What do you think?
Rate this book
Ние според мансардата
Поезията на Иван Ланджев е странна симбиоза от вглъбен и в същото време интензивен езиков порив. Това напрегнато съсредоточаване в собствения си свят, това раздвижване на текстовете от безброй препратки с внушението за един по-разширен културен контекст на критическа изповедност. И превръщането им във въздействащи полифонични композиции, във впечатляващи монтажи от интимни мотиви, универсални теми, преживелици, състояния, жестове. И оправданието на целия този мисловен поток, позовавайки се на особеностите на времето с неговия информационен взрив. С триумфа на абсурда и възможността за издигане над абсурда чрез художественото му опознаване. Поезия, която трябва да се чете търпеливо, без пропуски, защото в нея, читателю, вибрират и твоите медитативни терзания. Една поезия със сериозно и достойно бъдеще.
Иван Теофилов
Иван Теофилов
64 pages, Paperback
First published April 16, 2014
About the author
Иван Ланджев
12 books78 followersИван Ланджев (1986) е поет и есеист. Доктор по руска литература (СУ „Св. Климент Охридски“), преподавател. Носител на национални награди за поезията си. Участвал е в международни поетични фестивали, четения и научни конференции в САЩ, Русия, Германия, Австрия, Словения, Словакия, Унгария, Латвия. Негови стихове са преведени на 10 езика.
Сред книгите му са стихосбирките „По вина на Боби Фишер“ (2010), „Ние според мансардата“ (2014)/„Wir Mansardenmenschen“ (Berlin, 2017) и „Ти, непрестанна новина“ (2018), както и „Поетика на себенадмогването. Наративни стратегии у късния Лев Толстой“ (2017).
Сред книгите му са стихосбирките „По вина на Боби Фишер“ (2010), „Ние според мансардата“ (2014)/„Wir Mansardenmenschen“ (Berlin, 2017) и „Ти, непрестанна новина“ (2018), както и „Поетика на себенадмогването. Наративни стратегии у късния Лев Толстой“ (2017).
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 19 of 19 reviews
August 31, 2014
Иван Ланджев е целият в тази книга. Леко помъдрял, възмъжал и добавил към поетичното си перо още повече майсторство. Наистина. Разликата с предишната му книга „По вина на Боби Фишер” (Изд.„Сиела”, 2012) не е чак толкова огромна, но е съществена. С новата си стихосбирка „Ние според мансардата” (Изд. „Жанет 45”, 2014) той ни показва какъв е най-правилният път за развитие на един поет, който изцяло е отдаден на своя занаят, или по-скоро, на своя талант. В този ред на мисли смятам Ланджев за достатъчно талантлив поет, който тепърва ще доказва своето поетично майсторство. Затова признавам, че сега с удоволствие чета почти тридесетгодишния Ланджев, но наистина нямам търпение да го чета, когато той е на четиридесет, петдесет, шестдесет години и много след това. Защото той израства по правилния начин. За автори като него въобще не важи прословутия синдром на „втората книга”. Никога не съм се и съмнявал, че втората му книга би била скок надолу. А точно така, както очаквах, „По вина на Боби Фишер” се оказа своеобразен трамплин, който му позволи да скочи още по-високо.
Изчитам повечето от новопоявяващите се стихосбирки на литературния пазар и ми прави впечатление как голяма част от авторите им обичат да „вкарват” в стихотворенията си трактати и монографии за поетичното сътворение, за това как поета пише, как твори; виждам колко много обичат да ти доказват, че за да пишеш поезия трябва да имаш: а) класическо образование и б) да пишеш за гори и треви и птички; усещам колко много обичат да изпадат в софистицирани тривиалности. Но Иван Ланджев няма да ви предложи нищо подобно. Въобще няма да го видите как скача в баналностите, като в топъл басейн. Той се придържа към една простичка поетична истина, използвана и от великия Кийтс: „Красотата е истина, истината красота – това е всичко...”
За да не бъда голословен ще спомена някои от стихотворенията, които ми направиха впечатление при първи, втори и трети прочит, с предварителната уговорка, че в тази книга отсъства пълнежът, който сме свикнали да виждаме при толкова много други поети, няма стихотворения, които са вкарани, само за да бъде „напълнена” книгата.
