What do you think?
Rate this book
Няма места за сбогуване
Познавам този поет отдавна, затова не се учудих: веднъж посади обецата на своята любима, а от пръстта поникна дръвче, с което живее и до днес; в отражението на очилата му е винаги зелено, там винаги откривам самотата на биологията. Тези стихове могат да ви разискрят.
Васил Балев
Днес е добър ден да прочетеш тази книга. Тя ще те заведе на разходка в свят, който не познаваш. В него живее само един човек. Ти.
Ти, който си самотен понякога. Понякога ти е студено. Понякога си изгубен в плавните извивки на града, на света, на вселената.
Но винаги присъстваш. Точно тук. Точно сега.
В тази книга живее онова твое Аз, което осъзнава всеки миг. И днес е добър ден да я прочетеш.
Защото малко са местата, на които можеш да срещнеш най-важния човек на света.
Себе си.
Елица Мавродинова
Тази книга е:
момчето, което вечно си отива (дали към северния или южния склон на спомена, зависи от личната доза меланхолия), мъжът, който остава да маха тъжно след топлите следи на автобуса, след жената, увлякла всички неща, неотделими като сърце на праскова, защото места за сбогуване няма.
Пригответе спомените си – веднъж преведени през тази книга, ще бъде трудно да се отделят.
Стефан Радев
Васил Балев
Днес е добър ден да прочетеш тази книга. Тя ще те заведе на разходка в свят, който не познаваш. В него живее само един човек. Ти.
Ти, който си самотен понякога. Понякога ти е студено. Понякога си изгубен в плавните извивки на града, на света, на вселената.
Но винаги присъстваш. Точно тук. Точно сега.
В тази книга живее онова твое Аз, което осъзнава всеки миг. И днес е добър ден да я прочетеш.
Защото малко са местата, на които можеш да срещнеш най-важния човек на света.
Себе си.
Елица Мавродинова
Тази книга е:
момчето, което вечно си отива (дали към северния или южния склон на спомена, зависи от личната доза меланхолия), мъжът, който остава да маха тъжно след топлите следи на автобуса, след жената, увлякла всички неща, неотделими като сърце на праскова, защото места за сбогуване няма.
Пригответе спомените си – веднъж преведени през тази книга, ще бъде трудно да се отделят.
Стефан Радев
48 pages, Paperback
First published March 1, 2014
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 7 of 7 reviews
August 20, 2023
***
Станала си от леглото, а сънят
все още ближе тялото ти,
моли да го утешиш.
И гребенът в косите ти пълзи
като стоножка със дълбаеща походка.
Не искам да те доближа -
да не изплаша
възторга на движението покрай теб.
Отворя ли прозореца -
ще те погълне въздухът навън.
Отлагам те по ъглите,
вратите с теб се заковават.
Не чакам никого.
Близо час те изпращам за работа.
Автобусите те изоставят.
Без право вятърът те заговаря.
Подобно мокри хрътки се отърсват облаците. Сняг.
Под свикналото с теб небе
чистачите ще хвърлят сол,
ще хвърлят мрак.
Ще се изгуби нарастващата твоя сянка,
захласнала се,
сякаш е самото ти присъствие,
което ми напомня -
година близо
изпращам те от мен.
Не се явяват автобусите, навярно са разбрали -
животът свършва там, където
спрем да се обичаме.
Станала си от леглото, а сънят
все още ближе тялото ти,
моли да го утешиш.
И гребенът в косите ти пълзи
като стоножка със дълбаеща походка.
Не искам да те доближа -
да не изплаша
възторга на движението покрай теб.
Отворя ли прозореца -
ще те погълне въздухът навън.
Отлагам те по ъглите,
вратите с теб се заковават.
Не чакам никого.
Близо час те изпращам за работа.
Автобусите те изоставят.
Без право вятърът те заговаря.
Подобно мокри хрътки се отърсват облаците. Сняг.
Под свикналото с теб небе
чистачите ще хвърлят сол,
ще хвърлят мрак.
