What do you think?
Rate this book
Кратък дневник на съвпаденията
Обикновените хора, уединени в дебрите на историята, понякога са най-внимателните търсачи и усърдни наблюдатели на законите, които управляват света. Към тази потомствена линия принадлежи пощальонът на Джирифалко, срамежлив и самотен човек, посветил живота си да описва, под формата на съвпадения, прозренията на Съдбата, която го е лишила от любов, предлагайки му в замяна дарбата да имитира почерка на другите. Пощальонът на Джирифалко развива един особен порок: отваря, чете, преписва и каталогизира писмата, преди да ги достави, и така рисува своеобразна хронология на събитията в малкото италианско градче.
Един ден в пощальонската му чанта се появява необичайно любовно писмо, запечатано с восък, без подател, забулено в мистерия. Годината е 1969, американците са на път да направят първата си стъпка на Луната, а пощальонът, съвременен пратеник на боговете на Меркурий, се подготвя за мисията си: да разкрие една злощастна страст и да спаси Джирифалко от сенчестите сделки на кмета, който иска да продаде живописния хълм Ковело, за да го превърне в сметище.
Един ден в пощальонската му чанта се появява необичайно любовно писмо, запечатано с восък, без подател, забулено в мистерия. Годината е 1969, американците са на път да направят първата си стъпка на Луната, а пощальонът, съвременен пратеник на боговете на Меркурий, се подготвя за мисията си: да разкрие една злощастна страст и да спаси Джирифалко от сенчестите сделки на кмета, който иска да продаде живописния хълм Ковело, за да го превърне в сметище.
- GenresFiction
384 pages, Paperback
First published May 16, 2014
43 people are currently reading
430 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 69 reviews
August 30, 2017
Sentimenti sdruccioli
Ma quant'è bello scrivere e ricevere lettere? Soprattutto quelle scritte con carta e penna, quelle che si possono toccare, annusare, di cui si deve decifrare la grafia, a volte a fatica, a volte deliziandosi di quei tratti fatti in un certo modo, con certi svolazzi... perché fanno parte della persona che l'ha scritta e li puoi osservare e interpretare con tutto il tempo, mentre le espressioni e i gesti di quando ci si trova faccia a faccia a volte sono così fugaci...
E quanta emozione nell'attesa di una lettera, e quanta gioia nel trovarla nella cassetta della posta? E quanto è dolce scrivere pensando a un interlocutore preciso, ma prendendosi tutto il tempo per riflettere e dipanare i pensieri? Quanto è più difficile parlare a voce, quando le idee si affollano e cercando spazio intasano le sinapsi e paralizzano la lingua?
Ma divago. Volevo dire: se vi piacciono le lettere, se anche voi siete nati per leggere e scrivere piuttosto che per vivere, questo libro potrebbe piacervi.
Protagonista è un dolcissimo postino di un paese della Calabria (anno 1969, quando l'uomo mette per la prima volta piede sulla luna) che riempe la sua solitudine leggendo la corrispondenza dei compaesani e riflettendo sul destino, sul caso e sulle coincidenze, che gli sembrano come i sassolini di Pollicino, a indicargli il sentiero della vita. E ne è talmente affascinato da trascriverle una per una nel suo personale breve trattato sulle coincidenze.
Non sapeva perché associava alle coincidenze il concetto di bellezza, ma per lui erano belle allo stesso modo di Carmela quando ancheggiava o degli occhi di màmmasa quando pensava alla fanciullezza, rivelavano alcuni spiragli di cosa poteva essere la felicità, ed era questa in ultima analisi, la bellezza, una breccia da cui filtrava una luce, un assaggio di cosa sarebbe stata, in un luogo e in un tempo sconosciuti, la perfezione della vita, cioè la sovrapposizione tra ciò che si vuole e ciò che si ha.
Era bello ciò che rimandava a un'esistenza diversa, alla vita ideale, lo spuntone che apriva uno squarcio nel lenzuolo bianco delle ombre. [...] il mondo che conosciamo sono le ombre sul lenzuolo, e i segni di bellezza piccoli squarci nel tessuto che fanno intravedere la reale entità dell'esistenza.
Ogni volta che si trovava di fronte a ricorrenze così improbabili, egli cercava una spiegazione, che aveva sempre bisogno di chiarire tutto, cercare una regola, risalire a una legge, giustificare a ogni costo: se qualcosa accadeva senza un preciso significato, era come se non accadesse affatto.
Da questo originale punto di vista esce una visione a volo d'uccello, un quadro corale della vita paesana, con i suoi intrighi politici, le storie d'amore finite male, l'ombra della miseria e dell'emigrazione.
L'uso del dialetto e l'ambientazione paesana retrò mi hanno ricordato un po' Camilleri, ma Domenico Dara non si merita l'accusa di plagio, è un narratore abile e appassionato, con una poetica - malinconica, dolce - originale e sua.
Lettura piacevole quindi, a volte forse un filino troppo sentimentale e malinconica, ma sono difetti che, personalmente, perdono volentieri.
Il troppo guardare allontana le cose, ma il guardare a fondo è pur sempre un modo decente e inoffensivo di vivere.
[e poi, quanto sono belle le lettere d'amore? che come diceva Pessoa, tutte le lettere d'amore sono ridicole, ma magari fosse ancora il tempo in cui scrivevo senza accorgermene lettere d'amore ridicole.]
Ma quant'è bello scrivere e ricevere lettere? Soprattutto quelle scritte con carta e penna, quelle che si possono toccare, annusare, di cui si deve decifrare la grafia, a volte a fatica, a volte deliziandosi di quei tratti fatti in un certo modo, con certi svolazzi... perché fanno parte della persona che l'ha scritta e li puoi osservare e interpretare con tutto il tempo, mentre le espressioni e i gesti di quando ci si trova faccia a faccia a volte sono così fugaci...
E quanta emozione nell'attesa di una lettera, e quanta gioia nel trovarla nella cassetta della posta? E quanto è dolce scrivere pensando a un interlocutore preciso, ma prendendosi tutto il tempo per riflettere e dipanare i pensieri? Quanto è più difficile parlare a voce, quando le idee si affollano e cercando spazio intasano le sinapsi e paralizzano la lingua?
Ma divago. Volevo dire: se vi piacciono le lettere, se anche voi siete nati per leggere e scrivere piuttosto che per vivere, questo libro potrebbe piacervi.
Protagonista è un dolcissimo postino di un paese della Calabria (anno 1969, quando l'uomo mette per la prima volta piede sulla luna) che riempe la sua solitudine leggendo la corrispondenza dei compaesani e riflettendo sul destino, sul caso e sulle coincidenze, che gli sembrano come i sassolini di Pollicino, a indicargli il sentiero della vita. E ne è talmente affascinato da trascriverle una per una nel suo personale breve trattato sulle coincidenze.
Non sapeva perché associava alle coincidenze il concetto di bellezza, ma per lui erano belle allo stesso modo di Carmela quando ancheggiava o degli occhi di màmmasa quando pensava alla fanciullezza, rivelavano alcuni spiragli di cosa poteva essere la felicità, ed era questa in ultima analisi, la bellezza, una breccia da cui filtrava una luce, un assaggio di cosa sarebbe stata, in un luogo e in un tempo sconosciuti, la perfezione della vita, cioè la sovrapposizione tra ciò che si vuole e ciò che si ha.
Era bello ciò che rimandava a un'esistenza diversa, alla vita ideale, lo spuntone che apriva uno squarcio nel lenzuolo bianco delle ombre. [...] il mondo che conosciamo sono le ombre sul lenzuolo, e i segni di bellezza piccoli squarci nel tessuto che fanno intravedere la reale entità dell'esistenza.
Ogni volta che si trovava di fronte a ricorrenze così improbabili, egli cercava una spiegazione, che aveva sempre bisogno di chiarire tutto, cercare una regola, risalire a una legge, giustificare a ogni costo: se qualcosa accadeva senza un preciso significato, era come se non accadesse affatto.
Da questo originale punto di vista esce una visione a volo d'uccello, un quadro corale della vita paesana, con i suoi intrighi politici, le storie d'amore finite male, l'ombra della miseria e dell'emigrazione.
L'uso del dialetto e l'ambientazione paesana retrò mi hanno ricordato un po' Camilleri, ma Domenico Dara non si merita l'accusa di plagio, è un narratore abile e appassionato, con una poetica - malinconica, dolce - originale e sua.
Lettura piacevole quindi, a volte forse un filino troppo sentimentale e malinconica, ma sono difetti che, personalmente, perdono volentieri.
Il troppo guardare allontana le cose, ma il guardare a fondo è pur sempre un modo decente e inoffensivo di vivere.
[e poi, quanto sono belle le lettere d'amore? che come diceva Pessoa, tutte le lettere d'amore sono ridicole, ma magari fosse ancora il tempo in cui scrivevo senza accorgermene lettere d'amore ridicole.]
December 23, 2024
,,Помисли си също, че има хора, които оставят следи от собствения си престой на Земята, а други не, и че има различни начини да се оставят следи - някои избират да раждат деца, други предпочитат да пишат книги, а трети, като него, напук на мнозина, които задълбават в общуването си с другите с цел следата да бъде колкото се може по-дълбока, избират просто да не я оставят като хитро животно, което се стреми да заличи дирите по земята, където е минало, не от страх, че ще бъде проследено, а само, за да има усещането, а може би илюзията, че не принадлежи на тази земя."
Отлагах прочита на този роман толкова дълго време поради една простичка причина. ,,Малинверно" открадна сърцето ми и не смеех да посегна към друго четиво на автора от страх да не се разочаровам. Но това прелестно издание почти цяла година ме гледаше от рафта и преди два дни нещо в мен се пречупи.
Още с първите страници си припомних защо толкова много обичам Доменико. Малко са писателите, които успяват с такава нежност и лекота да поднесат на читателя история, така наглед обикновена и в същото време - уникална и запомняща се, че той да не пожелае да затвори последните страници.
А между страниците, писателят ще ви срещне с пощальона на Джирифалко. Срамежлив, затворен в себе си, но надарен с таланта да имитира почерци, човек. Този талант кара пощальона да излезе от рамките както на закона, така и на етичността, отваряйки и прочитайки писмата, които трябва да достави на получателите.
Трудно може да се вникне в мотивацията, още по-трудно да се оправдае грубата намеса в личното пространство на хората, но чрез тези писма, читателят опознава жителите на градчето. Техните болки, прегрешения. Колко много може да каже тежестта на едно писмо и честотата, с която се изпраща.
И тъй като нашият главен герой е лишен от много неща, но за сметка на това е надарен с наблюдателност, той започва да си води дневник на съвпаденията, където записва всяка мъничка случайност, застанала на пътя му. А до какво водят тези т.нар. случайности?
