеми могат да се оправят във втора книга. Лично аз смятам, че гледната точка на Каел много го ограничава с това, какво може да се направи, но смятам, че с малко бутване и махане на повторенията, придаване на повече характер в някои реплики и леки изменения, това щеше да е 4/5 книга.
Така че ви съветвам – пробвайте я. Не е моята бира, но съм сигурна, че на някои от вас ще се хареса. Но ви моля едно – не я гледайте като „Българския отговор на Сандерсън“, а като книга, писана с желание и труд.
Доста съм скептична, що се отнася до автори и/или издателства, които се представят за „бълскарския Х“. Да, Борис Кан е прекарал доста време в светостроеж. Слушах интервюта с него, разбрах, че е слушал лекциите на Сандерсън (нещо, което смятам, че всеки желаещ да пише, е силно препоръчително да направи) и че като цяло се е постарал. И стратегически художникът на корицата е Петър Пенев, който, изненада, рисува за Dragonsteel (издателството на Сандерсън).
Е, Сиела, имам какво да ви кажа. Ако смятате, че светостроеж + рисунка правят Сандерсън, то тогава вие нищо не разбирате от съвременно фентъзи. Това беше изключително неподходящ маркетинг и слагате на Борис Кан, колкото и талантлив да е, една твърде висока летва, която трябва да прескочи. Защото да, Сандерсън измисля страхотни светове, вдъхновени от историята, физиката и биологията на нашия свят, но това, което прави книгите му страхотни, са героите и конфликтите, които създава дали между тях самите, или между тях и света.
Стига съм солила маркетинг отдела, време е да поговорим за самата книга. Както казах – личи си, че Борис Кан има правилните идеи. Че е проучвал, чел и се е интересувал.
Първо искам да поговорим за едно от най-важните неща, които една книга трябва да даде в началото си: Обещание. Обет за това какво ще стане по-нататък в книгата и какво читателите могат да очакват. Аз лично не смятам, че тук беше зададено правилното обещание. Каел получава писмо от брат си, че детската им мечта е напът да се сбъдне, но е в опасност. Проблемът? - много повече се набляга на детската им мечта, отколкото на заплахата към брат му. Ако писмото беше нещо от сорта на „Каел! Моля те! Имам нужда да дойдеш тук. ВЕДНАГА! Следят ме! Искат да ме убият! Само защото сме напът да сбъднем детската си мечта. Каел, намерих ГО! Знам къде е! Но, ако не побързаш, сигурно ще заплатя с живота си“. Или нещо от сорта. Когато нямаме тази драстична нотка на спешност (защото в оригиналното писмо пак се брат му го моли да дойде спешно, но не и толкова категорично), а Каел се чуди и мае по целия път каква може да е тази тяхна детска мечта, за която брат му говори, става следното: Интересът на читателите вече е прикован към мистерията, а не върху опасността с брат му.
Нека да го кажа с геймърски термини. Това, което Борис Кан е направил, е че main quest-a е: Разбери каква е детската ни мечта. Следователно когато брат му изведнъж го няма, това вече е sidequest към основния. И ти просто искаш да забързаш към частта, където се разбира какво е това нещо, което брат му е открил, само за да преполовиш цялата книга. Ако беше с фокус на брата, а не на мистерията, това щеше да е първият quest от голяма верига. Следователно – да четеш как Каел търси брат си няма да ти се струва загуба на време.
Разбирам, че да се пише в първо лице е трудно. Много по-трудно. И си личи, че Борис Кан се е подобрил във втора част на повестта си. Но в първа? Защо ни е да виждаме целият интериор на стаите. Каел не е интериорен дизайнер, че да му пука. (Би било интересна да има главен герои интериорен дизайнер, който да се мръщи, че мебели, които не си отиват, са сложени в една и съща стая, но се отклонявам) Знаете ли клипчето, където трябва да следите една топка, а после ви се казва, че сте пропуснали големия мечок, докато я следите. Връщате клипчето назад и действително – от там е минал човек в мечешки костюм. Е, същото е и когато човек влезе където и да е. Ще фокусира първо едно-две неща, а за останалите трябва да отдели повече от времето си, за да си осмисли. В лекциите си, Сандерсън казва именно това – понякога малкото е много. Влизаш в стая и виждаш върху износен скрин скъпи декоративни възглавнички до олющена библиотека, пълна с луксозни книги. Това ти казва повече за стаята и човекът, отколкото и три реда описание.
А именно описанията са нещо, което тук трудно преглътнах. Всяка жена е описана със стегнати бедра, изящни устни, неустоима кожа и какво ли не... Каел няма ли стандарти? И също – „обичам“ да познавам пола на автора по начина, по който си пише персонажите.
Искаше ми се да видя повече ентусиазъм, тази детинска радост, която всеки изпитва, дори и умело да прикрива, когато види нещо, което страстно харесва. Например Каел да намира някакъв непознат за него артефакт, очите му да светват и той веднага да забрави всичко, за да се занимае с него, докато някой не го върне в реалността.
Щеше ми се да имаше повече характер и от другите персонажи. Проблемът ми с Ра'маен и Деа'на е, че не ги видяхме много извън ролята на това, да точат лиги по Каел. Имаме намеци, че не само това им е характерът, но когато е от гледната точка на Каел, нямаме много опции да видим това.
Терминологията и бойното облекло също ме накараха да повдигна вежда – знам, че „ризница“ може да се използва за всякакъв вид доспехи, но това може да доведе до неразумение. Ризница в съвремието най-чес��о се използва за броня от халки. Така че когато видя „кожена ризница“... да. Ако това е била бронята и на Каел – то да носи кожена броня на кон, която да тежи около килограм-два... няма да му попречи да достигне направлението си по-бавно. А дори и да е с метален нагръдник. В най-драматичните случаи ще е към 10-на килограма. (обикновено само нагръдник с гръб е към 5 кг) Което – за трениран, расов, боен кон – няма да е проблем. Така че извинението, че Каел не иска да тежи на себе си и коня си, е абсурдно. А и каква е нуждата от кожени брони, ако всяко оръжие минава през тях като пред масло?
Не мога да кажа само лоши неща за книгата обаче. Сюжетът беше консистентен, дори и без правилно заложено обещание. Беше многопластов, което е повече от много български творби. Личи си, че авторът се е опитал да проучи някои от темите – което е, отново, повече от много други творби, които съм чела. Езикът – дори и труден, звучи добре, четен от автора. Тук ще дам лека забележка, че аз лично смятам апострофите за абсолютно излишни и не ги харесвам още от старите фентъзита, но какво да се направи... те са утвърдени за фентъзи жанра, за съжаление. Но си личи, че е чел, проучвал, мислил. С желание от Борис Кан някои от тези проблеми могат да се оправят във втора книга. Лично аз смятам, че гледната точка на Каел много го ограничава с това, какво може да се направи, но смятам, че с малко бутване и махане на повторенията, придаване на повече характер в някои реплики и леки изменения, това щеше да е 4/5 книга.
