What do you think?
Rate this book
Last Lovers
A middle-aged man abandons his corporate life to follow his dream to become a painter. On the way, he develops an unlikely but beautiful relationship with an older woman.
Jack is a middle-aged American living as a squatter in a Paris attic. He paints in a public square and sells his work to survive. There he meets Mirabelle, a blind, 71-year-old, self-appointed pigeon lady who cares for the birds who flutter about his easel. Between Jack and Mirabelle springs a friendship that deepens into an improbable but impassioned love affair.
Jack is a middle-aged American living as a squatter in a Paris attic. He paints in a public square and sells his work to survive. There he meets Mirabelle, a blind, 71-year-old, self-appointed pigeon lady who cares for the birds who flutter about his easel. Between Jack and Mirabelle springs a friendship that deepens into an improbable but impassioned love affair.
304 pages, Kindle Edition
First published May 1, 1991
44 people are currently reading
1135 people want to read
About the author
William Wharton
39 books258 followersWilliam Wharton (7 November 1925 - 29 October 2008), the pen name of the author Albert William Du Aime (pronounced as doo-EM), was an American-born author best known for his first novel Birdy, which was also successful as a film.
Wharton was born in Philadelphia, Pennsylvania. He graduated from Upper Darby High School in 1943, and was inducted into the school's Wall of Fame in 1997. He volunteered to serve in the United States Army during World War II, and was assigned to serve in a unit to be trained as engineers. He ended up being assigned to serve in the infantry and was severely wounded in the Battle of the Bulge. After his discharge, he attended the University of California, Los Angeles and received a undergraduate degree in art and a doctorate in psychology, later teaching art in the Los Angeles Unified School District.
His first novel Birdy was published in 1978 when he was more than 50 years old. Birdy was a critical and popular success, and Alan Parker directed a film version starring Nicolas Cage and Matthew Modine. After the publication of Birdy and through the early 1990s, Du Aime published eight novels, including Dad and A Midnight Clear, both of which were also filmed, the former starring Jack Lemmon.
Many of the protagonists of Wharton's novels, despite having different names and backgrounds, have similar experiences, attitudes, and traits that lead one to presume that they are partly autobiographical[citation needed]. There is precious little certifiable biography available about Wharton / Du Aime. He served in France and Germany in World War II in the 87th Infantry Division, was a painter, spent part of his adult life living on a houseboat as an artist in France, raised several children (not all of whom appreciated his philosophy of child-rearing), is a reasonably skilled carpenter and handyman, and has suffered from profound gastrointestinal problems.
In 1988, Wharton's daughter, Kate; his son-in-law, Bert; and their two children, two-year-old Dayiel and eight-month-old Mia, were killed in a horrific 23-car motor vehicle accident near Albany, Oregon, that was caused by the smoke generated by grass-burning on nearby farmland. In 1995, Wharton wrote a (mostly) non-fiction book, Ever After: A Father's True Story, in which he recounts the incidents leading up to the accident, his family's subsequent grief, and the three years he devoted to pursuing redress in the Oregon court system for the field-burning that caused the accident. Houseboat on Seine, a memoir, was published in 1996, about Wharton's purchase and renovation of a houseboat.
It is worth to be noted that he gained an enormous and very hard to be explained popularity in Poland, which was followed by many editions as well as meetings and, eventually, some works prepared and edited only in Polish.
Wharton died on October 29, 2008 of an infection he contracted while being hospitalized for blood-pressure problems.
Wharton was born in Philadelphia, Pennsylvania. He graduated from Upper Darby High School in 1943, and was inducted into the school's Wall of Fame in 1997. He volunteered to serve in the United States Army during World War II, and was assigned to serve in a unit to be trained as engineers. He ended up being assigned to serve in the infantry and was severely wounded in the Battle of the Bulge. After his discharge, he attended the University of California, Los Angeles and received a undergraduate degree in art and a doctorate in psychology, later teaching art in the Los Angeles Unified School District.
His first novel Birdy was published in 1978 when he was more than 50 years old. Birdy was a critical and popular success, and Alan Parker directed a film version starring Nicolas Cage and Matthew Modine. After the publication of Birdy and through the early 1990s, Du Aime published eight novels, including Dad and A Midnight Clear, both of which were also filmed, the former starring Jack Lemmon.
Many of the protagonists of Wharton's novels, despite having different names and backgrounds, have similar experiences, attitudes, and traits that lead one to presume that they are partly autobiographical[citation needed]. There is precious little certifiable biography available about Wharton / Du Aime. He served in France and Germany in World War II in the 87th Infantry Division, was a painter, spent part of his adult life living on a houseboat as an artist in France, raised several children (not all of whom appreciated his philosophy of child-rearing), is a reasonably skilled carpenter and handyman, and has suffered from profound gastrointestinal problems.
In 1988, Wharton's daughter, Kate; his son-in-law, Bert; and their two children, two-year-old Dayiel and eight-month-old Mia, were killed in a horrific 23-car motor vehicle accident near Albany, Oregon, that was caused by the smoke generated by grass-burning on nearby farmland. In 1995, Wharton wrote a (mostly) non-fiction book, Ever After: A Father's True Story, in which he recounts the incidents leading up to the accident, his family's subsequent grief, and the three years he devoted to pursuing redress in the Oregon court system for the field-burning that caused the accident. Houseboat on Seine, a memoir, was published in 1996, about Wharton's purchase and renovation of a houseboat.