Доменико Дара може да ви разкаже само в една глава целият живот на персонаж, който се появява за първи път между страниците и до момента не е имал нищо общо с историята. И въпреки това, вие да го опознаете и обикнете така сякаш е бил с вас през цялото време досега.
И все пак ,,Малинверно” остава романът, с който ще запомня Доменико. Което е разбираемо. Той идва на бял свят по-късно. Което може само да ме кара да очаквам с все по-голямо нетърпение новата му книга.
,,... всяко събитие в света притежава равновесие - престой и заминаване, подчинение и бунт, прошка и отмъщение, скромност и амбиция, любов и омраза, живот и смърт. Понякога равновесието не беше много стабилно, аха да се наруши, но все пак си беше равновесие, защото даваше възможност на света да оцелее, а заедно с него и различните населяващи го видове".
Отлагах прочита на този роман толкова дълго време поради една простичка причина. ,,Малинверно" открадна сърцето ми и не смеех да посегна към друго четиво на автора от страх да не се разочаровам. Но това прелестно издание почти цяла година ме гледаше от рафта и преди два дни нещо в мен се пречупи.
Още с първите страници си припомних защо толкова много обичам Доменико. Малко са писателите, които успяват с такава нежност и лекота да поднесат на читателя история, така наглед обикновена и в същото време - уникална и запомняща се, че той да не пожелае да затвори последните страници.
А между страниците, писателят ще ви срещне с пощальона на Джирифалко. Срамежлив, затворен в себе си, но надарен с таланта да имитира почерци, човек. Този талант кара пощальона да излезе от рамките както на закона, така и на етичността, отваряйки и прочитайки писмата, които трябва да достави на получателите.
Трудно може да се вникне в мотивацията, още по-трудно да се оправдае грубата намеса в личното пространство на хората, но чрез тези писма, читателят опознава жителите на градчето. Техните болки, прегрешения. Колко много може да каже тежестта на едно писмо и честотата, с която се изпраща.
И тъй като нашият главен герой е лишен от много неща, но за сметка на това е надарен с наблюдателност, той започва да си води дневник на съвпаденията, където записва всяка мъничка случайност, застанала на пътя му. А до какво водят тези т.нар. случайности?
Доменико Дара може да ви разкаже само в една глава целият живот на персонаж, който се появява за първи път между страниците и до момента не е имал нищо общо с историята. И въпреки това, вие да го опознаете и обикнете така сякаш е бил с вас през цялото време досега.
И все пак ,,Малинверно” остава романът, с който ще запомня Доменико. Което е разбираемо. Той идва на бял свят по-късно. Което може само да ме кара да очаквам с все по-голямо нетърпение новата му книга.
,,... всяко събитие в света притежава равновесие - престой и заминаване, подчинение и бунт, прошка и отмъщение, скромност и амбиция, любов и омраза, живот и смърт. Понякога равновесието не беше много стабилно, аха да се наруши, но все пак си беше равновесие, защото даваше възможност на света да оцелее, а заедно с него и различните населяващи го видове".
April 21, 2025
Чудесна история, разказана по чудесен начин! Уточнявам, че това е първата ми среща с автора и стилът му много ми допадна.
Историята няма динамично действие и времето сякаш е спряло в малкото италианско градче Джирифалко. Макар и да не харесвам дългите описания, тук някак ги усетих доста близо до себе си и не ме подразниха ни най-малко - дори ми допаднаха. Силно допринесе и фактът, че бяха съпътствани от екзистенциални размисли в края на всяка глава, които ме накараха да се замисля върху тях. Във всяка една страница усетих магията на Италия, сякаш бях там, в това малко градче, живееща с тези хора.
Изборът на пощальон за главен герой е гениален - кой би разказал едни, на пръв поглед, тривиални истории по-добре от разносвача на такива?
И не на последно място, бих казала, че оформлението на текста и книжното тяло е страхотно - има много интересни детайли, които засилват удоволствието от четенето!
Историята няма динамично действие и времето сякаш е спряло в малкото италианско градче Джирифалко. Макар и да не харесвам дългите описания, тук някак ги усетих доста близо до себе си и не ме подразниха ни най-малко - дори ми допаднаха. Силно допринесе и фактът, че бяха съпътствани от екзистенциални размисли в края на всяка глава, които ме накараха да се замисля върху тях. Във всяка една страница усетих магията на Италия, сякаш бях там, в това малко градче, живееща с тези хора.
Изборът на пощальон за главен герой е гениален - кой би разказал едни, на пръв поглед, тривиални истории по-добре от разносвача на такива?
И не на последно място, бих казала, че оформлението на текста и книжното тяло е страхотно - има много интересни детайли, които засилват удоволствието от четенето!
September 19, 2017
"Si potrebbe scrivere un libro su come le persone aspettano i postini, e coglierne, dai modi dell'attesa, lo stato d'animo, le sensazioni, i pensieri."
1969: l'uomo va sulla luna ma nel paesino calabrese di Girifalco ci sono uomini e donne con i piedi ben piantati a terra che si occupano solo di umane faccende.
Protagonista è il Postino (l'essenza di un uomo in un ruolo) che fa il burattinaio dei destini altrui cercando di sedare quei dolori che spesso la vita infligge e che lui stesso si porta addosso.
Osservazione e pensiero riempiono le sue giornate ("pensare e scrivere era il suo modo di mettere ordine nella vita) e che lo portano a comporre un "Breve trattato delle coincidenze":
"e pensò che a notarle, certe coincidenze, il mondo sembra più bello perché acquista come un senso"
Una lettura che coinvolge per i contenuti e per una forma dove protagonista è un registro linguistico dialettale che facilmente trasporta fra i vicoli e fa entrare nelle case di Girifalco.
"«Dove andate? Fermatevi ccà, vi mangiàti na patàta càdda càdda con noi»."
1969: l'uomo va sulla luna ma nel paesino calabrese di Girifalco ci sono uomini e donne con i piedi ben piantati a terra che si occupano solo di umane faccende.
Protagonista è il Postino (l'essenza di un uomo in un ruolo) che fa il burattinaio dei destini altrui cercando di sedare quei dolori che spesso la vita infligge e che lui stesso si porta addosso.
Osservazione e pensiero riempiono le sue giornate ("pensare e scrivere era il suo modo di mettere ordine nella vita) e che lo portano a comporre un "Breve trattato delle coincidenze":
"e pensò che a notarle, certe coincidenze, il mondo sembra più bello perché acquista come un senso"
Una lettura che coinvolge per i contenuti e per una forma dove protagonista è un registro linguistico dialettale che facilmente trasporta fra i vicoli e fa entrare nelle case di Girifalco.
"«Dove andate? Fermatevi ccà, vi mangiàti na patàta càdda càdda con noi»."
March 18, 2024
“Може да се напише цяла книга за това как хората очакват пощальоните; от начина, по който го правят, може да се разбере какво става в душата им, какви чувства и мисли крият.”
“А светът за пощальона беше градчето, в което живееше, историите в него, хората.”
Привлича ли ви идеята да се върнете за малко назад във времето, когато все още нямаше интернет и хората си изпращаха хартиени писма, със собствен стил, цвят и мирис, запечатани с восъчен печат? Искате ли да се пренесете в Калабрия, да помечтаете, да се посмеете и да страдате с жителите на едно малко градче, чиито съвсем обикновени животи се преплитат като тесните му улички, като клоните на буганвилиите по каменните огради? Да се срещнете с безименния пощальон, който се опитва да открие смисъл и ред в безредието, да подреди и обясни привидните случайности в заобикалящия го свят… Тогава прочетете тази книга. И ще намерите много повече. Защото философията на съществуването се крие в малките неща и само един скромен и внимателен наблюдател може да я забележи и опише подобаващо.
Доменико Дара изважда наяве душата си още с дебютния си роман. Безпощадно ни повежда по стръмните пътища на човешкото ежедневие и на нас ни остава единствено да се оглеждаме за спасителни бели камъчета, които ще ни покажат пътя към най-скъпото място.
“Живият плет се освети като парче звездно небе, паднало на земята. Беше пълно със светулки, които ту светваха, ту гаснеха, като зв��зди, които ту се раждаха, ту умираха, като хора, които ту си загубваха ума, ту идваха на себе си.
Всеки може да се спъне в момент, в който улицата и съзнанието се затъмнят.
Такава е съдбата – едно сл��чайно редуване на светлини и сенки.”
“А светът за пощальона беше градчето, в което живееше, историите в него, хората.”
Привлича ли ви идеята да се върнете за малко назад във времето, когато все още нямаше интернет и хората си изпращаха хартиени писма, със собствен стил, цвят и мирис, запечатани с восъчен печат? Искате ли да се пренесете в Калабрия, да помечтаете, да се посмеете и да страдате с жителите на едно малко градче, чиито съвсем обикновени животи се преплитат като тесните му улички, като клоните на буганвилиите по каменните огради? Да се срещнете с безименния пощальон, който се опитва да открие смисъл и ред в безредието, да подреди и обясни привидните случайности в заобикалящия го свят… Тогава прочетете тази книга. И ще намерите много повече. Защото философията на съществуването се крие в малките неща и само един скромен и внимателен наблюдател може да я забележи и опише подобаващо.
Доменико Дара изважда наяве душата си още с дебютния си роман. Безпощадно ни повежда по стръмните пътища на човешкото ежедневие и на нас ни остава единствено да се оглеждаме за спасителни бели камъчета, които ще ни покажат пътя към най-скъпото място.
“Живият плет се освети като парче звездно небе, паднало на земята. Беше пълно със светулки, които ту светваха, ту гаснеха, като зв��зди, които ту се раждаха, ту умираха, като хора, които ту си загубваха ума, ту идваха на себе си.
Всеки може да се спъне в момент, в който улицата и съзнанието се затъмнят.
Такава е съдбата – едно сл��чайно редуване на светлини и сенки.”
Read
May 1, 2024Доменико Дара - "Кратък дневник на съвпаденията", изд. "Лемур" 2024, прев. Ваня Георгиева
Снощи останах до полунощ, за да дочета тази книга.
А днес нямах търпение да приключа със задачите за деня, за да седна да пиша за нея.
И въпреки това, в същото време, не знам как и откъде да започна. Защото "Кратък дневник на съвпаденията" е от онези книги, които след прочитането те оставят с чувството, че се връщаш от пътешествие. Дълго - макар в началото да не очаквах да продължи толкова; виня само себе си и многото други задачи, - понякога криволичещо и често пъти отклоняващо се във всевъзможни посоки, но неизменно интересно пътешествие.