Ще се изгуби нарастващата твоя сянка,
захласнала се,
сякаш е самото ти присъствие,
което ми напомня -
година близо
изпращам те от мен.
Не се явяват автобусите, навярно са разбрали -
животът свършва там, където
спрем да се обичаме.
July 16, 2014
Има всякаква поезия. Има поезия, която те хвърля в дебрите, в океана на мисълта. Има поезия, от която ти става черно и пропадаш в наклонената спирала на спомените. Има поезия, която те кара отново да се усмихнеш по детски и да преоткриеш отдавна забравени спомени, ухаещи на чубрица и топъл хляб. Има ужасно много видове поезия, но в крайна сметка те биха могли да се сведат само до два – добра и лоша. Стихосбирката на Иван Брегов „Няма места за сбогуване” е добра. Наистина добра. От онези, които те карат отново и отново да се връщаш по страниците и да препрочиташ редове, които са оставили дълбока дамга в съзнанието ти, които карат една мрачна лампичка над главата ти да светва, досущ анимационен герой.
„Няма места за сбогуване” е точно това, което казва заглавието – едно дълго сбогуване: с нещо, с някоя любов, с всичко. И с нищо. Или по-точно казано – поетът се сбогува със себе си, за да се преоткрие отново на следващата страница. И така до края. „Няма места за сбогуване” е една меланхолия – чиста, искрена и лежерна. Брегов често прибягва до мажорните тонове, но те някак си звучат приглушено, някак си в хармония. Докато четеш, ставаш Иван Брегов. Аз, ние, всички ставаме Иван Брегов. И в главите ни изплуват точно онези тъжни места, които навяват само сивите спомени на раздялата – автогара, летище, живот!
На моменти споменаването на смъртта сякаш звучи малко пресилено, но след последната страница това усещане се губи, всичко си идва на мястото, или както е в случая – всичко се отдалечава; ръцете се разделят, цветето бива откъснато, шепата пръст е хвърлена към капака на... Но това може би е само при мен, може би само аз съм го усетил по този начин. Сигурен съм, че всеки читател ще открие нещо малко в тази тънка книжка, което да нарече свое и което ще помни, докато изживява своето малко сбогуване с нещо любимо, с нещо значимо.
Тази книга ми припомни отново мисълта на сър Джеймс Матю Бари, бащата на вечното момче Питър Пан: „Никога не казвай довиждане, защото това означава, че заминаваш, а заминаването носи забрава”. Според мен точно това се е опитал да направи поетът, писал е за сбогуването, за да помни и да не забравя. А дали тази книга ще се помни, това вече зависи от всички нас.
Имах една приятелка, която мразеше сбогуванията. Тя не искаше да казва „довиждане” и за нищо на света не можеше да се насили да прошепне думата „сбогом”. Казваше тихо: „Гледай ме как се отдалечавам.” И аз гледах и все още помня.
http://www.litclub.com/library/nbpr/k...
„Няма места за сбогуване” е точно това, което казва заглавието – едно дълго сбогуване: с нещо, с някоя любов, с всичко. И с нищо. Или по-точно казано – поетът се сбогува със себе си, за да се преоткрие отново на следващата страница. И така до края. „Няма места за сбогуване” е една меланхолия – чиста, искрена и лежерна. Брегов често прибягва до мажорните тонове, но те някак си звучат приглушено, някак си в хармония. Докато четеш, ставаш Иван Брегов. Аз, ние, всички ставаме Иван Брегов. И в главите ни изплуват точно онези тъжни места, които навяват само сивите спомени на раздялата – автогара, летище, живот!
На моменти споменаването на смъртта сякаш звучи малко пресилено, но след последната страница това усещане се губи, всичко си идва на мястото, или както е в случая – всичко се отдалечава; ръцете се разделят, цветето бива откъснато, шепата пръст е хвърлена към капака на... Но това може би е само при мен, може би само аз съм го усетил по този начин. Сигурен съм, че всеки читател ще открие нещо малко в тази тънка книжка, което да нарече свое и което ще помни, докато изживява своето малко сбогуване с нещо любимо, с нещо значимо.