It is worth to be noted that he gained an enormous and very hard to be explained popularity in Poland, which was followed by many editions as well as meetings and, eventually, some works prepared and edited only in Polish.
Wharton died on October 29, 2008 of an infection he contracted while being hospitalized for blood-pressure problems.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 148 reviews
August 25, 2014
Дълго няма да спра да мисля за връзката между Мирабел и Жак. След края на книгата минах мислено през всички етапи от историята на Жак. Исках реално да си представя обрата в начина му на живот, да осмисля отношенията му с Мирабел, а не просто да ги приема. По време на четенето не бях срещала много подобни случаи за зарязване на удобния и богат живот в корпоративните среди. Но напоследък по-скоро предимно за това чувам (включително лично при мен).
“Стегнатите егоистични окови, които ме държаха затворен в егото ми и ме изолираха, са скъсани завинаги. Сега се чувствам неразривна част от света. Не се боря и не се съпротивлявам, само съм част от него. И както казваше Мирабел, до известна степен съм по-невинен.”
Интересна е идеята за слепотата като спасение от жестокостта на света, някакъв вид съхраняване. Често се повтаря мотивът за „невинността” (разбирам я като безкористност и пълна чистота, разкриване, вярност към себе си, дори в творенето); за споделянето на преживявания, възприятия; за пресъздаването им чрез изкуството.
Жак-Мирабел – общуване-мечта, съпреживяване чрез общи сетива. Взаимен стимул за творене и наслада от живота. В романа почти не се споменават странични хора (примерно съседи, минувачи по улиците на Париж) – само светът на мъжа и жената. В собствена вселена. Почти без намекване кой как ги възприема (мъж на 50 г. и жена на 71 г.). Книга, действително концентрирана върху любовта между двамата, изчистена от странични елементи – истории, хора, само Париж може би е третото действащо „лице”.
“Има едно място точно на улицата, която излиза на площад „Фюрстенберг“, където гледайки нагоре и вляво, виждам цял куп сгради със сложна плетеница от прозорци, покриви, стени, извивки, мансарди и комини, разкрити под всички възможни ъгли.”
На моменти ми идваха малко в повече любезните фрази, по-естествено ми изглеждаше общуването, когато творяха или правеха нещо заедно. Интересно е използването на обръщения (един към друг) доста по-често от обичайното и това засилва усещането за близост и доверие един към друг.
Това, че книгата е за/от художник, двойно увеличи удоволствието ми (не знаех предварително, че е така).
„Боята сякаш се лее. Спирам само за да изстискам нови цветове върху палитрата. Откривам, че рисувам с много повече боя, по-бързо, знам какво да правя и не изпитвам онзи страх от грешки, който ме обсебваше преди.“
На финала не пророних нито сълза, по-скоро наблюдавах успокоена и изпълнена. Бях с Жак до последната секунда. Исках да има необичаен край, каквато беше и самата връзка. Не знам дали само чрез изкуството е възможна такава върховна близост между двама или е въпрос на пълна взаимна откритост и сходна чувствителност.
“Стегнатите егоистични окови, които ме държаха затворен в егото ми и ме изолираха, са скъсани завинаги. Сега се чувствам неразривна част от света. Не се боря и не се съпротивлявам, само съм част от него. И както казваше Мирабел, до известна степен съм по-невинен.”
Интересна е идеята за слепотата като спасение от жестокостта на света, някакъв вид съхраняване. Често се повтаря мотивът за „невинността” (разбирам я като безкористност и пълна чистота, разкриване, вярност към себе си, дори в творенето); за споделянето на преживявания, възприятия; за пресъздаването им чрез изкуството.
Жак-Мирабел – общуване-мечта, съпреживяване чрез общи сетива. Взаимен стимул за творене и наслада от живота. В романа почти не се споменават странични хора (примерно съседи, минувачи по улиците на Париж) – само светът на мъжа и жената. В собствена вселена. Почти без намекване кой как ги възприема (мъж на 50 г. и жена на 71 г.). Книга, действително концентрирана върху любовта между двамата, изчистена от странични елементи – истории, хора, само Париж може би е третото действащо „лице”.
“Има едно място точно на улицата, която излиза на площад „Фюрстенберг“, където гледайки нагоре и вляво, виждам цял куп сгради със сложна плетеница от прозорци, покриви, стени, извивки, мансарди и комини, разкрити под всички възможни ъгли.”
На моменти ми идваха малко в повече любезните фрази, по-естествено ми изглеждаше общуването, когато творяха или правеха нещо заедно. Интересно е използването на обръщения (един към друг) доста по-често от обичайното и това засилва усещането за близост и доверие един към друг.
Това, че книгата е за/от художник, двойно увеличи удоволствието ми (не знаех предварително, че е така).
„Боята сякаш се лее. Спирам само за да изстискам нови цветове върху палитрата. Откривам, че рисувам с много повече боя, по-бързо, знам какво да правя и не изпитвам онзи страх от грешки, който ме обсебваше преди.“
На финала не пророних нито сълза, по-скоро наблюдавах успокоена и изпълнена. Бях с Жак до последната секунда. Исках да има необичаен край, каквато беше и самата връзка. Не знам дали само чрез изкуството е възможна такава върховна близост между двама или е въпрос на пълна взаимна откритост и сходна чувствителност.
