What do you think?
Rate this book
Бялата ни спалня
„Бялата ни спалня“ е постмодерен роман.
...Това е книга-изповед, книга-самоанализ и самоотчет и заедно с това книга-документ за цяла епоха, за цели две епохи, еднакво отблъскващи и ужасяващи в безчовечността си: „Соца”, както го нарича авторката, и нещото след него, което се точи вече четвърт век и все още няма друго име освен абсурдното „Преход”. Това е книга-обвинение и книга-пречистване, книга-освобождение. Нужна като откровение за всички ни.
Дълбоко лична книга, в която личното някак само по себе си прераства във всеобщо, интимното става социално и политическо, биографията става история. Както е в най-високата литература. Не защото е амбициозна, а защото е неподправена и неповърхностна, непретенциозна, идваща отвътре...
Александър Шурбанов
...Това е книга-изповед, книга-самоанализ и самоотчет и заедно с това книга-документ за цяла епоха, за цели две епохи, еднакво отблъскващи и ужасяващи в безчовечността си: „Соца”, както го нарича авторката, и нещото след него, което се точи вече четвърт век и все още няма друго име освен абсурдното „Преход”. Това е книга-обвинение и книга-пречистване, книга-освобождение. Нужна като откровение за всички ни.
Дълбоко лична книга, в която личното някак само по себе си прераства във всеобщо, интимното става социално и политическо, биографията става история. Както е в най-високата литература. Не защото е амбициозна, а защото е неподправена и неповърхностна, непретенциозна, идваща отвътре...
Александър Шурбанов
- GenresBulgarian Literature
224 pages, Paperback
First published April 30, 2014
51 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 16 of 16 reviews
May 15, 2014
Толкова много мисли ми надойдоха в главата, докато четях тази книга, че в един момент направо се затичах към компютъра, за да хвана поне нещичко в писмен вид. И то е само мъничка част от всичките ми разнородни преживявания с книгата. Мина ми през ума например, че аурата от асоциации със собствения ми живот, които извикват в мен образите от книгата, пише някаква си моя книга около тази. Спомням си пътешествахме из Странджа с приятели и изведнъж покрай нас стремително се пронесе черен жребец, една красива прелест вихрогонска, и точно както изникна, така и изчезна в миг. Даже помня, че после седяхме и се чудехме дали беше реалност или колективен мираж, и как аз мислено тръгнах да го догонвам и се опитвах да си представя накъде е тръгнал, какво ли представлява, и някак се асоциирах с него в моя си живот, като с някакво символично тотемно животно, мистериозно и великолепно, което трябва да разгадая и за награда може да получа някакво прозрение и за себе си. Ранополия сигурно ще ми каже, че може би точно това е един от мотивите на книгата: да гониш своите си коне - да опознаваш себе си (другия/другите) чрез писането и четенето, да се твориш като писател, като читател (читател не само на книги, а на хора, места, случки и разни други твари божии), после като нов писател и нов читател, отново и отново – читател и писател на своите близки, на своите приятели, на света, на себе си като човек. Това е една от най-богатите книги, които съм чела напоследък. От думите изскачат и някакви си мои образи, които насищат четенето ми с още хиляди ненаписани вътре значения, разговарят с мен, обогатяват ме с всяка прочетена дума и ред. Изключително пъстра книга. Не знам кой би бил подходящият читателски отзив за тази книга - тя е едно съкровище, като ония в пиратските сандъци, не спираш да вадиш скъпоценности, да ги опипваш и галиш, да си ги мериш по себе си и да се прехласваш по тях като пират-откривател, и на това отгоре алчен за още. За да отговоря обаче на нея с това, което съм аз, и от цялото си сърце, така както смятам, че е подобаващо, би трябвало да напиша цял един отделен рамон-откровение. Поздравявам Радмила!
June 7, 2014
Аз не чета за соц-а?! Аз не чета спомени в аз-форма?! Аз не чета „patchwork” книги?! Never say never! Тази книга е И тези три неща, наред с много други. Преди всичко е „Книга, която пише личната книга на (почти) всеки читател.“
В „Един след полунощ“ Керана Ангелова казва: „Докато четеш умна книга, и тя те прочита безмилостно.” За „Бялата ни спалня“ може да се каже: „Докато четеш честна книга, тя те изписва докрай.”
Още не мога да събера разпилените из дома десетки изписани листи. Една страница четене – половин страница писане. Няма как да ги обобщя в близко време, за да споделя.
Засега установих – книга за читатели, които са имали точно такива бащи, които са имали ≈ 50 % подобни бащи, които са имали ≈ 100 % различни бащи… И каквито и да е майки и братя…
За мен - от „Аз не те познавах, татко…“, през "Разбрах, че нейното безбъдеще не е моето бъдеще...", до „…дзен не е само на хартия“; съвпадащи дати, места, преживявания и търсения-намирания.
Ето част от това, което написа книгата:
http://www.prikachi.com/images/306/73...
Следва частта на многото „аз“ и безбройните удивителни знаци…
В „Един след полунощ“ Керана Ангелова казва: „Докато четеш умна книга, и тя те прочита безмилостно.” За „Бялата ни спалня“ може да се каже: „Докато четеш честна книга, тя те изписва докрай.”
Още не мога да събера разпилените из дома десетки изписани листи. Една страница четене – половин страница писане. Няма как да ги обобщя в близко време, за да споделя.
Засега установих – книга за читатели, които са имали точно такива бащи, които са имали ≈ 50 % подобни бащи, които са имали ≈ 100 % различни бащи… И каквито и да е майки и братя…
За мен - от „Аз не те познавах, татко…“, през "Разбрах, че нейното безбъдеще не е моето бъдеще...", до „…дзен не е само на хартия“; съвпадащи дати, места, преживявания и търсения-намирания.
Ето част от това, което написа книгата:
http://www.prikachi.com/images/306/73...
