Дивата природа

by Белослава Димитрова

Тя пише опасно, нелирично, афористично – като Константин Павлов. Плътните, но вторични описания на животни в новата ѝ книга създават усещането за космическа дълбочина на погледа и показват човека като един сред многото животински видове. (Това наричаме постхуманизъм.) Животът е нелеп, живото е чудовищно... И самият човек си отива бавно, заедно с падащата косо кървава битийна светлина на залеза.
Вземи и чети!
Ани Илков

В новата книга на Белослава Димитрова „Дивата природа“ е безмилостна, даже зловеща в почти пълното отсъствие на човешкото. Светът съществува само заради своето възпроизвеждане, началото на живота е край на чудото, всички опити за близост са обречени, а провалът на човека е неминуем. „Няма защита/ няма такава“. И все пак – шизофренията на оцеляването - сърцата бият, кръв и слуз текат, водата пречиства, слънцето изпарява, хищническо правене на любов, поглед нагоре, отвъд земята, където може би всичко ще се повтори. И пак. Спомнете си филма „Ел Дорадо“ на Карлос Саура, пътуването без край, с неясна цел, с ръждясващи оръжия, малария, влага и гниене, джунглата, която поглъща без следа… Това пътуване-търсене из „Дивата природа“ крие опасности, Белослава. Затова – смелост! Светът предстои.
Силвия Чолева

Genres: Poetry, Bulgarian Literature

88 pages, Paperback

First published March 31, 2014

Reviews

[Misho Todorov · Rating 4 out of 5]

Стиховете в тази книга истински ме удивиха. Няма да забравя колко бързо ги прочетох, и после колко дълго разсъждавах върху тях. Опитвах се да разбера какво друго има при тях освен озадачаващата им странност, в какво точно се крие въздействието им. Почти всяко стихотворение в „Дивата природа“ тръгвайки е еднопланово – монотонно е и не се развива, това си казах накрая. С образа, с който започва, с него свършва. Това звучи монотонно като поетичен ритъм, а като понятие по много особен начин подсказва идеята на стиха, по елегантен начин я подсказва, не я алармира, а аз тръгвам с презумцията, че самото стихотворение като поетическа форма трябва да има смисъл. Вярно, като поетична форма малко монотонно звучи всяко едно стихотворение, взето поотделно, в тази книга. На мен ми се искаше да се разгърне като калейдоскопичен образ, но то си оставаше свито като в черупка в себе си. И наистина човек трябва да е запален по поезията, за да разбере, че във всяка черупка има бисер. Идеята е това, което проблясва като бисер, обаче не всеки ще я види. Ако е по-разтеглива идеята на всяко стихотворение, ако е малко по-открита, по-пропусклива дрехата на стихотворението ще е много по-добре и за обвивката на бисера, който е самото понятие, самата идеята. Понятието сега е завоалирано чрез тези думи, прекалено свито, прекалено скрито. Толкова са приближени двете черупки на мидата, толкова е прилепнал образа в стихотворението, че в повечето случаи не можеш да разбереш какво проблясва между тези черупки.

[Мартин Христов · Rating 3 out of 5]

Много лаконично и напълно субективно е мнението ми, тъй като, всеизвестно е, поезията се възприема с извънапаратни сетива. А кандидат-студентските теми върху поезията на българските класици са стари и изтъркани колкото рутината на самите кандидат-студентски изпити.

Скоро след бомбастичната поява на първата поетична книга на Белослава, с която поетесата и радиожурналист (или обратното) у едни среди предизвика синдрома на изчервяването, у други – аплодиране и нескрито възхищение, ето го и втория ѝ поетичен опит. Представителка на така нар. (пост)модерна поезия, авторката рядко ползва препинателни знаци и главни букви, оставяйки на въображението на читателя сглобяването на пъзела от стихове, които увличат, забавят ход, после рязко дръпват напред, следва буксуване, и все така, превключвайки неуморно скоростта, стигаме до сякаш търсения финал.

Концептуална стихосбирка, с няколко много силни опуса, и с някои странни или не дотам удовлетворяващи ги продължения. Ако сте почитатели на Виан, Аполинер, дори Йонеско, защо не и американската поетическа постгенерация, ще откриете немалко допирни точки.

За мен обаче втората е по-слаба от свръхновото избухване на първата, някак по-улегнала, по-премислена, по-глобално ориентирана, но и по-малко спонтанна. Любопитен съм за третото продължение на историята на Дивата природа.

[Tsveta · Rating 5 out of 5]

Уникална. Не мога да я сравня с никаква друга поезия, която съм чела.

