Доста отдавна не бях посягал към нещо на Краля. Не съм му от най-големите фенове, въпреки че има негови книги, който смятам за велики и за крайъгълни камъни в жанровата литература. Но и също така от доста време се каня да започна поредицата му, за която знам, че вплита в едно почти всичко писано от него - поредицата за Тъмната кула. Сега определено ще трябва да го направя, защото „Трилогията за Гуенди“ се оказа тясно свързана, дори за момента смятам, че е част от тази поредица, но ще го знам със сигурност, едва след като прочета всичките 8 книги.
Книгата ми я подари голямата дъщеря за РД-то ми, като сподели, че веднага я е зачела и помоли, след като я прочета да ѝ я дам. Е, сега отива при нея, това ще е първата ѝ книга на Кинг!
Това трябва да са 3 книги, но въпреки, че всяка си има свой сюжет и свой край, аз не мога да ги възприема като отделни произведения, а ми звучат като отделни части на едно цяло, които добиват пълен смисъл и красота само когато са заедно.
Кутията, която Гуенди получава, е нещо като кутията на Пандора, но за многократна употреба и вълшебната лампа на Аладин или Златната рибка, ама със стаеното зло под лъскавото лустро на желанията. Приказките винаги ни учат, че човек ще си пожелае хубави неща, да, понякога може да са егоистични, но все пак ще са хубави – пари, власт, дворци… Ами ако истинските ни желания, ония най-съкровените, които таим дълбоко в себе си и за който понякога дори не подозираме, а в моментите в които изплуват се срамуваме от тях, защото прекрасно знаем, че ако не го сторим, ако не ги подтиснем, ще се превърнем в нещо много зло, са крайно деструктивни и садистични? Когато видим чаша на ръба на масата какво е първото ни желание – да я дръпнем, или тайно желаем да я бутнем и да видим как се въдворява ентропията? Ако имате бутон с който може да заличите цялата Земя, дали изкушението да го натиснем няма да е прекомерно за един обикновен човек?
Това е история за страсти, които съпътстват човек, от как първата искрица на разума е проблеснала зад високите надочни дъги на някой наш далечен предтеча. За желанията и изкушенията и за цената. И за отговорността
Гуенди получава кутията, за да я съхранява за първи път, когато е на прага на края на детството си и началото на юношеството. Няма много обяснения за кутията, само в общи линии колко е могъща, колко е опасна и какво дарява. Получава я едно обикновено момиче, което се бори с наднорменото си тегло, с подигравките на съучениците си, с успеха в училище. На пръв поглед точно най-неподходящият човек за опазване на сила, която може да заличи света. Някак тази комбинация ми навя асоциации за „Кери“, но тук историята тръгна по съвсем друг път. „Кутията на Гуенди“ е по-скоро приказка с много поуки, ама с острите залъци на чистите житейски уроци, но ми звучеше някак схематично, като план конспект.
Вторият път кутията идва, когато и Гуенди има нужда от нея, но и може да я изкуши жестоко, защото вече залозите, както лични така и на световно ниво, са ужасно високи. „Вълшебното перцето на Гуенди“ ми хареса повече, но беше лична и нямаше размаха, който заслужава кутията, сякаш беше междинна спирка, към големият финал. Имаше за цел да направи Гуенди пълнокръвен образ, който да покаже защо може да устои на изкушението.
„Последната Мисия на Гуенди“ за мен е най-добрата книга от трилогията. Тя е завършена и цялостна, защото само от нея може да се разбере всичко, да разкаже цялата история, дори без да сте чели предните две. Тя големият финал, който заслужава идеята за тази странна кутия и нейният крехък и едновременно с това много силен пазител.