Недоразумението
Извини ме, че така отнемам ценното ти време (а какво ли
друго може да се прави с ценно време, aко и не се отнема).
Извини ме, но успя ли да я видиш? Забеляза ли
Марианската падина помежду ни и
това гигантско многоточие над нея -
въжен мост, по който нито аз ще мина, нито ти?
За онова, което стана, сигурно си има име.
Някой тънък познавач на всичко би го изразил:
как "нещо се е счупило", как неочаквано
с теб сме "заговорили на различни езици".
А не сме. По-просто е.
Езикът си говори с мен
през цялото това тъй ценно време.
И знаеш ли, не сме те споменавали.
Приблизителен сонет
Ще бъде трудно да останеш същият,
докато този град дълбае с пръстите
навътре в оглупялата глава.
Каквото си разбрал дотук, е чернова.
На нощна лампа някой те преправя, пише –
каква естетика в това да си излишен:
сърцето бие в ямб, юмрук целува шепа.
Окото недовижда цялата нелепост.
Нелепа е минутата до оня паметник, където
между игли и песове си ляга кротко битието.
От жълтеникави фасади пак се лющят слогани,
отложена за вдругиден е кражбата на огъня.
Небето все с мансардите флиртува и не го е грижа.
Погрешно е да се нарича път, ако не стига ближен.
Портрет на съпругата
Тя се усмихва наистина, но човек
не трябва да се доверява на рекламите.
Брадичката е задължително остра.
Стръмният склон на претенцията
продължава и по шията,
за да стигне до гърди, които
сега се вълнуват напразно.
Много скоро с тях ще се случи
най-обидното:
естетиката ще стане етика,
красотата - предназначение
и заедно с детето
ще се роди майката.
Любовницата ще умре.
Дори да се опитва, няма да е тя.
Дали й е хрумвало като малка, докато
кокетно разкрасява и усъвършенства
подписа си, че един ден ще го постави
редом с неговия (подписа на инженера)
в прашна зала, от която даже слънчевият
лъч напира да си тръгне и дървениците
си търсят оправдание, за да излязат?
Всички поканени са съгласни:
грешката й бе, че стана вярна.
Тя се усмихва, наистина.
И тайно се преструва,
че все още има тайни,
но аз видях отвъд стъклото
на очите й. Там беше ясно.
Гардеробът, макиажът и
екскурзиите няма да помогнат.
Тя е омъжена жена.
Подобно гръмките заглавия на Ницше:
тя е раждането на трагедията,
залезът на боговете,
тя отдавна не е весела наука,
нито утринна заря.
Тя е за всички и никого.
Но повече за никого.
Това са само някои от тях. В „Ние според мансардата” има още много бисери, за които обаче ще трябва да се гмурнете сами и да ги откриете.
А сега дойде ред на градивната критика, която се радвам, че в този случай е в съвсем минимално количество. Ланджев на места доста залага на играта с думи, а в определени случаи това поврежда структурата, дава един леко фалшив тон на музикалното звучене. Но след като съзнанието премине над тези дребни неуредности, поезията зазвучава отново със сила и красота. Отвътре. Именно това ми харесва в поезията на Ланджев. Той умее да накара едно стихотворение да се разтвори отвътре. Докато на повърхността, като че ли привидно нищо не се случва, в съзнанието лека-полека се задейства една имплозия, която изхвърля думите нагоре и до край дешифрира посланието. Това може на пръв поглед може да звучи много лесно, но е ужасно трудно за постигане и е достъпно само за добрите майстори на перото.
Предните стихотворения са абсолютно доказателство за това, а поетът Иван Ланджев е точно такъв.
http://www.litclub.bg/library/nbpr/ku...
Изчитам повечето от новопоявяващите се стихосбирки на литературния пазар и ми прави впечатление как голяма част от авторите им обичат да „вкарват” в стихотворенията си трактати и монографии за поетичното сътворение, за това как поета пише, как твори; виждам колко много обичат да ти доказват, че за да пишеш поезия трябва да имаш: а) класическо образование и б) да пишеш за гори и треви и птички; усещам колко много обичат да изпадат в софистицирани тривиалности. Но Иван Ланджев няма да ви предложи нищо подобно. Въобще няма да го видите как скача в баналностите, като в топъл басейн. Той се придържа към една простичка поетична истина, използвана и от великия Кийтс: „Красотата е истина, истината красота – това е всичко...”
