Диви разкази

by Nikolai Haitov, Николай Хайтов

„Диви разкази“ e една от най-значимите литературни творби на Николай Хайтов. Записана е в сборник с автентични разкази, описващи бита и нравите на родопчани. Сред разказите от този сборник, придобили най-широка популярност, са "Козият рог", „Мъжки времена“, „Сватба“, „Засукан свят“ и „Дервишово семе“. Някои от включените в сборника разкази са филмирани. Претърпяла множество издания в България и чужбина, „Диви разкази“ е книгата, донесла най-много популярност на Николай Хайтов. Настоящото издание на книгата е петдесето подред.

Genres: Bulgarian Literature, Short Stories, Classics, Fiction, Bulgaria, School, Read For School

192 pages, Hardcover

First published January 1, 1969

About the author

Nikolai Haitov (Bulgarian: Николай Хайтов) was a Bulgarian fiction writer, playwright, patriot and publicist known for his publications and research regarding the life of Bulgarian revolutioner Vasil Levski.

His book Wild Tales was widely translated.

Find out more on Wikipedia.

Reviews

[Kalin · Rating 4 out of 5]

Толкова любим сборник, че когато си подреждахме програмата по литература, той ни стана едно от основните четива. (В Колежите на обединения свят 1) всеки задължително учи родния си език; 2) сам избира кои творби да обсъжда. Някакви сладури след нас даже включили „Пълноземие“ на Ники Теллалов. :D) Помня, че на един устен изпит нищихме „Дърво без корен“ и „Дърво за огън“.

А тия две дървета ми припомнят и друго: че Николай Хайтов е от родните автори, които първи обръщат внимание на животворната връзка между човек и природа. (Редом с Антон Дончев, във „Време разделно“.) И ми се иска, ако пак правим антология като „Зелени разкази (ама _наистина_)“, да включим и негов текст вътре...

Впрочем: скоро имаше протест за българската гора. В такива моменти духът на Хайтов крачи с нас.

[Emiliya Bozhilova · Rating 5 out of 5]

“🌳 Ама нали ти казах: едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто — да го направиш.”

“➕Инженерче! Дай му цифри: двете всякога са две… Нулата — нула! Всичко друго — вятър и мъгла.”

“⌛️ Едно саатче бягане — животче връщане! И все не можеш да се върнеш, откъдето си тръгнал.”

“🎨 Стари майстори хората прекрачваха и при мене идваха, ако че имаше тогава майстори в тоя край повече над сто и двайсет!
Сто и двайсет, ала никой не беше яздил бесна каца в Хамбардере и не беше стригал ходжа.”

[Ivan Bogdanov · Rating 4 out of 5]

Снощи я отворих уж за малко. Само да си препрочета "Мъжки времена". За това, че навремето сватбите не ставали с кандарми. После прочетох набързо "Когато светът си събуваше потурите"... И после се почна. Малка книжка е, разкази, може би едни от най-добрите от края на миналия век. Чел съм всички версии откъде са откраднати. И от кого. Говорил съм с много хора. Това не е важно, важно е, че разказите ги има и всеки път ме разковават при четенето им.
Защото "орлици се ловят с живо месо, не с мърша"!

[Etta · Rating 5 out of 5]

Абсолютен фаворит от новата българска литература. Макар славата на Хайтов да е доста противоречива, всичко остава на заден план, щом вземеш в ръце "Диви разкази". И нямам предвид само "Козият рог", изобщо даже... Автентичната атмосфера, ярките характери, изказът и живото пресъздаване на родопския свят в началото на миналия век са неизчерпаем извор на задоволство. Класика.

[Петър Стойков · Rating 5 out of 5]

Смятам, няма смисъл да раздувам за богатството на езика и майсторското му използване, както и за вечните теми в тия разкази.

[Antonio Pavlovski · Rating 5 out of 5]

Книгава ја пречитував после повеќе од дваесетина години и многу се израдував што се сеќавам на голем дел од расказите. Хероите се обични селани од регионот на Родопите, некогаш итри, некогаш будалести. Раскажувањето е леко, приемливо и мајсторски изведено. Навистина сите раскази се убави, но мене најдраг (и на првото, и на второто читање) ми беше „Испит“.
Едвај чекам да прочитам уште некое дело на Хајтов.