Така че ви съветвам – пробвайте я. Не е моята бира, но съм сигурна, че на някои от вас ще се хареса. Но ви моля едно – не я гледайте като „Българския отговор на Сандерсън“, а като книга, писана с желание и труд.
March 22, 2024
„Сърцето на Анаранд - Книга 1 – Пробуждане“ се явява едновременно писателски дебют на Борис Кан и начало на амбициозна фентъзи сага, част от каталога на изд. „Сиела“. Дали издателите на успешни родни поредици като „Софийски магьосници“, „Кало Змея“, „Самодивски сезони“ и „Змей закрилник“ са успели да открият още едно примамливо предложение от роден автор? Предстои да разберем! Дебютен роман, който не само обещава продължения, но и сам по себе си прехвърля петстотин страници (при това по-едричък формат) – това не е малка хапка, с която не един и двама прохождащи писатели са се задавили. От друга страна, логото на „Сиела“ подсказва за внимателно прочетен ръкопис и професионална редакторска работа. От издателството вече са поставили под светлината на прожекторите повече от един достоен роден фентъзи писател, тъй че посягаме и към романа на Борис Кан с любопитство и умерен оптимизъм – чувства, засилени допълнително от интригуващата корица на Петър Пенев. Прочетете ревюто на "Книжни Криле": https://knijnikrile.wordpress.com/202...
December 15, 2024
"Българският отговор на Сандерсън" се оказа по-близо до Робърт Джордан. Светът, магията, сънищата, главния герой след "пробуждането му" са все неща много близки, да не кажа копия, на Колелото на времето.
Бавен сюжет, много пътувания, безмислени описания. Голяма част от текста звучеше все едно е написан първо на англииски и после преведен буквално на български. Моля ви не слагайте телефони в фентъзитата. Също така после не забравяйте, че тези телефони съществуват от средата нататък.
Бавен сюжет, много пътувания, безмислени описания. Голяма част от текста звучеше все едно е написан първо на англииски и после преведен буквално на български. Моля ви не слагайте телефони в фентъзитата. Също така после не забравяйте, че тези телефони съществуват от средата нататък.
January 14, 2025
Интригуващо четиво, което предлага богат свят и задълбочена история. Действието се развива в погълщаща мистична среда, където героите се борят с своите съмнения и съдбовни предизвикателства.
Книгата предлага няколко интригуващи линии, които обещават да се развият в следващите томове. Героят Каел Ворат се старае да открие своето място в света, докато се изправя срещу собствените си демони и опасности, които го преследват.
Струва си да дадем шанс на автора да развие света и историята си в бъдещи томове, oсобено имайки предвид, че на българския пазар епичното фентъзи от родни автори е рядкост. Чакам продължение и ще се радвам на превод на английски език, за да покажа книгата и на приятели от други държави.
Книгата предлага няколко интригуващи линии, които обещават да се развият в следващите томове. Героят Каел Ворат се старае да открие своето място в света, докато се изправя срещу собствените си демони и опасности, които го преследват.
Струва си да дадем шанс на автора да развие света и историята си в бъдещи томове, oсобено имайки предвид, че на българския пазар епичното фентъзи от родни автори е рядкост. Чакам продължение и ще се радвам на превод на английски език, за да покажа книгата и на приятели от други държави.
November 16, 2025
Тази книга успя да ме рейджбейтне твърде много пъти, за да не изтипосам мрънкането си направо тук пред всички.
Наистина си прекарах зле, докато я четях, да не говорим за няколкомесечната пауза на четене на каквото и да е друго, след като едвам смогнах да я преполовя. Твърде много яки мадами, точещи лиги по главния левент на историята; твърде много описания на интериори; твърде много нищо правене за 500-600-те страници на книгата. Накрая дори нямаше битка като битка със злодея; само женски бой, който главният герой (с помощта на още трима) дори не успя да възпре като хората.
Наистина си прекарах зле, докато я четях, да не говорим за няколкомесечната пауза на четене на каквото и да е друго, след като едвам смогнах да я преполовя. Твърде много яки мадами, точещи лиги по главния левент на историята; твърде много описания на интериори; твърде много нищо правене за 500-600-те страници на книгата. Накрая дори нямаше битка като битка със злодея; само женски бой, който главният герой (с помощта на още трима) дори не успя да възпре като хората.
This entire review has been hidden because of spoilers.
April 25, 2024
Много приятна за четене книга, определено се усеща с колко внимание авторът е конструирал целият свят в нея с цялата му история, география, собствен език.
Някои от другите ревюта споменават, че има твърде много описания, но според мен това е част от стилът, който те кара наистина да се пренесеш в атмосферата на случващото се действие.
С нетърпение ще очаквам втората част, в която се надявам да успеем по-добре да опознаем вътрешният свят и характерът на героите, тъй като това е нещо, което започна да се развива повече към края на първата книга.
Някои от другите ревюта споменават, че има твърде много описания, но според мен това е част от стилът, който те кара наистина да се пренесеш в атмосферата на случващото се действие.
С нетърпение ще очаквам втората част, в която се надявам да успеем по-добре да опознаем вътрешният свят и характерът на героите, тъй като това е нещо, което започна да се развива повече към края на първата книга.
May 31, 2024
Очакванията ми за това фентъзи от български автор бяха доста големи, но уви не се покриха. Автора явно се опитва да изгради много мащабен свят в стила на Сандерсън и Ериксън, но не се е получило поне засега. Действието е прекалено мудно, от 540 страници книга се натъкнах едно разтегляне на локуми без смисъл и несъществени диалози и реално дотук поне историята можеше да бъде поместена в едни 150 страници.
Този анарандски език който автора е замислил и несвързаните думи ми дойде в повече и абсолютно безсмилен, като изключим Карл Ворат и Дакар остабалите персонажи са един пълнеж с вкус на марципан( не обичам марципан). А и не разбрах какво точно се пробуди-злото ли за нов живот.
Как пък в цялата книга дотук нямаше една по грозна жена, все едно автора се е натъкнал на сборище на манекенки и описанията са като на момичета от плейбой. Не знам колко мащабна и как би развил идеята си за анарандарис по нататък, но дотук слабо за мен и честно казано надали бих си купил следващата книга.
2.2⭐️
Този анарандски език който автора е замислил и несвързаните думи ми дойде в повече и абсолютно безсмилен, като изключим Карл Ворат и Дакар остабалите персонажи са един пълнеж с вкус на марципан( не обичам марципан). А и не разбрах какво точно се пробуди-злото ли за нов живот.