За да не бъда голословен ще спомена някои от стихотворенията, които ми направиха впечатление при първи, втори и трети прочит, с предварителната уговорка, че в тази книга отсъства пълнежът, който сме свикнали да виждаме при толкова много други поети, няма стихотворения, които са вкарани, само за да бъде „напълнена” книгата.
Недоразумението
Извини ме, че така отнемам ценното ти време (а какво ли
друго може да се прави с ценно време, aко и не се отнема).
Извини ме, но успя ли да я видиш? Забеляза ли
Марианската падина помежду ни и
това гигантско многоточие над нея -
въжен мост, по който нито аз ще мина, нито ти?
За онова, което стана, сигурно си има име.
Някой тънък познавач на всичко би го изразил:
как "нещо се е счупило", как неочаквано
с теб сме "заговорили на различни езици".
А не сме. По-просто е.
Езикът си говори с мен
през цялото това тъй ценно време.
И знаеш ли, не сме те споменавали.
Приблизителен сонет
Ще бъде трудно да останеш същият,
докато този град дълбае с пръстите
навътре в оглупялата глава.
Каквото си разбрал дотук, е чернова.
На нощна лампа някой те преправя, пише –
каква естетика в това да си излишен:
сърцето бие в ямб, юмрук целува шепа.
Окото недовижда цялата нелепост.
Нелепа е минутата до оня паметник, където
между игли и песове си ляга кротко битието.
От жълтеникави фасади пак се лющят слогани,
отложена за вдругиден е кражбата на огъня.
Небето все с мансардите флиртува и не го е грижа.
Погрешно е да се нарича път, ако не стига ближен.
Портрет на съпругата
Тя се усмихва наистина, но човек
не трябва да се доверява на рекламите.
Брадичката е задължително остра.
Стръмният склон на претенцията
продължава и по шията,
за да стигне до гърди, които
сега се вълнуват напразно.
Много скоро с тях ще се случи
най-обидното:
естетиката ще стане етика,
красотата - предназначение
и заедно с детето
ще се роди майката.
Любовницата ще умре.
Дори да се опитва, няма да е тя.
Дали й е хрумвало като малка, докато
кокетно разкрасява и усъвършенства
подписа си, че един ден ще го постави
редом с неговия (подписа на инженера)
в прашна зала, от която даже слънчевият
лъч напира да си тръгне и дървениците
си търсят оправдание, за да излязат?
Всички поканени са съгласни:
грешката й бе, че стана вярна.
Тя се усмихва, наистина.
И тайно се преструва,
че все още има тайни,
но аз видях отвъд стъклото
на очите й. Там беше ясно.
Гардеробът, макиажът и
екскурзиите няма да помогнат.
Тя е омъжена жена.
Подобно гръмките заглавия на Ницше:
тя е раждането на трагедията,
залезът на боговете,
тя отдавна не е весела наука,
нито утринна заря.
Тя е за всички и никого.
Но повече за никого.
Това са само някои от тях. В „Ние според мансардата” има още много бисери, за които обаче ще трябва да се гмурнете сами и да ги откриете.
А сега дойде ред на градивната критика, която се радвам, че в този случай е в съвсем минимално количество. Ланджев на места доста залага на играта с думи, а в определени случаи това поврежда структурата, дава един леко фалшив тон на музикалното звучене. Но след като съзнанието премине над тези дребни неуредности, поезията зазвучава отново със сила и красота. Отвътре. Именно това ми харесва в поезията на Ланджев. Той умее да накара едно стихотворение да се разтвори отвътре. Докато на повърхността, като че ли привидно нищо не се случва, в съзнанието лека-полека се задейства една имплозия, която изхвърля думите нагоре и до край дешифрира посланието. Това може на пръв поглед може да звучи много лесно, но е ужасно трудно за постигане и е достъпно само за добрите майстори на перото.