[Wayv · Rating 4 out of 5]

Най-доброто четиво за периоди на селско "заточение" - хем има кого да питаш за непознатите думи.
Епични историйки има - и красиви, и свирепи - и всички разказани тъй, че да им повярваш, да им се надивиш..
Трябва да се махне от списъка със задължителни четива и да се чете по желание, с хъс и най-важно - надалеч от цивилизацията, за предпочитане на непознато място нейде на юг от Балкана.

[Александър Стоянов · Rating 5 out of 5]

Хайтов продължава от там, до където спира Чудомир, за да ни предложи продължението на светогледа на българина. За мен Дивите разкази са част от народният ни епос, разкривайки душата на българина в нейния най-чист и първичен образ.

[Peter Tsrunchev · Rating 4 out of 5]

Интересен поглед върху бита на българина от близкото минало. Разказите са забавни, но често цинични. Най-известните "мъжки времена" и "дермишово семе" са може би най-странни и неудобни за модерния европеец (дори бих казал, че по-дкоро не ми харесаха) - трудно е за вярване, че толкова скоро булки наистина са се "крали", и то доста грубо.

[Jacqueline · Rating 5 out of 5]

— Много неправди, а една Мария! Затуй не се е оп­равил тоя свят!

Много емоция и хумор, интересни и многопластови личности*, прекрасен език - тези разкази са абсолютно съкровище!

*#notetoself Героите му са винаги с някаква страст, която е подчинила цялото им жизнено поведение, всичките им постъпки. Те носят нещо отвътре си и са упорити в своето правдолюбие. Може да са пълни „фукари“, както би казал Хайтов, но си позволяват да се подиграват с подтисниците и грабителите, дръзко да им се надсмиват и да ги изобличават. Те не се поддават на някакви калъпи, на обезличаваща унификация. Искат да бъдат хора с чиста съвест, неомърсени от лъжа — колкото и скъпо да им струва това. Тях ги вълнува един въпрос: ще стане ли човекът по-човек, или ще си остане такъв, какъвто е бил от памтивека. Обикновено те разказват за най-силното си преживяване, най-острия спомен — за нещо, което е равно на цял човешки живот. То може да бъде една голяма любов — драматична или трагична, една привързаност или едно наказание за малодушие и страх, за един непоправим пропуск, който тежи до смъртта. Един живот — една голяма мъдрост, един стегнат възел, който и времето не може да разплете. Понякога у героя се прокрадва носталгия по старото време, но тя е носталгия по младостта, по онези „мъжки времена“. От интонацията на разказвача израстват хора умъдрени от заплетения живот, патили и препатили, минали през много салхани, тепани от много тепавици. Те са хора с мъдрост и прямота — мъжествена прямота, с ясно мислене и твърди нравствени категории.
(Иван Цветков)

***
Разнесла се мълва, че дяволите са се съюзили с раи­те.

***
Вземал си някой турчин да се заяж­да и криво да поглежда, казвали му да си върви по пътя, за да не види «кози рог».

***
Това била едра, парлива, скоклива новина. Да се задържи такава новина в тайна било невъзможно.

***
В такова време ти се ще да имаш две сърца — едно за чест, друго за мерак, а то, опустялото — едно: разсечи го, разкъсай го — пак едно!

Хвърлих го на чест (...)

***
(...) ала тия работи не стават тъй: едно е да ти се иска, друго е — да можеш, а пък трето и четвърто да го направиш.

***
Много жени съм влачил, ама тая, агов, се окачи на сърцето ми, ербап жена, където и да я побараш — жена и артисва!

***
Мир, ала за какво ти е мир! Аз на два пъти влизах във война: в първата — фронтално, а във втората — като дивизионен обоз, и да ти кажа, от войната не умрях, нито се уплаших, но мога да ти кажа, че от мир човек може преспокойно да умре.

И ще ти кажа как: слагаш човека в апартамент, оставяш го без работа, храниш го с майонеза, говориш му от дъжд на вятър и той е свършен!