October 23, 2025
Красиво безнадеждните истории на Уортън вълнуват дори и обръгнали циници като мен.
April 13, 2020
Nie dałam rady tego zmęczyć... Książka jest po prostu ckliwa i kiczowata. Mirabelle posiada wszystkie cechy, których w kobietach nie lubię i to w jednej osobie!
Edit: I jeszcze absurdy... masa absurdów. Mimo że domyślam się myśli przewodniej autora to jako pragmatyczka, nie umiałam nie unosić brwi na niektóre sytuacje.
Edit: I jeszcze absurdy... masa absurdów. Mimo że domyślam się myśli przewodniej autora to jako pragmatyczka, nie umiałam nie unosić brwi na niektóre sytuacje.
March 5, 2023
Mam bardzo mieszane uczucia. Początek był naprawdę dobry, ale potem mnie zamurowało i zrobiło się naprawdę niesmacznie
December 12, 2023
Последна любов - Уилям Уортън
За първи път се сблъсквам челно с творчеството на този иначе известен писател,което си е жив срам...за мен и ще се опитам да прочета и някои от останалите му творби през новата година..
А за тази специално може да се каже много,адски много..Тъжно ми е...Това е общото чувство,което тя остави в мен въпреки ,че доста от моментите в нея бяха едно наистина нежно,без грам пошлост ,описание на наслада, удоволствие, удовлетворение, взаимност,доверие и една любов,в която не е сигурно кой е слепеца и кой - виждащия .
Тъжно ми е ,защото такава любов или няма изобщо,или е толкова рядко срещана,че е цяло чудо и провокира съмнения дали изобщо е толкова чиста. Такава любов,която не се влияе от разлика във възрастта (каквито вече срещаме доста по-често ) ,в класите (каквито срещаме доста по-рядко ) и в предразсъдъците (каквито пък изобщо не срещаме ). Такава любов доста трудно може да бъде описана ,но Уортън се е справил отлично ,а на всичкото отгоре успява и да преплете тези чувства заедно с изкуството - с това да слушаш Бах в тъмното,да гледаш как се променят цветовете и сенките по улиците и площадите на Париж ,да усещаш с пръстите си извивките на скулптурата,както би могъл да усетиш всяка неравност по човешкото тяло,което пък си беше един екстаз и възбуда на високо ниво и как иначе ! Да правиш любов със сетивата си ,бавно, постепенно... тогава би могъл дори да "прогледнеш".
Тази книга е едно изживяване,което препоръчвам на всеки,който обича,е обичан или иска да усети какво е любов и как тя се демонстрира .
За първи път се сблъсквам челно с творчеството на този иначе известен писател,което си е жив срам...за мен и ще се опитам да прочета и някои от останалите му творби през новата година..
А за тази специално може да се каже много,адски много..Тъжно ми е...Това е общото чувство,което тя остави в мен въпреки ,че доста от моментите в нея бяха едно наистина нежно,без грам пошлост ,описание на наслада, удоволствие, удовлетворение, взаимност,доверие и една любов,в която не е сигурно кой е слепеца и кой - виждащия .
Тъжно ми е ,защото такава любов или няма изобщо,или е толкова рядко срещана,че е цяло чудо и провокира съмнения дали изобщо е толкова чиста. Такава любов,която не се влияе от разлика във възрастта (каквито вече срещаме доста по-често ) ,в класите (каквито срещаме доста по-рядко ) и в предразсъдъците (каквито пък изобщо не срещаме ). Такава любов доста трудно може да бъде описана ,но Уортън се е справил отлично ,а на всичкото отгоре успява и да преплете тези чувства заедно с изкуството - с това да слушаш Бах в тъмното,да гледаш как се променят цветовете и сенките по улиците и площадите на Париж ,да усещаш с пръстите си извивките на скулптурата,както би могъл да усетиш всяка неравност по човешкото тяло,което пък си беше един екстаз и възбуда на високо ниво и как иначе ! Да правиш любов със сетивата си ,бавно, постепенно... тогава би могъл дори да "прогледнеш".
Тази книга е едно изживяване,което препоръчвам на всеки,който обича,е обичан или иска да усети какво е любов и как тя се демонстрира .
June 24, 2024
“Според мен мнозина мислят, че невинните са глупави или луди.”
В “Последна любов” невинната дама Мирабел среща опитващият се да бъде невинен - Жак. Тя е на 71 години, той е на 49. Тя свири виртуозно на клавесин, той е художник. Тя е незряща, но чувства кристално ясно светът окоро себе си, той вижда, но не прониква в дълбочината на нещата. Страница след страница Уилям Уортън разказва една обикновена, нежна и завладяваща по един тих и ефирен начин история за любовта. Въпреки своята “невинност” творбата може трудно да се приеме от някои читатели, защото авторът провокира с теми като възрастова разлика, интимност в напреднала възраст, позитивен поглед върху остаряването. Желанията, чувствата, умът и красотата не са затворени в кутията на стереотипните очаквания. Духът определя всичко и колкото млад е той, толкова вълшебен е и самият живот.
Едиственият минус за мен е изданието от 90-те години. По отношение на редакция, превод и стилистика - има какво да се желае. Може би е време за един съвременен превод и преиздаване на произведенията му.
