Защо все no-често се чуват тревожни предупреждения за опасността от екологична катастрофа? Нали милиони години сме се развивали в хармония с природата. Нали мисията на човека е да твори, а не да руши. Защо създаваме нови блага и ценности, а унищожаваме родния си дом — планетата Земя? Ще запазим ли за идните поколения ухаещия цвят на розата, наречена цивилизация, или ще им оставим само бодлите й? Това са въпроси, които вълнуват всеки от нас. В книгата те са свързани с отговорността на човечеството. Написана с огромен публицистичен заряд, тя буди размисъл и тревога за жизненоважни проблеми — за настоящето и бъдещето на нашата планета.
Nikolai Haitov (Bulgarian: Николай Хайтов) was a Bulgarian fiction writer, playwright, patriot and publicist known for his publications and research regarding the life of Bulgarian revolutioner Vasil Levski.
Уникално четиво дявол го взел дори не подозирах, че Хайтов има такова четиво и , че е така информиран за бъдещите години. Горещо препоръчвам особено на младите читатели да отделят 2-3 часа от свободното си време и да надникнат дълбоко в думите му!!!
"Много повече шансове имат да бъдат щастливи онези, които могат да изпитват духовни, естетически и творчески наслади, защото те не само че са най-силните, но са и най-безопасните и "здравословните".
В тази си книга-есе Хайтов ни напомня - на моменти доста директно и парливо; с жар - какво значи да бъдеш човек.
Изхождайки от изконните връзки на човека с природата, книгата е пламенен апел за връщане към действителността, отрезвяване и проглеждане към реалността на индустриалния и пост-индустриалния свят, и изродяващата сила, която той има върху хората. Дистанцираността и отчуждението на цивилизацията от природата въпреки нуждата й от нея продиктуват това така "зелено" есе на Хайтов, като че ли писано на един дъх, вследствие на спонтанен импулс или творчески гняв.
Единственото, което дърпа есето надолу е отчасти остарялата информация, с която авторът борави в някои от научно-ориентираните глави. Това, което компенисира достатъчно обаче е фокуса на някои глави към България и нашата природа. Глави, които са едновременно информативни за състоянието на отедлни райони в страната, така и за отминали събития - даващи страхотна перспектива за настоящето 40 години по-късно - така и отново отрезвяващи, но с вече много по-близък характер а именно за нашата собтсвена реалност.
Очевидното - особено към края - възхваляване на социализма е далеч от това да предизвика каквито и да било нервни или отблъскващи реакции у читателя, а напротив, успява да повика нежна усмивка. Поне в този читател.