Имах удоволствието да съм читател на тази книга още преди няколко месеца, преди да излезе, но тогава споделих мнението си само с авторката. Сега го споделям с всички:
Историята в Нямата рече 3 отново ни пренася в китното селце Устрем, но този път доста по-рано във времето от предходните две книги. Тогава селото все още е носило името Вакъвъ, а османците все още са били господари на българите.
Историята тук е свързана с българщината като цяло – как хайдути са бродели по планините и са отбранявали селата от османците, как всеки е отделял от залъка си в името на общото благо и запазване на вярата, а именно за градежа на черкви и манастири, как будни момци са се захващали с учителстване, за да обучат следващите поколения на писмо и четмо.
В едно такова трудно време се ражда и главният герой Панайот, наричан накратко Йото. Именно неговите тегоби и премеждия са в основата на тази книга. Животът на момчето не е лек – даден от родителите си на манастира да се учи и да стане голям човек от него е в резултат на голяма бедност и нищета, а не толкова на алтруистични подбуди. Още тогава се разбира за тежкия живот на българите – щом майката се принуждава да даде чедото си, което не може да изхранва.
И все пак Йото получава не само покрив над главата си и хляб на масата си, но и образование, до което малцина могат да се докоснат. А завръщането му в родното село след години е белязано с неговата мисия в живота да стане даскал и да помогне и на други деца да станат грамотни.
Книгата обаче не се изчерпва само с това. Тя ни показва едни времена, в които думата любов не се е изричала гласно, а момите и момците са се залюбвали по седенки, но малцина са успявали да се оженят по любов. Последната дума е имал главата на семейството и той е можел да откаже на жениха да вземе точно тази девойка.
В тази част от трилогията ставаме свидетели на красивата, но и обречена любов между Йото и Юрдана – красива мома от селото с прекрасен глас, чийто песни се слушали в захлас от всеки по сборове и седенки. С любопитство читателят може да проследи какви са били обичаите при сгледа, изпращане на опросници и приготовления за сватба. А в края изненадата от случилото се е толкова голяма, че едва ли човек може да остане равнодушен.
Като цяло книгата ще се хареса на хората, които обичат да четат литература за традиции, обичаи и нрави от едно време. Отново има обрисувани празници и чествания с автентичните ритуали за всеки от тях. Отново езикът на авторката е колоритен, изпъстрен с диалектни думи и сакарски говор, че наистина ни пренася не само на друго място, но и в друго време. Читателят през цялото време е в очакване на това, какво ще се случи между двамата млади и ще успеят ли да се преборят с изпратените им препядствия, дали завистливи люде няма да получат надмощие, дали съдбата като цяло не им е отредила друго...
Това, което не ми хареса е, че героите са само щрихирани откъм емоции и характер. Не можах да ги опозная, да „вляза“ в главата им, да разбера чувствата им. Всичко беше доста схематично от начало до край. Както в приказките, в които се казва живял един крал или един принц и се случило това, това и това с него, така и тук имаме един Йото – минаваме набързо през целия му живот и да, стискаме му палци през цялото време, но реално не го опознаваме истински. Липсваше ми истинската емоция на фона на всичко случило се.
Също на места, когато основната сюжетна линия се откъсва и се пренася в обрисуване на някой обичай, ми стоеше като отрязано. Забелязах прекалено големи и ясни граници – все едно спирам да чета тази книга и започвам нещо различно, а после пак се връщам на историята. Особено за честването на Бабинден много ярко се открояваше и нямаше никаква връзка със сюжета. Изчетох го и се чудех защо изобщо е в книгата – стои като кръпка.
Реалната ми оценка е 4,5*, но я закръглям нагоре, защото книгата ми хареса най-много от трите! Стана така, че първо прочетох тази (тогава я оцених с 4*), а след това втората част, която обаче ми се стори по-слаба. Затова смятам, че тази част заслужава най-висока оценка измежду всички в трилогията.