В “Последна любов” невинната дама Мирабел среща опитващият се да бъде невинен - Жак. Тя е на 71 години, той е на 49. Тя свири виртуозно на клавесин, той е художник. Тя е незряща, но чувства кристално ясно светът окоро себе си, той вижда, но не прониква в дълбочината на нещата. Страница след страница Уилям Уортън разказва една обикновена, нежна и завладяваща по един тих и ефирен начин история за любовта. Въпреки своята “невинност” творбата може трудно да се приеме от някои читатели, защото авторът провокира с теми като възрастова разлика, интимност в напреднала възраст, позитивен поглед върху остаряването. Желанията, чувствата, умът и красотата не са затворени в кутията на стереотипните очаквания. Духът определя всичко и колкото млад е той, толкова вълшебен е и самият живот.
Едиственият минус за мен е изданието от 90-те години. По отношение на редакция, превод и стилистика - има какво да се желае. Може би е време за един съвременен превод и преиздаване на произведенията му.
August 15, 2021
Czy to ten sam Wharton, który napisał "Ptaśka"? "Spóźnieni kochankowie" to chyba jak na razie najgorsza książka, którą przeczytałem. Początek nie zapowiadał katastrofy, był w porządku. Potem zaczęła lekko drażnić swoim przesłodzeniem i przewidywalnością. Gdy zaczęła wywoływać u mnie mdłości miałem już ją rzucić w kąt, ale ciekawiło mnie czy może być jeszcze gorzej. Końcówka przebiła moje najgorsze przewidywania. Naprawdę nie mogłem uwierzyć w to, co czytam. Połączenie dywagacji filozoficzno-artystycznych z patosem, makabrą i kiczem... Albo to pisał jakiś sobowtór, albo Wharton dostał na starość demencji, bo nie widzę innego wytłumaczenia.
July 26, 2025
Wzrok wraca kobiecie po 70 latach bo she got fucked by a man and she didnt even come, fucking insane.
February 28, 2013
Прочетох някое друго мнение за книгата и ми направи впечатление, че повечето дами, написали рецензии на български, са потресени от сюжета, и по-точно – от навлизането в интимните отношения на сляпата девствена Мирабел (над 70-годишна) и (Д)Жак, който е на 50. Секс правят само красивите млади хора, за останалите не искаме да знаем, още по-малко – в подробности. Доста ограничен поглед. На мен това пък точно това ми беше особено любопитно, наречете ме любителка на жълто-розови истории, ако щете!
Моите критики към романа са от друго естество:
- диалозите на моменти са претрупани с обяснения и любезности, които намирам за излишни (от рода на „и ако не възразяваш, Жак, бих искала да..”, „разбира се, Мирабел, това ще ми бъде много приятно..”), особено между хора, които са интимно близки, ако и времената да са били различни;
- в един момент, след като героите заживяват заедно и установяват определени взаимоотношения, много се задълбава в подробностите: ежедневното меню за закуска, обед и вечеря, заедно с питиетата и ежечасен журнал за действията им. Това наистина ми дойде в повече;
- неубедителният край – става дума не за очаквания и логичен край на живота на Мирабел, а за финалните монолози на художника, в които, подозирам е трябвало да достигне до някакви важни житейски и естетически прозрения, но Уортън просто не го е направил добре.
Иначе „Последна любов” има своите качества. Героите са много специфични като характери и съдби, а това се разкрива постепенно в разговорите помежду им и посредством монолозите. Интересни и романтични са начинът, по който се срещат, мястото (Париж, с улиците и площадите, камбанариите и т.н,), описанията на самия процес на рисуване на Жак, както и на музикалните изпълнения на Мирабел. Много достоверен ми се стори начинът, по който е представен живота на незрящите, а самата идея, че слепотата е съзнателен избор и своеобразно бягство от външния свят, ако не убедителна, е поне интересна и метафорична.
И в този роман личи любовта на Уортън към пернатите и по-конкретно – гълъбите, тези „крилати плъхове”, както мислено ги нарича Жак.
Моите критики към романа са от друго естество:
- диалозите на моменти са претрупани с обяснения и любезности, които намирам за излишни (от рода на „и ако не възразяваш, Жак, бих искала да..”, „разбира се, Мирабел, това ще ми бъде много приятно..”), особено между хора, които са интимно близки, ако и времената да са били различни;
- в един момент, след като героите заживяват заедно и установяват определени взаимоотношения, много се задълбава в подробностите: ежедневното меню за закуска, обед и вечеря, заедно с питиетата и ежечасен журнал за действията им. Това наистина ми дойде в повече;
- неубедителният край – става дума не за очаквания и логичен край на живота на Мирабел, а за финалните монолози на художника, в които, подозирам е трябвало да достигне до някакви важни житейски и естетически прозрения, но Уортън просто не го е направил добре.
Иначе „Последна любов” има своите качества. Героите са много специфични като характери и съдби, а това се разкрива постепенно в разговорите помежду им и посредством монолозите. Интересни и романтични са начинът, по който се срещат, мястото (Париж, с улиците и площадите, камбанариите и т.н,), описанията на самия процес на рисуване на Жак, както и на музикалните изпълнения на Мирабел. Много достоверен ми се стори начинът, по който е представен живота на незрящите, а самата идея, че слепотата е съзнателен избор и своеобразно бягство от външния свят, ако не убедителна, е поне интересна и метафорична.