Предните стихотворения са абсолютно доказателство за това, а поетът Иван Ланджев е точно такъв.
http://www.litclub.bg/library/nbpr/ku...
March 26, 2017
Това, което най-много харесвам у Ланджев и, оказва се, в определени текстове пък най-много ме отблъсква, е майсторската му отдалеченост като автор.
(Плюс иронията, самоиронията, насмешката.)
За себе си смятам, че да, емоцията не трябва да е основното (не считам за смелост, когато един текст е вариант на дневник и е искрен до крайност към изживяното - даже ми се струва, че подобен избор си е проява на лош вкус). Но уязвимостта в поезията ми е също толкова необходима, колкото ми е важна здравословната отдалеченост - и тези две неща не си противоречат. В "Ние според мансардата" има уязвимост, но твърде често поставена зад барикади (обикновено - игри на думи), които се бият с елегантността на идеите.
Любопитно ми е как ще (се) развива поезията му.
Впрочем, съзнавам следното – открих доста от собствените си гледни точки в тази стихосбирка, а по навик, когато се видим изправени срещу себе си, инстинктивната реакция е на отблъскване. Може би това обяснява защо сякаш не съм толкова възхитена, колкото очаквах да бъда.
А тук ще си събера колаж от нещата, които харесах.
(Нехаресани за мен сякаш се оказаха онези, които всъщност най-често се цитират - любовните разлъки и прочие, „Езикът си говори с мен/ през цялото това тъй ценно време./И знаеш ли, не сме те споменавали.”, „понеже съм злопаметен от малък” и да, прекалено отдалечените, крайно (само)подигравателните текстове. Но не отричам майсторството, проявено и в тях.)
***
"Чупливо е като през януари,
стъпките
пораждат сеизмични зони.
Отмъкнат е
дори и споменът за спомен.
Часът се колебае да удари.
Стремежите и смислите са стари.
Постъпката
е просто глупост преди края.
Престъпникът
единствен от тълпата знае,
че дните се измерват във цигари.
Аз също знам: да стъпвам, е погрешно.
Асфалтът
под краката ми нима е прав?
Аз правя
с моя дъх и въздуха болнав,
представям си, ако напиша нещо." --- (отдавна любимо ми)
*
„Но смъртта е най-малкият
ти проблем тази седмица.
Да, ще те споходи:
като всичко останало,
което не те промени.
Само че преди да дойде тя,
ще те погали по главата
онази толкова по-страшна мисъл:
че ти май нямаш
никакво оправдание.”
*
„(...) Моментът
винаги съдържа поражение
и страх, че ще се уталожим.”
*
„Ще бъде трудно да останеш същият,
докато този град дълбае с пръстите
навътре в оглупялата глава.
Каквото си разбрал дотук, е чернова.
На нощна лампа някой те преправя, пише –
каква естетика в това да си излишен:
сърцето бие в ямб, юмрук целува шепа.
Окото недовижда цялата нелепост.
(...)
отложена за вдругиден е кражбата на огъня.”
*
„Вечността живее долу
и е нищо повече от възрастна съседка.
Историята и световните обрати са значими
колкото изкашлянето й. Нима ще се сравни
каквото и да е със нашето велико и последно
времетраене?” --- (макар че имам вътрешна съпротива и срещу сантименталността, де, но гледам да я боря, затова: ето, това ми харесва)
*
„Всичко с времето си”,
каза глуповато времето
и си спомням, че го приех лично.”
*
„Щастлива и детинска в синята си рокля,
ти си в неведение за главното, нали?
Езика го боли.
Езика е по правило раним.
Не е за подценяване да помълчим.”
*
„Координатната система
ни разказва този свят
по-честно от метафора.”
*
„(как искам да съм някой
по-добър от мен)”
*
„И нека не го отричаме –
нашата естествена склонност към падение
е по-красива от доброто начало в нас.
(...)
Най-дълбокото езеро днес е отключено. Така че
хвани костеливата ми ръка и заповядай с мен
в прохладната стая на дъното.
При амфиподите долу ще мернем и него –
доброто начало в нас.”
*
„Небето все с мансардите флиртува и не го е грижа.
Погрешно е да се нарича път, ако не стига ближен.”