Следва частта на многото „аз“ и безбройните удивителни знаци…
July 17, 2014
Първият път, когато отворих книгата...не можах да спра да чета. Започвах всяка страница и си казвах, по-бавно чети, на по-малки глътки...не можех да се спра. И докато четях Ранополините неща, какво си е мислила и какво е изпитвала, през цялото време си припомнях неща, които са ми се случвали, които не си спомнях, или бях забравил, че помня.
Имаше моменти, в които не мислех, не осмислях, просто бавно се плъзгах по текста. Понякога пък бързо и гладно поглъщах цели редове и страници. Не можех да спра да си мисля за Алексис Зорбас и за седмицата, в която бях останал за пореден път сам вкъщи, и няколко дни само лежах на леглото в спалнята, четях „Капитан Михалис“ по цяла нощ, настръхвах и пиех вино. Една седмица почти не излязох от къщи.
В началото мислех, че тази книга не е за хора, които не познават Радмила. Сега мисля, че не бях прав – защото всеки има право да си припомни своята „тайна градина“.
Имаше моменти, в които не мислех, не осмислях, просто бавно се плъзгах по текста. Понякога пък бързо и гладно поглъщах цели редове и страници. Не можех да спра да си мисля за Алексис Зорбас и за седмицата, в която бях останал за пореден път сам вкъщи, и няколко дни само лежах на леглото в спалнята, четях „Капитан Михалис“ по цяла нощ, настръхвах и пиех вино. Една седмица почти не излязох от къщи.
В началото мислех, че тази книга не е за хора, които не познават Радмила. Сега мисля, че не бях прав – защото всеки има право да си припомни своята „тайна градина“.
October 21, 2018
Тази книга е като сграда на Рем Кулхас - постмодерен, поетичен деконструктивизъм. Радмила Младенова, също като холандския архитект, с дръзки действия ни показва, че формата не винаги изразява оптималната функционалност, че не е нужно да засядаш в традиционния ореол на литературните рамки за да бъдеш забелязан, приет и оценен от читатели и критици.
“Бялата ни спалня” е произведение, което не може да бъде причислено само към един литературен жанр. В него има фрагменти на мемоар, художествена проза, пътепис, есеистика. Рамон го е кръстила авторката. Разчупената форма и съвкупността от толкова парчета е ексцентирчна идея за дебют, но вътре те са така витруозно поднесени и наредени, че човек може дълго да съзерцава нюансите на случките съпътстващи битието на героинята Ранополия.
Тя е изгубила баща си рано - преди дори да успее да навлезе и опознае истински живота, затова символично влиза в бялата спалня, където той последно е лежал, за да запълни със своите разкази тишината, която отсъствието му е оставило.
Ранополия, е толкова богата на преживявания и така разкошно словоохотлива, че при мен, а вярвам и при други, уеднаквяването на спомени и минали вълнения настъпи мигновено.
Съвсем тесния кръг от читатели тук е показателен, че Радмила Младенова твори изкувство, което не цели да се търкаля след челните места на масовите предпочитания. Дори напротив, това е емоционално дълбока, успешно експериментална бутикова литратура, четиво за онези, които са готови ненаситно да обхождат широки мисловни хоризонти…
“Ето, оглеждам отново от бялата палуба на пристигащия ферибот сивосинкавия гръб на планината Саос. От водата се издига огромен великан - почти на две хиляди метра, - чийто плещест силует, нагрят до ослепително, се е размекнал, пуши по краищата и прелива в синьото на небето.
Нощем, казват древните гърци, скривал лицето на луната.
Селцата по крайбрежната ивица са мънистена препаска, която този гигант е намотал около талията си. Камаотиса, Палеополи, Като Кариотес, Амо Кариотес, Терма на север. Алония, Лакома, Китада, Кастели, Пахия Амос на юг. Местните хора сякаш не разбират на какво място са решили да построят къщите си. Стъпват с уверения крак на континенталци, а в следобедния зной се разтичат, пушат цигари и потъват в тъмното на тежките сенки.”
“Бялата ни спалня” е произведение, което не може да бъде причислено само към един литературен жанр. В него има фрагменти на мемоар, художествена проза, пътепис, есеистика. Рамон го е кръстила авторката. Разчупената форма и съвкупността от толкова парчета е ексцентирчна идея за дебют, но вътре те са така витруозно поднесени и наредени, че човек може дълго да съзерцава нюансите на случките съпътстващи битието на героинята Ранополия.
Тя е изгубила баща си рано - преди дори да успее да навлезе и опознае истински живота, затова символично влиза в бялата спалня, където той последно е лежал, за да запълни със своите разкази тишината, която отсъствието му е оставило.
Ранополия, е толкова богата на преживявания и така разкошно словоохотлива, че при мен, а вярвам и при други, уеднаквяването на спомени и минали вълнения настъпи мигновено.
Съвсем тесния кръг от читатели тук е показателен, че Радмила Младенова твори изкувство, което не цели да се търкаля след челните места на масовите предпочитания. Дори напротив, това е емоционално дълбока, успешно експериментална бутикова литратура, четиво за онези, които са готови ненаситно да обхождат широки мисловни хоризонти…
“Ето, оглеждам отново от бялата палуба на пристигащия ферибот сивосинкавия гръб на планината Саос. От водата се издига огромен великан - почти на две хиляди метра, - чийто плещест силует, нагрят до ослепително, се е размекнал, пуши по краищата и прелива в синьото на небето.
Нощем, казват древните гърци, скривал лицето на луната.
Селцата по крайбрежната ивица са мънистена препаска, която този гигант е намотал около талията си. Камаотиса, Палеополи, Като Кариотес, Амо Кариотес, Терма на север. Алония, Лакома, Китада, Кастели, Пахия Амос на юг. Местните хора сякаш не разбират на какво място са решили да построят къщите си. Стъпват с уверения крак на континенталци, а в следобедния зной се разтичат, пушат цигари и потъват в тъмното на тежките сенки.”
