ꡙ "Медея", Роузи Хюлет
ꡙ Принцесата на Колхида е вещица. Измъчвана и унижавана заради дарбата си от собствените си баща и брат, отхвърлена от майка си, лишена от защита и разбиране, Медея расте като саможиво момиче, трупайки в себе си гняв към целия свят.
ꡙ Докато героят Язон, предводителят на аргонавтите, не се появява на бреговете на Колхида, преследващ подвизи, слава и златното руно - легендарен предмет, обещаващ непобедима сила на притежателя си, но строго пазен от бащата на Медея.
ꡙ Младата вещица се съгласява да предаде собственото си семейство и да помогне на очарователния храбрец. При едно условие - той да я отведе далеч от дома ѝ, превърнал се за нея в затвор.
ꡙ И така, запленена от Язон, Медея извършва предателство спрямо рода си, оцапва ръцете си с кръв, и тръгва с него. Любовта им изглежда изтъкана от нишките на самите мойри.
ꡙ Но насилието поражда насилие. Мракът зове мрак. И мъжете, които историята възпява като героични, твърде често са коварни страхливи създания, готови да употребят всичко и всеки, за да се докоснат до късче безполезна слава. Медея предстои да го разбере по трудния начин. А магията, спотайваща се във вените ѝ, ще си поиска дължимото с кръвожадна ярост.
ꡙ Гръцката митология си е моето специално нещо откакто бях на около 5. Следователно абсолютно закономерно - откакто открих жанра на така наречените "retellings", ги ям като топъл хляб. Това обаче не значи, че автоматично ги харесвам - не се разбирам с Маделин Милър, не ми допаднаха някои от книгите на Дженифър Сейнт, към много други даже не посегнах.
ꡙ Историята на Медея е една от любимите ми, затова тук тръгнах с малко свито сърце. Опасявах се дали в старанието си да "оправдае" една женска фигура, традиционно представяна като ужасяваща, авторката няма да я лиши напълно от самостоятелност и да я превърне в пасивна жертва.
ꡙ За мое огромно очарование тук не стана така - Медея на Роузи Хюлет е могъщата магьосница, която заслужава да бъде, а романът е написан с огромно уважение към оригиналните митове, добавяйки допълнителни пластове без да разрушава тези, завещани ни от древните гърци.
ꡙ На първо място, много ми хареса атмосферата. Обожавам книги, занимаващи се с митология, които успяват качествено да пренесат читателя си в онази специфична обстановка на магия, подвизи, божествено присъствие, но и безпардонно коварство, жажда за отмъщение, пролята виновна и невинна кръв.
ꡙ Древногръцките трагедии се движат именно от идеята за хюбрис - необратимото прекрачване на границата, дръзването да посегнеш към онази гордост, безразсъдност или жестокост, която завинаги ще бележи съдбата ти и окончателно ще заличи възможността за всеки завършек, освен трагичния. Затова не се разбирам с книги, които се опитват да поднесат някаква смекчена версия на тези митологични разкази - така катарзисът, задължителната част от зрителското преживяване що се отнася до трагедиите, просто отсъства.
ꡙ Тук всичко си беше както си му е редът - ужасяващите елементи, насилието и кръвопролитието, зловещото присъствие на черната магия не бяха спестени, нито пък бяха възпяти като нещо възвишено. Съвсем в духа на Древна Гърция, те бяха поднесени като предупреждение какво се случва, когато едно лишено от обич създание прегърне гнева си и го обърне срещу света.
ꡙ Много ми хареса и начинът, по който в разказа присъстваха периферните персонажи - Аталанта, Орфей, Мелеагър, Херакъл, Тезей - които придадоха на историята изключителна дълбочина.
ꡙ Допадна ми и безпорната феминистка нотка, прекрасно беше развита темата за това как историята възпява мъжката сила като героизъм, а женската - като нещо чудовищно. Без да превръща Медея в тотална жертва, Роузи Хюлет все пак описва начините, по които светът я третира като оръжие, принуждавайки я наистина да превърне себе си в такова, защото не ѝ е оставен друг избор.
ꡙ Красиво написана, на моменти разтърсваща, на моменти искрено тъжна книга, която препоръчвам от сърце. ♡