***
Тази е малката бургия, но има и голяма. Като те завърти веднаж, ей такива дупки ти отваря в душата! Тя започва да ме гложде през нощта, около два часа, когато започвам да се питам защо напуснах аз дома си в село, та съм се свил в тоя златен кафез? Защо? Но кажа ли му на сина, той едно си знае: „Какво ще правиш ти в село сам-самичък?“. Как да му кажеш, че у дома в село, аз съм на Света в средата. Черешки в градината… Тикви, лучец, туй-онуй. Едно бълбука, друго шумоли, трето поблява — ярета имах, преди да дойда, две белобарзи, дяволи!

***
цъфнали ония детелини, нашарени с мак, зачервили се ония ми ти череши, бръмнали ония благи миризми, та събрали всичко в гората, дето е крилато, мед да пие!

***
— Естествено е да се пенсионираш и да не те закача никой — казва ми Киро. — Да си почиваш.

— Не е естествено живият човек да го не закачат за нищо. Има ли в природата пенсионирана лисица? Няма! Няма и да има. Чул ли си да има пенсионирани орли? Да насядат край гнездото, а младите да им подават в устата мишки? Орелът, сине, хвърчи, докато изпусне последния си дъх и тогава пада на земята.

***
Туй е — казвам, — сине, истината: да умираш, както си хвърчиш!“ А ти си ме затворил тука като в кафез!

***
Само че с Кира да приказвам, все едно е да говоря на хладилника. Не че е лошо момчето ми — здраво е, работно е и честно, ама, да речеш, не се е мътило в майчин корем, а във варел, та не мирише на човешко мляко, а на бензин! Няма, значи, за какво да си говорим.

***
Дърветата, Кирчо, се пресаждат и пренасят, докато са млади. Ти ме доведе в града, насади ме, дето се вика, на стари години, ала коренче си нямам, сине! Корена ми е в село, та отивам да си го намеря, инак ще завехна, ще изсъхна и ще влезна в гроба с отворени очи. Прощавай, сине, и не ме търси!

***
Имаше и друго: козите напоследък стават ценни за българската филмова индустрия. След като в няколко филма показаха успешно кози стада, режисьорите започват все по-често да ги използват. Самите кози се държат пред камерата много естествено — тичат по скалите като дяволи, издалече се засилват, блъскат се една о друга с рога, игриво се изправят на предни копитца, сякаш усещат умилителното въздействие на своето присъствие. Накратко, изявяват се като обиграни актьори-каскадьори, затова може би и филмите с кози получиха признанието на критиката, а и международни награди.

***
На мене бяха вадили нож Бурунсуза от Карамушица и Крив Салих. Призна ми сетне Кривото. „Ако се беше — кай — обърнал да бягаш, нанизал та бях с ножа, че от трийсет крачки мога — вика — чамова талпа да пробия! Ала ти — казва — не се уплаши и това те спаси.“

***
(...) слава богу, всичко мина замина и остана само едно — петлите. Петелът е за мене господ. Затова ги държа по десет и не давам никой да ги пипне. Чини ми се, че ако няма петли да кукуригат и тъмнината да изринат — няма да дойде зазоряването никога! Много пъти са ме питали комшиите:

— За какво са ти петли?

— Зарад песните. Хубаво кукуригат. Не разбирате ли какво сладко нещо е петлювото кукуригане? Славеят не прави пет пари!

— Че какво пък хубаво има в кукуригането на петлите? — чудят се комшиите.

— Духал ли ви е в очите на вас умрял помак? Не ви е духал! Вървете — казвам — да ви духне в Каракуз, а че тогава се върнете да си приказваме за петлювото кукуригане. Защото, за да може една работа да се разбере, трябва да си я видял и отпред, ама и отзад!
(...) Такава е, значи, работата с моите петли, господ да ги наспори и множи! Пейнат ли петлите и започнат ли да ринат тъмнината — млъкват бухали и кукумявки, думата се дава на певците. Каже ли се „кукуригу“ — няма страшно: слънцето ще се покаже сто на сто, ден ще има, свят ще има, а няма по-хубаво от дните, няма — да ти кажа — нищо по-приятно от Света!