И в този роман личи любовта на Уортън към пернатите и по-конкретно – гълъбите, тези „крилати плъхове”, както мислено ги нарича Жак.
January 11, 2016
Zgodnie z tym jak można by się spodziewać po tytule jest to książka o miłości. Ja jednak przez długi czas sądziłem, że jest to coś o uczuciowości i wrażliwości. Muszę powiedzieć, że była to prawdziwie piękna podróż do świata w którym starość pokazuje swoje piękne oblicze, a to co można by poczytywać za młodość jest tak naprawdę nieporadne i zagubione. Miłość jest jednak tym co jest w stanie pokonać wszelkie bariery. Do tej książki naprawdę warto zasiąść z butelką wina, likieru....a najlepiej gruszkówki, a i jadło jakieś też warto mieć pod ręką. :-) Tego typu książki to zapewne nie jest coś po co często sięgają mężczyźni i ja nie jestem tutaj wyjątkiem. Muszę jednak uczciwie przyznać, że jest to jedna z najlepszych książek tego typu jakie czytałem i jakoś nie sądzę bym mógł o niej kiedyś zapomnieć. Pozwolę sobie nawet na taką małą pułapkę - otóż są tam wątki bardzo głęboko erotyczne, żeby nie powiedzieć pornograficzne :-) Możliwe, że po tym wszystkim co napisałem nikt się na to nie złapie tym nie mniej jeśli ktoś już to zacznie czytać to odłożyć na bok się tego nie da, a miłość jest przecież czymś co zawsze warto eksplorować.
February 24, 2019
От известно време съм в търсене на книги, които предизвикват едновременно противоположни емоции у читателите, на автори, които могат едновременно да натъжат и да усмихнат. Уилям Уортън се оказва един от тези автори. „Последна любов“ е първият ми досег с неговото творчество и мога да кажа, че няма да е последен. Любов, ново начало, себеоткриване, изкуство, надежда за бъдещето, но и тъга, жажда по отминалия живот – всичко това събрано в 378 страници. Трудно се пише за подобна книга, след като човек хем усеща надеждата и оптимизма и се докосва до топлината, с която Уортън описва героите, радва се на тяхното щастие, сякаш лично ги познава, но едновременно с това плаче и си казва „Защо човек понякога трябва да чака години, за да намери щастие? Защо то не идва по-рано, а тогава, когато сме на края на житейския си път?“. Еднозначен отговор на тези въпроси няма, тъй като причините могат да са различни. Главната героиня Мирабел например страда от истерична слепота, която я „връхлита“ след един ужасяващ момент от юношеството й, след който тя решава, че не иска да вижда злото и ужасното в света около себе си. Тя наистина успява да се скрие от несправедливостите на живота, но това води до дълги години самота и уединение. Докато един ден тя среща Джак – американски художник, дошъл в Париж преди време и рисуващ пейзажи на парижки площад. Джак е запленен от нейното позитивно и изискано отношение въпреки положението й, а тя от своя страна усеща неговите преживявания като свои. Любовта, която се заражда между тях, „извисява“ и двамата – Джак получава невиждано дотогава вдъхновение да твори, а Мирабел опознава мъжете и сексуалността. Историята протича в рамките на няколко месеца, изпълнени с любов и най-различни преживявания, чрез които опознаваме героите още повече и разбираме повече за миналото им. Това се оказва много добър подход, тъй като накрая наистина ефектът от цялото преживяване става много по-силен. Също така възрастта на героите не пречи на по-младите читатели да оценят и разберат тази история, тъй като тя може да се случи на всеки от нас, независимо от годините.
Първоначалната ми оценка за книгата беше 4 звезди, но в крайна сметка реших да бъде 5. Честно казано, тази книга ми се отрази така и поради факта, че някои от нещата в нея ми бяха много близки и са свързани с теми, които са дълбоко в сърцето ми и които не исках да отключвам. С тази книга обаче това се случи. Личните ми преживявания се смесиха с тези на Мирабел и Джак и сълзите падаха по бузите ми едновременно с лека усмивка. Усмивка, защото тази история ми показва, че никога не е късно човек да открие истинско щастие и любов. Сълзите обаче са затова, че все пак не бих искала щастието и любовта да дойдат точно тогава, когато възрастта тежи заплашително над живота, чийто край се вижда. Тежка книга е това, хем радост, хем мъка. Уортън определено знае как да достигне до най-скритите кътчета на човешкото сърце.
Първоначалната ми оценка за книгата беше 4 звезди, но в крайна сметка реших да бъде 5. Честно казано, тази книга ми се отрази така и поради факта, че някои от нещата в нея ми бяха много близки и са свързани с теми, които са дълбоко в сърцето ми и които не исках да отключвам. С тази книга обаче това се случи. Личните ми преживявания се смесиха с тези на Мирабел и Джак и сълзите падаха по бузите ми едновременно с лека усмивка. Усмивка, защото тази история ми показва, че никога не е късно човек да открие истинско щастие и любов. Сълзите обаче са затова, че все пак не бих искала щастието и любовта да дойдат точно тогава, когато възрастта тежи заплашително над живота, чийто край се вижда. Тежка книга е това, хем радост, хем мъка. Уортън определено знае как да достигне до най-скритите кътчета на човешкото сърце.