[Александър Христов · Rating 5 out of 5]

Преодоляването на човешкото в книгата „Дивата Природа” на Белослава Димитрова *


Белослава Димитрова издаде своята втора стихосбирка „Дивата Природа” на издателство „Deja Book”. Първата ѝ книга носи заглавието „Начало и Край” (Университетско издателство „Св. Климент Охридски” 2012 г.) и е част от поредицата „Нова поезия и проза”. Ако първата стихосбирка беше заявка за появата на нов и нестандартен поетически глас, то втората е ясно потвърждение за неговото наличие.
С втората книга всякакви съмнения около качеството на поетическия стил на Димитрова би следвало да отпаднат. Тя е поет на оголената фраза, на думата–шамар, на отказа от свенливост и най-вече автор, който не намира за нужно да се вживява в ролята на поета–ерудит, който умело жонглира с парче от литературата и културата. „Дивата природа” не се интересува от паразитните образувания върху човешкото, не се интересува от културата или цивилизацията и изобщо от всички изменения, които homo sapiens се е опитал да наложи върху природата, разбирана в качеството ѝ на извънчовешката подредба на света. В стихотворенията на Димитрова човешкото е преодоляно и това е едно от най-големите достойнства на книгата. Поетът тук се е освободил от нуждата да бъде преди всичко човек и това му позволява да наблюдава процесите, протичащи около него, напълно безпристрастно. Освободил се е и от хронотопните ограничения на личната си перспектива, за да може да наблюдава проявленията на живота в чистия им вид, с лекота да прескача хилядолетни пропасти и да се гмурка в първичния бульон, да бъде свидетел на раждането на първото земноводно, да види как хората разпределят земята, яхнали окървавени бели коне, а накрая да погледне света в толкова широк мащаб и да успее да разбере, че „... вселената проучва други пътища за смятане.” Книгата е до голяма степен освободена от човешко присъствие, а когато го има, то най-често е представено като „страничен наблюдател” (стихотворението „Болна”). Той се е дистанцирал от случващото се, отърсил се е от емоционалността си и е избрал позицията на безпристрастен очевидец.
Неемоционалната поетическа перспектива на Белослава Димитрова е ясно заявена още в първата ѝ книга, където на екстремните измерения от човешкия живот като смърт, любов, крайна самота, болест, телесна или психическа зависимост, секс в чисто физически аспект се гледа хладнокръвно и без излишен патос. Във втората си книга тя прави следващата крачка и си позволява да погледне към човешкото съществуване с хладни очи. Очи, които имат за цел да регистрират случващото се, но не и да дават емоционални оценки и по този начин да го пречупват през човешкото си усещане за свят.
В тази ясно подредена космогония човекът е видян като биологична единица и е напълно изравнен в йерархията на живота с „косатката”, „комодския варан”, „лъва” или „планктона”. Едва ли е нужен прекалено задълбочен поглед, за да се направи наблюдението, че стихосбирката е концептуална. Тя е такава обаче не защото определението е задължително за всички поетически книги в момента и без него веднага се появява подозрението, че текстове в дадена стихосбирка са обединени единствено от факта, че под тях се е подписал един определен човек, а защото със своите текстове Димитрова насочва към точно определено усещане за свят. Свят, който е подвластен на законите на „дивата природа”. В него животът е представен като следствие от химични и еволюционни процеси, от които е отнето чудото на мистичното сътворение, защото щом „животът започва/ чудото умира.” Да, в този див природен свят съществува концепцията за Бог, но той се появява в образа на трансцедентен лаборант и предоставя средата, в която да се зароди и развие животът, а след това равнодушно наблюдава резултатите от своя експеримент. Ако първата книга на Димитрова беше разделена на три части „начало”, „среда” и „край”, то във втората отново ясно проблясват три отделни фази, но този път те са раждане, живот и смърт. Това е рамката, в която е поставена биологично-философската концепция на автора.
Не бива обаче да остава усещането, че стиховете в „Дивата природа” са лишени от усещането за човешко, а тъкмо напротив – налице е една оголена, почти инстинктивна сетивност, която разиграва първичните човешки желания, без да ги маскира в излишна образност. Нестандартният и запомнящ се глас на Димитрова освобождава читателя от усещането, че тези неща вече някой му ги е казал. Поезията ѝ е оригинална, точно прицелна във възможността за истина и с ясно заявена и защитена концепция за свят. За тези стихове задръжките и свенливостта са просто фосили от отминала епоха, на които не бива да се обръща внимание. Димитрова се интересува от секса, любовта и приятелството, но гледа на тях в разрез, премахва излишествата и се насочва към пулсиращия от чувственост и болка нерв на същината ��а нещата. Когато говори за смърт, смъртта е истинска, без погребален грим и престорена тъга, тя е такава каквато е в природата – просто преминаване на материята от една форма в друга, за да може в крайна сметка да „храним корала”. Когато говори за секс, той отново е животински, но по този начин чист и необременен от похот, защото е видян като една от многото биологични функции на организмите. Когато говори за любов, тя е изискваща, жертвоготовна, погубваща и напълно естествена. Любовта е изпитание и към него може да има само едно очакване – „... да се справиш, любов моя”.
Такъв е светът на „Дивата природа” – животински, природен, но и с остатъци от човешко присъствие. Присъствие, което чрез заключителните стихотворения в стихосбирката се опитва да се самоминимизира, да срине човешкото си его, да се изравни с космическия хабитат и по този начин да заеме полагащото му се място в света на постхуманистичната природа или казано с думите на Белослава Димитрова:
„...
предстои потапяне във водите
всички се надяват
човешкият разум да изплува
окъпан и чист в светлина
да бъдем зелени или да умрем”.