***
Гората беше тогава рунтава, гъста и дебела, гора-джендем!

***
В живота това ми е било най-криво, без да ми дойде на ума, че късметът ми в това криво се е скрил.

***
Ако си нямал петстотин лири, мога да ти кажа какво е да ги имаш. Друго стъпваш, инак се кашляш — дълго и дебело, а докато ти се кашляш, другите те слушат и мълчат. Кашлянето става дълго, крачката ти става дълга, та не ти се иска да ходиш, ами все да прекрачваш: и хората, и хайваните, и къщите, и баирчините биля. Такова нещо са петстотин лири… И главното е, че всяка парица отваря ищах за две. Имаш ли петстотин, искат ти се хилядо!

***
Жалят ни хората: каква беда, каква беля! Чувам ги да си приказват: „Остарял е, казват, Милю и кантарът му не лови. Затова се е ухилил. Господ да пази!“ Аз чаткам броениците и не давам пет пари, че ми е ясно: мътната вода рано или късно ще спре. Рано или късно пак ще дойде бистра!

А тя дойде не от един, а от три чучура цели.

***
Ха сега върви да ми кажеш кое е за лошо и кое — за добро! Аз това му и казвам на моя Ангелачка: „Светът е, казвам, сине, много засукан и заплетен, за да познаеш ти кое е за хубаво и кое — за лошо.“

***
Сърцето ми заигра, като ми донесе стара Пехливанка тоз хабер, и ми се дощя небето да е камбана (...) докато прогърми над гори и планини нейното, хубавото име!

***
Край махалата се зазори. Тогава видях Хатте за първи път отблизо: имаше бели зъби — равни, а устата, като че ги беше хранила и поила с къпини — чисти, пресни, не посмях да ги допра…

***
Мижу се врътна, взе камата, пусна ми я в джоба и ми каза:

— Орлиците, Хасанчо, се ловят с живо месо, не с мърша! Хайде — вика — махвай се оттука!

Отидох и се не върнах. Селих се, преселвах се, в Турция ходих и се връщах, жених се два-три пъти, ала тия думи на мижа Селима не забравих: „Орлиците се ловят с живо месо, а не с мърша!“

Едно саатче бягане — животче връщане! И все не можеш да се върнеш, откъдето си тръгнал.

***
Всеки петък — такъв бе адетът в село — нашите колибари се събираха на „джумая“. Попее ходжата, помолят се на аллах, сетне — съберат се под старата върба на лаф. Вареше се кафе, продаваха се шекерчета, леблебии, ставаше нещо си като пазар. (...) Немаше тогава кино-мино, мереха са кефовете на кафе: едно кафе — кеф! Две кафета — курназлък! Три кафета — агалък! Ала за три кафета требваше или да си имамин, или хаджия, или да си Метю.

***
Изгуби се Метю, а след него — малко по малко — и гората. Палиха я, грабиха я, секоха я, бичиха я, пасоха я, дъвчиха я дърво по дърво, парче по парче, докато най-сетне са прозъбиха тия, голите баири, дето ги видиш… Само най-горе в стръмното, под скалите, остана едно крайче незаклано и там в тъмни нощи може да се чуе оня глас: „Е-е-ей, хора-а-а, не кърдисвайте гората, лошо ще ви стигне!“

Метю ли вика? Дух ли вика — не е работа на аго ти Хасана Мешов, ала вика-а! Тъмно ли е, тихо ли е, вика:

— Е-е-ей, хора, не кърдисвайте гората, лошо ще ви стигне!

***
— Остави ги тези работи — вика ми жената. — Нека да говорим занапред!

— За какво?

— За каквото ти е интересно.

— Ами да приказваме тогава за машините! Какво ще стане с хората, като започнат машините да вършат работата им? Човекът в труда се е развил и е станал човек, а машината, която изработва той, го замества не само във физическия, но и в умствения труд. Ако не всички хора — болшинството… Какво ще правят хората без труд? Как ще се развиват те без него?

Ще стане ли човек по̀ човек?

***
На тоя въпрос сме се спрели сега засега с бабата. Аз дълго не мога да приказвам, затова си почиваме и започваме отново. Тя, хитрушата, знае ми нрава и затова ми се явява винаги в опозиция. И понеже аз си служа понякога с цитати от Луначарски и от Ленин, за да бъде и тя във форма — започна и тя справки да прави, в библиотеката ходи, чете „Работническо дело“, „Наука и техника“, слага очила над очила и се въоръжава с контрацитати, за да поддържа спора на висота. Само и само да ми отвлече вниманието от фамилиарните и личните ми дертове, да продължи дишането ми още с някой месец или година…

Милата ми баба! Ако още заслужава да се живее заради някого и нещо, то е, за да се възхищавам на нейната красота! Жалко, че тя е от старото поколение, а инак щеше да е чудесен аргумент за очовечаването на човека!