August 24, 2014
Цялото ревю тук: http://knijenpetar.blogspot.com/2014/...
Това е първата книга на Уилям Уортън, която чета. Май трябваше да започна наистина с първата му - "Пилето" - най-известната творба на Уортън, преди да навлезе сериозно в дебрите на словото. Но първо искам да се обърна към самия него с думите: "Драги Алберт Уилям Дю Ейме, Уортън, просто не е честно да нанасяш толкова солидни и точни удари по невинната ми душа. Твоята "Последна любов" е като БМ-13 "Катюша", която бълва без мяра и цел и размазва всяка жива твар, посмяла да погледне в твоята посока. Накрая остава само празнина, напомняща за опустошителното "торнадо" сред страниците".
Не, тази книга изобщо не е велика творба, пред която да се кланяме безспир години наред. Тази книга е спокойна, одухотворена и невинна като живота, който трябва да избутаме все някак, докато ни целят с камъни, подхвърлят наляво-надясно и накрая ни се усмихват извинително, когато грохнем съвсем.
Това е първата книга на Уилям Уортън, която чета. Май трябваше да започна наистина с първата му - "Пилето" - най-известната творба на Уортън, преди да навлезе сериозно в дебрите на словото. Но първо искам да се обърна към самия него с думите: "Драги Алберт Уилям Дю Ейме, Уортън, просто не е честно да нанасяш толкова солидни и точни удари по невинната ми душа. Твоята "Последна любов" е като БМ-13 "Катюша", която бълва без мяра и цел и размазва всяка жива твар, посмяла да погледне в твоята посока. Накрая остава само празнина, напомняща за опустошителното "торнадо" сред страниците".
Не, тази книга изобщо не е велика творба, пред която да се кланяме безспир години наред. Тази книга е спокойна, одухотворена и невинна като живота, който трябва да избутаме все някак, докато ни целят с камъни, подхвърлят наляво-надясно и накрая ни се усмихват извинително, когато грохнем съвсем.
April 21, 2022
niezmiernie cieszę się że skończyłam
po pierwsze- wątek erotyczny jest najgorszym jaki widziałam od kiedy czytam książki
poza tym nie mogę znieść tego jak idealni są bohaterowie, a jednocześnie są najdłuższymi ludźmi jakich poznałam
nie, dziękuję
po pierwsze- wątek erotyczny jest najgorszym jaki widziałam od kiedy czytam książki
poza tym nie mogę znieść tego jak idealni są bohaterowie, a jednocześnie są najdłuższymi ludźmi jakich poznałam
nie, dziękuję
June 28, 2015
Само Уртън може да пише така. Просто невероятна книга.
August 9, 2016
Много живи и детайлни описания. Почти можех да помириша боите, с които рисува. Сексуалните сцени бяха много подробни, но в крайна сметка, секс правят всякакви хора - не само млади и красиви.
July 17, 2022
4.25
Uderzyła w obszar mojej wrażliwości, o którego istnieniu nie miałam pojęcia...
Uderzyła w obszar mojej wrażliwości, o którego istnieniu nie miałam pojęcia...
May 21, 2012
Изключително плоско написана книга, с ужасно много повторения на думи и ситуации, досадни пояснения към пряката рече от рода на: винаги ми е приятно, знаеш, за мен е удоволствие, ти толкова ми помагаш... и разни такива гадости. Беше ми изключително досадно и неприятно да чета за любовта и особено за секса между един 50-годишен мъж и една сляпа, 70-годишна девствена жена, които уж си помагат като удавници в злия живот. Всичко звучеше изкуствено, недообмислено, претенциозно и плоско. Прочетох я само защото никога не бях чела нищо от този автор и мисля, че скоро няма да захвана друга негова книга.
August 20, 2022
podeszłam do książki ze szczególnym zainteresowaniem, bo poleciła mi ją moja ulubiona w tej chwili osoba, przez to chyba nie potrafię ocenić jej obiektywnie i miotam się między obrzydzeniem a zachwytem
bo książka jest z jednej strony czuła, niewinna (a to coś czego my wrażliwce potrzebujemy w dużych ilościach), do tego przywraca wiarę w odbicie się od dna i uzdrawiającą siłę miłości
ale z drugiej strony jest infantylna, naiwna i kompletnie oderwana w tym jak przedstawia kobiece spojrzenie na bliskość fizyczną, a druga połowa sprowadza się właściwie tylko do tego i zamiast początkowej magii dostajemy „babskiego” (sic!) pornosa po prostu
bo książka jest z jednej strony czuła, niewinna (a to coś czego my wrażliwce potrzebujemy w dużych ilościach), do tego przywraca wiarę w odbicie się od dna i uzdrawiającą siłę miłości
ale z drugiej strony jest infantylna, naiwna i kompletnie oderwana w tym jak przedstawia kobiece spojrzenie na bliskość fizyczną, a druga połowa sprowadza się właściwie tylko do tego i zamiast początkowej magii dostajemy „babskiego” (sic!) pornosa po prostu
October 17, 2013
Странна книга за любовта без граници. Доста често ми се налагаше да се отърся от предразсъдъците си, за да продължа да и се наслаждавам. Мисля, че успях.
