"Днес не ми се излиза е впечатляващо уверен дебют. Написан енергично, бунтарски, почти по мъжки, с животворна ирония и плътни изречения, романът на Неда Узунколева проследява интензивния вътрешен монолог на трима герои, оголени до най-човешкото си състояние - това между живота и смъртта. Техните истории ни припомнят, че истинското живеене е за фанатиците, за способните да изживяват по хиляда живота на ден.
Това е възторжен трибют именно към тях - хората извън кутията. Тези, които макар и да прекосяват куп чужди съдби, остават самодостатъчни. Които свирят на една-единствена струна, но го правят гениално. Затова и вярата в създаването на самия себе си - в самоизмислянето си - е в центъра на този роман. За Неда Узунколева истинският творец може да принадлежи само на онази порода хора, които са изнасилили живота, които са страдали и накрая са изгорели като факли, за да осветят пътя на тези след тях.
И ако в един роман, подобно на приказка, може да има поука, то тук тя е тъкмо тази: че трябва да се живее, че от човека не се иска нищо друго. Малко са дебютите, които владеят с такава енергия разказването и увличат любопитството с всяко следващо привидно семпло, но попадащо право в целта изречение." Антония Апостолова
"Зрял, интелигентен и пристрастяващ дебют, напоен със сладко-горчиви интроспекции и с попкултурни препратки, с персонажи, които трудно допускат до себе си, но веднъж сторят ли го, не можете да се отделите от тях; три автентично разгърнати и динамични съдби, на границата между разрухата и съзиданието, които обитават смущаващо позната градска екосистема, а след края продължават да съществуват и извън нея - в самите нас." Благой Д. Иванов
Неда Узунколева е родена в София през 1993 г. Завършва журналистика в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Дипломната ѝ работа е изследване на връзката между литературата и журналистиката, посредством работата на Ришард Капушчински и Тициано Терцани. В момента е магистър в специалността „Политически патологии на глобалния свят“ към Философския факултет на Софийски университет. За кратко живее в Полша, където развива силен интерес към полската култура и история. Дебютният ѝ роман „Днес не ми се излиза“ е написан през 2014 г., но е издаден десет години по-късно. Любимият ѝ режисьор е Джон Касаветис. Една от най-необикновените книги, които е чела е „Птиците“ на норвежкия писател Таряй Весос. Цитатът, който често си повтаря е „Ако падна, ще се разплача от щастие“.
Бездетна психоложка с рак и режисьор на преклонна възраст, зарязал всичките си деца, се намесват в света на чуждо дете - респективно с терапевтичните си сесии и с филмите си - и го убеждават, че животът трябва да се живее. Не е особено оригинално, но книгата е написана добре - стегнато, енергично, диалозите са чудесни. Хареса ми и че изобщо не е политически коректна; има грозни и тъпи герои, никакво дайвърсити, яко сексизъм, ейбълизъм, сигурно пропускам нещо, а накрая даже открито се ебаваме със зеленистите. Същевременно се усеща някаква дисхармония; направо гениални моменти - примерно разсъждения за безсмислието на общуването, когато не засягаме важните въпроси, и на активността в ежедневието, когато не опознаваме живота - се редуват с леко тъпашки. Не знам обаче дали да го отдам на неопитност, или на тънката манипулация, все пак необходима, за да преминем от черното отчаяние, струящо от историите на тримата герои, към някаква надежда за младежта. Изобилието от демонстрации на начетеност ме кара да си мисля, че може би е първото. На същата мисъл ме навежда и наелектризираната атмосфера, напомняща за Вавилон на Деймиън Шазел, но без горчивото съзнание колко напразно е всичко това. Напротив, тука се натрапва изводът, че естественият начин да се живее е в някаква хиперактивна криза и цел на съществуването са оргазмите и Оскарите. Други върхови моменти, примерно в самите филми на режисьора, дори не са изпълнени с конкретика и разбираме, че са такива, само защото така ни казват - много го искаме това състояние, но никой няма представа в какво точно се състои. Честно казано, за мене такова послание по-скоро може да тласне някого към някакъв вид злоупотреба, отколкото да го надъха за живот. Още малко редакторско усилие също нямаше да е излишно. Все пак запомням книгата по-скоро с добро заради ето такива пасажи:
"Да караме коли, да пушим цигари, да носим маски по улиците, да изгубим небето сред небостъргачите, да си имаме роботизирани любовници и да чакаме Смъртта да ни отнесе. Ето на това аз му викам хармония с природата."
Определено авторката може да пише мъжки персонажи и да звучат aвтентично. Моите адмирации, за което. Този режисьор - леле колко ми беше противен. Надявам се някои от моите български кумири да са далеч от него!
Книгата сама ме намери (господин от щанда на издателството ми я препоръча като аз самата също ще го правя). Страхотен дебют; с образи, изградени с голяма прямота, цинизъм на моменти, но от този житейския, не някакъв просташки; без клишета; без завъртулки за нещата от живота. Във всеки от трите изградени образи всеки ще открие нещо от себе си, ще се припознае в части или изцяло в тях. Харесаха ми много и попкултурните препратки.
Всъщност тази дебютна книга на млад автор (реално написана, когато авторката е на 19!!!) страшно много ми хареса! Нямах никакви очаквания, освен приятния глас на Калина Станева в Сторител - тя я препоръча и реших да я пробвам. Супер готини 3 паралелни истории, които бяха страшно добре разказани, супер умно и забавно на места и навсякъде увлекателно и задълбочено. Имаше нещо страшно тъжно във всяка от тях, алчно за живот, богато и самотно. Наистина впечатлена съм, че толкова млада е написала такъв дебют и с това я слагам до Сали Руни!
Рядко ми се случва четенето/слушането на книга да ми носи толкова много удоволствие и удовлетворение, че да не я оставя, докато не приключи. Точно това ми се случи с "Днес не ми се излиза". Животът, смъртта, творчеството, лудостта, любовта, рамките и силата да ги разчупим - всичко това и още много други теми присъстват в романа на младата авторка. Интерпретациите изненадват и вълнуват.