Когао прочетох анотацията на тази книга, мислех, че знам какво да очаквам от нея. И, честно казано, дори ми беше неловко при мисълта за човек, който чет чужди писма. И бях готова да го осъдя. Но с течение на историята - или всъщност трябва да кажа "историите", защото в тази книга се преплитат много истории и съдби, - започнах да гледам на него и постъпките му с други очи. Защото героят на тази история не просто наднича в чуждите писма. А ги използва, за да променя съдби и понякога - дори да променя хода на историята. И знаейки всичко за живота в градчето, е способен да забелязва и обръща внимание и на най-дребните и незначителни наглед неща - такива, които ние, които не познаваме така добре този малък свят, какъвто е описаното градче и не сме склонни или просто нямаме време за това, най-вероятно бихме пропуснали.
Отначало човек би могъл да си помисли, че тази книга е именно това, което изглежда на пръв поглед - историята на един пощальон. Но тя е всъщност хроника на градчето Джирифалко, разходка из неговото минало и настояще - и малко от бъдещето, галерия от образи, сбор от лични истории, драми, амбиции, скрити желания. Именно истории за такива малки градчета си заслужава да се четат - защото някъде там, сред уж дребните всекидневни случки и тревоги, има събития, които могат да променят, за добро или зло, съдбата на едно такова градче. Сред жителите му, наглед обикновени хора със своите обикновени проблеми, може внезапно да се откроят един, или двама, или трима, оставили дълбока следа в душата на някого. А две души, разминали се в живота, могат да се срещнат в последния път. Затова са по-ценни историите заа малките градчета - защото всеки е показан със своята лична борба, показана е и борбата на градчето да оцелее, да запази духа си, същността си - нищо че е малко и невзрачно и всички се знаят по име. А може би именно затова.
В книгата имаше няколко изненадващи обрата, за единия от които, признавам, се досетих преди да се случи. Това, което ме остави без думи, беше историята на Салваторе - след нея дълго не можах да отворя отново книгата.
Доменико Дара е написал вълнуваща история със запомнящи се герои. Тя не може да се чете бързо - може би и затова я оприличих на пътуване. Лично аз доста често се връщах да препрочитам цели страници, защото не исках да ми убегне дори една буква от тази история.
В началото на този отзив написах, че бях склонна да осъждам пощальона. Знам кога изоставих всяка мисъл за това - когато в историята се появиха две писма, за които почти буквално може да се каже, че бяха способни да спасят живот.
Най-напред краят ми се стори неочакван, казах си: "Не знам точно какво очаквах, но май не беше това". После осъзнах, че не би могъл да бъде друг. Пощальонът беше човек, който имаше мисия. Там и тогава. И когато я изпълни, просто трябваше да продължи. Накъде? Може би най-хубавите пътувания са тези, на които потегляме, без да знаем къде ще ни отведат. За себе си мога да кажа, че "Кратък дневник на съвпаденията" ме отведе на едно от най-хубавите ми книжни пътувания. Тръгнете на това пътуване и вие. Без да бързате, крачка по крачка. Спирайте често, ако трябва, но стигнете до края. Заслужава си.
Снощи останах до полунощ, за да дочета тази книга.
А днес нямах търпение да приключа със задачите за деня, за да седна да пиша за нея.
И въпреки това, в същото време, не знам как и откъде да започна. Защото "Кратък дневник на съвпаденията" е от онези книги, които след прочитането те оставят с чувството, че се връщаш от пътешествие. Дълго - макар в началото да не очаквах да продължи толкова; виня само себе си и многото други задачи, - понякога криволичещо и често пъти отклоняващо се във всевъзможни посоки, но неизменно интересно пътешествие.
Когао прочетох анотацията на тази книга, мислех, че знам какво да очаквам от нея. И, честно казано, дори ми беше неловко при мисълта за човек, който чет чужди писма. И бях готова да го осъдя. Но с течение на историята - или всъщност трябва да кажа "историите", защото в тази книга се преплитат много истории и съдби, - започнах да гледам на него и постъпките му с други очи. Защото героят на тази история не просто наднича в чуждите писма. А ги използва, за да променя съдби и понякога - дори да променя хода на историята. И знаейки всичко за живота в градчето, е способен да забелязва и обръща внимание и на най-дребните и незначителни наглед неща - такива, които ние, които не познаваме така добре този малък свят, какъвто е описаното градче и не сме склонни или просто нямаме време за това, най-вероятно бихме пропуснали.
Отначало човек би могъл да си помисли, че тази книга е именно това, което изглежда на пръв поглед - историята на един пощальон. Но тя е всъщност хроника на градчето Джирифалко, разходка из неговото минало и настояще - и малко от бъдещето, галерия от образи, сбор от лични истории, драми, амбиции, скрити желания. Именно истории за такива малки градчета си заслужава да се четат - защото някъде там, сред уж дребните всекидневни случки и тревоги, има събития, които могат да променят, за добро или зло, съдбата на едно такова градче. Сред жителите му, наглед обикновени хора със своите обикновени проблеми, може внезапно да се откроят един, или двама, или трима, оставили дълбока следа в душата на някого. А две души, разминали се в живота, могат да се срещнат в последния път. Затова са по-ценни историите заа малките градчета - защото всеки е показан със своята лична борба, показана е и борбата на градчето да оцелее, да запази духа си, същността си - нищо че е малко и невзрачно и всички се знаят по име. А може би именно затова.
В книгата имаше няколко изненадващи обрата, за единия от които, признавам, се досетих преди да се случи. Това, което ме остави без думи, беше историята на Салваторе - след нея дълго не можах да отворя отново книгата.
Доменико Дара е написал вълнуваща история със запомнящи се герои. Тя не може да се чете бързо - може би и затова я оприличих на пътуване. Лично аз доста често се връщах да препрочитам цели страници, защото не исках да ми убегне дори една буква от тази история.
В началото на този отзив написах, че бях склонна да осъждам пощальона. Знам кога изоставих всяка мисъл за това - когато в историята се появиха две писма, за които почти буквално може да се каже, че бяха способни да спасят живот.
Най-напред краят ми се стори неочакван, казах си: "Не знам точно какво очаквах, но май не беше това". После осъзнах, че не би могъл да бъде друг. Пощальонът беше човек, който имаше мисия. Там и тогава. И когато я изпълни, просто трябваше да продължи. Накъде? Може би най-хубавите пътувания са тези, на които потегляме, без да знаем къде ще ни отведат. За себе си мога да кажа, че "Кратък дневник на съвпаденията" ме отведе на едно от най-хубавите ми книжни пътувания. Тръгнете на това пътуване и вие. Без да бързате, крачка по крачка. Спирайте често, ако трябва, но стигнете до края. Заслужава си.
May 26, 2016
Sono tante le vite del postino di Girifalco, tante quanti gli abitanti del suo paese. Sono vite sognate attaverso le lettere che consegna, quelle che scrive e a volta non spedisce, quelle che scrive per correggere la vita quando lo ritiene necessario. Non avere un'esistenza propria è una scelta precisa, che gli consente di cogliere segnali precisi che agli altri sfuggono. Sono le coincidenze, che ci aiutano a comprendere la vita. “La coincidenza è il sassolino lasciato sul sentiero per indicare la via del ritorno”
E simbolo del suo sguardo attento è una lente d'ingrandimento che porta con sé dall'infanzia. Se la si usa bene, si ha la giusta prospettiva, perché “Il troppo guardare allontana le cose, ma il guardare a fondo è pur sempre un modo decente e inoffensivo di vivere.”
È un libro denso, ironico, profondo. La scrittura è gradevole, anche se a volte eccessivamente contaminata dalla lingua calabrese.
E simbolo del suo sguardo attento è una lente d'ingrandimento che porta con sé dall'infanzia. Se la si usa bene, si ha la giusta prospettiva, perché “Il troppo guardare allontana le cose, ma il guardare a fondo è pur sempre un modo decente e inoffensivo di vivere.”
È un libro denso, ironico, profondo. La scrittura è gradevole, anche se a volte eccessivamente contaminata dalla lingua calabrese.
September 3, 2022
Poche parole: poetico, stimolante...
Leggermente irritante per me la presenza di frasi in calabrese, dal momento che non sono riuscita a comprendere tutto. Sarebbe bastato un piccolo vocabolario
Leggermente irritante per me la presenza di frasi in calabrese, dal momento che non sono riuscita a comprendere tutto. Sarebbe bastato un piccolo vocabolario
Read
June 5, 20237/10 ⭐
Gut Ding will Weile haben. Die Geschichte plätschert zwar etwas zu lange vor sich hin, allerdings sind die Gedanken des Postboten rund um das Leben, die Liebe und die Zufälle auch süß und unterhaltsam. :)
Gut Ding will Weile haben. Die Geschichte plätschert zwar etwas zu lange vor sich hin, allerdings sind die Gedanken des Postboten rund um das Leben, die Liebe und die Zufälle auch süß und unterhaltsam. :)
May 3, 2024
песенна история, аз имам по-хищнически вкус, но все пак е хубава, особено като за дебют.
March 2, 2025
Този роман отново ме докосна, разтърси и преобърна всичко в мен ... Беше едно невероятно пътуване ... Пътуване към дълбините на моята си душа, пътуване към мен си самата ... Своеобразен разговор с хора, които няма да видя повече. Осъзнаване някакво, от което имах нужда.
Имах нужда от от точно този роман, точно тук и точно сега ... Дали е съвпадение, че го прочетох в точния момент?
"Ние сме само временно тук и точно този отрязък от време е нашата съдба. Защо да се задъхване от напрежение, да си причиняваме болка, да съжаляваме, когато всичко онова, което ни очаква, е краят?"
Имах нужда от от точно този роман, точно тук и точно сега ... Дали е съвпадение, че го прочетох в точния момент?
"Ние сме само временно тук и точно този отрязък от време е нашата съдба. Защо да се задъхване от напрежение, да си причиняваме болка, да съжаляваме, когато всичко онова, което ни очаква, е краят?"
Read
April 25, 2025Breve trattato sulle coincidenze è un romanzo corale che tratteggia le esistenze degli abitanti di Grifalco, un piccolo paese calabro, nel secondo dopoguerra.
Il protagonista della storia è il postino del paese, uomo solitario e poco ambizioso, cresciuto senza il padre, che possiede il talento di imitare le grafie altrui. Le lettere sono la sua più grande passione tanto che, sfruttando sapientemente il suo talento, egli apre le lettere prima di consegnarle per farne una copia da tenere nel suo archivio personale. L'attività amanuense del postino è l'escamotage con il quale Dara spalanca le finestre sulla vita del paese e dei sui curiosi abitanti. Ed è così che il lettore scopre le trame e gli imbrogli della classe politica locale, i segreti dei grifalchesi e il mistero dietro le lettere che la bella Teresa riceve costantemente.