May 9, 2014
Четох „Бялата ни спалня“, сякаш е написана от много близък човек, с когото сме били заедно от малки. В продължение на няколко дни се връщах към книгата като към прекъснат телефонен разговор – една слушалка, на която ме чакаше топъл и жив глас, изпълнен с болка, с възторг, със срам, с притихнало мълчание, с гняв, с любов. И куп общи спомени от унифицираното ни минало, което трябва отново и отново да се споделя.
Ревю в "Аз чета"
Ревю в "Аз чета"
May 1, 2014
Харесва ми способността на авторката да се откъсне от личната история и да я разкаже през погледа на един фикционален разказвач, като по този начин й позволи да се развие в нов свят. Харесва ми формата на романа - на практика плетеница от сюжетни линии, които не са хронологични, а се намират една друга по своя си вътрешна логика, пренареждат се в някаква нова последователност, за да стане възможно "пакетирането" на живота. Вътре има ужасно много колоритни случки, хора, спомени. Болката - да, и болка, но не поднесена в сладникаво-сапунен вид. Зад такова писане стоят страшно много изчетени книги и ми е любопитно да следя процеса на превръщането на живота в литература и обратното. Освен това ми е супер вкусно, ароматно, смешно и тъжно, докато чета. Книга важна за поколението на 70-те, но не само. Препоръчвам.
June 7, 2015
Тази книга има страхотен емоционален заряд, тя буквално пулсира от емоции. Необработени, съкровени и истински емоции. Именно това я прави магнетична - пълното оголване и навлизане в интимния свят на авторката.
Мисля, че много хора ще припознаят себе си и детството в илюзията на социализма и последвалото болезнено събуждане. Лично за мен много силен бе моментът с отсъстващия баща и непреодолимата пропаст между дъщеря и баща.
За съжаление, имам усещането, че авторката иска да убеди сама себе си, че може да пише, и сякаш е насипала всички текстове, които някога е писала на едно място. От една страна тези парчета от писма, пътеписи, спомени и срещи създават колорит и правят общата картина по-ясна и въздействаща.
От друга страна, обаче, за някои текстове се чудех защо са там и каква е връзката.
Мисля, че много хора ще припознаят себе си и детството в илюзията на социализма и последвалото болезнено събуждане. Лично за мен много силен бе моментът с отсъстващия баща и непреодолимата пропаст между дъщеря и баща.
За съжаление, имам усещането, че авторката иска да убеди сама себе си, че може да пише, и сякаш е насипала всички текстове, които някога е писала на едно място. От една страна тези парчета от писма, пътеписи, спомени и срещи създават колорит и правят общата картина по-ясна и въздействаща.
От друга страна, обаче, за някои текстове се чудех защо са там и каква е връзката.
April 30, 2014
http://knigozavar.com/byalata-ni-spal...
Без да преувеличавам „Бялата ни спалня“ е една от най-силно натоварените емоционално книги, които съм чела и за пръв път съм искрено поляризирана в мнението си за нея. Ако трябва да я определя с една дума, то тя би била именно и единствено натоварена.
Натоварена с много спомени, натоварена с много пътуване – физическо и през времето и не на последно място – натоварена с много болка. А книгата е такава най-вече заради автобиографичният елемент в нея – израстването на авторката Радмила Младенова, загубата на брат й и онова бягане на сляпо, наречено търсене на себе си.
http://knigozavar.com/byalata-ni-spal...
Без да преувеличавам „Бялата ни спалня“ е една от най-силно натоварените емоционално книги, които съм чела и за пръв път съм искрено поляризирана в мнението си за нея. Ако трябва да я определя с една дума, то тя би била именно и единствено натоварена.
Натоварена с много спомени, натоварена с много пътуване – физическо и през времето и не на последно място – натоварена с много болка. А книгата е такава най-вече заради автобиографичният елемент в нея – израстването на авторката Радмила Младенова, загубата на брат й и онова бягане на сляпо, наречено търсене на себе си.
http://knigozavar.com/byalata-ni-spal...
Read
December 29, 2020Въпроси и отговори
НК: „Бялата ни спалня“ се самоопределя като „рамон“. Какво означава това?
РМ: След дълги спорове около жанра на книгата, реших да й сложа етикета „рамон”, за да покажа от една страна близкото й родство с романа, но и за да сигнализирам експерименталния подход към писането в нея. Рамонът е роман, в който „а”-то и „о”-то са си разменили местата.
„Бялата ни спалня” се намира на границата на множество жанрове: писмо и мемоар, изповед, едновременно монолог и диалог с гласовете от близкото минало, пътепис и колекция от истории, полифоничен билдунгсроман. Тази своеобразна форма произтича от разбирането, че човешкият опит не може да се сведе до една история, не може да се разкаже на един глас, нито да се предаде на един език. За мен това е книга със собствена, еднократна форма. Обикновено академичната критика нарича такива текстове постмодерни – взимат елементи от познати жанрове и ги съчетават по нов начин.
Всъщност „Бялата ни спалня“ търси нова форма за новото съдържание на ежедневието ни. Хвърля мост – или поне се опитва да го стори – между личния опит и националната история, между журналистиката и литературата, между соцминалото и трансграничното настояще, между патриотичното и екологичното.
НК: Можеш ли да дефинираш автобиографичното в своето писане? Кой е „аз“-ът в романа?
РМ: Това не е автобиографичен роман, той не прави заявка за автобиографична истинност, което е в основата на книги, върху чиито корици пише „автобиография“. На мен не ми е важно да занимавам читателя със себе си, но ми е важно нещо друго: да опиша как се формира един „аз“ в културата, в която живеем. Не как се формира една героиня - „тя“, за която разказва невидим разказвач, а как се самосъздава и самоусеща един „аз“, какви съставки влизат в разбиране за „аз“ – как се чувства един „аз“ потопен в историите, от които е изтъкана българската идентичност.
