Странично осветление

by Юрий Рахнев

168 pages, Paperback

First published January 1, 2024

Reviews

[Borislava Velkova · Rating 1 out of 5]

Вестникарски фотограф напуска редакцията, защото колегите му не знаели кой е Анди Уорхол и не разчитали посланието на жилетката му Фред Пери. Пък и още преди това бил осъзнал, че да навлиза в личното пространство на хората, не отговаря на образцовия морал, с който иска да се окичи. Сега застава от другата страна на обектива и обявява новото си състояние на пряк участник в изкуството и в живота за венец на човешкото съществуване. В един безкрайно разтегнат миг на ъгъла на Вазов и Раковска проследяваме вътрешните му колебания на ръба на тоя преход - дали просто да зареже фотографията, или да се изправи срещу морала, който го отблъсква от нея? Той, естествено, се опитва да ни заблуди, че постъпва правилно, но реално извършва презряното, като явно решава, че срещу естетическите му врагове то не се брои, и се измъква така: "Но аз не съм бог да бъда справедлив към всичко и всички."

По принцип харесвам идеята да се фокусираме върху един толкова кратък момент и да видим колко много неща се случват в дълбочина дори да изглеждаме застинали. Взетият назаем Бернхардов стил с неговите леки вариации на едно и също до пълно усилване на казаното също е абсолютно подходящ за случая. И в крайна сметка, мога да приема образ с всякакви несъвършенства, стига да е честен. Нищо от това не е реализирано обаче. Мигът е пълен с плява, Бернхард по едно време тотално го зарязваме, за да се отдадем на други езикови експерименти, а позата на уж осъзната посредственост служи само за прикриване на безграничната арогантност на героя. В добавка, напъните за оригиналност и експресивност постигат супер затормозяващ текст, често лишен и от смисъл. Не препоръчвам на хора, които четат за удоволствие.

И за да не съм голословна, а и понеже събрах шест страници с извадки, ето някои примери за "провинциален нарцисизъм с претенции да се превърне в поезия", както казва самият автор, макар и, разбира се, не за себе си:

66
"Превръщах се в нахален, невидим дух, снабден с фотоапарат. Успявах да се промъкна незабелязано сред всякаква малка или голяма тълпа, да си клъвна онова, което ми е нужно, а после да отлетя като прогонена водна птица с плясъци над повърхността на езерото на живота."

84
"[...] бризът се смесва с меланхолията, често спохождала ме, когато бях засрамено от недомислености дете, и понася нататък едно вечно сбогуване - тихия рибешки плач."

92
"[...] крачолите на Брандо, извисени като знамената на раздялата, развети над глезените на един размътен от последната изпусната възможност, изоставен в себе си и умножен завинаги милиарди пъти бог. Накъде ще тръгнеш сега, плачещи боже, динозавре, влюбен в разрухата на всички митохондрии, ципи и влакна?"

104
"Телефонът ще ми разпори задника от звънене. А може би е само един звън, който аз разтягам в съзнанието си като хрип и оставям зърната му да се блъскат в куха като африкански маракас кутия, все едно по задника ми дефилират танкове, веригите им дрънчат по асфалта на парадния площад."

110
"Апартаментът е сам сред угаснали от десетилетия съседни квадратни очи по фасадата, с измършавели гънки, сивозеленикави, с формата на издължени петна по тялото на едри хиени."

111
"[...] камбаната на телефона ми блъска с парния си чук по една хлебарка, от новите, приличащи на фурми, и я размазва, докато я втечни в детско пюре от прасови с телешко. Спомените ми за детството не струват колкото и живота на една модерна хлебарка. Аналогова смърт, доведена до очите ми с прости доказателства."

146
"Телефонът е кацнал върху клона на времето и се блъска като нервна кукувица в чуждото гнездо."

"В окото на метафората съм и това означава, че съм във фокуса на абсурдните логически връзки, огнището на лудостта. От страх ще одера кожите на всички кравешки стада. На всички бизони в прерията. Ей, къде погребахте старите индианци! Но не, хич не ми върви да се правя на шейсетарска рок звезда."

[Andre · Rating 1 out of 5]

Основната идея на книгата остава неясна. Налице са любопитни моменти и наченки на интересен език, но това не е достатъчно, за да изведе произведението извън елементарната рамка на замисъла.

Опитът ми да открия допълнителни разяснения чрез интервюта или представяне на книгата не беше успешен. Авторът не е словоохотлив, което доведе до нулев резултат след изгледаното представяне.
С напредването на всяка страница читателят губи мотивация и поставя под въпрос необходимостта от продължаване на четенето. Този въпрос не намира отговор дори след завършването на книгата.

[Emanuil Vidinski · Rating 3 out of 5]

Добра книга. Силно влияние от Бернхард.

[Ekaterina Kamenova · Rating 1 out of 5]

Скучна, досадна и претенциозна

[Ivan Dimitrov · Rating 5 out of 5]

Един от най-добрите съвременни български романи, които съм чел в последно време, и всъщност (малко е да се каже) впечатляващ дебют на Юрий Рахнев. Трескава история, центрирана върху действие, развиващо се за няколко минути на ъгъла на две известни улици в центъра на София. И сюжет, развит в няколко глави, в който става дума за бунта срещу посредствеността и желанието да бъдеш своеобразен аутсайдер – да се откъснеш от отровната и изстискваща среда, в която си попаднал не по свое желание, а защото това е каналният ред на съществуване.

Всяка глава представлява един поток на мисълта без абзаци, който е доста музикален, сякаш бернхардовски, но не толкова жлъчен и студен, а с топло чувство за хумор и ирония. И доколкото последното може да уплаши някой потенциален читател – романът се чете леко и бързо, не затруднява, не трябва да се бориш в него. Всъщност чете се за няколко часа.

Някои ще кажат – дебют е, още може, засега е само заявка. Други ще отговорим: но е без претенция да бъде повече от това, което е, а това автоматично покачва всяка оценка в един свят на самовлюбени хора и автори.

Мой текст за романа можете да прочетете тук: https://ivandimitrov.bg/stranichno-os...