Как пък в цялата книга дотук нямаше една по грозна жена, все едно автора се е натъкнал на сборище на манекенки и описанията са като на момичета от плейбой. Не знам колко мащабна и как би развил идеята си за анарандарис по нататък, но дотук слабо за мен и честно казано надали бих си купил следващата книга.
2.2⭐️
November 29, 2025
Прочетох книгата началото на годината, но все бавех това ревю, така както бавех и да я дочета. Имах нуждата да се посъвзема, за да не бъда твърде груба в изказването си, но сега малко съжалявам :'). Липсва ми огънят на лошите чувства, които тази тежка за четене книга, провокира. Голяма мъка ми беше, но с инат стигнах до края. Все пак исках да знам защо беше рекламирана от (зам.) главния редактор на „Сиела“ с такава възхвала в блога му.
Накратко, давам 3/5 само защото е вложено толкова време в изграждането на света. Дотам се простира за мен интересното в книгата (и то ако можеш да превъзмогнеш стила на писане).
Принципно не харесвам истории, разказани от първо лице, но тук главният герой, от чиято гледна точка следим цялото действие, ми беше противно скучен, досаден и на моменти дори банален. Първоначално бях приятно изненадана да науча, че не е подрастващ или в двайсетте си, но след още няколко глави и бързи сметки, установих, че въпреки че Каел е на 48, поведението и мисленето му са на двайсетгодишен. Както и няк��й много добре се беше изразил, той е много готин пич и всички ние трябва да знаем това. Освен, че явно е много сексапилен и неустоим за смъртни и безсмъртни, той е специален. В крайна сметка истинско обяснение не ни се дава, но макар да разбирам нуждата първият роман да е основата на света и сюжета, ми дойдоха твърде много неотговорените въпроси за истински вълнуващите неща. Иначе всичко, което Каел разбра в края на романа, аз го предсказах още в началото и трябваше да се мъча да следя неговата неособено бистра мисъл още 300 страници.
Иска ми се да продължа със следващите ми впечатления, но трябва да натъртя преди това колко силно ме дразнеше самовлюбения, егоцентричен, арогантен главен герой и невероятният му талант да мисли с долната си глава.
Сексуализирането на жените даже няма да го коментирам. (Едно от по-дългите ревюта тук обрисува пълна картина за женските персонажи и проблемите около тях.) Само жриците биваха що-годе и то пак като не искаха да спят с Каел, го боготворяха по техни си причини. Мани... Единственият приятен персонаж с малко мозък освен пренебрегнатия като обикновен подчинен Даарис изненадващо се оказа Дакар. (Да, Дакар! И той ме подразни първоначално, но никой не може да бие Каел.)
Продължаваме с това, че книгата можеше да бъде не повече от 300 страници, ако авторът не се повтаряше толкова много и не пишеше излишни уточнения на всеки два реда, ако Каел не държеше да си говори толкова сам, да знаем точно коя минута е и от какъв материал е изработен всеки предмет около него и ако редакторът си беше свършил работата да поизчисти текста (струва ми се обаче, че редактор не е пипал ръкописа с всички граматически и стилистически грешки вътре).
Държа да отбележа, че описанията не винаги идваха в повече, но определено забавяха така или иначе ненаситения с действие сюжет.
Искам да обърна внимание и на уточненията под линията на почти всяка страница, които ме накараха да вярвам, че книгата е замислена като видеоигра. Така или иначе начинът, по който върви сюжетът се чувства като история от видеоигра, а и много напомня на „Вещерът“, но самите обяснения ми приличаха на интерактивните предмети в игрите, за които можеш да прочетеш повече, като взаимодействаш с тях, или на свитъците/дневниците, които намираш с информация за определени личности, титли и история на света. И в тази връзка - няма нужда читателят да знае колко тежи една монета, но благодаря. Нещото, което ме дразнеше във всички тези уточнения беше, че не се даваха само за неща, които няма как да разбереш четейки нататък. Просто не беше вложено усилие да се избегнат излишни обяснения, които по-скоро на този етап са най-нужни на автора.
Относно краят на книгата и колко ме ядоса бавенето на събирането на братята... Твърде малко видяхме от този заради когото хукнахме с Каел на това "приключение". Единственото качество на Каел е обичта му към брат му и накрая даже не изглежда, че в продължението ще видим развитие на динамиката им. Но разбира се... Каел е главният герой и всичко се случва заради него и около него. Никой не е по-важен от него. Останалите са само инструменти, помощници, любовници и врагове (неособено развити като самия него).
За финал:
1. Приятелят ми не вярваше, че е толкова мъчително да завърша книгата и ми се чудеше на пъшканията и охканията, но след като му я дадох, спря да чете само след 50 страници и то защото се бяхме разбрали, че ще ми дава мнение на всеки 50 страници :D
2. Като за дебютен роман с голям потенциал за развитие, само мога да се надявам, за доброто на автора, да вземе критиката като мъж и да използва интересния свят, който е създал, по по-добър начин.
Накратко, давам 3/5 само защото е вложено толкова време в изграждането на света. Дотам се простира за мен интересното в книгата (и то ако можеш да превъзмогнеш стила на писане).
Принципно не харесвам истории, разказани от първо лице, но тук главният герой, от чиято гледна точка следим цялото действие, ми беше противно скучен, досаден и на моменти дори банален. Първоначално бях приятно изненадана да науча, че не е подрастващ или в двайсетте си, но след още няколко глави и бързи сметки, установих, че въпреки че Каел е на 48, поведението и мисленето му са на двайсетгодишен. Както и няк��й много добре се беше изразил, той е много готин пич и всички ние трябва да знаем това. Освен, че явно е много сексапилен и неустоим за смъртни и безсмъртни, той е специален. В крайна сметка истинско обяснение не ни се дава, но макар да разбирам нуждата първият роман да е основата на света и сюжета, ми дойдоха твърде много неотговорените въпроси за истински вълнуващите неща. Иначе всичко, което Каел разбра в края на романа, аз го предсказах още в началото и трябваше да се мъча да следя неговата неособено бистра мисъл още 300 страници.
Иска ми се да продължа със следващите ми впечатления, но трябва да натъртя преди това колко силно ме дразнеше самовлюбения, егоцентричен, арогантен главен герой и невероятният му талант да мисли с долната си глава.
Сексуализирането на жените даже няма да го коментирам. (Едно от по-дългите ревюта тук обрисува пълна картина за женските персонажи и проблемите около тях.) Само жриците биваха що-годе и то пак като не искаха да спят с Каел, го боготворяха по техни си причини. Мани... Единственият приятен персонаж с малко мозък освен пренебрегнатия като обикновен подчинен Даарис изненадващо се оказа Дакар. (Да, Дакар! И той ме подразни първоначално, но никой не може да бие Каел.)