„Аз“ е не просто лично местоимение, а тази способност да обединиш различните аспекти от личността си в едно, да изработиш вътрешна цялост, последователност и единство. Всъщност с думата „аз” най-често обозначаваме лъча на човешкото съзнание, а този лъч – само ако се вгледа човек – се оказва изумително разнопосочен. Казваме „аз си навехнах крака”, „аз си спомням как като деца играехме на жмичка зад блока”, „аз те обичам”, „I am speaking English now”, „аз мисля, че децата са цялостни личности”. И оттук въпросът – нима аз-ът, който усеща болката в навехнатия крак, аз-ът, който се връща в спомените от миналото, и аз-ът, който разсъждава по темата за децата, е един и същи?
Същевременно поради първоличното повествувание в книгата се поражда силно желание тя да се чете като автобиографична, да се постави знак на равенство между автор и разказвач, още повече, че боравя с историческа конкретика.
НК: Къде би поставила разграничението между реалност и фикция в тази книга?
РМ: Нарочно използвам моменти, които са част от българската реалност, разпознаваеми като такива и след това показвам как са конструирани тези реалности, т.е. тяхната фикционалност, и още как те се преработват във фикцията за „аз“-а.
Ако приемем (по Лотман), че реалността е код или сбор от норми и ценности, около които се обединява група хора, то социализмът е един такъв код. Преди 50 години кодът „соцобщество“ е задавал параметрите на реалността. От днешна гледна точка обаче социализмът е една проблематична фикция. Работата е там, че тази фикция продължава да живее – тя не е свързана само с политическото управление, а с това как се конструира „аз“-ът, какъв човек стои като модел в центъра на обществото. Работник с потник, аристократ, хипстър, мутра? Всяка общност, всяка култура има в центъра си модел за човека, който модел генерира реалността й.
През този спор с бащата (=езика) се опитвам да изведа една нова формула за човека – ако бащата в моята книга се е моделирал по идеала „комунист“ или „гражданин на Социалистическа ре��ублика България“, то неговата дъщеря – разказващият „аз“ в романа - му казва и показва, че този модел е тесен, болезнен, обездвижващ, че за човека е нужна друга фикция, за да се чувства щастлив и жив на земята. Има нужда от нов език. Има нужда да се предефинира/обговори разбирането за човека и неговите нужди на български език, за да може политическата система да заработи демократично.
През цялото време съм мислила романа като опит за превод – на времето преди и след промените, на това как културата оформя тялото и мисълта на човека – и всъщност при цялата му изповедност, не съм го мислила като личен текст. Чисто и просто собственият ми житейски опит е единственият материал, с който разполагам.
Някой беше казал, че е важен не въпросът дали една история е вярна и истинна, а какво прави тази история.
НК: Какво прави твоята история?
РМ: Надявам се, че моят роман носи освобождение – да се изразиш такъв, какъвто си, или такава, каквато си, да не изпитваш вина от това. Да се оттърсиш от усещането, че си недостатъчен/недостатъчна. Да не си слагаш ограничения, когато се измисляш сам себе си като „аз“, и да не вярваш на тесните етикети, с които нашата култура редовно борави. И може би най-важното – да видиш до каква степен си позволил и позволяваш на други хора да участват измислянето на твоя „аз“, защото „аз“-ът е динамична конструкция, фина фикция.
Мисля си още, че книгата ми има и психотерапевтично действие: обговаря публично и по нов начин травми, за които не се говори или се говори с етикети. Оневинява. Показва как човек може да подходи към миналото, как да го интегрира в разбирането си за живота, как да стъпи на него, за да продължи напред.
НК: Имаш ли очаквания към читателската аудитория? Как си представяш своите читатели? Кои са те?
РМ: Не съм поставяла граници в представата си за читателите. Ще ми се книгата да заговори хората от моето поколение, но също и техните родители, както и техните деца. Същевременно си представям как се чете и извън България. Искрено се надявам да отвори нови теми за разговор.
НК: В блога си "Изгубени в прехода" Десислава Желева казва, че писателят в България след 1989 г. се превръща в "хроникьор на соц-реализма, като смята, че единствено той го е живял и усетил по този начин и личните му истории са уникални и различни". Би ли нарекла своята книга "хроника на соцреализма" или мемоарната страна на романа е само вход към нещо друго?
РМ: Работата с травматичните преживявания, заседнали в колективната памет, е изключително трудно занимание, изисква време и минава през различни фази. В Германия, например, престъпленията на националсоциализма стават обект на широк публичен дебат едва двадесет години след Втората световна война. С тази болезнена тема се заема на практика следващото поколение. Мога да дам пример и с Япония – за да илюстрирам скоростта на тези процеси – след отварянето на страната към света минават сто години преди японците да започнат да произвеждат собствени продукти. До тогава те са способни единствено да копират продуктите на другите култури.
В „Бялата ни спалня” тематизирам соца по няколко причини: интересно ми е да видя как контрастира с времето преди 1944 г. и с времето след 1989 г., как се съотнася с други култури, в каква степен продължава да влияние на възприятията ни и днес. Вълнува ме наследството, което ни е оставил под формата на ментални структури, на автоматизирани модели, по които се мисли и чувства, като неосъзнати механизми, по които се взимат решения. В мемоарната част на книгата съм се опитала да щрихирам тези модели и в този смисъл съм търсила общото през частното. Паралелно с това ми е важен въпросът: как се преодолява/трансформира това наследство? Как може човек да излезе от (соц)сюжета, в който го е вкарало обществото?
Същевременно виждам и позитивните страни на това светоусещане: един човек, който се е редил на опашка за банани по Коледа, гледа със съвсем други очи на многообразието от тропически плодове, които се предлагат днес; има много по-голяма способност да се удивлява.
2014
НК: „Бялата ни спалня“ се самоопределя като „рамон“. Какво означава това?