(Плюс иронията, самоиронията, насмешката.)
За себе си смятам, че да, емоцията не трябва да е основното (не считам за смелост, когато един текст е вариант на дневник и е искрен до крайност към изживяното - даже ми се струва, че подобен избор си е проява на лош вкус). Но уязвимостта в поезията ми е също толкова необходима, колкото ми е важна здравословната отдалеченост - и тези две неща не си противоречат. В "Ние според мансардата" има уязвимост, но твърде често поставена зад барикади (обикновено - игри на думи), които се бият с елегантността на идеите.
Любопитно ми е как ще (се) развива поезията му.
Впрочем, съзнавам следното – открих доста от собствените си гледни точки в тази стихосбирка, а по навик, когато се видим изправени срещу себе си, инстинктивната реакция е на отблъскване. Може би това обяснява защо сякаш не съм толкова възхитена, колкото очаквах да бъда.
А тук ще си събера колаж от нещата, които харесах.
(Нехаресани за мен сякаш се оказаха онези, които всъщност най-често се цитират - любовните разлъки и прочие, „Езикът си говори с мен/ през цялото това тъй ценно време./И знаеш ли, не сме те споменавали.”, „понеже съм злопаметен от малък” и да, прекалено отдалечените, крайно (само)подигравателните текстове. Но не отричам майсторството, проявено и в тях.)
***
"Чупливо е като през януари,
стъпките
пораждат сеизмични зони.
Отмъкнат е
дори и споменът за спомен.
Часът се колебае да удари.
Стремежите и смислите са стари.
Постъпката
е просто глупост преди края.
Престъпникът
единствен от тълпата знае,
че дните се измерват във цигари.
Аз също знам: да стъпвам, е погрешно.
Асфалтът
под краката ми нима е прав?
Аз правя
с моя дъх и въздуха болнав,
представям си, ако напиша нещо." --- (отдавна любимо ми)
*
„Но смъртта е най-малкият
ти проблем тази седмица.
Да, ще те споходи:
като всичко останало,
което не те промени.
Само че преди да дойде тя,
ще те погали по главата
онази толкова по-страшна мисъл:
че ти май нямаш
никакво оправдание.”
*
„(...) Моментът
винаги съдържа поражение
и страх, че ще се уталожим.”
*
„Ще бъде трудно да останеш същият,
докато този град дълбае с пръстите
навътре в оглупялата глава.
Каквото си разбрал дотук, е чернова.
На нощна лампа някой те преправя, пише –
каква естетика в това да си излишен:
сърцето бие в ямб, юмрук целува шепа.
Окото недовижда цялата нелепост.
(...)
отложена за вдругиден е кражбата на огъня.”
*
„Вечността живее долу
и е нищо повече от възрастна съседка.
Историята и световните обрати са значими
колкото изкашлянето й. Нима ще се сравни
каквото и да е със нашето велико и последно
времетраене?” --- (макар че имам вътрешна съпротива и срещу сантименталността, де, но гледам да я боря, затова: ето, това ми харесва)
*
„Всичко с времето си”,
каза глуповато времето
и си спомням, че го приех лично.”
*
„Щастлива и детинска в синята си рокля,
ти си в неведение за главното, нали?
Езика го боли.
Езика е по правило раним.
Не е за подценяване да помълчим.”
*
„Координатната система
ни разказва този свят
по-честно от метафора.”
*
„(как искам да съм някой
по-добър от мен)”
*
„И нека не го отричаме –
нашата естествена склонност към падение
е по-красива от доброто начало в нас.
(...)
Най-дълбокото езеро днес е отключено. Така че
хвани костеливата ми ръка и заповядай с мен
в прохладната стая на дъното.
При амфиподите долу ще мернем и него –
доброто начало в нас.”
*
„Небето все с мансардите флиртува и не го е грижа.
Погрешно е да се нарича път, ако не стига ближен.”
January 9, 2024
Иван Ланджев е единствения Иван, който обичам (има специално място в сърцето ми)
Read
January 8, 2015…отложена за вдругиден е кражбата на огъня: http://knigolandia.info/book-review/n...