Продължаваме с това, че книгата можеше да бъде не повече от 300 страници, ако авторът не се повтаряше толкова много и не пишеше излишни уточнения на всеки два реда, ако Каел не държеше да си говори толкова сам, да знаем точно коя минута е и от какъв материал е изработен всеки предмет около него и ако редакторът си беше свършил работата да поизчисти текста (струва ми се обаче, че редактор не е пипал ръкописа с всички граматически и стилистически грешки вътре).
Държа да отбележа, че описанията не винаги идваха в повече, но определено забавяха така или иначе ненаситения с действие сюжет.
Искам да обърна внимание и на уточненията под линията на почти всяка страница, които ме накараха да вярвам, че книгата е замислена като видеоигра. Така или иначе начинът, по който върви сюжетът се чувства като история от видеоигра, а и много напомня на „Вещерът“, но самите обяснения ми приличаха на интерактивните предмети в игрите, за които можеш да прочетеш повече, като взаимодействаш с тях, или на свитъците/дневниците, които намираш с информация за определени личности, титли и история на света. И в тази връзка - няма нужда читателят да знае колко тежи една монета, но благодаря. Нещото, което ме дразнеше във всички тези уточнения беше, че не се даваха само за неща, които няма как да разбереш четейки нататък. Просто не беше вложено усилие да се избегнат излишни обяснения, които по-скоро на този етап са най-нужни на автора.
Относно краят на книгата и колко ме ядоса бавенето на събирането на братята... Твърде малко видяхме от този заради когото хукнахме с Каел на това "приключение". Единственото качество на Каел е обичта му към брат му и накрая даже не изглежда, че в продължението ще видим развитие на динамиката им. Но разбира се... Каел е главният герой и всичко се случва заради него и около него. Никой не е по-важен от него. Останалите са само инструменти, помощници, любовници и врагове (неособено развити като самия него).
За финал:
1. Приятелят ми не вярваше, че е толкова мъчително да завърша книгата и ми се чудеше на пъшканията и охканията, но след като му я дадох, спря да чете само след 50 страници и то защото се бяхме разбрали, че ще ми дава мнение на всеки 50 страници :D
2. Като за дебютен роман с голям потенциал за развитие, само мога да се надявам, за доброто на автора, да вземе критиката като мъж и да използва интересния свят, който е създал, по по-добър начин.
August 6, 2024
Изключително приятно изненадана съм от тази книга, много отдавна не съм чела оригинални идеи като тези на автора Борис Кан. Повечето книги в днешно време са доста комерсиални и заимстват идеи от други книги, а да не говорим и колко предвидими са, а в този роман определено нямах такова усещане и определено ме изненада на няколко пъти. Най-голямата изненада всъщност беше това, че няма ярко положителни и отрицателни герои, а доброто и злото са въпрос на гледна точка, което почти не се среща в други съвременни книги. Светът е изключително добре конструиран, даже и цял език е измислил авторът, което също е рядко постижение. Също така ми допадна идеята, че не мога да предвидя с коя от главните героини ще се събере героят и дали въобще ще се събере с някой в края на историята - любовните истории в този тип сюжети не бива да са централна линия, хубаво е да ги има, но да допълват съдържанието, а не да го превземат с досадни подробни описания на сексуални сцени като в евтин любовен роман. Браво на автора, радвам се, че е създал такава стойностна фентъзи книга, особено ме радва, че е българска! Очаквам с нетърпение следващата част!
This entire review has been hidden because of spoilers.
October 11, 2024
Сърцето на Анаранд е една много сполучлива и завладяваща история. Останах наистина много приятно изненадана.
Борис Кан ни запознава със един майсторски развит свят пълен със приключения и мистерии.
Видях в други ревюта че на много хора детайлите и анотациите им идват във повече, но на мен специално това ми хареса.
Обичам истории със много “world building” които постепенно се развиват и ни водят до тези моменти в които разбираме защо нещо се е споменало в началото което ни се е струвало незначително или излишно, а се оказва ключов момента във цялата история.
С нетърпение очаквам да видя как ще се развива историята от тук нататък.
Тази книга ми напомня малко на първата част на Колелото на Времето, от гледна точка на това че след като сме я прочели разбираме че големите приключения тепърва имат да се случват.
Препоръчвам я на всеки, който търси вдъхновяващо българско фентъзи!
Нека да си подкрепяме нашите автори и да им даваме повече възможност за развитие :)
Борис Кан ни запознава със един майсторски развит свят пълен със приключения и мистерии.
Видях в други ревюта че на много хора детайлите и анотациите им идват във повече, но на мен специално това ми хареса.
Обичам истории със много “world building” които постепенно се развиват и ни водят до тези моменти в които разбираме защо нещо се е споменало в началото което ни се е струвало незначително или излишно, а се оказва ключов момента във цялата история.
С нетърпение очаквам да видя как ще се развива историята от тук нататък.
Тази книга ми напомня малко на първата част на Колелото на Времето, от гледна точка на това че след като сме я прочели разбираме че големите приключения тепърва имат да се случват.
Препоръчвам я на всеки, който търси вдъхновяващо българско фентъзи!
Нека да си подкрепяме нашите автори и да им даваме повече възможност за развитие :)
June 20, 2024
Като цяло книгата ми хареса. Добро светоизграждане, добър стил и изказ.
Интересни ми бяха приключенията на Каел и ще чакам продължението им с нетърпение.
Имаше обаче някои неща, които ми се сториха малко странни. Например, това че се бият с мечове, лъкове и стрели, предполага, че действието се развива в сравнително стари времена и беше учудващо за мен, че в този свят си имаха вестник, душове и знаят какво е сандвич. Друго, което ми се стори неуместно, бяха някои съвременни думи и понятия, които, според мен, нямат място в тези отминали времена.
И последно, тоя "дънкор" не разбрах какво точно представлява, по-малка карета ли, що ли, и ако не се тегли от кон, а се движи с магия, тоя негов водач как точно го управлява?
В заключение, корицата на Сиела е прекрасна, с тези лъскави мечове и амулет.
Интересни ми бяха приключенията на Каел и ще чакам продължението им с нетърпение.
Имаше обаче някои неща, които ми се сториха малко странни. Например, това че се бият с мечове, лъкове и стрели, предполага, че действието се развива в сравнително стари времена и беше учудващо за мен, че в този свят си имаха вестник, душове и знаят какво е сандвич. Друго, което ми се стори неуместно, бяха някои съвременни думи и понятия, които, според мен, нямат място в тези отминали времена.
И последно, тоя "дънкор" не разбрах какво точно представлява, по-малка карета ли, що ли, и ако не се тегли от кон, а се движи с магия, тоя негов водач как точно го управлява?
В заключение, корицата на Сиела е прекрасна, с тези лъскави мечове и амулет.
This entire review has been hidden because of spoilers.