Il romanzo non si limita al ritratto delle passioni umane, ma è anche una grande riflessione sul destino e sulla struttura della vita. Il postino avendo in mano le lettere si trova davanti alla possibilità di cambiare il destino degli abitanti del paese oltre che il proprio. Le lettere chiamano il postino a superare la sua riluttanza alla partecipazione, chiamata che solo in parte dissuaderà l'immobilismo dell'uomo. Il secondo tema della storia è la questione delle coincidenze: per il postino, la bellezza della vita e il suo mistero è dato dall'accadere di misteriose coincidenze programmate dal Fato, tra questi giochi del destino il postino si trova invischiato ponendosi come osservatore e lettore passivo che lo coinvolgeranno sempre di più costringendolo ad agire portando la sua vita verso lidi inaspettati.
Un buon romanzo soprattutto per la ricchezza di un dialettismo ben dosato e mai fastidioso, in grado di restituire fedelmente i linguaggi e le vite dei paesani di un piccolo centro calabrese. Ho apprezzato i testi delle lettere e le riflessioni sui concetti di destino e coincidenza. I singoli personaggi sono ben caratterizzati e interessanti, tuttavia il nutrito numero di paesani rischia di frastornare il lettore distraendolo dagli eventi principali.
Il protagonista della storia è il postino del paese, uomo solitario e poco ambizioso, cresciuto senza il padre, che possiede il talento di imitare le grafie altrui. Le lettere sono la sua più grande passione tanto che, sfruttando sapientemente il suo talento, egli apre le lettere prima di consegnarle per farne una copia da tenere nel suo archivio personale. L'attività amanuense del postino è l'escamotage con il quale Dara spalanca le finestre sulla vita del paese e dei sui curiosi abitanti. Ed è così che il lettore scopre le trame e gli imbrogli della classe politica locale, i segreti dei grifalchesi e il mistero dietro le lettere che la bella Teresa riceve costantemente.
Il romanzo non si limita al ritratto delle passioni umane, ma è anche una grande riflessione sul destino e sulla struttura della vita. Il postino avendo in mano le lettere si trova davanti alla possibilità di cambiare il destino degli abitanti del paese oltre che il proprio. Le lettere chiamano il postino a superare la sua riluttanza alla partecipazione, chiamata che solo in parte dissuaderà l'immobilismo dell'uomo. Il secondo tema della storia è la questione delle coincidenze: per il postino, la bellezza della vita e il suo mistero è dato dall'accadere di misteriose coincidenze programmate dal Fato, tra questi giochi del destino il postino si trova invischiato ponendosi come osservatore e lettore passivo che lo coinvolgeranno sempre di più costringendolo ad agire portando la sua vita verso lidi inaspettati.
Un buon romanzo soprattutto per la ricchezza di un dialettismo ben dosato e mai fastidioso, in grado di restituire fedelmente i linguaggi e le vite dei paesani di un piccolo centro calabrese. Ho apprezzato i testi delle lettere e le riflessioni sui concetti di destino e coincidenza. I singoli personaggi sono ben caratterizzati e interessanti, tuttavia il nutrito numero di paesani rischia di frastornare il lettore distraendolo dagli eventi principali.
August 2, 2017
Tralasciando tutto il resto, pare che nell'insulso universo dell'autore di questo libro non sian date donne che non siano: esageratamente poppute e/o esageratamente arrapate (calo un velo sulla scenetta di violenza ai danni del giovane parroco, santiddio) e/o esageratamente dedite allo stendimento di panni sul balcone sprovviste di mutande. Lo schifo, proprio. Di un maschilismo camuffato ripugnante.
April 11, 2024
"..няма чувство по - близко до смъртта от края на една любов."
Доменико Дара е единствен по рода си. Стилът му �� меланхоличен и въпреки всичко носи на читателя едно вътрешно спокойствие на душата. Поне за мен е така..
Не е за всеки, но този който намери това спокойствие в книгите му, намира и може би частица от себе си.
Любим 🤍
Доменико Дара е единствен по рода си. Стилът му �� меланхоличен и въпреки всичко носи на читателя едно вътрешно спокойствие на душата. Поне за мен е така..
Не е за всеки, но този който намери това спокойствие в книгите му, намира и може би частица от себе си.
Любим 🤍
November 24, 2021
Domenico Dara ist sexist, pass it on
November 26, 2024
Felicemente alienante e dicotomico, intervallato da attimi che sono in grado di scuotere le viscere, insomma un libro vivo e surreale degno delle mie opinabili 5 stelle. Consiglio la lettura a chi sente la propria testa sulle nuvole e il peso delle proprie azioni sulle spalle, agli astronauti costretti alla monotonia. Sconsiglio ai deboli di cuore e ipertesi sotto terapia anticoagulante.
April 8, 2015
Domenico Dara in questo romanzo ci conduce in un piccolo paese calabrese, fra stradine, piazzette,raccontando le vicende di un singolare postino, uomo solitario e un po' filosofo, che cerca di dare un senso e un ordine alla sua vita, ma anche a quella degli altri...come? Intercettando le lettere che deve consegnare ai suoi compaesani, si impadronisce dei segreti del paese e, a fin di bene, a modo suo, cerca di "raddrizzare" le cose, agevolando l'inizio di una storia, cercando di procrastinare notizie dolorose e infine adoperandosi per intralciare le speculazioni di un sindaco, a metà fra il democristiano e il mafioso.Il postino osserva, riflette e annota le singolari "coincidenze" con cui viene quotidianamente a contatto : per lui una coincidenza è come una "piccola lente d'ingrandimento che chiarisce il groviglio e riporta ordine e significato là dove non sembra ci sia altro che confusione e accidentalità".Un viaggio interessante, ricco di spunti di riflessione, che coinvolge ed emoziona e spesso fa sorridere, alla scoperta di un angolo del nostro paese dove tutto è vita e colore ; raccontato con estremo realismo,a partire dal linguaggio inframezzato di termini dialettali che rendono ancora più vivido e reale questo microcosmo fatto di persone che vivono la loro esistenza semplicemente, accettando quello che il destino gli offre.
August 23, 2024
Inizialmente l'ho trovato lento, con troppe espressioni dialettali e con troppa voglia di fare riflessioni sulla vita che mettevano in un cantone la storia. Poi o io o il libro abbiamo trovato l'equilibrio e siamo diventati amici fino ad essere inseparabili con tanto di dolore una volta letta l'ultima parola. Una bella storia, un personaggio per certi versi simile a Malinverno in cui immedesimarsi. Mi è piaciuto tanto. Tanto.
April 14, 2019
Herzensbrief
Ende der 1960er Jahr im Süden Italien lebt ein Postbote eigener Art. Er ist seinen Mitmenschen gegenüber eher zurückhaltend. An den Briefen, die durch seine Hände gehen, hat er doch ein gewisses Interesse. Briefe, die besonders aussehen, die besonders riechen, die einen besonderen Adressaten haben, diese Briefe erhalten eine besondere Behandlung. Vor der Zustellung prüft der Postbote erstmal, ob sie in der geschriebenen Form übermittelt werden können. Mit außerordentlichem Geschick gelingt es dem Postboten Schriftbilder nachzuahmen, so dass er eine Entdeckung kaum zu fürchten hat, wenn er den Inhalt den allzu harten oder schmerzlichen Inhalt eines Briefes in gefälligere Worte kleidet.
Etwas eigenartig ist die Arbeitsauffassung des Postboten des kleinen Ortes Girifalco schon. Doch in dem kleinen Dorf kennt jeder jeden und so sind die Briefempfänger auch dem Briefträger nicht fremd. Wenn er dann mit ungezügelter Neugier einige Briefe öffnet und schwer erträgliche Nachrichten glättet, kann man ihn durchaus verstehen. Vielleicht wird sein Berufsstand grundsätzlich eher unterschätzt, an diesem Postboten ist jedoch ein Philosoph verloren gegangen. Über alles und jedes kann er sich Gedanken machen und jeder Zufall ist eine Betrachtung wert. Seine Einsamkeit rührt jedoch nicht von ungefähr, musste er doch auf seine große Liebe verzichten.
Den Ort Girifalco gibt es wie Google Maps verrät im Übrigen tatsächlich. Hätte man diese Feststellung vor der Lektüre getroffen, hätten sich einige Wege des Postboten möglicherweise anhand der Karte nachvollziehen lassen. Dieser echte Bezug lädt zudem dazu ein, ein paar Momente auf den möglichen Echtheitsgehalt des Romans zu verwenden. Gut vorstellbar, dass so ein Postbote trotz der eher unerlaubten Handlungen als gute Seele des Ortes seine Bahnen zieht. Doch vernachlässigt er, indem er anderen zu schönen Briefen verhilft, nicht sein eigenes Leben? Wenn es gälte zu handeln, hält er sich zurück. Schon hat er sich die Szenerie visualisiert, durchdacht und das Ergebnis vorausgeahnt. Und so sicher ist er sich, dass er die eigentlich vorausgesetzte Frage nicht erst stellt. Je länger man den Postboten beim Austragen seiner Briefe begleitet, desto mehr wünscht man sich, er würde nicht nur die fremden Leben leben, sondern sich auf sich selbst besinnen.
Ein melancholischer und doch humorvoller Roman mit einem sympathisch knorrigen Helden, der die alten Gassen eines echten Ortes durchwandert.
Ende der 1960er Jahr im Süden Italien lebt ein Postbote eigener Art. Er ist seinen Mitmenschen gegenüber eher zurückhaltend. An den Briefen, die durch seine Hände gehen, hat er doch ein gewisses Interesse. Briefe, die besonders aussehen, die besonders riechen, die einen besonderen Adressaten haben, diese Briefe erhalten eine besondere Behandlung. Vor der Zustellung prüft der Postbote erstmal, ob sie in der geschriebenen Form übermittelt werden können. Mit außerordentlichem Geschick gelingt es dem Postboten Schriftbilder nachzuahmen, so dass er eine Entdeckung kaum zu fürchten hat, wenn er den Inhalt den allzu harten oder schmerzlichen Inhalt eines Briefes in gefälligere Worte kleidet.
Etwas eigenartig ist die Arbeitsauffassung des Postboten des kleinen Ortes Girifalco schon. Doch in dem kleinen Dorf kennt jeder jeden und so sind die Briefempfänger auch dem Briefträger nicht fremd. Wenn er dann mit ungezügelter Neugier einige Briefe öffnet und schwer erträgliche Nachrichten glättet, kann man ihn durchaus verstehen. Vielleicht wird sein Berufsstand grundsätzlich eher unterschätzt, an diesem Postboten ist jedoch ein Philosoph verloren gegangen. Über alles und jedes kann er sich Gedanken machen und jeder Zufall ist eine Betrachtung wert. Seine Einsamkeit rührt jedoch nicht von ungefähr, musste er doch auf seine große Liebe verzichten.