Александър Христов

*Рецензията е публикувана в "Литературен вестник", брой 18, година 23, 24.06 2014 г.

[Христо Блажев · Rating 4 out of 5]

Поетичен натурализъм: http://knigolandia.info/book-review/d...

Сърце
досега то беше спящо струпване
на мускулни клетки
но около 22-я ден една клетка
спонтанно се сви
възбуди съседните
предизвика верижна реакция
и целият съд започна да пулсира
необходими са животворна храна
и кислород към вените тънки като косми
нужни са ни повече запаси
за да бие 3 милиарда пъти

Deja Book
http://knigolandia.info/book-review/d...

[Иглика Дионисиева · Rating 3 out of 5]

Тази книга води първенството за най-бързо прочетената стихосбирка от мен. Не че не съм чела „по-малогабаритни” книжчици, като например „Пътна карта” от Оля Стоянова и „Облачна земя” (който е чел и си спомня последната, ще ме разбере за какво говоря) на Кирил Мерджански. Но там случаят е друг, защото удоволствието удължава прочита и времето, прекарано с книгата.
През тези стихове, визиращи по невъобразим за мен начин „дивата природа”, преминах, както се казва, със скоростта на дива свиня.
Силвия Чолева в своята анотация на гърба на книгата казва, че „В новата книга на Белослава Димитрова „Дивата природа” е безмилостна, даже зловеща в почти пълното отсъствие на човешкото.” Най-лесното за мен би било да се приплъзна по тези „препоръки” и да се съглася с тях. Да, ще го направя, ама един друг път. На дивата природа нищо ѝ няма. Тя не е безмилостна, нито зловеща. Още повече – нима тук може да се говори за отсъствие на човешкото??? Именно Човешкото, Дивата Човешка природа прави нещата безмилостни, зловещи, погубващи и отровни. И е много правилно, да, изключително правилно е, че до всеки стих има по една празна страница. За смилането на тези вътрешно-апокалиптични стихове са нужни повече въздух, повече тишина. Бял лист след всеки от тях, като превръзка за болно гърло след всяко бодливо преглъщане.

[Milena Tasheva · Rating 3 out of 5]

Друга такава книга с поезия не съм чела. Различна, това е думата, която най-точно ще я опише. Не съм сигурна, че мога да говоря за самата поезия засега, искам да помисля малко и да прочета пак.
Като книжно тяло, това е една от най-красивите книги, които съм виждала. Хартия, която е удоволствие да докосваш, чудна корица (особено ми харесва детайла с тиксото:)

[Perla333 · Rating 2 out of 5]

Хмм..
Не знам какво да напиша за тази "поетична" книга. Определено не е моята.
[Липсата на запетаи е явление, което не бях срещала до този момент в поезията...и се надявам да не го срещам често - избоде ми очите]

Обожавам да чета поезия, но от онази, която те кара да настръхнеш и да "усетиш" поета. Тук това липсва. Не съм сигурна, че и поетът се усеща, какво е чувствал...
Но! Имаше 1-2 произведения, които ми допаднаха.

Със смесени чувства съм..едва ли бих посегнала отново към този тип поезия.
И все пак пожелавам на авторката да не спира да пише. :)

[Ekaterina · Rating 4 out of 5]

Поезия, антипод на клишето, комерсиалното, познатото.