April 5, 2020
Красиво, тъжно, поетично и завладяващо. Не знам какъв е бил Уортън като художник, но дори само написаното от него е достатъчно, за да бъде обявен за гениален.
October 30, 2023
Muzyka to przede wszystkim dźwięk, nuty to jedynie sposób dzielenia się nią z innymi.
September 8, 2024
Jeju.. to była jedna z piękniejszych książek jakie czytałam. Była bardzo specyficzna, ale piękna
August 30, 2012
I have always had an affinity for the positive, gentle and humanitarian textures of William Wharton's books. I have found few novelists who grant as much nobility to living humans. This book is like the others in these, and possibly by too great a degree.
This was his last fictional enterprise, though he did write two more books. Last novels of authors fascinate me, because they frequently seem almost an apologia for the artist as he or she has lived, and that's what this novel seems. Wharton, like his main character Jacques, was a painter who — like the author — rediscovered his artistic self later in life, after "suffering" a "professional" business career. Much of the book contains explanations of the consequences to discovering his muse, and therefore his raison d'etre, which had cured him of the bourgeois need for society determined commercial, economic and social success.
In an ironic — and I am not sure planned — twist, Wharton's narrator brings about the death of his muse by bringing her into acceptance of the "real" world, to which she had been blind. (This may seem a spoiler, but this book, being the metaphor it is, telegraphs all of its upcoming points a lot. It is not a surprise ending.) At the end, as Jacques reaches his epiphany, I feel the writing gets up to express The Grand Idea but never delivers it. While I read his final chat with his muse, as she lay cold, he talks about the Big Idea behind Art, but the talk never got there. I felt like a finger pressed a somewhat deflated balloon. Never broke through, never could. What he was getting at will always be, for other artists, like Jazz: unnecessary to explain. And for those not artists, it'll never make sense.
The actual mechanics of the story bother me a lot, and I wish he'd made other choices. This is why two stars only. He writes in present tense, a difficult tense (think of Mina writing in her diary at the same time Dracula is, essentially, raping her.) But since all of the dialog is present tense, as dialog ought to be, those first-person passages desalinated the tension. At least for me.
Furthermore, whenever the woman spoke he employed a flowery script that annoyed the pee out of me. Variation in type is used to indicate something that differs from what is inherent or explicit. That's why bold urges on us an emphasis the text does not. But nothing here was added by the florid script; it underscores that Mirabelle is speaking, and yet by the both the context and the scene structure, we already know it. Had he reserved the font for her reveries, maybe. But it became truly annoying.
And, lastly, the sometimes explained French and the sometimes not served up an inconsistency that said here is an author not at the top of his game.
I would, however, love to film this. Meryl Street, in ten years, maybe I'll look you up. I promise Dennis Quaid will be your man.
Sorry, Mr. Wharton, but you most consistent fan was disappointed.
This was his last fictional enterprise, though he did write two more books. Last novels of authors fascinate me, because they frequently seem almost an apologia for the artist as he or she has lived, and that's what this novel seems. Wharton, like his main character Jacques, was a painter who — like the author — rediscovered his artistic self later in life, after "suffering" a "professional" business career. Much of the book contains explanations of the consequences to discovering his muse, and therefore his raison d'etre, which had cured him of the bourgeois need for society determined commercial, economic and social success.
In an ironic — and I am not sure planned — twist, Wharton's narrator brings about the death of his muse by bringing her into acceptance of the "real" world, to which she had been blind. (This may seem a spoiler, but this book, being the metaphor it is, telegraphs all of its upcoming points a lot. It is not a surprise ending.) At the end, as Jacques reaches his epiphany, I feel the writing gets up to express The Grand Idea but never delivers it. While I read his final chat with his muse, as she lay cold, he talks about the Big Idea behind Art, but the talk never got there. I felt like a finger pressed a somewhat deflated balloon. Never broke through, never could. What he was getting at will always be, for other artists, like Jazz: unnecessary to explain. And for those not artists, it'll never make sense.
The actual mechanics of the story bother me a lot, and I wish he'd made other choices. This is why two stars only. He writes in present tense, a difficult tense (think of Mina writing in her diary at the same time Dracula is, essentially, raping her.) But since all of the dialog is present tense, as dialog ought to be, those first-person passages desalinated the tension. At least for me.
Furthermore, whenever the woman spoke he employed a flowery script that annoyed the pee out of me. Variation in type is used to indicate something that differs from what is inherent or explicit. That's why bold urges on us an emphasis the text does not. But nothing here was added by the florid script; it underscores that Mirabelle is speaking, and yet by the both the context and the scene structure, we already know it. Had he reserved the font for her reveries, maybe. But it became truly annoying.
And, lastly, the sometimes explained French and the sometimes not served up an inconsistency that said here is an author not at the top of his game.
I would, however, love to film this. Meryl Street, in ten years, maybe I'll look you up. I promise Dennis Quaid will be your man.
Sorry, Mr. Wharton, but you most consistent fan was disappointed.
June 13, 2018
Преди около десет години прочетох Пилето, а съвсем наскоро и Татко. Към Последна любов посегнах след споменаването на романа в Другата (Васил Панайотов). В Другата Панайотов съвсем бегло вмята това заглавие и само още едно - Любов по време на холера (Габриел Гарсия Маркес) като заигравка с любовта на главния герой и паролата на тайната му електронна поща - името на главния герой Флорентино Ариса.