РМ: След дълги спорове около жанра на книгата, реших да й сложа етикета „рамон”, за да покажа от една страна близкото й родство с романа, но и за да сигнализирам експерименталния подход към писането в нея. Рамонът е роман, в който „а”-то и „о”-то са си разменили местата.
„Бялата ни спалня” се намира на границата на множество жанрове: писмо и мемоар, изповед, едновременно монолог и диалог с гласовете от близкото минало, пътепис и колекция от истории, полифоничен билдунгсроман. Тази своеобразна форма произтича от разбирането, че човешкият опит не може да се сведе до една история, не може да се разкаже на един глас, нито да се предаде на един език. За мен това е книга със собствена, еднократна форма. Обикновено академичната критика нарича такива текстове постмодерни – взимат елементи от познати жанрове и ги съчетават по нов начин.
Всъщност „Бялата ни спалня“ търси нова форма за новото съдържание на ежедневието ни. Хвърля мост – или поне се опитва да го стори – между личния опит и националната история, между журналистиката и литературата, между соцминалото и трансграничното настояще, между патриотичното и екологичното.
НК: Можеш ли да дефинираш автобиографичното в своето писане? Кой е „аз“-ът в романа?
РМ: Това не е автобиографичен роман, той не прави заявка за автобиографична истинност, което е в основата на книги, върху чиито корици пише „автобиография“. На мен не ми е важно да занимавам читателя със себе си, но ми е важно нещо друго: да опиша как се формира един „аз“ в културата, в която живеем. Не как се формира една героиня - „тя“, за която разказва невидим разказвач, а как се самосъздава и самоусеща един „аз“, какви съставки влизат в разбиране за „аз“ – как се чувства един „аз“ потопен в историите, от които е изтъкана българската идентичност.
„Аз“ е не просто лично местоимение, а тази способност да обединиш различните аспекти от личността си в едно, да изработиш вътрешна цялост, последователност и единство. Всъщност с думата „аз” най-често обозначаваме лъча на човешкото съзнание, а този лъч – само ако се вгледа човек – се оказва изумително разнопосочен. Казваме „аз си навехнах крака”, „аз си спомням как като деца играехме на жмичка зад блока”, „аз те обичам”, „I am speaking English now”, „аз мисля, че децата са цялостни личности”. И оттук въпросът – нима аз-ът, който усеща болката в навехнатия крак, аз-ът, който се връща в спомените от миналото, и аз-ът, който разсъждава по темата за децата, е един и същи?
Същевременно поради първоличното повествувание в книгата се поражда силно желание тя да се чете като автобиографична, да се постави знак на равенство между автор и разказвач, още повече, че боравя с историческа конкретика.
НК: Къде би поставила разграничението между реалност и фикция в тази книга?
РМ: Нарочно използвам моменти, които са част от българската реалност, разпознаваеми като такива и след това показвам как са конструирани тези реалности, т.е. тяхната фикционалност, и още как те се преработват във фикцията за „аз“-а.
Ако приемем (по Лотман), че реалността е код или сбор от норми и ценности, около които се обединява група хора, то социализмът е един такъв код. Преди 50 години кодът „соцобщество“ е задавал параметрите на реалността. От днешна гледна точка обаче социализмът е една проблематична фикция. Работата е там, че тази фикция продължава да живее – тя не е свързана само с политическото управление, а с това как се конструира „аз“-ът, какъв човек стои като модел в центъра на обществото. Работник с потник, аристократ, хипстър, мутра? Всяка общност, всяка култура има в центъра си модел за човека, който модел генерира реалността й.
През този спор с бащата (=езика) се опитвам да изведа една нова формула за човека – ако бащата в моята книга се е моделирал по идеала „комунист“ или „гражданин на Социалистическа ре��ублика България“, то неговата дъщеря – разказващият „аз“ в романа - му казва и показва, че този модел е тесен, болезнен, обездвижващ, че за човека е нужна друга фикция, за да се чувства щастлив и жив на земята. Има нужда от нов език. Има нужда да се предефинира/обговори разбирането за човека и неговите нужди на български език, за да може политическата система да заработи демократично.
През цялото време съм мислила романа като опит за превод – на времето преди и след промените, на това как културата оформя тялото и мисълта на човека – и всъщност при цялата му изповедност, не съм го мислила като личен текст. Чисто и просто собственият ми житейски опит е единственият материал, с който разполагам.
Някой беше казал, че е важен не въпросът дали една история е вярна и истинна, а какво прави тази история.
НК: Какво прави твоята история?
РМ: Надявам се, че моят роман носи освобождение – да се изразиш такъв, какъвто си, или такава, каквато си, да не изпитваш вина от това. Да се оттърсиш от усещането, че си недостатъчен/недостатъчна. Да не си слагаш ограничения, когато се измисляш сам себе си като „аз“, и да не вярваш на тесните етикети, с които нашата култура редовно борави. И може би най-важното – да видиш до каква степен си позволил и позволяваш на други хора да участват измислянето на твоя „аз“, защото „аз“-ът е динамична конструкция, фина фикция.
Мисля си още, че книгата ми има и психотерапевтично действие: обговаря публично и по нов начин травми, за които не се говори или се говори с етикети. Оневинява. Показва как човек може да подходи към миналото, как да го интегрира в разбирането си за живота, как да стъпи на него, за да продължи напред.
НК: Имаш ли очаквания към читателската аудитория? Как си представяш своите читатели? Кои са те?
РМ: Не съм поставяла граници в представата си за читателите. Ще ми се книгата да заговори хората от моето поколение, но също и техните родители, както и техните деца. Същевременно си представям как се чете и извън България. Искрено се надявам да отвори нови теми за разговор.
НК: В блога си "Изгубени в прехода" Десислава Желева казва, че писателят в България след 1989 г. се превръща в "хроникьор на соц-реализма, като смята, че единствено той го е живял и усетил по този начин и личните му истории са уникални и различни". Би ли нарекла своята книга "хроника на соцреализма" или мемоарната страна на романа е само вход към нещо друго?
