Отчитам като моя грешка факта, че започнах в неподходящ момент тази книга. По-точно зачетох я веднага след В края на линията – друга книга на тема самоубийства, манипулиране на хората и помощ от телефон на доверието. Две книги една след друга на сходна тематика (стана напълно случайно без да чета анотациите) малко или много доведе до досада и нежелание за четене. И все пак тази беше по-добра от предходната като сюжет, но оценката няма да бъде много по-висока, просто защото не бе добре написана.
Това е дебютен роман за авторката, но изобщо не ми хареса стила ѝ на писане. Прекалено много обяснения и непрекъснато повтаряне на едно и също водят до втръсване. Читателите все пак не са малоумни и някои неща ги схващат и с две думи. И ясно ми е, че Луси Гоучър е искала да пресъздаде по безапелационен начин психичните терзания на главната си героиня Клементин и да разберем колко виновна се чувства за смъртта на сестра си, но цялото преповтаряне на едно и също като зациклила грамофонна плоча, просто я слагат в графа мрънкала. Тя се превръща в едно от онези непоносими същества, които търсят съжаление и колкото и да се опитваш да ги убедиш, че нямат вина, те по невъзможен начин непрекъснато ще ти обясняват, че напротив ужасно са виновни...
Да, ако можеше цялата психологична драма с размислите на Климентин да е наполовина, може би книгата щеше да ми е малко по-приятна. В случая просто минавах по диагонал цели страници, за да си спестя мрънкането, но нямаше как да избягам от него, защото то се появяваше отново и отново.
Иначе сюжетът е добре замислен. Попи – сестрата на Климентин се е самоубила скачайки от скала. Заключението на разследващите е точно и ясно – самоубийство, но младото момиче не е имало мотиви да сложи край на живота си. Защо го е направила? Толкова ли отчаяна е била и толкова ли умело го е прикривала, че никой да не разбере?
Климентин започва собствено разследване и стига до заключението, че смъртта на сестра ѝ е било инсценирано като самоубийство, но всъщност е било убийство. Убиецът най-вероятно е бил тайнственият ѝ приятел, когото никой не е виждал и дори не е предполагал, че съществува, но Клем намира доказателства, че наистина е имало такъв мъж. В последствие тя намира повтарящ се момент в самоубийствата и на други млади момичета, но няма истински доказателства и всеки от околните ѝ започва да я намира за параноична и обсебена. Но най-страшното е, че според нейните изводи убиецът е набелязал нея за следваща жертва. И макар тя да знае много неща за него и мотивите му, не знае едно – кой е той или как изглежда. Може да бъде всеки нов мъж в обкръжението ѝ появил се след смъртта на сестра ѝ – колегата Джуд, съседът Александър, съквартирантът Лиъм, Даниел, който също губи сестра си след самоубийство и който ѝ помага в намирането на доказателства... Тя няма представа кой може да е, но знае, че не може да се довери на никого, а параноята ѝ расте. Добре дошло за убиеца, който смята, че е време за нейното „самоубийство“!
Определено замисълът е много добър и признавам, че във всеки момент и аз се съмнявах във всеки и мнението ми често се сменяше. Но съм щастлива, че въпреки непрекъснатите ми съмнения към другите, към едно от имената се връщах непрекъснато и си ме глождеше, че е то, така че го познах. Смятам също, че ако книгата вървеше на по-високи обороти и премахнем терзанията на Клементин, щеше да е много по-интересна и държаща в напрежение. Отчитам я като един добър дебют на Луси Гоучър и пак казвам, че аз я четох в неподходящ момент, така че 3*.