Класическа епиграфика

by Георги Михайлов

"Епиграфският паметник още не е намерил полагащото му се място в нашата култура - дори като материална вещ в музеите на него, с малки изключения, обикновено е отредено най-забутаното и невзрачно място. Ако е придружен с някакво изображение, обикновено то привлича вниманието - на надписа се гледа като на нещо странично. За обикновените хора той е предмет, дошъл от далечното, неясно хронологически минало, и за това е облъхан от някаква особена атмосфера, дори може би е заключил в себе си неразгадани тайни, или пък обратното - ненужна вещ, най-много да се употреби като строителен материал.
А българските земи като част от древния свят са богати с епиграфски паметници и тази антична традиция, въпреки упадъка у нас през епохата на късната римска империя и неспокойното начало на Византия, успява да се запази до Първото българско царство - това са безценните за нашата история първобългарски надписи, съставени на тогавашния говорим народен гръцки език.
Ето защо предлаганата книга цели да представи в общи линии една материя, чрез която се допълва съществено познанията ни за античния свят, които навлизат в науката и трябва да имат специално професионален интерес, а и изобщо на интересуващия се читател. Такива съчинения съществуват на повечето европейски езици, при което всяко, въпреки някои общи елементи, има своя собствена физиономия според виждането на автора му - материята е огромна и каквото и да се пише, все ще бъде малко и недостатъчно, но понастоящем в България то е първото и според идеята ми ще бъде по-скоро един увод в тази област."
Георги Михайлов

338 pages, Paperback

Published January 1, 2012

About the author

Георги Михайлов е роден на 23 ноември 1893 г. в София в семейство на лекар. Завършва Юридическия факултет на Софийския университет през 1915 г. Близък на кръга около Димчо Дебелянов. Работи като финансов инспектор, юрисконсулт и др. Пенсионира се през 1947 г. Редактира авиационното списание „Летец“, което награждава стихотворение на Никола Вапцаров - първата и единствена награда, получена от Вапцаров. Съредактор на сп. „Везни“ (1919-1920). Редактор на сп. „Страници за всички“ (1934). Член на Съюза на българските писатели. Умира на 26 март 1950 г. в София.
Автор на стихове и импресии в проза, приказки, фейлетони и статии. Публикува от 1911 г. в хумористичния вестник „Смях“. Печата във вестниците „Смях“, „Людокос“, „Българан“, „Червен смях“, „Щурец“, „Развигор“, сп. „Илюстрация Светлина“, „Маскарад“, „Наш живот“, „Родно изкуство“, „Везни“, „Хиперион“, сборниците „Българан“ (1922), „Вечеринки и утра“ (1930) и др. Заема важно място в историята на българската култура със своите поетични преводи. Публикува в отделни книги Едгар Алън По („Поеми“, 1919, 1926, 1945), „Прокълнати поети“ (1921, 1936, 1941), Артюр Рембо („Избрани произведения“, 1922), Оскар Уайлд („Флорентинска трагедия“, 1923), стихове на Франсоа Вийон, Жерар дьо Нервал, Шарл Ролина, Шарл Бодлер, Пол Верлен, Джордж Байрон, Пърси Биш Шели, Уолт Уитман, Михаил Лермонтов, Жул Ромен, Морис Метерлинк, Омир, Валерий Брюсов, Константин Балмонт, Юргис Балтрушайтис, Иван Жилкен и др. За преводите му пишат автори като Д. Б. Митов, Николай Райнов, Димитър Шишманов, Кръстан Дянков и др.