Den Ort Girifalco gibt es wie Google Maps verrät im Übrigen tatsächlich. Hätte man diese Feststellung vor der Lektüre getroffen, hätten sich einige Wege des Postboten möglicherweise anhand der Karte nachvollziehen lassen. Dieser echte Bezug lädt zudem dazu ein, ein paar Momente auf den möglichen Echtheitsgehalt des Romans zu verwenden. Gut vorstellbar, dass so ein Postbote trotz der eher unerlaubten Handlungen als gute Seele des Ortes seine Bahnen zieht. Doch vernachlässigt er, indem er anderen zu schönen Briefen verhilft, nicht sein eigenes Leben? Wenn es gälte zu handeln, hält er sich zurück. Schon hat er sich die Szenerie visualisiert, durchdacht und das Ergebnis vorausgeahnt. Und so sicher ist er sich, dass er die eigentlich vorausgesetzte Frage nicht erst stellt. Je länger man den Postboten beim Austragen seiner Briefe begleitet, desto mehr wünscht man sich, er würde nicht nur die fremden Leben leben, sondern sich auf sich selbst besinnen.
Ein melancholischer und doch humorvoller Roman mit einem sympathisch knorrigen Helden, der die alten Gassen eines echten Ortes durchwandert.
February 15, 2017
Il postino di Girifalco ha una straordinaria capacità. Riesce ad imitare la scrittura di chiunque. E così sbircia nelle lettere e nelle vite degli altri, venendo a conoscenza di amori segreti, madri piangenti, corruzione dilagante...e decide di portare sollievo a se e agli altri.
Domenico Dara scrive una storia delicata e intensa, dalle mille sfaccettature. C'è l'anima solitaria del postino, segnata da dolorosi abbandoni; ci sono gli abitanti del paese, alcuni semplicemente abbozzati, altri con una intensa storia da raccontare; c'è Girifalco, paesino calabrese descritto a mezzo delle sue viuzze, stradine e luoghi di interesse.
L'autore decide di scrivere in un italiano infarcito di termini dialettali. L'effetto finale risulta comprensibile, pur se, a differenza del siciliano di Camilleri o del napoletano di Eduardo, qualche parola rimane di difficile comprensione.
La progressione è lenta, ma mai noiosa. Le storie che compongono l'intreccio vengono raccontate poco alla volta, con tempi leggermente dilatati, come la vita di paese, dove basta una coincidenza per cambiare le carte in tavola.
E proprio le coincidenze finiranno per plasmare e guidare la vita del postino e dei paesani, e tutto troverà una degna conclusione, bella o brutta che sia.
Complimenti all'autore per un romanzo che consiglio vivamente di leggere.
Domenico Dara scrive una storia delicata e intensa, dalle mille sfaccettature. C'è l'anima solitaria del postino, segnata da dolorosi abbandoni; ci sono gli abitanti del paese, alcuni semplicemente abbozzati, altri con una intensa storia da raccontare; c'è Girifalco, paesino calabrese descritto a mezzo delle sue viuzze, stradine e luoghi di interesse.
L'autore decide di scrivere in un italiano infarcito di termini dialettali. L'effetto finale risulta comprensibile, pur se, a differenza del siciliano di Camilleri o del napoletano di Eduardo, qualche parola rimane di difficile comprensione.
La progressione è lenta, ma mai noiosa. Le storie che compongono l'intreccio vengono raccontate poco alla volta, con tempi leggermente dilatati, come la vita di paese, dove basta una coincidenza per cambiare le carte in tavola.
E proprio le coincidenze finiranno per plasmare e guidare la vita del postino e dei paesani, e tutto troverà una degna conclusione, bella o brutta che sia.
Complimenti all'autore per un romanzo che consiglio vivamente di leggere.
August 30, 2025
Das Buch hat mich von Anfang an mit der gemütlichen Stimmung des kleinen Dorfes Girifalco und mit der sonderbaren Art des Postboten gepackt.
Das Tempo des Buches ist eher langsam. Das gibt aber Raum für die vielen ausführlichen Charakterisierungen der zahlreichen Personen im Dorf und für die interessanten Gedanken über Zufälle, die sich der Postbote über das ganze Buch macht.
Es ist eine gemütliche und entschleunigte Lektüre bei der es um Liebe, Trauer, Angst, Lust und Reue geht. Wer nach einer solcher Lektüre sucht, ist bei diesem Buch bestens aufgehoben.
Ich kann das Buch vollstens empfehlen. Von mir erhält es 5 Sterne.
Das Tempo des Buches ist eher langsam. Das gibt aber Raum für die vielen ausführlichen Charakterisierungen der zahlreichen Personen im Dorf und für die interessanten Gedanken über Zufälle, die sich der Postbote über das ganze Buch macht.
Es ist eine gemütliche und entschleunigte Lektüre bei der es um Liebe, Trauer, Angst, Lust und Reue geht. Wer nach einer solcher Lektüre sucht, ist bei diesem Buch bestens aufgehoben.
Ich kann das Buch vollstens empfehlen. Von mir erhält es 5 Sterne.
August 3, 2021
spaccato di vita di un paesino meridionale visto attraverso gli occhi del postino
Want to read
May 22, 2024Incipit
Colajizzu fu buttato a terra dal suo ciuccio.
Continua su IncipitMania
Colajizzu fu buttato a terra dal suo ciuccio.
Continua su IncipitMania
May 16, 2019
Girifalco ist ein kleines verschlafendes Örtchen in Süditalien. Die kurze Geschichte über den Zufall, die ich nicht als „kurz“ bezeichnen würde (480 Seiten), spielt überwiegend im Sommer 1969. Den bis zuletzt nicht namentlich benannten Postboten fallen Übereinstimmungen (die sogenannten „Zufälle“) auf, die sich in seinem Umfeld zutragen. Er liest die eintreffenden und geschriebenen Briefe der Bewohner von Girifalco, beobachtet aufmerksam ihre Leben und mischt sich zum Teil in ihre Belange ein. Dies tut er jedoch mit Wohlwollen und Mitgefühl. Er ist ein melancholischer Mann, der sich philosophisch Sinnfragen hingibt, welche er sich durch das tägliche beobachten stellt.
In vielen Anekdoten werden einzelne Bewohner vorgestellt und beschrieben, sodass der Lesende einen Eindruck von dem erhält, was der Postbote mit der Zeit an Wissen über die Menschen von Girifalco gesammelt hat. Der Ton der Erzählungen ist durchweg traurig, romantisch, konservativ. Dennoch wird auch von Grenzüberschreitungen berichtet. Die heimlichen Gelüste einer Gottesdienerin, Affären und verflossene Liebschaften, Selbstmorde, versteckte Sehnsüchte, sowie verschollene Söhne rücken kapitelweise abwechselnd in den Fokus.
Romantisierend und schwärmerisch denkt der schüchterne Postbote an die schönen Frauen von Girifalco und an vergangene Ereignisse, die auch sein Leben maßgeblich prägten. In einigen Anekdoten geht der italienische Autor Domenico Dara auf die Vergangenheit, Wünsche und Sehnsüchte des Postboten ein, der immer wieder als eine Art Schutzengel für die anderen Bewohner des Ortes in Erscheinung tritt und deren Leben beiwohnt.
Letztendlich ist „Der Postbote von Girifalco oder Eine kurze Geschichte über den Zufall“ eine abgerundete Geschichte voller verflochtener Geschehnisse, die miteinander verbunden sind und die am Ende für jede im Buch vorkommende Figur eine positive Botschaft oder Erkenntnis bereithält.
Ich mochte die ruhige Handlungsabfolge, die mir Schritt für Schritt mehr von der Welt des Postboten eröffnete. Leider bin ich an vielen Stellen mit den vielen unterschiedlichen italienischen Namen durcheinandergeraten. Es treten so viele Menschen in Erscheinung, die mehr oder weniger eine Rolle spielen, dass ich erst gegen Ende des Buches die wichtigsten Figuren erkannte und sie einer vorherigen Anekdote zuordnen konnte. Positiv anzumerken ist an dieser Stelle das Personenverzeichnis am Buchende, welches zu Rate gezogen werden kann.
Vermutlich könnte die Geschichte auch kürzer dargestellt werden. Viele Anekdoten haben zwar das Image unterstrichen, aber eher nur für den melancholischen Unterton gesorgt. Ich habe den Eindruck, die Leute aus Girifalco geben sich ihren Alltagstrott hin, sehen sich in Opferrollen und glauben, dass sie nichts gegen das Schicksal tun könnten. Vielleicht wurden ihnen das früher auch eingeredet und vielleicht gab es einen gesellschaftlichen Konsens, der einige Taten und Untaten nicht zuließ, dennoch glaube ich, dass der Postbote auch das ein oder andere Mal ehrlicher hätte sein können. Er entschied sich für ein Leben in der Einsamkeit und rechtfertigte dies mit einigen Dingen – seine Vergangenheit betreffend.
Prinzipiell fiel es ihm leichter für seine Mitmenschen proaktiv zu werden. Sein eignes Glück allerdings wollte er nicht so recht ausbauen.
In vielen Anekdoten werden einzelne Bewohner vorgestellt und beschrieben, sodass der Lesende einen Eindruck von dem erhält, was der Postbote mit der Zeit an Wissen über die Menschen von Girifalco gesammelt hat. Der Ton der Erzählungen ist durchweg traurig, romantisch, konservativ. Dennoch wird auch von Grenzüberschreitungen berichtet. Die heimlichen Gelüste einer Gottesdienerin, Affären und verflossene Liebschaften, Selbstmorde, versteckte Sehnsüchte, sowie verschollene Söhne rücken kapitelweise abwechselnd in den Fokus.
Romantisierend und schwärmerisch denkt der schüchterne Postbote an die schönen Frauen von Girifalco und an vergangene Ereignisse, die auch sein Leben maßgeblich prägten. In einigen Anekdoten geht der italienische Autor Domenico Dara auf die Vergangenheit, Wünsche und Sehnsüchte des Postboten ein, der immer wieder als eine Art Schutzengel für die anderen Bewohner des Ortes in Erscheinung tritt und deren Leben beiwohnt.
Letztendlich ist „Der Postbote von Girifalco oder Eine kurze Geschichte über den Zufall“ eine abgerundete Geschichte voller verflochtener Geschehnisse, die miteinander verbunden sind und die am Ende für jede im Buch vorkommende Figur eine positive Botschaft oder Erkenntnis bereithält.
Ich mochte die ruhige Handlungsabfolge, die mir Schritt für Schritt mehr von der Welt des Postboten eröffnete. Leider bin ich an vielen Stellen mit den vielen unterschiedlichen italienischen Namen durcheinandergeraten. Es treten so viele Menschen in Erscheinung, die mehr oder weniger eine Rolle spielen, dass ich erst gegen Ende des Buches die wichtigsten Figuren erkannte und sie einer vorherigen Anekdote zuordnen konnte. Positiv anzumerken ist an dieser Stelle das Personenverzeichnis am Buchende, welches zu Rate gezogen werden kann.