June 16, 2025
Книгата я завърших преди или около Нова година, не помня… то след това, дето изчетох искам да забравя и кога го изчетох. За това и толкова време по-късно пиша този отзив.
За съжаление, обаче, имам копие, което поне си го взех на цена 13 лв (ама без доставката), та пак, дето се вика „на далавера съм“, муахахаха! Сега и аз да го пр(е)(о)дам нататък, ама май-май ще е за дарение, щото, разбираемо никой не иска да го купи вече колко месеца! Мхм, само аз от любопитство да я проверя, а и нали е българска. Освен това има някои скандално положителни отзиви, които съм съгласна да се дават само на Иван Вазов, Вера Мутафичева, Елин Пелин, Валери Петров, Блага Димитрова, Пейо Яворов, Димитър Димов, Димитър Талев и т.н. Подсказка: вечнозелени писатели оставили своя почерк и подпис в Летописите на времето, не просто к��то такива, които са ‚издали творба‘, а като истински вълшебници на Българското слово! Факири!На!БЪЛГАРСКОТО!Слово!
Езикът:
Да, всичко това е умишлено написано, защото това (96%) на което сме свидетели през последните 30 години не е нито слово, нито българско. Пълна гавра и осакатяване на езика, отново и отново, и отново, и отново, и отново, докато „писателите“ смятат, че видиш ли, е яката работа да ползваш чуждици едно връз друго. До скъсване и то!
Не, не е.
Отблъскващо е.
Тъжно е. Жалко е.
Репетативно (муахахха!) кухо и скучно е. Разбирам да има до 5 чуждици в роман от 530 стр., ама не, всяка дума, която ви дойде на акъла, тип чуждица, които българинът тъй тъпо и упорито използва, сякаш животът му зависи от това, присъства тук. ВСЯКА! Дори в едно изречение имаше „респект и уважение“, не, честно сега. То не беше: демонстрирам, презентирам, интеграция, интеракция, ефимерен, претенции, индиректно, активирам, респект, дефиниция, илюзия, и още какви ли не други глупости! Липсваше ‚уикенд‘ и ‚окей‘, ама понеже беше преди време та е възможно и те да са използвани, помня ли…
Текстът (лексикално, ху��ожествено, словесно) е беден, бездушно написан, няма грам чувство, преживяване – сух като листото, дето няма нужда да го настъпиш за да се разпадне (щото се разпада от самосебе си). Повторения от типа на „за добро или лошо“, ‚за късмет или не‘ и въобще много „късметлийски“ неща се случват на главния ни юнак (т.е. герой), който на всичкото отгоре говори в 1-во лице единствено число, защото това се наложи като условие номер Едно от както зачетохме как Бела Суон ша ходи на гости при баща си във Форкс (и тя каква стана там…!).
Първото лице се получило само в романите: Синухе египтятина (Мика Валтари); Аз, Клавдий (Робърт Грейвс); Името на розата (Умберто Еко); Жан льо Фламбер (Хану Раяйниеми/Hannu Rajaniemi) и за мен, майсторски получилият се в многобройни гл. т. „Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева. До там! До такава степен е изнасилена вече гл. т. на първо лице, че вече като видя такава книга, съвсем съзнателно я оставям. И тук трябваше така да подходя, ама… инат проявих! Както се казва отговорността е навсякъде и във всичко.
Тъй като, обаче, умът има единствено свойството на безкрайно повторение (понеже творенето иде от дълбините на душата, морето на несъзнаваното) и не може да създаде нищо свое си (истинско т.е.), виждаме как авторът се е оплел и болезнено заплел в сух, стар локум разтегнат в 530 страници, изтъкан от скучновати сцени, що-годе скучноват диалог и доста скучновата и предвидима история.
Светостроенето: някакъв голем замък, после планини и равнини, пътуване и гори и планини и стигнахме до някакъв град тип сигурно Стара Загора като големина? Нова Загора? Изберете си… нищо запомнящо се.
Главните действащи лица:
Каел и брат му, чието име не помня, защото екранното му време е точно три страници сумарно. Да четеш 530 стр. за това как брата търси брат си и накрая само 3 страници?! Не, просто не!
На Каел му се случват няк‘ви неща, от които: владетел, така де комит (хахаха), който получава едно от най-скучните и не-тревожно-за-живота-на-близък-човек-писма и то по някаква граблива птица, щото ‚ком-дисковете‘ били подслушвани. Много се смях… и сега, пишейки го пак се смея.. изчакайте малко, моля!
(завръщане след 2 мин.)
Та ком-дисковете, които са мобилните телефони, щото сакън да нямаме телефони във фентъзи свят, нали? Ама понеже били не-знам-какво-мега-древно-сложно-изобретение, никой не знае как работят в действителност, ама знаят, че са подслушвани. Да, да логично е, не знаеш основни неща за това устройство, ама е подслушвано. И ти го знаеш!
Та Каел… има няк‘ва мацка, която е затворена в замъка му и той си я трепе на някакво време, ако ли не - тя ще утрепе него. Иначе тя доста го обича, видите ли, разбира се на края на книгата. Тя го била създала като нагласила събитията в рода му, та да се появи той. И той ѝ принадлежал. И изчезва. Точка!
Има само един такъв добре разработен Орден за контрол над Генетичните линии и това е Сестринството на Бин Джезърит от света на Дюн. И въпреки, че са нагласили всички подробности в създаването на Пол Атреидски, никоя от тях не искаше да го изнасили.
С тая мацка, дето все е умряла и допълнително я убиват, не е така! Тя иска това! До степен обсебеност, ама нищо… нали е от любов?
После заедно с друга мацка (Мома 2), която спа с него още на първата вечер от запознанството им, щото Каел е мега – готин пич, топ е в леглото и заслужава всяка мацка да точи лиги по него. Просто, защото е готин (изключая едни две жрици, ама няма да ги споменавам, щото и без тях сюжета си върви). Накрая на книгата всред крепост в една пустиня, тия две мацки се сдърпаха за косите, заради него (а не обратното, забележете) и понеже Каел не блести с особен ум (както и брат му и всички наоколо, освен учителят им по магия от едно време) се чуди коя да спаси и те взеха, че изчезнаха. Заедно. Греда, брат!
Иначе Мома 2 в първата си самоличност го уби след като правиха секс 4-5 пъти, но много съжалявала, че трябва, щото той бил различен, видиш ли... ама убийството му било неизбежно. После той възкръсна, като не стана много ясно как и защо, но беше важно да види духа на майка си... баща му - той не е важен, само майката се брои. И се събужда в нек'ва гробница и две жрици му се вричат във вярност, щото бил прероденият някой си (пет пари не давам дали го помня правилно, то бива, ама вече...)