РМ: Работата с травматичните преживявания, заседнали в колективната памет, е изключително трудно занимание, изисква време и минава през различни фази. В Германия, например, престъпленията на националсоциализма стават обект на широк публичен дебат едва двадесет години след Втората световна война. С тази болезнена тема се заема на практика следващото поколение. Мога да дам пример и с Япония – за да илюстрирам скоростта на тези процеси – след отварянето на страната към света минават сто години преди японците да започнат да произвеждат собствени продукти. До тогава те са способни единствено да копират продуктите на другите култури.
В „Бялата ни спалня” тематизирам соца по няколко причини: интересно ми е да видя как контрастира с времето преди 1944 г. и с времето след 1989 г., как се съотнася с други култури, в каква степен продължава да влияние на възприятията ни и днес. Вълнува ме наследството, което ни е оставил под формата на ментални структури, на автоматизирани модели, по които се мисли и чувства, като неосъзнати механизми, по които се взимат решения. В мемоарната част на книгата съм се опитала да щрихирам тези модели и в този смисъл съм търсила общото през частното. Паралелно с това ми е важен въпросът: как се преодолява/трансформира това наследство? Как може човек да излезе от (соц)сюжета, в който го е вкарало обществото?
Същевременно виждам и позитивните страни на това светоусещане: един човек, който се е редил на опашка за банани по Коледа, гледа със съвсем други очи на многообразието от тропически плодове, които се предлагат днес; има много по-голяма способност да се удивлява.
2014
September 8, 2014
Повествованието започва трогателно-вълнуващо, като изблик на сантиментално лична изповед-монолог под формата на роман (рамон, според дефиницията на авторката) за бащата, който жанр е добре познат от няколко унгарски книги, известни и на българските читатели (Ендре Кукорели: „Долината на Феята“, Балаж Дьоре: „Баща на мъртвите“, Дьорд Драгоман: „Белият цар“ и т. н.). Езикът е жив, стилът – изискан, историята, свързана с общото ни минало от недалечната соц- и постсоцепоха, те хваща за гърлото с непринудеността и психологизма си.
Наративът постепенно се нацепва и фрагментира, един подир друг следват периодите на пубертета, съзряването, зрелостта, главната героиня се разкъсва между посоки, страсти, тежнения, упреци, сенки от миналото и бъдещето. Цитира откъси от важни в живота ѝ дневници, кореспонденция, авторски материали, случки, вкл. на английски и немски език, без превод под линия (оправданието е, че историята е триезична), следват нови апели-обвинения към бащата, към майката, към обкръжението, както и самообвинения, нови откъси от преживелици, хубави и лоши, събития, драми и мелодрами.
Положителното в книгата, което ме накара да ѝ поставя оценка 4,5 (по шестобалната система), е желанието за искреност и отвореността, а което ме възпря – струпванията от ненужни детайли, случки, материали, повторения, честите от средата натам буксувания, запълвани с откъси от органично чужди на повествованието текстове, които деформират прекрасния и сполучил в първите няколко десетки страници замисъл.
Интенцията на рамона според авторката (стр. 100): „Като торен бръмбар я търкалям тази история. (...) Нищо не ми е ясно. И все по-неясно ми става. Не спирам да я бутам тази история, а тя се търкулва нанейде и ту напредваме, ту пропадаме заедно. (...) Колко още има да се трупа? Че то топчето на миналото станало три пъти по-голямо от тялото ми. Омръзна ми да го търкалям. Трябва да го заровя някъде, най-добре между кориците на книга.“
За редакцията на ръкописа, с оглед на горните ми забележки, давам приемлива оценка (4–). Относно правописните и коректорски намеси: много добър (5+). Полиграфията и оформлението: отличен (6–).
Наративът постепенно се нацепва и фрагментира, един подир друг следват периодите на пубертета, съзряването, зрелостта, главната героиня се разкъсва между посоки, страсти, тежнения, упреци, сенки от миналото и бъдещето. Цитира откъси от важни в живота ѝ дневници, кореспонденция, авторски материали, случки, вкл. на английски и немски език, без превод под линия (оправданието е, че историята е триезична), следват нови апели-обвинения към бащата, към майката, към обкръжението, както и самообвинения, нови откъси от преживелици, хубави и лоши, събития, драми и мелодрами.
Положителното в книгата, което ме накара да ѝ поставя оценка 4,5 (по шестобалната система), е желанието за искреност и отвореността, а което ме възпря – струпванията от ненужни детайли, случки, материали, повторения, честите от средата натам буксувания, запълвани с откъси от органично чужди на повествованието текстове, които деформират прекрасния и сполучил в първите няколко десетки страници замисъл.
Интенцията на рамона според авторката (стр. 100): „Като торен бръмбар я търкалям тази история. (...) Нищо не ми е ясно. И все по-неясно ми става. Не спирам да я бутам тази история, а тя се търкулва нанейде и ту напредваме, ту пропадаме заедно. (...) Колко още има да се трупа? Че то топчето на миналото станало три пъти по-голямо от тялото ми. Омръзна ми да го търкалям. Трябва да го заровя някъде, най-добре между кориците на книга.“
За редакцията на ръкописа, с оглед на горните ми забележки, давам приемлива оценка (4–). Относно правописните и коректорски намеси: много добър (5+). Полиграфията и оформлението: отличен (6–).