В този блог поезията почти не присъства – дори и да се случва да ме впечатли някоя творба, нямам навика да посягам към стихосбирки, нямам изграден вкус в тази област, още по-малко съм способен да коментирам и оценявам. Няма и да го правя. Преди няколко седмици обаче бях на връчването на наградата “Иван Николов”, една благородна и щедра инициатива на “Жанет 45″. Там не само усетих тръпката “твоя” книга да бъде сред отличените – “Дивата природа” на Белослава Димитрова, но и видях страст и неустрашимост в очите на присъстващите, които не винаги съществуват при прозата. Видях чудесни хора, уверени, че поезията е важна, че е нужна, че от тия имагинерни светове зависи стойността на реалния. И ми се прииска да дам своя малък дан.
Имам намерение да започна да представям регулярно стихосбирки в блога, като ще се водя основно от вкуса на хора около мен, които дишат, плачат, шептят, крещят поезия. Ще се опитам да се докосна както до съвременни автори, така и до класическите, като превесът ще бъде към българските, така искам. Няма да поставям оценки. Няма да сипя дитирамби, нито назидания. Но ще преписвам стихове, които са ме докоснали, за които ще отделям време встрани от прозата, за която често си позволявам четене в автобуса. Да речем, че тези текстове ще са изрезки от поезията. И толкова.
Иван Ланджев е име, което често чувам, веднъж попаднах за кратко и на негова премиера (точно на “Ние според мансардата”) и ме впечатли колко много млади хора имаше. Затова и избрах да започна с него.
ИК Жанет 45
http://knigolandia.info/book-review/n...
В този блог поезията почти не присъства – дори и да се случва да ме впечатли някоя творба, нямам навика да посягам към стихосбирки, нямам изграден вкус в тази област, още по-малко съм способен да коментирам и оценявам. Няма и да го правя. Преди няколко седмици обаче бях на връчването на наградата “Иван Николов”, една благородна и щедра инициатива на “Жанет 45″. Там не само усетих тръпката “твоя” книга да бъде сред отличените – “Дивата природа” на Белослава Димитрова, но и видях страст и неустрашимост в очите на присъстващите, които не винаги съществуват при прозата. Видях чудесни хора, уверени, че поезията е важна, че е нужна, че от тия имагинерни светове зависи стойността на реалния. И ми се прииска да дам своя малък дан.
Имам намерение да започна да представям регулярно стихосбирки в блога, като ще се водя основно от вкуса на хора около мен, които дишат, плачат, шептят, крещят поезия. Ще се опитам да се докосна както до съвременни автори, така и до класическите, като превесът ще бъде към българските, така искам. Няма да поставям оценки. Няма да сипя дитирамби, нито назидания. Но ще преписвам стихове, които са ме докоснали, за които ще отделям време встрани от прозата, за която често си позволявам четене в автобуса. Да речем, че тези текстове ще са изрезки от поезията. И толкова.
Иван Ланджев е име, което често чувам, веднъж попаднах за кратко и на негова премиера (точно на “Ние според мансардата”) и ме впечатли колко много млади хора имаше. Затова и избрах да започна с него.
ИК Жанет 45
http://knigolandia.info/book-review/n...
October 24, 2015
според мансардата ние сме чупливи, дошли сме тук от изток и отвсякъде и, подобно гръмките заглавия на Ницше, сме раждането на трагедията.
January 29, 2023
По-далечни бяха за мен стиховете, сравнени с тези от "Ти, неспрестанна новина", която ме запозна с поезията на Иван Ланджев. И все пак той е невероятен поет, чието творчество вече ще следя отблизо. Ето и малко избрани моменти:
"Моят ден е сбор от твоите минути"
"Пи някои вкусът
идва така лесно,
от повечето си тръгва
просто така"
"Езикът е по правило раним"
"Хвърлена грешка в прекрасното цяло"
"Моят ден е сбор от твоите минути"
"Пи някои вкусът
идва така лесно,
от повечето си тръгва
просто така"
"Езикът е по правило раним"
"Хвърлена грешка в прекрасното цяло"
August 30, 2016
Малки са страниците на Иван Ланджев, все малко по-малки от това, което търся, но засищащо, разхлаждащо като августовския дъжд, който днес не дойде, но дълго бе чакан. Тази малка книжка си прави компания с още една (дебнеха се в книжарницата, сега - по рафтовете на библиотеката ни) и ненаситно ги разгръщам, бързам да ги свърша.