Vermutlich könnte die Geschichte auch kürzer dargestellt werden. Viele Anekdoten haben zwar das Image unterstrichen, aber eher nur für den melancholischen Unterton gesorgt. Ich habe den Eindruck, die Leute aus Girifalco geben sich ihren Alltagstrott hin, sehen sich in Opferrollen und glauben, dass sie nichts gegen das Schicksal tun könnten. Vielleicht wurden ihnen das früher auch eingeredet und vielleicht gab es einen gesellschaftlichen Konsens, der einige Taten und Untaten nicht zuließ, dennoch glaube ich, dass der Postbote auch das ein oder andere Mal ehrlicher hätte sein können. Er entschied sich für ein Leben in der Einsamkeit und rechtfertigte dies mit einigen Dingen – seine Vergangenheit betreffend.
Prinzipiell fiel es ihm leichter für seine Mitmenschen proaktiv zu werden. Sein eignes Glück allerdings wollte er nicht so recht ausbauen.
August 13, 2023
Ho trovato questo libro difficile all’inizio, un po’ come anche con Malinverno ma questo, avendo frasi in calabrese era più ostico. Poi anche con questo, una volta che entri nel ritmo diventa favoloso e vorresti non finisse mai! Però è finito (il 28-7-2023) e non volevo chiuderlo e non pensarci più… così il giorno dopo l’ho ricominciato ed è ugualmente bello e meno ostico, ovviamente, all’inizio, la seconda volta. Adesso me lo sto godendo per bene, è scritto con tale maestria ed inventiva!
July 14, 2024
💌 „Кратък дневник на съвпаденията” – Доменико Дара💌
📝 Стилът на Доменико Дара е невероятно разпознаваем и характерен. Не може да бъде сбъркан. Той е изпъстрен с цветущи епитети, пъстри сравнения и много богати изразни средства. Паралелно с тях присъства един много тъничък и понякога едва доловим хумор. Най-отличаващото се обаче са задълбочените му философски размисли, проникновения и изводи, които карат и читателя да мисли. Те се случват над темата „Живот” и всичко онова, което се съдържа в него. Най-любопитното е, че се леят на фона на бита на „обикновения мъничък” човек.
💌 Аз се срещнах за първи път с автора сред страниците на „Малинверно”, за който вече съм писала мнение и който много обичам. Интересното е, че „Кратък дневник на съвпаденията” е дебютният му роман, а реално е вторият му издаден от любимото издателство „Лемур”, преведен на български от прелестната Ваня Георгиева.
📝 Романът ни пренася в южноиталианското градче Джирифалко в регион Калабрия, но през 60-те години на миналия век. Отново главният герой е отличителен мъжки образ. Не кой да е, а пощальонът на селището. Следствие на редица загуби в живота си, в това число и на голямата си любов, той е твърдо убеден, че самотата му приляга и не желае да се надява на щастие. Работата му обаче е друго нещо. В нея той е педантичен, отдаден и има едно леко отклонение, за което има солидно обяснение. „Обикновено намесата му в кореспонденцията между съгражданите му беше ограничена – прочиташе писмата, преписваше ги и ги слагаше в архива. Но имаше и случаи, в които променяше хода на събитията и този риск изпълваше душата му със съмнения и угризения, риск, за който се страхуваше, че рано или късно щеше да заплати, защото не можеше да прецени точно как, къде и кога можеха да се считат за приключени последиците от действията му. Боеше се от природния закон, според който всички сили се изравняваха и събитията, на които беше дал начало, можеха един ден да се обърнат срещу него.” Пощальонът никога не се намесва в съдбите на хората за лошо или за лични облаги и винаги го прави с добри цели. Дали обаче това ще бъде оправдан и премерен риск? Той е усвоил вселенските закономерности, според които се случва живота и знае, че нищо не е случайно. Знае, че съвпаденията имат своя причина. „Съвпадението е камъчето, оставено по пътя, за да ни упъти как да се завърнем, неопровержимо доказателство, че не се намираме точно на мястото, на което трябва да бъдем.” Именно това осъзнаване е и причината за появата на краткия дневник на съвпаденията, който разносвачът на писма започва да води.
💌 Историята е изключително четивна и се усвоява много гладко, като единственото, което лично за мен бе една идея по-сложно за запомняне бяха безбройните италиански имена на героите. От сюжета се разнася една ретро романтика, която носи колорита на населеното място с целите му местни прелести и една лекичка носталгия по времената, в които всичко бе по-простичко. Доменико е майстор на речта от най-висок ранг и създава винаги невероятни словесни шедьоври. Той обича да разсъждава над екзистенциални и злободневни житейски теми като: живота и смъртта, любовта и самотата, смисъла на всичко, закономерностите, които действията и бездействията ни пораждат и още много. „Смъртта е странна и необяснима… някои умираха, други живееха, без значение дали са умни и добри, чувствителни или коравосърдечни, дали имат купища земя, или просят хляб – чисто и просто, по мистериозен начин едни умираха, а други живееха. … Ако животът ни си имаше точен краен срок, смъртта нямаше да бъде неразбираем урок.” Освен житейските теми в романа са засегнати въпроси като политика, безчинствата на „силните на деня” и много други социални проблеми. Ако си позволя малко по-задълбочено дешифриране на любимия въпрос “какво е искал да каже автора”, в търсене на скрит символизъм дори бих могла да заключа, че пощальонът, безименният е олицетворение и метафора на кармичните и божествените намеси и проявления. Това би обяснило нарицателното му название по още по-логичен и категоричен начин.
📝Понеже и аз, и Доменико не вярваме в случайността, смятам, че именно тази книга е заченала в съзнанието на автора зародиша на „Малинверно” по един много особен начин, който не мога да ви обясня, защото е емоционален усет. Обаче съм почти убедена, че безименният герой на пощальона е първообраза на предстоящия именит и много любим Малинверно. Дори през цялото време наричах героя ни така. И все пак държа да уточня, че поне привидно нямат нищо общо, освен авторския почерк и стил.
♥️ Корицата и оформлението са повече от прекрасни! Отново са дело на талантливия Хаби Ел Мааза Гомес, а мъжът, който виждате е чичото на автора. Жанрът, в който е категоризирано заглавието е съвременна проза. Броят на страниците е 381, а на думите – 98981. Интересен факт е, че преводачката е живяла именно в Южна Италия и то съвсем близо до мястото, на което се развива действието. Вие прочетохте ли вече романа? А „Малинверно”? Намирате ли сходства между произведенията? Кое ви е по на сърце?
Това е втора книга в “Чети с “Лемур” #книгатаиморето2024
#кратъкдневникнасъвпаденията
#доменикодара #книжноревю #мнение #books #azcheta #booklover
📝 Стилът на Доменико Дара е невероятно разпознаваем и характерен. Не може да бъде сбъркан. Той е изпъстрен с цветущи епитети, пъстри сравнения и много богати изразни средства. Паралелно с тях присъства един много тъничък и понякога едва доловим хумор. Най-отличаващото се обаче са задълбочените му философски размисли, проникновения и изводи, които карат и читателя да мисли. Те се случват над темата „Живот” и всичко онова, което се съдържа в него. Най-любопитното е, че се леят на фона на бита на „обикновения мъничък” човек.
💌 Аз се срещнах за първи път с автора сред страниците на „Малинверно”, за който вече съм писала мнение и който много обичам. Интересното е, че „Кратък дневник на съвпаденията” е дебютният му роман, а реално е вторият му издаден от любимото издателство „Лемур”, преведен на български от прелестната Ваня Георгиева.
📝 Романът ни пренася в южноиталианското градче Джирифалко в регион Калабрия, но през 60-те години на миналия век. Отново главният герой е отличителен мъжки образ. Не кой да е, а пощальонът на селището. Следствие на редица загуби в живота си, в това число и на голямата си любов, той е твърдо убеден, че самотата му приляга и не желае да се надява на щастие. Работата му обаче е друго нещо. В нея той е педантичен, отдаден и има едно леко отклонение, за което има солидно обяснение. „Обикновено намесата му в кореспонденцията между съгражданите му беше ограничена – прочиташе писмата, преписваше ги и ги слагаше в архива. Но имаше и случаи, в които променяше хода на събитията и този риск изпълваше душата му със съмнения и угризения, риск, за който се страхуваше, че рано или късно щеше да заплати, защото не можеше да прецени точно как, къде и кога можеха да се считат за приключени последиците от действията му. Боеше се от природния закон, според който всички сили се изравняваха и събитията, на които беше дал начало, можеха един ден да се обърнат срещу него.” Пощальонът никога не се намесва в съдбите на хората за лошо или за лични облаги и винаги го прави с добри цели. Дали обаче това ще бъде оправдан и премерен риск? Той е усвоил вселенските закономерности, според които се случва живота и знае, че нищо не е случайно. Знае, че съвпаденията имат своя причина. „Съвпадението е камъчето, оставено по пътя, за да ни упъти как да се завърнем, неопровержимо доказателство, че не се намираме точно на мястото, на което трябва да бъдем.” Именно това осъзнаване е и причината за появата на краткия дневник на съвпаденията, който разносвачът на писма започва да води.
💌 Историята е изключително четивна и се усвоява много гладко, като единственото, което лично за мен бе една идея по-сложно за запомняне бяха безбройните италиански имена на героите. От сюжета се разнася една ретро романтика, която носи колорита на населеното място с целите му местни прелести и една лекичка носталгия по времената, в които всичко бе по-простичко. Доменико е майстор на речта от най-висок ранг и създава винаги невероятни словесни шедьоври. Той обича да разсъждава над екзистенциални и злободневни житейски теми като: живота и смъртта, любовта и самотата, смисъла на всичко, закономерностите, които действията и бездействията ни пораждат и още много. „Смъртта е странна и необяснима… някои умираха, други живееха, без значение дали са умни и добри, чувствителни или коравосърдечни, дали имат купища земя, или просят хляб – чисто и просто, по мистериозен начин едни умираха, а други живееха. … Ако животът ни си имаше точен краен срок, смъртта нямаше да бъде неразбираем урок.” Освен житейските теми в романа са засегнати въпроси като политика, безчинствата на „силните на деня” и много други социални проблеми. Ако си позволя малко по-задълбочено дешифриране на любимия въпрос “какво е искал да каже автора”, в търсене на скрит символизъм дори бих могла да заключа, че пощальонът, безименният е олицетворение и метафора на кармичните и божествените намеси и проявления. Това би обяснило нарицателното му название по още по-логичен и категоричен начин.