July 18, 2014
Наскоро прочетох една книга, за която много исках да пиша. Но не знаех и май още не зная точно какво да кажа. Ако ме питате дали е интересна, да, много. Но не толкова историята в нея. Въпреки че и тя е интересна. Тя е като един спомен, който събужда още много спомени. И всеки нов спомен, води до следващия, той до следващия, и още и още. Но не това ми хареса най-много. Най-прекрасното и забавното беше, че все едно срещнах приятел, който ми разказва за себе си – „на едно пътуване…”, „с дядо ми така…”, „бях изплашена…”, „опитах се да разбера…”, и съвсем естестено и аз се сещах какво имам да разкажа. Не „наистина„ разбира се, аз просто си стоях и си четях, но паралелно с пътуванията, преживяванията, болките и радостите, скрити в редовете, в съзнанието ми изплуваха онези мои места, срещи, цветове, страхове, надежди. Та не е автобиография, те нали ти разказват нечий живот. Но мисля, че и роман не е. И всъщност не е толкова важно какво точно е. Хубава е. Който я е чел знае по какъв начин, а който не е, ще разбере, когато я прочете.
October 15, 2014
„Бялата ни спалня” е страхотен източник на наслада и читателско удоволствие. За мен най-впечатляващите места в тази книга бяха онези, където се чува отчетливия глас на Ранополоия да разказва за нещата от живота в България през призмата на личното й минало. В него се съдържат чертите на личното минало на много други мъже и жени от нейното—наше поколение—но и от това на родителите ни, че даже и на бабите и дядовците. През тази призма, се върнах към нюансите на живота в панелките на соца, към детството при баба и дядо, и към страховитата липса на сигурност и яснота началото на 1990те. Възможността да съизмеря моето преживяване с това на авторката, да видя как се различават и как си приличат, и така да преосмисля собствения си опит—това определено беше едно от специалните удоволствия на тази книга.
Другото специално удоволствие е гласът на разказвача, ясен, искрен, раним, и без претенция. Това е творчески глас, който май рядко се среща не само в българската литература, но и в живота. Разказвачът представя себе си с рядка зрелост и кураж, свежо, непресторено и откровено—ювелирен майстор на простотата и изразителността в езика, и събеседник, с който бих искала да си говоря с часове.
Книгата е диалогична на много нива. Освен разказвателния формат на разговор с починалия баща, тя въвлича в приятелски разговор и читателя с езика на приятелско споделяне. Необозначени и неразделени от гласа на разказвача, с него се преплитат гласовете на много други хора—на майката, на бабата и дядото, на братчето, и на съседите, например—и се вливат в течението на разказа така както при други о��стоятелства биха се влели в течението на мисълта: без кавички и пряка реч. В това отношение, книгата носи и удоволствието на други текстове писани в потока на съзнанието, като тези на Вирджиния Улф например. За любителите на прозрачността на творческия процес, книгата не само описва как stream of consciousness writing е играло формираща роля при оформянето на творческия глас на Ранополия, но прави този вид писане съставна част от крайния резултат, от самия текст на книгата.
Полифоничността на текста, както и експерименталната структура, са постмодерни, и то ��ез капка елитарност и претенция. За мен „Бялата ни спалня” е мемоар и представител на жанра известен на английски като creative non-fiction, въпреки избраната от издателя характеристика като роман/рамон. За мен това е един чудесно написан мемоар, който може да се гордее от жанра си.
Пътеписите и пътешествията, които тук са преплетени с разказа за живота на Ранополия, лесно биха могли да съставят отделна книга. Те гледат навън, към интересни детайли на езкотични чужди места, и дават малко контекст. Те имат свой собствен фокус. А пък останалата част от книгата се взира или навътре, във вътрешния свят на разказвача, или в познати родни територии сред богатство от контенкстуални значения и препратки. С други думи, пътеписите имат своя посока и може би заслужават своя книга, отделна от останалата част от повестванието, където един добре познат външен свят се преразказва през призмата на вътрешното преживяване и се появява пред читателя със свеж нов облик.
Вътрешното преживяване—интерпретацията, коментарът върху една изминала, но позната на читателя реалност—за мен е същинското съкровище на „Бялата ни спалня.” След този дебютен роман, нямам търпение да прочета още и още, и да мога да премислям действителността отново с интимния, задълбочен и спонтанен поглед на Ранополия. Препоръчвам с пълен ентусиазъм и чакам още!
Другото специално удоволствие е гласът на разказвача, ясен, искрен, раним, и без претенция. Това е творчески глас, който май рядко се среща не само в българската литература, но и в живота. Разказвачът представя себе си с рядка зрелост и кураж, свежо, непресторено и откровено—ювелирен майстор на простотата и изразителността в езика, и събеседник, с който бих искала да си говоря с часове.
Книгата е диалогична на много нива. Освен разказвателния формат на разговор с починалия баща, тя въвлича в приятелски разговор и читателя с езика на приятелско споделяне. Необозначени и неразделени от гласа на разказвача, с него се преплитат гласовете на много други хора—на майката, на бабата и дядото, на братчето, и на съседите, например—и се вливат в течението на разказа така както при други о��стоятелства биха се влели в течението на мисълта: без кавички и пряка реч. В това отношение, книгата носи и удоволствието на други текстове писани в потока на съзнанието, като тези на Вирджиния Улф например. За любителите на прозрачността на творческия процес, книгата не само описва как stream of consciousness writing е играло формираща роля при оформянето на творческия глас на Ранополия, но прави този вид писане съставна част от крайния резултат, от самия текст на книгата.
Полифоничността на текста, както и експерименталната структура, са постмодерни, и то ��ез капка елитарност и претенция. За мен „Бялата ни спалня” е мемоар и представител на жанра известен на английски като creative non-fiction, въпреки избраната от издателя характеристика като роман/рамон. За мен това е един чудесно написан мемоар, който може да се гордее от жанра си.
Пътеписите и пътешествията, които тук са преплетени с разказа за живота на Ранополия, лесно биха могли да съставят отделна книга. Те гледат навън, към интересни детайли на езкотични чужди места, и дават малко контекст. Те имат свой собствен фокус. А пък останалата част от книгата се взира или навътре, във вътрешния свят на разказвача, или в познати родни територии сред богатство от контенкстуални значения и препратки. С други думи, пътеписите имат своя посока и може би заслужават своя книга, отделна от останалата част от повестванието, където един добре познат външен свят се преразказва през призмата на вътрешното преживяване и се появява пред читателя със свеж нов облик.