Благодарение на нейните грижи и на овчето кисело мляко, дето прави нашият съсед, кръвното ми налягане, изглежда, спадна. Пак се чува локомотивната свирка, само че не тъй силно, като да е пред вратата, а е гарирал, изглежда, зад баира и чака да си довършим спора с моята баба: как ще се развива човекът далече от природата?

***
Тогава разбрах, че в човека имало най-различни кривини, но една от тия кривини — кривина ли, правина ли да я кажа — има я комай у всички: да бъдат страшни, да сепнат другите с нещо, да ги подплашат! Благодарение на туй клиентелата ми се разви.

***
Сетни сили дето имах, криво-ляво ги събрах, възседнах я и се понесох върху тая бесна каца, на това отгоре и без гащи.

Гракнаха сто гърла: „Аферим!�� и „Ашколсун!“ и тогава чак видях, че по двата бряга на реката сума свят се е събрал. Едно ме тровеше, докато стисках с краката разигралата се каца: дали обръчите ще остискат? Дали няма да се скъсат баш когато е най-страшното? „Чумберчета мили, баюви — замолих се, — дръжте се, баювите, и ма спасявайте!… Дръжте се и ма спасявайте!“

***
— Ами недей тогава се блъска! — съветва ме той. — Твоите пътеки, както чувам, си ги правил все по най-непроходимите и стръмните места.

— В равното защо ми е пътека? В равното има си чалъм за ходене и без пътека. Пътеката е ценна — казвам — горе в балкана, в стръмното!

— А кой върви по тия стръмнини?

Пита ме, значи, той, отговарям му аз и като разбирам, че сърбежа му и на него са пътеките, започвам надълго и нашироко да разправям, че за всяка пътека си има хора. Едни по любов, други — за дренки… ходят.

***
— Разправи ми — казва началникът — какви пътеки има? Криви, прави? Хубави, лоши? — Интересува се човекът.

— Не сте прав, казвам, другарю началник, лоши пътеки — казвам — няма! Пътче ли е, то води за някъде, значи не е лошо. А кое къде води, то е пък друго.

***
— Значи, главното за тебе — казва началникът — е хубостта, ако те правилно разбирам?

— Точно — казвам — е така, другарю началник! Хубост ако няма — тоя свят за какво ти е!

***

[Диляна Георгиева · Rating 4 out of 5]

Само Родопите могат да родят писател като Хайтов.
Спомням си как ги четях вечер в леглото, когато гостувах на сестра си, и само отлагах заспиването. Как ревах за Дервишовото семе в осми клас. Сещам се за коча, който се оказа достоен учител по любов на всеки мъж. И кой е дивакът тогава? Диви в необузданата жестокост в едни други време по едни съвсем реални места. И в едно планинско поле сякаш още можеш да чуеш ехото на тези разкази...

[Стоянка · Rating 5 out of 5]

Великолепна книга с няколко любими истории в нея - Сватба, Изпит, Дервишово семе.

[Willothewisp9 . · Rating 5 out of 5]

(...) ала тия работи не стават тъй: едно е да ти се иска, друго е — да можеш, а пък трето и четвърто - да го направиш.

[Gergana · Rating 5 out of 5]

Невероятен писател, страхотни разкази!

[Snejina · Rating 5 out of 5]

Има един особен вид книги, дето докато ги четеш и дотолкова силно ти въздействат, сякаш си вътре, сякаш живееш в онова време, и всичко ти е познато и мило...без да си го преживявал... За пореден път си препрочитам "Диви разкази", и забелязвам, че с изминатите години това усещане никак не избледнява, ами даже напротив... "Мъжки времена", "Козият рог", " Дервишово семе ", прекрасните филми направени по тях... днес прибавям още един любим разказ и това е "Мерак", за коча, който е достоен учител по любовни отношения... Незабравима за мен книга...