Ама спокос, той ще ги търси, заклева им се, и т‘ва е. Значи имаме 4 моми – две от тях го обичат (едната все умира, ама е жива и той все я убива, ама нейсе) и другата го заобичва само след две нощи страстно любене, но с друга самоличност на втората нощ (иначе го уби с кама в сърцето през първата им нощ заедно - голЕма любов). Страшна работа! О, и бащата на Мома 2 е мега-силен и топ маг, дето е Лошкото, ама го нямаше почти изобщо. Но за сметка на това имаше цели два бала.
Каел обича артефакти, древни загадки, познание и нали много е начетен и само това го интересува. А и брат му. И как да свали поредната момя, която точи лиги по него (защото е много готин пич) предварително още, едва ли не.
Други герои не помня, те са незапомнящи се. Не съм много сигурна какво НЕ се случи с Каелчо и каква беше идеята на книгата…. Естествено ще има още книги, няма да е само едно продължение… О, имаше и един кон, Тарун, който е много особен, силен и само Каел може да го язди, защото, да познахте! Каел е много-готин-пич! Ама много! Ако беше умрял (конят) само за него щях да страдам (вързахте се, нали?).
Замисъл:
Намери се Сърцето на Анаранд и спасиха планетата само за да се загуби отново (не помня). Нямам представа как тази книга е сравнявана с книгите на Брандън Сандерсън, въобще с него самия. И то за дебют! Абсурд!
Четох някъде, ‚че по метафизика“ надминавала и Хобит. Ми тя е детска книжка за „Лека нощ, деца“. Просто е изключително добра детска книжка за „Лека нощ, деца“. Не е трудно да се надмине, струва ми се....? Само че, да (с)(т)е сравнява(ш)(т) с Джон Толкин вече си е чиста доза наглост. Толкин е бил проводник на канали на несъзнаваното в неописуема дълбочина и мащаби, които в последния век не знам да са били ‚изравнявани‘, камо ли надминавани! Няма и скоро време да бъдат. Безочие!
Каква е идеята на бележките под линия? Защо са там и какво разкриват, освен да забавят и без това мудното действие? А бележката-обяснение за ‚комит‘, направо ме разби! Не се обяснява коя е България, къде е, какво е… а ей така, да се знае. Да, читателите са предимно българи, ама какво от това?
Има някакви разкрития ама те са накрая и естествено, не са достатъчни, а половинчати такива. Да има за продълженията!
Имаме и напълно ненужно внедряване на нов начин по - който се измерва времето. И всичко се свежда до "малко повече от минута"; 'малко повече от час'; 'малко повече от ден'. И видовете сезони и въобщееее смях на порции!
Книжката можеше да е спокойно около 250 странички и щеше да се чете по-лесно. Също така, призовавам автора да замени чуждиците с български –Български(!) думи и да прочете текста отново. Не може нищо да не му трепне! И ако не му трепне – да спре да пише тогава!
Също така, книгата НЕ Е минавала през никакъв редактор и коректор (Оставка! Оставка!). Не е възможно учтивата форма „Ви“ за 1л. ед. ч. да е вярна само на ЕДНО място, на всички други е използвано ‚ви‘, което е същата такава, но когато се обръщаме към две или повече (непознати) лица! Ако не го знаете, ето пиша ви го! За чуждиците, които са доосакатили и без това сакатият текст и мъки на героите (ама реално е само Каелчо) – писах достатъчно (Оставка! Оставка!).
Сега, драмата ми на мен е: какво да правя с екземпляра, който имам? Никой ли не желае да го купи? Пишете ми, ако някой го иска, давам го евтино, обещавам ;))
Корицата е добра… макар и малко неразбираема.
Редно е също така да се отбележи, че авторът се е постарал да си изгради официална страница. Браво! Плюс е това! Сега ако се постарае и да я поддържа, нали, още по-добре ще е.
Ииии… стига толкова... pen drop :P !
П.П. 16.06.2025 г - дарих я! До там! Било какво било... :Р
За съжаление, обаче, имам копие, което поне си го взех на цена 13 лв (ама без доставката), та пак, дето се вика „на далавера съм“, муахахаха! Сега и аз да го пр(е)(о)дам нататък, ама май-май ще е за дарение, щото, разбираемо никой не иска да го купи вече колко месеца! Мхм, само аз от любопитство да я проверя, а и нали е българска. Освен това има някои скандално положителни отзиви, които съм съгласна да се дават само на Иван Вазов, Вера Мутафичева, Елин Пелин, Валери Петров, Блага Димитрова, Пейо Яворов, Димитър Димов, Димитър Талев и т.н. Подсказка: вечнозелени писатели оставили своя почерк и подпис в Летописите на времето, не просто к��то такива, които са ‚издали творба‘, а като истински вълшебници на Българското слово! Факири!На!БЪЛГАРСКОТО!Слово!
Езикът:
Да, всичко това е умишлено написано, защото това (96%) на което сме свидетели през последните 30 години не е нито слово, нито българско. Пълна гавра и осакатяване на езика, отново и отново, и отново, и отново, и отново, докато „писателите“ смятат, че видиш ли, е яката работа да ползваш чуждици едно връз друго. До скъсване и то!
Не, не е.
Отблъскващо е.
Тъжно е. Жалко е.
Репетативно (муахахха!) кухо и скучно е. Разбирам да има до 5 чуждици в роман от 530 стр., ама не, всяка дума, която ви дойде на акъла, тип чуждица, които българинът тъй тъпо и упорито използва, сякаш животът му зависи от това, присъства тук. ВСЯКА! Дори в едно изречение имаше „респект и уважение“, не, честно сега. То не беше: демонстрирам, презентирам, интеграция, интеракция, ефимерен, претенции, индиректно, активирам, респект, дефиниция, илюзия, и още какви ли не други глупости! Липсваше ‚уикенд‘ и ‚окей‘, ама понеже беше преди време та е възможно и те да са използвани, помня ли…
Текстът (лексикално, ху��ожествено, словесно) е беден, бездушно написан, няма грам чувство, преживяване – сух като листото, дето няма нужда да го настъпиш за да се разпадне (щото се разпада от самосебе си). Повторения от типа на „за добро или лошо“, ‚за късмет или не‘ и въобще много „късметлийски“ неща се случват на главния ни юнак (т.е. герой), който на всичкото отгоре говори в 1-во лице единствено число, защото това се наложи като условие номер Едно от както зачетохме как Бела Суон ша ходи на гости при баща си във Форкс (и тя каква стана там…!).
Първото лице се получило само в романите: Синухе египтятина (Мика Валтари); Аз, Клавдий (Робърт Грейвс); Името на розата (Умберто Еко); Жан льо Фламбер (Хану Раяйниеми/Hannu Rajaniemi) и за мен, майсторски получилият се в многобройни гл. т. „Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева. До там! До такава степен е изнасилена вече гл. т. на първо лице, че вече като видя такава книга, съвсем съзнателно я оставям. И тук трябваше така да подходя, ама… инат проявих! Както се казва отговорността е навсякъде и във всичко.