Вътрешното преживяване—интерпретацията, коментарът върху една изминала, но позната на читателя реалност—за мен е същинското съкровище на „Бялата ни спалня.” След този дебютен роман, нямам търпение да прочета още и още, и да мога да премислям действителността отново с интимния, задълбочен и спонтанен поглед на Ранополия. Препоръчвам с пълен ентусиазъм и чакам още!
September 17, 2020
Вълнуващо!
Лесно се намерих вътре - биографията е подобна.
А описанието на малиновия сок сякаш е Виното от глухарчета на Бредбъри.
И не, не изплагиатствано, а еднакво издълбоко сътворено...
В доказателство на известния факт, че всички големи мозъци мислят еднакво.
Благодаря за безсънната нощ, Радмила!
Лесно се намерих вътре - биографията е подобна.
А описанието на малиновия сок сякаш е Виното от глухарчета на Бредбъри.
И не, не изплагиатствано, а еднакво издълбоко сътворено...
В доказателство на известния факт, че всички големи мозъци мислят еднакво.
Благодаря за безсънната нощ, Радмила!
July 19, 2014
Прочетох "Бялата ни спалня" преди може би месец, може би повече. На един дъх, за една нощ - това не би било нищо особено, ако го бях направила преди година...но сега, майка на 9 месечно бебе, мислех, че няма сила, която да ме накара да не спя през нощта, докато бебето ми спи - просто защото моята сила за будуване хич я няма. Е, има!
И се канех, канех да напиша едно "читаво" ревю...но на майките времето е кът. Та ето едно бързо, stream of consciousness ревю, без претенция. Четох другите ревюта за книгата в goodreads и не искам да повтарям вече казаното...книгата е ценна по много начини, заради онези мисли и чувства, които поражда в главата на читателя. Заради спомени, които събужда, заради новата гледна точка, която може би поражда.
Има един пасаж в книгата, който, ако тя беше у мен, а не в "оборот" сред приятели, щях да цитирам, тоест, преведа на български тук. Едно микро есе за майчинството (на английски език), което ми се видя най-истински и сгъстен текстови портрет на майката. Изключително впечатляващ. Дори само зарад него си струваше будуването! Това есе за мен е показател за изключителната проницателност на Радмила Младенова за нещата от живота, за хората, за същността на съществуването.
Беше ми някак много важно и ценно да го прочета. Благодаря, Радмила!
И се канех, канех да напиша едно "читаво" ревю...но на майките времето е кът. Та ето едно бързо, stream of consciousness ревю, без претенция. Четох другите ревюта за книгата в goodreads и не искам да повтарям вече казаното...книгата е ценна по много начини, заради онези мисли и чувства, които поражда в главата на читателя. Заради спомени, които събужда, заради новата гледна точка, която може би поражда.
Има един пасаж в книгата, който, ако тя беше у мен, а не в "оборот" сред приятели, щях да цитирам, тоест, преведа на български тук. Едно микро есе за майчинството (на английски език), което ми се видя най-истински и сгъстен текстови портрет на майката. Изключително впечатляващ. Дори само зарад него си струваше будуването! Това есе за мен е показател за изключителната проницателност на Радмила Младенова за нещата от живота, за хората, за същността на съществуването.
Беше ми някак много важно и ценно да го прочета. Благодаря, Радмила!
January 6, 2015
Кремена е казала толкова много. Всичко. Не знам какво да допълня, освен че тази книга беше и моя. Това, което ме накара импулсивно да избера 4 вместо 5 звездички е единствено паметта за моя баща, който бе така различен.
И още нещо, което някой (навярно авторът) е написал на задната корица:
"Този рамон може да се чете
и като колекция от учудвания,
и като поредица от пътеписи - едни по-скоро във времето,
а други - по-скоро в пространството,
като писмо до отпътувал баща,
като парчета от историята на една страна,
обърната с хастара навън,
като детска приказка с документални съставки,
като хиляда и едно отплесвания,
като спор с невидимите гласове от миналото,
като упражнение по свързване със света,
като порой от насъщни въпроси,
като рецепта за скърпване на реалност,
като обяснение в любов,
като писателски дебют на една математичка,
като лабиринт, осеян с остри житейски завои,
като невъзможен превод на едно българско "аз",
попило абсурдите на времето преди и след промените,
като възхвала на непохвалното,
като ридание без край,
като гневен протест,
като начала."
Ако имах силите, щях да напиша такова писмо да баща ми.
И още нещо, което някой (навярно авторът) е написал на задната корица:
"Този рамон може да се чете
и като колекция от учудвания,
и като поредица от пътеписи - едни по-скоро във времето,
а други - по-скоро в пространството,
като писмо до отпътувал баща,
като парчета от историята на една страна,
обърната с хастара навън,
като детска приказка с документални съставки,
като хиляда и едно отплесвания,
като спор с невидимите гласове от миналото,
като упражнение по свързване със света,
като порой от насъщни въпроси,
като рецепта за скърпване на реалност,
като обяснение в любов,
като писателски дебют на една математичка,
като лабиринт, осеян с остри житейски завои,
като невъзможен превод на едно българско "аз",
попило абсурдите на времето преди и след промените,
като възхвала на непохвалното,
като ридание без край,
като гневен протест,
като начала."
Ако имах силите, щях да напиша такова писмо да баща ми.
October 27, 2016
Дочитам тази книга със смесени чувства, на моменти комбинацията от истории, пътеписи, бележки под и над черта обърква, а езикът натежава. Но пък някои изречения удрят право в целта и духът на последните 25 години е уловен и предаден съвсем достоверно. Щеше ми се за сметка на количеството да има малко повече дълбочина и развитие в историите. По нещо рАмонът ми напомня на "Физика на тъгата".
Displaying 1 - 16 of 16 reviews