[Dimitar Dimitrov · Rating 5 out of 5]

Налегнаха ме мисли по изгубеното минало... Когато чета разкази за миналото от чужди автори, е увлекателно и интересно, но все пак остава някак абстрактно, докато разказите на Хайтов сякаш могат да се помиришат, вкусят и преживеят, сякаш напомнят за времето прекарано с баба и дядо на село, за спомените по отминалото детство, дават светлина за това какво е било детството преди нашето и преди това на нашите родители...

[Plamena Nalbantova · Rating 5 out of 5]

A collection of amazing short stories inspired by the way Bulgarians think and act. Tales of Love, Betrayal, Friendship, Corruption...All them are perfectly valid for today. Incredible !!! A must read !

[Kristiyan Lichev · Rating 1 out of 5]

The bottom line when it comes to literature. An ode to the mediocrity of 20th century bulgarian writers. This book being dubbed a 'classic' is a deeply saddening yet irrevirsible event. You should read it and try to find something good about it

[Hristina Ivanova-Petrova · Rating 5 out of 5]

Един от любимите ми сборници с разкази в детството.Препрочитала съм го много пъти и помня,че ми харесваше страшно много.

[Niki Dobreva · Rating 5 out of 5]

В такова време ти се ще да и имаш две сърца -едно за чест друго за мерак, а то опустялото разсечи го разкъсай го пак едно.
Любима книга

[Pyrx · Rating 5 out of 5]

Невероятни разкази!
Препрочитането беше много приятно! Много са разнообразни, и при все това имат общо звучене. Това, колко са филмирани и са правени тетрални постановки по тях, е показателно. За някои и не знаех, сега от другите читатели видях. Обикновено филм се прави от цял роман, а не от разказ, това значи, че няма една излишна дума. Името на автора не мога да го споменавам. За ново издание има нужда все пак от бележки под черта, защото много стари думи, термини и турцизми сме ги забравили, като за сметка на това сме научили нови /чужди/ за тези 50 години. И аз не знаех какво значи чан, харман и др., но се оправям по смисъл.
За предишните 50 години пък по тези земи властта се е променила Османска /до Балканската война/ до НРБ. "Дърво без корен" например си е съвременен разказ, и също е филмиран.
За броени поколения, особено ако са по-дълги /родовата памет е важно нещо/, се сменят няколко епохи. Подходящ разказ пък за илюстрация е "Когато светът си събуваше потурите".

Ето пък един цитат в контeкста на "Засукан свят":
"Оттогава наемам се да позная женско от мъжко, яре от агне, мършаво от тлъсто, но кое е за лошо и кое за добро — това не мога. Нито се хващам, нито се наемам."

[Daniel Dimitrov · Rating 5 out of 5]

Много ми е трудно да напиша коментар към тази книга, първата на Хайтов, с която се срещам. Най-вече защото е толкова добра, героите са изкусно описани с доброто и с лошото си, говорът е уникален родопски напев, сюжетите са достатъчно напрегнати, за да те приковат към страниците (предполагам една от причините толкова негови произведения да са бъдат филмирани). А личността на самият автор изглежда напълно контрастира с героите, които изгражда. На мен поне ми е много трудно да отделя творбата от автора. Реално, това, което ме отблъска от Хайтов най-силно са многобройните обвинения в плагиатство, които така и не намират разрешение или достатъчно надеждно опровержение. Сякаш Хайтов се превръща в негативният образ на тъпотата на властта – нещо, което се долавия в почти всеки от разказите му.

Разкази, както всички знаят, се пишат трудно. На малко писатели се отдава разгръщането на смислен сюжет в рамкита на няколко страници. В това отношение за мен разказите от сборника са блестящи. Любими са ми „Дервишово семе“ и „Изпит“.

[Димитър Тодоров · Rating 4 out of 5]

Парадоксът Николай Хайтов! За да се наслади половин век по-късно на недочетената класика за Родопите и родопчани от турско време до комунистическо, човек трябва да се абстрахира от всичко друго, което е чувал за него, всичко друго, каквото е чел от него (примерно пътеписи) и най-вече – всичко, което е видял и чул от самия него по телевизията. И … точно обратното за христоматийните филми по дивите разкази. Филип Трифонов на бъчвинг в бели води в „Изпит“, Катя Паскалева на фехтовка в „Козият рог“ и Константин Коцев на душевен стриптийз в „Гола съвест“ буквално са оживели от страниците. Моят любимец обаче си остава Али Ибрям, който и като подгонен и приклещен звяр нарежда хармоничния ред на песента на чановете. А и на собствената си лебедова песен за легналата болна Руфинка.

