В сравнение с "Приказки за Юнаци и злодеи: първи", продължението сякаш... вдига нивото. Приказките тук са още по-лични, по-изстрадани... дърпащи още по-рязко душевните струни. Дори незапознат с описаните събития читател като мен започва да кърви с "кървяща", помълчава съпричастно след "безмълвна", а "чистеща"... Тя ме порази хем с формата си на притча, много изкусно разказана, хем с посланието си... но преди всичко със струящата от нея болка. За предаденото доверие, за общата кауза... превърнала се от об-единяваща в раз-единяваща, та чак настървяваща двама доскорошни другари един срещу друг. Тъжно, дяволски тъжно.
Любимата ми Приказка тук обаче е "???". И не защото завършва... да не издавам как, въпреки че имам слабост към такива завършеци. А защото, по стечение на обстоятелствата, съм била на местата и на двамата герои. Знам какво е. Да си виновният... и вменяващият вина. Знам колко ги боли, и двамата. Да си говорят, без да се чуват. Да са там... а всъщност другаде. И все пак, накрая да намерят пътя обратно един към друг. Не само да приемат чудовището у другия... а да го преобразят. Да го излекуват. Просто с присъствието си.