📝Понеже и аз, и Доменико не вярваме в случайността, смятам, че именно тази книга е заченала в съзнанието на автора зародиша на „Малинверно” по един много особен начин, който не мога да ви обясня, защото е емоционален усет. Обаче съм почти убедена, че безименният герой на пощальона е първообраза на предстоящия именит и много любим Малинверно. Дори през цялото време наричах героя ни така. И все пак държа да уточня, че поне привидно нямат нищо общо, освен авторския почерк и стил.
♥️ Корицата и оформлението са повече от прекрасни! Отново са дело на талантливия Хаби Ел Мааза Гомес, а мъжът, който виждате е чичото на автора. Жанрът, в който е категоризирано заглавието е съвременна проза. Броят на страниците е 381, а на думите – 98981. Интересен факт е, че преводачката е живяла именно в Южна Италия и то съвсем близо до мястото, на което се развива действието. Вие прочетохте ли вече романа? А „Малинверно”? Намирате ли сходства между произведенията? Кое ви е по на сърце?
Това е втора книга в “Чети с “Лемур” #книгатаиморето2024
#кратъкдневникнасъвпаденията
#доменикодара #книжноревю #мнение #books #azcheta #booklover
April 16, 2019
Domenico Daras Roman führt uns zurück in die späten 1960iger Jahre in ein kleines verschlafenes Dorf im süditalienischen Kalabrien. Das Dörfchen Girifalco ist nicht fiktiv, sondern existiert tatsächlich: es ist der Heimatort des Autors.
Der kauzige Postbote des Ortes führt als Protagonist durch die Geschichte. Mit seinem Namen wird er nie bezeichnet, dieser erschließt sich erst im Laufe des Buches.
Eigentlich ist sein berufliches Verhalten strafbar und nicht zu entschuldigen, denn er öffnet und liest heimlich so gut wie alle Briefe, die er auszutragen hat. Aufwändig kopiert und archiviert er die Post und stellt sie sorgfältig wieder verschlossen ihren Empfängern zu.
Doch irgendwie kann man ihm nicht wirklich böse sein. Denn es ist sein tiefes, fast philosophisches Interesse für die Gefühle und Träume der Schreiber, für das Leben, das sich in den Briefen offenbart. Seine große Einfühlsamkeit und sein Mitgefühl treiben ihn auch immer wieder zu aktivem Eingreifen.
Hin und wieder nämlich schreibt er Briefe um, und überreicht diese den Empfängern und nicht die Originale. So versucht er Dingen, die drohen schief zu laufen, eine andere, möglichst richtige Richtung zu geben. Egal, ob es sich nun um Liebesdinge oder niederträchtige politische Machenschaften von korrupten Bürgermeistern handelt. Ja, er entwirft sogar Briefe, die es gar nicht gibt, um eine Mutter zu trösten, die ihren im Ausland arbeitenden Sohn vermisst.
„Wie jeder Mensch mit gesundem Menschenverstand nahm auch der Postbote die Verdrehtheit der Welt nicht einfach hin, aber im Gegensatz zu anderen konnte er Schicksale verändern und dafür sorgen, dass die Dinge sich nach seinem Gutdünken entwickelten. Verschweigen nicht auch Ärzte ihren Patienten, dass ihre Krankheit tödlich ist, um ihnen noch eine unbeschwerte Zeit zu gewähren?“ (S. 262)
Eine weitere Leidenschaft des Postboten ist die Erforschung von Zufällen, von denen er eine nummerierte Liste führt. Wie sie sich auf das menschliche Schicksal auswirken, möchte er gerne wissen. Dafür entwickelt er gar eine „Theorie des Zufalls“.
„ […] denn jeder Zufall trägt naturgemäß eine tiefere Bedeutung in sich. Und sollte sich letztlich herausstellen, dass es diese Bedeutung doch nicht gab, so haftete dem Zufall in den Augen des Postboten dennoch eine eigene natürliche Schönheit an“ (S. 294)
Als er eines Tages spezielle Liebesbriefe auszutragen hat, führen ihn diese zu einem früheren Verbrechen und zu einer unglücklichen Liebesgeschichte, die seiner eigenen sehr ähnelt.
Der Debütroman von Domenico Dara wurde in Italien sehr positiv aufgenommen und mit einigen Preisen prämiert.
Der Autor erzählt in einem sehr poetischen Ton. Die Sprache ist anspruchsvoll, aber nicht schwierig. Man hört die Lust am Fabulieren heraus.
Die Schilderung des Lebens und die Schwere des Schicksals in dem abgelegenen Dorfes in Süditalien liest sich sehr authentisch.
Konzentration ist allerdings gefragt, denn der Handlungsfaden, der durch die Geschichte führt, scheint nur sehr dünn. Die Episoden, die wie an einem Perlenstrang nebeneinander aufgefädelt werden, werden von einer großen Vielzahl von Dorfbewohner bevölkert. Doch irgendwie fehlt ihnen ein bisschen der handlungstragende Zusammenhang.
Wer einen spannenden Handlungsbogen sucht, wird hier nicht fündig. Mit ein bisschen Geduld und Interesse für philosophische Gedankengänge kann man in dem Buch in die Vergangenheit Süditaliens abtauchen. Freunde und Freundinnen italienischer Erzählkunst finden eine ausgewogene Mischung aus Melancholie und einem augenzwinkernden, etwas schrägen Humor.
Der kauzige Postbote des Ortes führt als Protagonist durch die Geschichte. Mit seinem Namen wird er nie bezeichnet, dieser erschließt sich erst im Laufe des Buches.
Eigentlich ist sein berufliches Verhalten strafbar und nicht zu entschuldigen, denn er öffnet und liest heimlich so gut wie alle Briefe, die er auszutragen hat. Aufwändig kopiert und archiviert er die Post und stellt sie sorgfältig wieder verschlossen ihren Empfängern zu.
Doch irgendwie kann man ihm nicht wirklich böse sein. Denn es ist sein tiefes, fast philosophisches Interesse für die Gefühle und Träume der Schreiber, für das Leben, das sich in den Briefen offenbart. Seine große Einfühlsamkeit und sein Mitgefühl treiben ihn auch immer wieder zu aktivem Eingreifen.
Hin und wieder nämlich schreibt er Briefe um, und überreicht diese den Empfängern und nicht die Originale. So versucht er Dingen, die drohen schief zu laufen, eine andere, möglichst richtige Richtung zu geben. Egal, ob es sich nun um Liebesdinge oder niederträchtige politische Machenschaften von korrupten Bürgermeistern handelt. Ja, er entwirft sogar Briefe, die es gar nicht gibt, um eine Mutter zu trösten, die ihren im Ausland arbeitenden Sohn vermisst.
„Wie jeder Mensch mit gesundem Menschenverstand nahm auch der Postbote die Verdrehtheit der Welt nicht einfach hin, aber im Gegensatz zu anderen konnte er Schicksale verändern und dafür sorgen, dass die Dinge sich nach seinem Gutdünken entwickelten. Verschweigen nicht auch Ärzte ihren Patienten, dass ihre Krankheit tödlich ist, um ihnen noch eine unbeschwerte Zeit zu gewähren?“ (S. 262)
Eine weitere Leidenschaft des Postboten ist die Erforschung von Zufällen, von denen er eine nummerierte Liste führt. Wie sie sich auf das menschliche Schicksal auswirken, möchte er gerne wissen. Dafür entwickelt er gar eine „Theorie des Zufalls“.
„ […] denn jeder Zufall trägt naturgemäß eine tiefere Bedeutung in sich. Und sollte sich letztlich herausstellen, dass es diese Bedeutung doch nicht gab, so haftete dem Zufall in den Augen des Postboten dennoch eine eigene natürliche Schönheit an“ (S. 294)
Als er eines Tages spezielle Liebesbriefe auszutragen hat, führen ihn diese zu einem früheren Verbrechen und zu einer unglücklichen Liebesgeschichte, die seiner eigenen sehr ähnelt.
Der Debütroman von Domenico Dara wurde in Italien sehr positiv aufgenommen und mit einigen Preisen prämiert.
Der Autor erzählt in einem sehr poetischen Ton. Die Sprache ist anspruchsvoll, aber nicht schwierig. Man hört die Lust am Fabulieren heraus.
Die Schilderung des Lebens und die Schwere des Schicksals in dem abgelegenen Dorfes in Süditalien liest sich sehr authentisch.
Konzentration ist allerdings gefragt, denn der Handlungsfaden, der durch die Geschichte führt, scheint nur sehr dünn. Die Episoden, die wie an einem Perlenstrang nebeneinander aufgefädelt werden, werden von einer großen Vielzahl von Dorfbewohner bevölkert. Doch irgendwie fehlt ihnen ein bisschen der handlungstragende Zusammenhang.
Wer einen spannenden Handlungsbogen sucht, wird hier nicht fündig. Mit ein bisschen Geduld und Interesse für philosophische Gedankengänge kann man in dem Buch in die Vergangenheit Süditaliens abtauchen. Freunde und Freundinnen italienischer Erzählkunst finden eine ausgewogene Mischung aus Melancholie und einem augenzwinkernden, etwas schrägen Humor.
December 3, 2020
Un libro fatto di piccole e semplici storie,
di quelle che possono accadere in un paesino della Calabria negli anni 60
Viste con gli occhio del solitario postino-filosofo
E descritte da Dara con un linguaggio d'altri tempi, delicato e incisivo allo stesso tempo.
Storie d'amore, storie di figli, storie di morte o di corruzione e malaffare, storie di vite e fatti lasciati sospesi.
Le storie le conosciamo perché il nostro postino legge e trascrive tutte le lettere prima di consegnarle ai destinatari.
Ma non si limita solo a leggerle, a volte le corregge, grazie al dono di saper imitare la grafia altrui, per aiutare gli eventi ad accadere, per accelerare quelle storie che sono diventate la sua stessa vita, lui che una vita sua in realtà non ce l'ha, perché l'ha messa in sospeso e non ha avuto il coraggio di affrontarla.
Manca proprio la sua storia, tra le tante lettere; non la leggeremo mai e non sapremo mai come andrà a finire perché non ha avuto nessuno che ha scritto per lui quella lettera sospesa!
Oltre ad essere curioso, oltre a aiutare il destino degli altri è anche un attento osservatore.
E così guardando i personaggi che ruotano attorno alla sua quotidianità, segna tutte le coincidenze che capitano ai suoi compaesani.
Ora che è adulto, Le persone per lui sono come le nuvole che guardava incantato da bambino e il vento che le sposta è il loro destino!
E anche questa volta ci racconta le coincidenze che intrecciano le vite degli altri e a volte le vite degli altri si intrecciano anche con la sua.