Тъй като, обаче, умът има единствено свойството на безкрайно повторение (понеже творенето иде от дълбините на душата, морето на несъзнаваното) и не може да създаде нищо свое си (истинско т.е.), виждаме как авторът се е оплел и болезнено заплел в сух, стар локум разтегнат в 530 страници, изтъкан от скучновати сцени, що-годе скучноват диалог и доста скучновата и предвидима история.
Светостроенето: някакъв голем замък, после планини и равнини, пътуване и гори и планини и стигнахме до някакъв град тип сигурно Стара Загора като големина? Нова Загора? Изберете си… нищо запомнящо се.
Главните действащи лица:
Каел и брат му, чието име не помня, защото екранното му време е точно три страници сумарно. Да четеш 530 стр. за това как брата търси брат си и накрая само 3 страници?! Не, просто не!
На Каел му се случват няк‘ви неща, от които: владетел, така де комит (хахаха), който получава едно от най-скучните и не-тревожно-за-живота-на-близък-човек-писма и то по някаква граблива птица, щото ‚ком-дисковете‘ били подслушвани. Много се смях… и сега, пишейки го пак се смея.. изчакайте малко, моля!
(завръщане след 2 мин.)
Та ком-дисковете, които са мобилните телефони, щото сакън да нямаме телефони във фентъзи свят, нали? Ама понеже били не-знам-какво-мега-древно-сложно-изобретение, никой не знае как работят в действителност, ама знаят, че са подслушвани. Да, да логично е, не знаеш основни неща за това устройство, ама е подслушвано. И ти го знаеш!
Та Каел… има няк‘ва мацка, която е затворена в замъка му и той си я трепе на някакво време, ако ли не - тя ще утрепе него. Иначе тя доста го обича, видите ли, разбира се на края на книгата. Тя го била създала като нагласила събитията в рода му, та да се появи той. И той ѝ принадлежал. И изчезва. Точка!
Има само един такъв добре разработен Орден за контрол над Генетичните линии и това е Сестринството на Бин Джезърит от света на Дюн. И въпреки, че са нагласили всички подробности в създаването на Пол Атреидски, никоя от тях не искаше да го изнасили.
С тая мацка, дето все е умряла и допълнително я убиват, не е така! Тя иска това! До степен обсебеност, ама нищо… нали е от любов?
После заедно с друга мацка (Мома 2), която спа с него още на първата вечер от запознанството им, щото Каел е мега – готин пич, топ е в леглото и заслужава всяка мацка да точи лиги по него. Просто, защото е готин (изключая едни две жрици, ама няма да ги споменавам, щото и без тях сюжета си върви). Накрая на книгата всред крепост в една пустиня, тия две мацки се сдърпаха за косите, заради него (а не обратното, забележете) и понеже Каел не блести с особен ум (както и брат му и всички наоколо, освен учителят им по магия от едно време) се чуди коя да спаси и те взеха, че изчезнаха. Заедно. Греда, брат!
Иначе Мома 2 в първата си самоличност го уби след като правиха секс 4-5 пъти, но много съжалявала, че трябва, щото той бил различен, видиш ли... ама убийството му било неизбежно. После той възкръсна, като не стана много ясно как и защо, но беше важно да види духа на майка си... баща му - той не е важен, само майката се брои. И се събужда в нек'ва гробница и две жрици му се вричат във вярност, щото бил прероденият някой си (пет пари не давам дали го помня правилно, то бива, ама вече...)
Ама спокос, той ще ги търси, заклева им се, и т‘ва е. Значи имаме 4 моми – две от тях го обичат (едната все умира, ама е жива и той все я убива, ама нейсе) и другата го заобичва само след две нощи страстно любене, но с друга самоличност на втората нощ (иначе го уби с кама в сърцето през първата им нощ заедно - голЕма любов). Страшна работа! О, и бащата на Мома 2 е мега-силен и топ маг, дето е Лошкото, ама го нямаше почти изобщо. Но за сметка на това имаше цели два бала.
Каел обича артефакти, древни загадки, познание и нали много е начетен и само това го интересува. А и брат му. И как да свали поредната момя, която точи лиги по него (защото е много готин пич) предварително още, едва ли не.
Други герои не помня, те са незапомнящи се. Не съм много сигурна какво НЕ се случи с Каелчо и каква беше идеята на книгата…. Естествено ще има още книги, няма да е само едно продължение… О, имаше и един кон, Тарун, който е много особен, силен и само Каел може да го язди, защото, да познахте! Каел е много-готин-пич! Ама много! Ако беше умрял (конят) само за него щях да страдам (вързахте се, нали?).
Замисъл:
Намери се Сърцето на Анаранд и спасиха планетата само за да се загуби отново (не помня). Нямам представа как тази книга е сравнявана с книгите на Брандън Сандерсън, въобще с него самия. И то за дебют! Абсурд!
Четох някъде, ‚че по метафизика“ надминавала и Хобит. Ми тя е детска книжка за „Лека нощ, деца“. Просто е изключително добра детска книжка за „Лека нощ, деца“. Не е трудно да се надмине, струва ми се....? Само че, да (с)(т)е сравнява(ш)(т) с Джон Толкин вече си е чиста доза наглост. Толкин е бил проводник на канали на несъзнаваното в неописуема дълбочина и мащаби, които в последния век не знам да са били ‚изравнявани‘, камо ли надминавани! Няма и скоро време да бъдат. Безочие!
Каква е идеята на бележките под линия? Защо са там и какво разкриват, освен да забавят и без това мудното действие? А бележката-обяснение за ‚комит‘, направо ме разби! Не се обяснява коя е България, къде е, какво е… а ей така, да се знае. Да, читателите са предимно българи, ама какво от това?
Има някакви разкрития ама те са накрая и естествено, не са достатъчни, а половинчати такива. Да има за продълженията!
Имаме и напълно ненужно внедряване на нов начин по - който се измерва времето. И всичко се свежда до "малко повече от минута"; 'малко повече от час'; 'малко повече от ден'. И видовете сезони и въобщееее смях на порции!
Книжката можеше да е спокойно около 250 странички и щеше да се чете по-лесно. Също така, призовавам автора да замени чуждиците с български –Български(!) думи и да прочете текста отново. Не може нищо да не му трепне! И ако не му трепне – да спре да пише тогава!
Също така, книгата НЕ Е минавала през никакъв редактор и коректор (Оставка! Оставка!). Не е възможно учтивата форма „Ви“ за 1л. ед. ч. да е вярна само на ЕДНО място, на всички други е използвано ‚ви‘, което е същата такава, но когато се обръщаме към две или повече (непознати) лица! Ако не го знаете, ето пиша ви го! За чуждиците, които са доосакатили и без това сакатият текст и мъки на героите (ама реално е само Каелчо) – писах достатъчно (Оставка! Оставка!).