Иван Ланджев живее във време, онова, дългото колкото цигарите. Едно безметежно пространство, където "завалява град", а по "яката ти капят квартали". В една такава столица живеем всички - от панелките до асфалтът, който е по-грив от решенията, които взимаме. Погрешно е да търсим количеството време, което носи в стиховете си, защото то е безценно ("а какво ли друго може да се прави с ценно време, ако и не се отнема"). Губим се и ние, без оправдание. А реалната мярка е " приблизително от теб насам ".
Ще ми се тази стихосбирка да имаше още толкова страници, които да обиколя, но няма, малки са, следобедът е къс, кафето дълго. Но някак стига да си поемеш един дъх да прочетеш от естетиката до етиката, от битието до "жълтеникавите фасади" и лющещите им слогани. Делим си с автора само две възможни точки - софийски и безкрайновремеви (каква крайно просташка дума родих).
И пак без време ще се върна да говоря за време, защото то все не стига, "тръгва зад табелата, която лъже, че сте добре дошли" и си отива.
А моите дни са "сбор от твоите минути", които си подарих в онзи задушен августовски ден.
Иван Ланджев живее във време, онова, дългото колкото цигарите. Едно безметежно пространство, където "завалява град", а по "яката ти капят квартали". В една такава столица живеем всички - от панелките до асфалтът, който е по-грив от решенията, които взимаме. Погрешно е да търсим количеството време, което носи в стиховете си, защото то е безценно ("а какво ли друго може да се прави с ценно време, ако и не се отнема"). Губим се и ние, без оправдание. А реалната мярка е " приблизително от теб насам ".
Ще ми се тази стихосбирка да имаше още толкова страници, които да обиколя, но няма, малки са, следобедът е къс, кафето дълго. Но някак стига да си поемеш един дъх да прочетеш от естетиката до етиката, от битието до "жълтеникавите фасади" и лющещите им слогани. Делим си с автора само две възможни точки - софийски и безкрайновремеви (каква крайно просташка дума родих).
И пак без време ще се върна да говоря за време, защото то все не стига, "тръгва зад табелата, която лъже, че сте добре дошли" и си отива.
А моите дни са "сбор от твоите минути", които си подарих в онзи задушен августовски ден.
September 12, 2014
Иване, спокойствието, философското спокойствие е форма. При теб то е крайно състояние и, позволи ми, цел [каквото и да означава „цел“] на всяко отделно стихотворение. Още една крачка и ще бъдеш образцов [в смисъла на Кант] поет. Чувството е променливо, но винаги настоява на своето; мисълта е винаги тъждествена, но – заменима.
August 8, 2014
Харесвам леките закачки, дълбочината и невзимането насериозно.
October 29, 2025
Прекрасна книга от великолепен поет. Получих я като подарък преди години от близък човек и често се връщам към нейните страници.
Корицата е много интересна и отлично кореспондира с авторската концепция.
Корицата е много интересна и отлично кореспондира с авторската концепция.
Read
February 8, 2024Хубаво е.
September 6, 2025
Втори опит с поезията на Иван Ланджев и абсолютно същото усещане Пълна липса на свързване със стиховете.
Корицата на Люба Халева е великолепна!
Корицата на Люба Халева е великолепна!
June 2, 2014
Влюбих се необяснимо в тази прекрасна корица- още в първия миг, в който я видях.
Чудесното съвпадение е, че същото ми се случи и с мислите на Ланджев.
Сякаш рисува с думи.
Удоволствие бе тази мансарда.
Небето все с мансардите флиртува и не го е грижа.
Погрешно е да се нарича път, ако не стига ближен.
("Приблизителен сонет")
***
Чупливо е като през януари,
стъпките
пораждат сеизмични зони.
Отмъкнат е
дори споменът за спомен.
Часът се колебае да удари.
***
Аз правя
с моя дъх и въздуха болнав,
представям си, ако започна нещо.
***
Но смъртта е най- малкият
ти проблем тази седмица.