Conosciamo qualcosa del suo passato, quando ancora era il postino-bambino-ragazzo, perché Dara o chi per lui ce ne racconta in qualche capitolo, sappiamo delle lettere che scrive e che sparge per il mondo senza sapere il loro destino, sicuro che un destino ce l'abbiamo e che facciano il loro corso, e soprattutto sappiamo che non è un uomo coraggioso quando si tratta di prendere in mano la sua vita con un destino legato a doppia mandata da una semplice coincidenza e da una lettera.
Un libro che racconta una storia poetica e rivoluzionaria, un libro che fin da subito mette nostalgia, non solo per le storie raccontate, non solo per la scrittura, gli intercalare dialettali e i dettagli dei singoli personaggi, non solo per la non vita di questo postino a cui ci sentiamo subito legati e che ci incute tenerezza, per il suo sogno di cambiare, nel suo piccolo, il mondo che lo circonda, ma perché, oltre a tutto questo, ci rimanda al tempo in cui anche noi scrivevamo lettere, scegliendo la carta da usare in funzione del destinatario dei nostri pensieri.
Non pensavamo, come il nostro postino, di cambiare il fato con una lettera, però raccontavamo pezzi di nostre vite a persone care e li rendevano partecipi dei nostri piccoli o grandi avvenimenti quotidiani.
Io ne avevo anche di profumate che mi piacevano da morire (pensandoci ora mi viene una certa nausea legata a quegli odori, ma allora erano vera poesia).
Leggendo questo libro, anche se abbiamo avuto un'esistenza diversa dai personaggi che lo popolano, anche se siamo cresciuti in contesti completamente distanti, anche se non abbiamo sospesi nella vita, è impossibile non pensare a quella vita, a quelle lettere che scrivevamo e alla gioia nel riceverle.
di quelle che possono accadere in un paesino della Calabria negli anni 60
Viste con gli occhio del solitario postino-filosofo
E descritte da Dara con un linguaggio d'altri tempi, delicato e incisivo allo stesso tempo.
Storie d'amore, storie di figli, storie di morte o di corruzione e malaffare, storie di vite e fatti lasciati sospesi.
Le storie le conosciamo perché il nostro postino legge e trascrive tutte le lettere prima di consegnarle ai destinatari.
Ma non si limita solo a leggerle, a volte le corregge, grazie al dono di saper imitare la grafia altrui, per aiutare gli eventi ad accadere, per accelerare quelle storie che sono diventate la sua stessa vita, lui che una vita sua in realtà non ce l'ha, perché l'ha messa in sospeso e non ha avuto il coraggio di affrontarla.
Manca proprio la sua storia, tra le tante lettere; non la leggeremo mai e non sapremo mai come andrà a finire perché non ha avuto nessuno che ha scritto per lui quella lettera sospesa!
Oltre ad essere curioso, oltre a aiutare il destino degli altri è anche un attento osservatore.
E così guardando i personaggi che ruotano attorno alla sua quotidianità, segna tutte le coincidenze che capitano ai suoi compaesani.
Ora che è adulto, Le persone per lui sono come le nuvole che guardava incantato da bambino e il vento che le sposta è il loro destino!
E anche questa volta ci racconta le coincidenze che intrecciano le vite degli altri e a volte le vite degli altri si intrecciano anche con la sua.
Conosciamo qualcosa del suo passato, quando ancora era il postino-bambino-ragazzo, perché Dara o chi per lui ce ne racconta in qualche capitolo, sappiamo delle lettere che scrive e che sparge per il mondo senza sapere il loro destino, sicuro che un destino ce l'abbiamo e che facciano il loro corso, e soprattutto sappiamo che non è un uomo coraggioso quando si tratta di prendere in mano la sua vita con un destino legato a doppia mandata da una semplice coincidenza e da una lettera.
Un libro che racconta una storia poetica e rivoluzionaria, un libro che fin da subito mette nostalgia, non solo per le storie raccontate, non solo per la scrittura, gli intercalare dialettali e i dettagli dei singoli personaggi, non solo per la non vita di questo postino a cui ci sentiamo subito legati e che ci incute tenerezza, per il suo sogno di cambiare, nel suo piccolo, il mondo che lo circonda, ma perché, oltre a tutto questo, ci rimanda al tempo in cui anche noi scrivevamo lettere, scegliendo la carta da usare in funzione del destinatario dei nostri pensieri.
Non pensavamo, come il nostro postino, di cambiare il fato con una lettera, però raccontavamo pezzi di nostre vite a persone care e li rendevano partecipi dei nostri piccoli o grandi avvenimenti quotidiani.
Io ne avevo anche di profumate che mi piacevano da morire (pensandoci ora mi viene una certa nausea legata a quegli odori, ma allora erano vera poesia).
Leggendo questo libro, anche se abbiamo avuto un'esistenza diversa dai personaggi che lo popolano, anche se siamo cresciuti in contesti completamente distanti, anche se non abbiamo sospesi nella vita, è impossibile non pensare a quella vita, a quelle lettere che scrivevamo e alla gioia nel riceverle.
March 9, 2025
Domenico Dara, con Breve trattato sulle coincidenze, ci regala un romanzo poetico e profondo, capace di intrecciare il destino dei suoi personaggi con il filo invisibile delle coincidenze. Ambientato in un piccolo paese della Calabria, il libro segue le vicende di un anonimo postino che, con un gesto insolito e quasi magico, legge e riscrive le lettere che recapita, trasformandosi in un moderno demiurgo delle vite altrui.
Lo stile di Dara è raffinato e musicale, capace di evocare atmosfere suggestive e di restituire con vividezza la quotidianità di un paese del Sud, con le sue superstizioni, le sue abitudini e il suo senso del destino. La narrazione è costellata di frasi che risuonano come aforismi e riflessioni profonde sulla vita, sull’amore e sul tempo. Una delle citazioni più emblematiche recita:
“Forse le coincidenze sono solo le parole di un linguaggio che non sappiamo più leggere.”
Questa frase incarna perfettamente il cuore del romanzo: un’indagine delicata sul significato degli eventi che sembrano casuali ma che, a uno sguardo più attento, rivelano una trama sottile e nascosta.
La bellezza di questo libro risiede nella sua capacità di farci riflettere sul valore delle lettere, della scrittura e delle storie che ogni giorno si intrecciano intorno a noi. Il protagonista, con il suo gesto silenzioso di riscrittura, diventa quasi un angelo custode delle emozioni altrui, un poeta della vita quotidiana.
Breve trattato sulle coincidenze è un romanzo che incanta e commuove, una lettura consigliata a chi ama le storie in cui il destino si fa protagonista e in cui la bellezza si nasconde nei dettagli più piccoli e inaspettati.
Lo stile di Dara è raffinato e musicale, capace di evocare atmosfere suggestive e di restituire con vividezza la quotidianità di un paese del Sud, con le sue superstizioni, le sue abitudini e il suo senso del destino. La narrazione è costellata di frasi che risuonano come aforismi e riflessioni profonde sulla vita, sull’amore e sul tempo. Una delle citazioni più emblematiche recita:
“Forse le coincidenze sono solo le parole di un linguaggio che non sappiamo più leggere.”
Questa frase incarna perfettamente il cuore del romanzo: un’indagine delicata sul significato degli eventi che sembrano casuali ma che, a uno sguardo più attento, rivelano una trama sottile e nascosta.
La bellezza di questo libro risiede nella sua capacità di farci riflettere sul valore delle lettere, della scrittura e delle storie che ogni giorno si intrecciano intorno a noi. Il protagonista, con il suo gesto silenzioso di riscrittura, diventa quasi un angelo custode delle emozioni altrui, un poeta della vita quotidiana.
Breve trattato sulle coincidenze è un romanzo che incanta e commuove, una lettura consigliata a chi ama le storie in cui il destino si fa protagonista e in cui la bellezza si nasconde nei dettagli più piccoli e inaspettati.
July 3, 2025
Стилът на Доминико Дара лесно ми стана любим. Държа да отбележа обаче и заслугите на Ваня Георгиева за разкошния превод. Не знам дали друг преводач би допринесъл за същата магична атмосфера между страниците на неговите романи. Всъщност за пръв път ми прави впечатление името на преводача и интересът ми се насочва и към други произведения с неин превод.
Пощальонът от Джирифалко много напомня на пазача на гробище от Тимпамара по своята меланхолия и преживяването на неслучили се ситуации повече от сбъдването им. Сякаш двамата са един и същи човек от една и съща поредица, но преродил се за живот колкото различен, толкова и еднакъв.
Джирифалко много ми напомни на родната ми Трявна, а може би и на всеки друг малък град, потънал в своите проблеми, сполетян от своите нещастия и несбъднати стремежи. "...всяко едно местенце от земята, върху което, който и човек, от която и да е държава, да стъпи с крак, можеше да бъде точката, в която Великият архитект е забил върха на пергела, за да опише своята окръжност."
Дарбата и любопитството на пощальона са колкото реални, толкова и магични, едновременно възможни и невъобразими.
Толкова много се страхувам от смъртта напоследък, а тя толкова често се появява в света на книгите, с които се опитвам да избягам от реалността. И това й често появяване хем е плашещо и страховито, хем е успокояващо и примиряващо. Както Доменико Дара и Ваня Георгиева казват: "...когато тя присъства, нас ни няма и обратното..."
Ако търсите действие, динамика и щастлив край, това не е вашата книга. Ако сте в настроение за носталгия, философски разсъждения над живота и поетична подредба на думите - Доменико Дара е вашият автор.
Пощальонът от Джирифалко много напомня на пазача на гробище от Тимпамара по своята меланхолия и преживяването на неслучили се ситуации повече от сбъдването им. Сякаш двамата са един и същи човек от една и съща поредица, но преродил се за живот колкото различен, толкова и еднакъв.
Джирифалко много ми напомни на родната ми Трявна, а може би и на всеки друг малък град, потънал в своите проблеми, сполетян от своите нещастия и несбъднати стремежи. "...всяко едно местенце от земята, върху което, който и човек, от която и да е държава, да стъпи с крак, можеше да бъде точката, в която Великият архитект е забил върха на пергела, за да опише своята окръжност."
Дарбата и любопитството на пощальона са колкото реални, толкова и магични, едновременно възможни и невъобразими.
Толкова много се страхувам от смъртта напоследък, а тя толкова често се появява в света на книгите, с които се опитвам да избягам от реалността. И това й често появяване хем е плашещо и страховито, хем е успокояващо и примиряващо. Както Доменико Дара и Ваня Георгиева казват: "...когато тя присъства, нас ни няма и обратното..."
Ако търсите действие, динамика и щастлив край, това не е вашата книга. Ако сте в настроение за носталгия, философски разсъждения над живота и поетична подредба на думите - Доменико Дара е вашият автор.
Displaying 1 - 30 of 69 reviews