[Reader · Rating 5 out of 5]

Разказите на Хайтов са красиви. Прости, но необикновени или обикновени, но в никакъв случай прости. Всяка дума попада в отредения за нея калъп и сякаш тези разкази кънтят с някаква вселенска истина, така прекрасно написани и без нито една излишна дума. Всичко е с мярка и в съвършено количество.

Наситени с много смисъл, общочовешки и в съзвучие с природните закони, но никак не натежават. Като пролетен танц на черешови цветчета - красиви и ефирни, но и натоварени с много мъдрост и непоклатими като дюли. Има много любов и страдание и пътеки към човешката душа, които изглеждат открити пред Хайтов. Благодаря за открехнатите врати към времето и живота на героите и за гениалността в простотата на изказа.

[Ben Kerani · Rating 1 out of 5]

Haitov's "Wild Tales" is a collection that, while vividly capturing the essence of a specific cultural and historical context, ultimately falls short due to its overtly sexist and conservative undertones and preachy narrative style that glorifies a backward, patriarchal world. Every narrator is a man, living in a society ruled by violence, honor, and outdated traditions. Women are mere props, serving only to stir men's passions and provide a stage for male bravado.

Shockingly, the translator's introduction celebrates this sexism, framing the male-dominated narratives as a proud reflection of cultural values.

"Wild Tales" isn't just a product of its time; it endorses oppressive values that feel more alienating than enlightening. It's a relic better left in the past.

[Raya Dimitrova · Rating 5 out of 5]

Невероятен! Всеки един разказ толкова силен! Как е възможно?
Наистина всеки разказ успя да ме докосне и да ме развълнува, а някои дори и да ме разтърсят. Всяка следваща история успешмно ми напомни за красотата на живота и в неволите, за неведомите пътища на сърцето и вътрешните сили, които ни движат и на които дължим званието си "човек".

Мъжки времена. Отминаващи времена към днешна (доста феминистично настроена) дата (особено в Швеция поне, де :D). Което ги прави още по-пленителни и впечатляващи съзнанието. Ех, тия диви мъжки едновремешни преживелици. Колко колорит, колко хъс, колко чест, колко девитини и дерзания на сърцето. И колко чиста проба човечност.

[Katerina · Rating 5 out of 5]

Определено е една от книгите, които препрочитам и ще препрочитам. Защото е на лавицата ми "непреходни". В такава дълбочина влиза Хайтов, докато описва героите си, че те кара да ги приемеш много близо, присърце.
Препрочитането на книгата съвпадна с гледането на моноспектакъла на Мариус Куркиснки "Черното пиле". Много силно се получи, някак доста инстинско и тъжно. Препоръчвам с две ръце и двете.

[Anna · Rating 5 out of 5]

Не исках да свършва тази книга. Написана толкова увлекателно, а историите са уникални. Изказа ми е познат от разговорите, които съм слушала на село, но тук имаше моменти в които непознатите думи бяха малко повече, като например:
"Хвърли доламата, метна джупкен, нарами едно адамбойлия шишане, върза на ногите бели навои и да ти кажа, спре да куца".
Историите са едновременно тъжни и забавни. Научих и нови (стари) лафове.
Прочетете я!

[Невсе Николаева Люманкова · Rating 5 out of 5]

6. "Предлагам да се организира един курс в салона на читалището за квалификация на мъжете... Ще докараме коча да видят обноски..." - из "Диви разкази"
7. "В такова време ти се ще да имаш две сърца — едно за чест, друго за мерак, — а то, опустялото — едно: разсечи го, разкъсай го — пак едно!" - из "Мъжки времена"

[Maria · Rating 5 out of 5]

Не знам откъде е откраднал разказите, но се радвам, че ги има и че ги чета! Мъжки времена, Мерак, Ибрям-Али, Козият рог, Катерин, Дервишово семе.. и още и още. Родопският бит оживява. Другите разкажи са ми малко комунистически. Честно казано тях може и сам да си ги е писал, но шедьоврите се открояват. Пак и пак, и пак ще ги препрочета.