При входа на морето

by Емилия Дворянова

Морето, небето, скалите, кормораните, една лодка, закотвена в собствената си сянка, санаториумът и странни пациенти, за които болест не е намерена. И още Някой, който винаги липсва. „При входа на морето” е роман, който лекува, разказ, чиито страници неусетно преобразяват читателя си, стълба, в края на която е Входът, откъдето никой не би пожелал да се върне.
Романът тръгва от страданието, меланхолията и тъгата на своята героиня, за да я отведе до пречистването, просветлението и повторно откритата връзка с Другия. Светът на романа всмуква като лабиринт, в който през модела на самото писане читателят върви успоредно с жената вътре. Той усеща, чувства и мисли през нейния поглед, улавя света през нейните травми, страхове и желания.

Genres: Bulgarian Literature

340 pages, Paperback

First published January 1, 2014

About the author

Емилия Дворянова завършва пиано в СМУ "Л. Пипков", след което следва философия в СУ "Св. Климент Охридски". Доктор по философия. Директор на програмата "Езикова култура и академично есе" в НБУ. Чете курсове по Естетическата същност на християнството, Творческо писане, Разказът - кратки повествователни форми, Романът - история и техника на създаване, Словото и неговите изкуства. Автор е на монографията "Естетическата същност на християнството" (1992) и на романите "Къщата" (1993) и "Passion или смъртта на Алиса" (роман-фуга, 1995), получил специална награда за роман през 1996 г. и публикуван във Франция (Federop, 2006). През 1998 г. публикува "La Velata" (новела) в общо издание с "Тялото, разковаване" на Милена Кирова. Романът "Госпожа Г." излиза през 2001 г. През 2005 издава "Passion или смъртта на Алиса и La Velata", през 2006 г. – „Земните градини на Богородица”, през 2008 г. - „Концерт за изречение”.

Reviews

[Vania · Rating 3 out of 5]

красив стил, интересно. Самата история и развръзка, мъгла.

[Христина Мирчева · Rating 5 out of 5]

Фицджералдова тънка тъга.

[Петър Керкелов · Rating 3 out of 5]

Отнесена интроспекция - my kind of thing.

[Petia · Rating 5 out of 5]

ПРИ ВХОДА НА МОРЕТО

Впечатлена съм от тази книга – от корицата, от заглавието и най-вече от същността, от душата й, ако мога да я възприема като един организъм. Докато четях се сетих за други две книги, които съм чела с почти същото вглъбяване – „Океан море” на Алесандро Барико и „Влакът за Емаус” на Теодора Димова. Не мога да ги сравня по никакъв начин, книги никога не трябва да бъдат сравнявани, те са толкова различни, колкото сме и хората. Само първоначалното подсещане за тях е важното, защото е доказателство, че по някакъв свой си начин са те впечатлили неузнаваемо.
„При входа на морето” е изящна книга, ако мога да използвам това определение. Изящна е като структура, като идея, като начин на интерпретиране. Изящна е като средство, което може да те обърка, да ти внуши, да те накара да се замислиш за най-малките неща, които не си забелязвал, а те винаги са вътре в теб. Изящна е и като ефект върху читателя, защото го държи с широко отворени очи.
„При входа на морето” е книга, която описва меланхолията като човешко състояние и състояние на духа. Макар че няма много действия в нея, в същността си е многопластова творба.
Аз не знам дали ще успея да предам всичките си впечатления, но поне малко от тях мога да опитам...
Морето – там, където е зелено, а зеленото за мен винаги бележи началото на нещо – там се намира санаториума, който не е точно някаква клиника, а място, което събира персонажи – хора, толкова различни в самотата си, толкова уникални в разбиранията си и във вътрешния си свят. И те са там и стоят като вълните. Вълните никога не са еднакви, всяка е различна за себе си, но винаги се следват и целта им е една и съща – да стигнат брега. Но кой знае дали наистина се следват или целта им е една и съща? Никой не знае, не може да се докаже, може само да се предположи за да те обърка. Колкото повече се задълбаваш в нещо, толкова по-объркан излизаш от него. Такива са персонажите – Анастасия, писателка, която знае всичко за думите, но не знае защо е там в санаториума, всъщност знае, но не иска да обясни, иска, но трудно ще намери на кого да сподели за връзката си със света Тереза и защо това е само като оправдание... Хана, която заспива с музиката на Шуберт, която й действа като сънотворни и тя винаги е съпричастна и иска да остане там завинаги, но не казва защо... Ада, която иска да нарисува крило на ангел, а всъщност е херувим... Докторът, който като авторитет е като успокоение и вдъхновение за всички, но незнайно си тръгва, изчезва и вече го няма за да реши. Да реши какво? Сестрите Евдокия и Лара и още други герои, които правят сякаш един затворен кръг на някаква общност, в която всеки търси себе си чрез другите. И тези хора са там на това място, където морето винаги е спасение и дори на ръба на нищото можеш да кажеш „Виж морето!” А морето там винаги е зелено и „светлината се дестилира”. Като вълшебство е:
„ – един слънчев лъч стига ли, за да остане човек?
- явно да, щом се е подпряла в него...”
А после? После какво?...Времето, което може да обърне времето, изкуството и всичките му проявления, картината, която няма обяснение, защото четката е вътре в нея, недовършена... и музиката, която звучи, и думите...
Хареса ми тази творба, защото е различна и защото във всяка книга, която чета аз търся литературното, като метафора, като внушение, като видение. А как всъщност се питам, се разказва внушение? Ето как се разказва – чрез думите. А може ли да се вярва на думите, може ли, когато „думите объркват мислите”, когато са като паяжина? А ти се чудиш четеш ли наистина или просто сънуваш и не ти се иска да се прекъсваш нито в сънищата, нито в четенето, защото спреш ли ще нарушиш ритъма, ще го изгубиш, ще го изпуснеш този ритъм на думите, а те така хармонично са подредени една до друга и всяка си е на мястото, и няма къде другаде да бъде, и няма излишна. Обсебващи са тези думи. Бях чула някъде, че четенето на поезия е опасно за живота – въпрос на гледна точка, разбира се, но какво мога да кажа, когато има толкова много поезия на едно място, в една творба, в една книга, в една история, която е разказана повествователно? Опасност ли е просто или е спасение? Не мога да отговоря, може би защото съм объркана и не мога още да премахна онова вълнение от книгата, от думите, още съм там при входа на морето и не знам още колко дълго ще бъда, за да разбера, независимо колко дъждовно е времето вън и колко топло и тихо е в стаята ми...
Тази книга прочетох с широко отворени очи и докато четях бях като хипнотизирана, но не мога да обясня защо... това е книга без обяснение...
Обяснението си го намерих за себе си и може би всеки сам ще си го намери, ако влезе през входа на морето...
Прочетете я... https://jivotatestvardikorici.wordpre...