Симеон Велики е български владетел, управлявал България от 893 до 927 г. по време на Първата българска държава. Успешните войни на Симеон срещу Византия и сърбите довеждат до временно разпростиране на България върху по-голямата част на Балканския полуостров и господство в Югоизточна Европа. По време на царуването на цар Симеон България достигнала своето най-голямо политическо, военно и културно могъщество: тя опирала на три морета – Черно, Бяло и Адриатическо; Симеон Велики имал титла и положение, равностойни на византийския василевс.
Той бил вторият владетел след Карл Велики, който придобил титла, равнозначна на тази на византийския император; Българската църква си извоювала автокефалност; България се превърнала в духовен център на славянския свят; втората българска столица – Велики Преслав, станала един от основните културни центрове на Югоизточна Европа и град, който по великолепие съперничел на Цариград.
В историческия роман на Димитър Мантов „Цар Симеон“ се пренасяме в славно време и в периода на културния разцвет, наречен Златен век на българската култура.
Интересна и повдигаща някой въпроси, през времето когато е писана. Макар да не е от най-добрите му книги, ми хареса как хитро разчупва утвърдената историческа линия налагана за Симеон Велики, придавайки характер на иконата и показвайки ни че нищо човешко не му е чуждо. Гордост, угризения, притеснения, съмнения са само някой от нещата които минават всекидневно през главата на Цар Симеон, показвайки ни какво е да си владетел на голяма държава. Мантов много добре показва и политическите взаимоотношения на века между държавите, племената, техните владетели и България, както и един друг Златен век, изстискан от две десетилетия войни и с бягащо към Византия българско население. На края е вмъкнал и монолог на цар Петър, който също се различава от общоприетата тогава представа за него.