Сега, драмата ми на мен е: какво да правя с екземпляра, който имам? Никой ли не желае да го купи? Пишете ми, ако някой го иска, давам го евтино, обещавам ;))
Корицата е добра… макар и малко неразбираема.
Редно е също така да се отбележи, че авторът се е постарал да си изгради официална страница. Браво! Плюс е това! Сега ако се постарае и да я поддържа, нали, още по-добре ще е.
Ииии… стига толкова... pen drop :P !
П.П. 16.06.2025 г - дарих я! До там! Било какво било... :Р
March 7, 2024
Сърцето на Анаранд предпазва цял един свят от гибел: https://knigolandia.info/probyjdane-s...
Главният герой Каел Ворат е бил точно такъв на младини – с брат си са ходели на приключенски експедиции и са търсели отломки от ужасите, които, макар и наглед безкрайно отдалечени във времето, са на ръба отново да се развихрят, а стаени в сенките сили, дирижирали събитията невидимо през всичките тези векове, са готови пак да се намесят. Но това е част от бъдното. В началото откриваме Каел като една безкрайно невинна душа, относително дребен владетел на гранично царство, който скучае сред церемониалните си задължения, а единственото важно до този момент в живота му е скрито дълбоко в криптата под замъка му. Там лежи Ра’маен, неземно красиво същество с маска на лицето, която години наред го е преследвала в някакъв откачен любовно-смъртоносен танц, а Ворат е трябвало да я наранява пак и пак, за да спаси живота си. В крайна сметка е намерил начин да я прониже и укроти с магия, но нейната сила се изчерпва и още първата сцена на романа ни показва как той с ужас разбира, че скоро отново ще бъде преследвана плячка на един безсмъртен ловец с неразбираеми за човешките същества мотиви.
Ciela Books
https://knigolandia.info/probyjdane-s...
Главният герой Каел Ворат е бил точно такъв на младини – с брат си са ходели на приключенски експедиции и са търсели отломки от ужасите, които, макар и наглед безкрайно отдалечени във времето, са на ръба отново да се развихрят, а стаени в сенките сили, дирижирали събитията невидимо през всичките тези векове, са готови пак да се намесят. Но това е част от бъдното. В началото откриваме Каел като една безкрайно невинна душа, относително дребен владетел на гранично царство, който скучае сред церемониалните си задължения, а единственото важно до този момент в живота му е скрито дълбоко в криптата под замъка му. Там лежи Ра’маен, неземно красиво същество с маска на лицето, която години наред го е преследвала в някакъв откачен любовно-смъртоносен танц, а Ворат е трябвало да я наранява пак и пак, за да спаси живота си. В крайна сметка е намерил начин да я прониже и укроти с магия, но нейната сила се изчерпва и още първата сцена на романа ни показва как той с ужас разбира, че скоро отново ще бъде преследвана плячка на един безсмъртен ловец с неразбираеми за човешките същества мотиви.
Ciela Books
https://knigolandia.info/probyjdane-s...
January 14, 2025
Няма да навлизам в детайли относно сюжетната линия. Някои читатели вече описателно са посочили в своите ревюта. Цялостната концепция на света ми допада. Искам да науча още повече. Главните персонажи стоят доста добре в историята, всички се допълват, и няма нищо излишно в техните взаимоотношения. Каел, очевидно, фигура с недостатъци, които се проявяват в най-доброто значение на думата, поема на приключение в което постепенно разплита възлите на едни заплетени събития, разкривайки ни един многопластов и многоизмерен свят от първо лице.
Донякъде съм съгласен с критиката относно неконсистентността на първата част на книгата, но това бива компенсирано с една по-добра втора част, последвана от още-по добра трета част, където се наблюдава изключително надграждане във всеки един аспект на писането. Давам 5-а поради очевидно-огромният труд, който е положил автора, и потенциала.
Донякъде съм съгласен с критиката относно неконсистентността на първата част на книгата, но това бива компенсирано с една по-добра втора част, последвана от още-по добра трета част, където се наблюдава изключително надграждане във всеки един аспект на писането. Давам 5-а поради очевидно-огромният труд, който е положил автора, и потенциала.
March 8, 2024
Имам удоволствието да съм в течение на създаването на тази книга, която е първата от една очаквана поредица. Това е творба, която, според мен, надхвърля "Хобитите" като повествование и метафизика. Постепенно пред читателя се разкрива свят, в който личните драми и съперничеството между различни народи разследват екзистенциални въпроси за хората и световете по един напълно различен от традиционните представи начин. Непрекъснато виждам романа като филм, няма как един ден това да не стане и филмов хит.
Благодарен съм на съдбата, че мога да се докосна до това изкуство.
Благодарен съм на съдбата, че мога да се докосна до това изкуство.
February 20, 2025
С една дума: скукааа!
Оригиналните идеи ако са 3% хубуу, ама не. Вложено е време. личи, обаче т.нар. 'сюжет' е нещо съшито с бели конци.
Има толкова много наизмислени термини, наред с абсолютно излишно пре-определение на 'що е време', че просто не е истина
Бележките под линия (почти нон-стоп) не правят една 'книга' фентъзи, научна фантастика и каквото друго там.
Просто не!
Езикът - сух, слаб, бедна лексика... и т.н. и пр.
Оригиналните идеи ако са 3% хубуу, ама не. Вложено е време. личи, обаче т.нар. 'сюжет' е нещо съшито с бели конци.
Има толкова много наизмислени термини, наред с абсолютно излишно пре-определение на 'що е време', че просто не е истина
Бележките под линия (почти нон-стоп) не правят една 'книга' фентъзи, научна фантастика и каквото друго там.
Просто не!
Езикът - сух, слаб, бедна лексика... и т.н. и пр.
March 11, 2024
Може ли да спрете да издавате фентъзита, които са "българският отговор на"??
Никой не иска да му отговаряте. Мерси.
Никой не иска да му отговаряте. Мерси.
March 22, 2024
Книгата се чете на един дъх, няма дракони и магията е просто част от света, което на мен ми се отрази много освежаващо. Бих казала, че е приключенско фентъзи, главния герой Каел ми напомни малко на Индиана Джоунс с неговите разследвания и приключения, но в един много по-интересен, фантастичен свят. Езика страшно ми хареса, толкова богат и елегантен, че на моменти препрочитах някои описания само за да се насладя и да си представя всеки детайл от обстановката. В сюжета има доста изненади, развива се плавно и без да се усетя края дойде - вълнуващ и епичен!
Displaying 1 - 21 of 21 reviews