Литературата е като черва - всичко е така оплетено и всяко нещо е свързано с друго. Нелеп става спорът кое е първо - кокошката ли, яйцето ли...
Последна любов затвърди впечатленията ми от Уортън. Абсолютен майстор на тъгата, блестящ илюстратор на нейните прояви от най-размитите форми на безразличие и апатия, през по-меланхоличните й прояви та чак до най-тягостните състояния на безутешна скръб. Но винаги на един ярък ослепителен фон на радостта от живота, на смисъла от него, на най-първичните човешки стремежи и постижения: щастие, родителска гордост, братска обич, сбъднати мечти. Така умело разполага двата слоя - тъга и щастие - че читателят да се обърка кое е фон и кое фокус в картината. Служи си с всички прояви на изкуството: музика, литература, живопис, дори кулинарията се прокрадва тук като още един вид изкуство и наслада.
Оставам със смесени чувства след прочита. Най-хубавото е, че не мога да ползвам клишето: много ми хареса, препоръчвам. Уортън е в моите представи сноб (в добрия смисъл). Не е за всеки. Той е от онези автори, които читателят или изобщо не харесва още от първи прочит, или се пристрастява към тях и му стават слабост. При мен е второто.
Литературата е като черва - всичко е така оплетено и всяко нещо е свързано с друго. Нелеп става спорът кое е първо - кокошката ли, яйцето ли...
Последна любов затвърди впечатленията ми от Уортън. Абсолютен майстор на тъгата, блестящ илюстратор на нейните прояви от най-размитите форми на безразличие и апатия, през по-меланхоличните й прояви та чак до най-тягостните състояния на безутешна скръб. Но винаги на един ярък ослепителен фон на радостта от живота, на смисъла от него, на най-първичните човешки стремежи и постижения: щастие, родителска гордост, братска обич, сбъднати мечти. Така умело разполага двата слоя - тъга и щастие - че читателят да се обърка кое е фон и кое фокус в картината. Служи си с всички прояви на изкуството: музика, литература, живопис, дори кулинарията се прокрадва тук като още един вид изкуство и наслада.
Оставам със смесени чувства след прочита. Най-хубавото е, че не мога да ползвам клишето: много ми хареса, препоръчвам. Уортън е в моите представи сноб (в добрия смисъл). Не е за всеки. Той е от онези автори, които читателят или изобщо не харесва още от първи прочит, или се пристрастява към тях и му стават слабост. При мен е второто.
September 4, 2020
One of my absolute favorite books.
October 12, 2021
„Prawdopodobnie człowiek, który ma w życiu wystarczająco dużo miłości i akceptacji, nigdy niczego nie stworzy, nic nie zrobi. Jest samowystarczalny.”
Przedziwaczna książka, ale ja kocham wszystko to, co dziwne, aberracyjne, przekraczające pewne granice. „Spóźnieni kochankowie” są taką właśnie historią”. Wharton naprawdę przeniósł mnie do Paryża z roku 1975, a ja czułam się jakbym była dodatkowym lokatorem mieszkania Mirabelle, i obserwowała z bliska jej związek z Jackiem.
Byłoby 4/5, gdyby nie te sceny erotyczne, które wydają mi się dość przerysowane i szczegół, który mnie irytował - każda czynność, której podejmowali się bohaterowie miała efekt idealny. Potrawy przyrządzane przez Mirabelle? Lepsze niż niejednego szefa kuchni. Jej gra na klawesynie? Bezbłędna. Malarstwo Jacka? Van Gogh się chowa. Itepe, itede.
Mimo tych wszystkich „ale”, ta książka naprawdę mi się podobała.
Przedziwaczna książka, ale ja kocham wszystko to, co dziwne, aberracyjne, przekraczające pewne granice. „Spóźnieni kochankowie” są taką właśnie historią”. Wharton naprawdę przeniósł mnie do Paryża z roku 1975, a ja czułam się jakbym była dodatkowym lokatorem mieszkania Mirabelle, i obserwowała z bliska jej związek z Jackiem.
Byłoby 4/5, gdyby nie te sceny erotyczne, które wydają mi się dość przerysowane i szczegół, który mnie irytował - każda czynność, której podejmowali się bohaterowie miała efekt idealny. Potrawy przyrządzane przez Mirabelle? Lepsze niż niejednego szefa kuchni. Jej gra na klawesynie? Bezbłędna. Malarstwo Jacka? Van Gogh się chowa. Itepe, itede.
Mimo tych wszystkich „ale”, ta książka naprawdę mi się podobała.
January 2, 2024
Po pierwszej połowie byłam pewna, że będzie to moja nowa książkowa miłość. Niestety sceny "zbliżeń" trochę popsuły całość, na szczęście nie było ich bardzo dużo.
Piękna opowieść o miłości, bliskości. Pokazująca niezwykłą przyjaźń starszej niewidomej kobiety i artysty.
Piękna opowieść o miłości, bliskości. Pokazująca niezwykłą przyjaźń starszej niewidomej kobiety i artysty.
November 3, 2011
Не успях да се отърся от интимността между двамата и да се порадвам на сюжета. 50 годишен мъж и 70 годишна жена - хм, не ми беше приятно да надничам в леглото им!
April 17, 2013
Прекрасна история!
Displaying 1 - 30 of 148 reviews