Тази книга ми припомни отново мисълта на сър Джеймс Матю Бари, бащата на вечното момче Питър Пан: „Никога не казвай довиждане, защото това означава, че заминаваш, а заминаването носи забрава”. Според мен точно това се е опитал да направи поетът, писал е за сбогуването, за да помни и да не забравя. А дали тази книга ще се помни, това вече зависи от всички нас.
Имах една приятелка, която мразеше сбогуванията. Тя не искаше да казва „довиждане” и за нищо на света не можеше да се насили да прошепне думата „сбогом”. Казваше тихо: „Гледай ме как се отдалечавам.” И аз гледах и все още помня.
http://www.litclub.com/library/nbpr/k...
March 20, 2014
Кой не се сеща за номера с балона и раздялата – държиш балон с хелий, който асоциираш с нещо или с някого, с когото искаш да се разделиш. След това пускаш го пускаш и той отлита, отнесъл със себе си спомена и ти продължаваш на чисто. Струва ми се, че новата стихосбирка на Иван Брегов е балон, пълен с минало, сняг и колебание.
Стихотворенията му са чисти, искрени и самотни. Свързани от образа на момчето, което трябва да си отиде, но остава още няколко минути на прага, за да погледне назад и да запази в себе си красотата на изживяното. А след това да я съживи в нова форма.
Поезията на Иван Брегов е лишена от претенцията на онези, които отчаяно желаят да бъдат поети. Всъщност, тук е точно обратното – независимо дали го иска, или не – той е поет и вратовръзката и сакото трудно ще променят това.
И тъй като за стихосбирка нищо не може да говори по-добре от самото й съдържание, потърсете ,,Няма места за сбогуване’’, книга на метафоричната изящност и на меланхоличната мелодия.Това тук е само демо.
http://izgubenivprehoda.com/?p=887&am...
Стихотворенията му са чисти, искрени и самотни. Свързани от образа на момчето, което трябва да си отиде, но остава още няколко минути на прага, за да погледне назад и да запази в себе си красотата на изживяното. А след това да я съживи в нова форма.
Поезията на Иван Брегов е лишена от претенцията на онези, които отчаяно желаят да бъдат поети. Всъщност, тук е точно обратното – независимо дали го иска, или не – той е поет и вратовръзката и сакото трудно ще променят това.
И тъй като за стихосбирка нищо не може да говори по-добре от самото й съдържание, потърсете ,,Няма места за сбогуване’’, книга на метафоричната изящност и на меланхоличната мелодия.Това тук е само демо.
http://izgubenivprehoda.com/?p=887&am...
March 1, 2026
СЛЕД КРАЯ НА РАБОТНИЯ ДЕН
Сега съм малко уморен,
небрежен, свечерен,
допрял лице в стъклото,
стаен в конденза на прозорците.
Сломен от всичко съвършено,
допивам търпеливо –
правя тялото си поносимо.
Мога да потъна в утехата след грешките,
да скрия истината в разказа на някой филм,
в страниците на любима книга,
но днес не искам да мълча:
аз не умея да живея.
Навън не ми се ходи. Оставам у дома.
Ще съблека тревожната си кожа,
ще опитам да погледна отстрани
другата си половина.
Така звучи:
– Добър вечер, уморен. Седни.
Тук празните столове имат имена,
вечеряй с тях понякога.
Събличай закачалките като жени,
разхвърляй дрехите си сякаш има хора,
и с тях си говори.
Но виждам в огледалото –
избягал е близнакът от лицето ми.
Аз не умея да живея.
Сега съм малко уморен,
небрежен, свечерен,
допрял лице в стъклото,
стаен в конденза на прозорците.
Сломен от всичко съвършено,
допивам търпеливо –
правя тялото си поносимо.
Мога да потъна в утехата след грешките,
да скрия истината в разказа на някой филм,
в страниците на любима книга,
но днес не искам да мълча:
аз не умея да живея.
Навън не ми се ходи. Оставам у дома.
Ще съблека тревожната си кожа,
ще опитам да погледна отстрани
другата си половина.
Така звучи:
– Добър вечер, уморен. Седни.
Тук празните столове имат имена,
вечеряй с тях понякога.
Събличай закачалките като жени,
разхвърляй дрехите си сякаш има хора,
и с тях си говори.
Но виждам в огледалото –
избягал е близнакът от лицето ми.
Аз не умея да живея.
April 29, 2014
винаги съм знаела, че в наказателното право има поезия. симбиозно красиви, топли и сериозни.
чудесни стихове.
Понасяне на времето
излизам от хладните офиси
като избягал от затвора.
има и по-добри места за изтърпяване на живота.
и стъпките ми
разтуптяват стълбите
вратите след мен
престават да бъдат врати
и пътят се блъска във тях.
и надзираващите лампи,
заподозрени в светлина,
се бесят.
изгубвам се в тълпата,
изпълнила площад Славейков.
фонтанът там наподобява гаснещата свещ
върху трапеза без стопани.
но все едно дали съм гост,
поканен привечер след работа.
с пияници и облаци се смесвам,
прераствам в неизвестност. тъжа и аз
с неосветеното лице на мойта столица.
и други просяци като сълзи по скулите ѝ се разхождат.
а някой движи свечерените чиновници
по линиите на трамвая
като пръсти по гриф на китара.
някой явно отмества съдбите им,
този град дирижира.
поглеждам ръцете си -
те са се освободили.
изгубеното време ме хваща за дланта
и иска да го утеша.
но днес
не съм длъжен
днес каквото и да мине през мен
съм свободен
да го понеса.
чудесни стихове.
Понасяне на времето
излизам от хладните офиси
като избягал от затвора.
има и по-добри места за изтърпяване на живота.
и стъпките ми
разтуптяват стълбите
вратите след мен
престават да бъдат врати
и пътят се блъска във тях.
и надзираващите лампи,
заподозрени в светлина,
се бесят.
изгубвам се в тълпата,
изпълнила площад Славейков.
фонтанът там наподобява гаснещата свещ
върху трапеза без стопани.
но все едно дали съм гост,
поканен привечер след работа.
с пияници и облаци се смесвам,
прераствам в неизвестност. тъжа и аз
с неосветеното лице на мойта столица.
и други просяци като сълзи по скулите ѝ се разхождат.
а някой движи свечерените чиновници
по линиите на трамвая
като пръсти по гриф на китара.
някой явно отмества съдбите им,
този град дирижира.
поглеждам ръцете си -
те са се освободили.
изгубеното време ме хваща за дланта
и иска да го утеша.
но днес
не съм длъжен
днес каквото и да мине през мен
съм свободен
да го понеса.
October 23, 2014
Прочетох и пак ще чета стихосбирката "Няма места за сбогуване" на Иван Брегов. Както все си казвам, че не си позволявам да говоря за поезия, защото тя изисква много повече от моето словоблудство, така и не спирам да го правя. То е, защото звездичките не стигат, за да разбере читателят след мен каква е тази книга.
В тази книжка открих от онзи мой любим вид поезия, която ме връща към тихата ми, тъжна същност. Вече имам няколко любими стихотворения и с всеки нов прочит, те стават повече. Тъй като не мога да кажа нищо конкретно за стихосбирката, ще напиша едно от стихотворенията, които ми станаха фаворити. Колебах се между "Лютеница", "Хляб и смърт", "След края на работния ден", "Наследствен револвер", но реших да бъде:
РАЗГОВОР
Събуждам се и ти звъня - да се уверя в теб.
Твоят глас се трупа в мен.
Пада като сняг.
Снегът е мръсен и издирван
от правителството и полицията,
от всички власти, взети заедно.
После и на тях ще позвъня -
да проверят дали ме има.
Те винаги са там нехайно -
между теб и мен
в стените на слушалката.
Сутрин
аз съм безучастен в суматохата от сняг.
Сутрин тренирам,
държа себе си стегнат - да бъда готов,
когато се наложи да отблъсна болката
встрани. Без болка аз съм немислим.
И в болката съм всеотдаен искрено.
Тя позволява ми да бъда
строг. Умерен с теб.
Да не прекалявам с нежността. Това
в депресиите значи смелост,
така необходима, за да спра да пия.
Защото аз не мога повече да пия.
Твоята власт над мен
забранява. Прекалявам. Знам.
Ръцете ти са тъй внезапни,
когато се прицелват в мен -
заек в скок.
Тогава хвърляш чаши, пепелник, обиди,
всичко, което стои върху масата.
Масата е свикнала -
понася нас,
любовта ни,
телата ни, взети заедно...
Не мога повече да пия.
Причината ражда последствията
и не се грижи за тях.
Звъня на правителството, полицията,
спешна помощ,
за да си сигурна -
любовта ти срещу мен
е защитена.
В тази книжка открих от онзи мой любим вид поезия, която ме връща към тихата ми, тъжна същност. Вече имам няколко любими стихотворения и с всеки нов прочит, те стават повече. Тъй като не мога да кажа нищо конкретно за стихосбирката, ще напиша едно от стихотворенията, които ми станаха фаворити. Колебах се между "Лютеница", "Хляб и смърт", "След края на работния ден", "Наследствен револвер", но реших да бъде:
РАЗГОВОР
Събуждам се и ти звъня - да се уверя в теб.
Твоят глас се трупа в мен.
Пада като сняг.
Снегът е мръсен и издирван
от правителството и полицията,
от всички власти, взети заедно.
После и на тях ще позвъня -
да проверят дали ме има.
Те винаги са там нехайно -
между теб и мен
в стените на слушалката.
Сутрин
аз съм безучастен в суматохата от сняг.
Сутрин тренирам,
държа себе си стегнат - да бъда готов,
когато се наложи да отблъсна болката
встрани. Без болка аз съм немислим.
И в болката съм всеотдаен искрено.
Тя позволява ми да бъда
строг. Умерен с теб.
Да не прекалявам с нежността. Това
в депресиите значи смелост,
така необходима, за да спра да пия.
Защото аз не мога повече да пия.
Твоята власт над мен
забранява. Прекалявам. Знам.
Ръцете ти са тъй внезапни,
когато се прицелват в мен -
заек в скок.
Тогава хвърляш чаши, пепелник, обиди,
всичко, което стои върху масата.
Масата е свикнала -
понася нас,
любовта ни,
телата ни, взети заедно...
Не мога повече да пия.
Причината ражда последствията
и не се грижи за тях.
Звъня на правителството, полицията,
спешна помощ,
за да си сигурна -
любовта ти срещу мен
е защитена.
May 18, 2014
Мислите ми са вечен залез, притиснат от натиска на зелената врата, зад която се крия от хората. Прозорецът е пред мен, но съвсем съзнателно спирам светлината. Не искам никой да ме види.
Но това спокойствие е временно. Защото тук ‚,няма места за сбогуване‘‘.
Намирам се на 2000 км от вкъщи. И думите, които изсипвам на скъпия ни език, не са разбирани от никого. В такива моменти, аз се вкопчвам още повече в тях и посягам към поезията....
http://knijno.blogspot.de/2014/04/blo...
Но това спокойствие е временно. Защото тук ‚,няма места за сбогуване‘‘.
Намирам се на 2000 км от вкъщи. И думите, които изсипвам на скъпия ни език, не са разбирани от никого. В такива моменти, аз се вкопчвам още повече в тях и посягам към поезията....
http://knijno.blogspot.de/2014/04/blo...
Displaying 1 - 7 of 7 reviews