Да, ще те споходи:
като всичко останало,
което не те промени.
Само че преди да дойде тя,
ще те погали по главата
онази толкова по- страшна мисъл:
че ти май нямаш
никакво оправдание.
***
Извини ме, че така отнемам ценното ти време (а какво ли
друго може да се прави с ценно време, ако и не се отнема).
Извини ме, но успя ли да я видиш? Забеляза ли
Марианската падина помежду ни и
това гигантско многоточие над нея-
въжен мост, по който нито аз ще мина, нито ти?
("Недоразумението")
***
Угризението е наясно, че ти го изпитваш. Ето го,
седнало в просторния хол
на апартамента ти. Толкова.
Въздухът спира да излиза от ноздрите. То вече е до теб,
твърде близо. Надвесва се над
твоя рохкав череп на поет,
отваря бавно уста и те пита:
имаш ли една цигара?
***
Това, което смятат арогантност,
е смехът на увереността ти.
Наклони я леко като шапка,
показвай я пред гости.
Просто така. Или така просто.
***
Моментът винаги съдържа поражение
и този не е по- различен. Сега забележи:
дори ъглите в стаята отказват
да са ти приятели. Моментът
винаги съдържа поражение
и страх, че ще се уталожим.
Да, ние рано ще се уталожим.
Защо ти е изобщо да заспиваш?
Сутрин си провалът в огледалото
и можеш да си сигурен, че ти отива.
("Лекции по естетика при неочаквани случаи")
***
При някои
вкусът идва така просто,
от повечето
си тръгва просто така.
("Лекции по естетика при неочаквани случаи")
***
(...)
но пък поне успяхме
да определим периода:
то е отдавна.
Приблизително
от теб насам.
("Опит за датировка")
***
Подредено красиво е - Евклидова геометрия:
само две възможни точки под скосения прозорец
и единствената права между нас си ти.
("Ние според мансардата")
***
Обичам.
Онази фигура,
избрана от играча и решила изхода на всичко.
(...)
Онази фигура
в средата на стиха, която го краси едва забележимо.
Ти тихо знаеш, че си нея, именно,
а в мене пак е радостно и благодарен съм,
че моят ден е сбор от твоите минути.
("Ние според мансардата")
***
Огромната осмица легна върху нас.
("Вторият лъч")
***
"Всичко с времето си",
каза глуповато времето
и си спомням, че го приех лично.
("Вторият лъч")
***
И ще те помня, докато съм жив, любима-
не заради Пон дез Ар, кафето, филма.
И не заради двама ни,
а ще те помня винаги,
понеже съм злопаметен от малък.
("На закуска (Scherzo No.2)")
***
Градът сега е грохнал под теглото
на своите сноби. Нищо чудно и да
изгори,
докато аз те слушам половинчато (...)
ти си в неведение за главното, нали?
("Три прекъсвания на монолога ѝ")
***
Стръмният склон на претенцията
продължава и по шията, (...)
("Портрет на съпругата")
***
Всички поканени са съгласни:
грешката ѝ бе, че стана вярна.
(...)
Подобно гръмките заглавия на Ницше,
тя е раждането на трагедията,
залезът на боговете,
тя отдавна не е весела наука,
нито утринна заря.
Тя е за всички и за никого.
Но повече за никого.
("Портрет на съпругата")
***
Не си пада по слънцето- има лунички, също
тия нощни разходки се отразяват отлично. Всъщност
съм подходящ за лицето ѝ - уютен съм като мрак (...)
("Одеялото")
***
Координатната система
ни разказва този свят
по-честно от метафората.
("85th & Madison")
***
Републиката на характера ми
не е удачно място за живеене.
Една емигрантка
току- що замина и оттам.
Чудесното съвпадение е, че същото ми се случи и с мислите на Ланджев.
Сякаш рисува с думи.
Удоволствие бе тази мансарда.
Небето все с мансардите флиртува и не го е грижа.
Погрешно е да се нарича път, ако не стига ближен.
("Приблизителен сонет")
***
Чупливо е като през януари,
стъпките
пораждат сеизмични зони.
Отмъкнат е
дори споменът за спомен.
Часът се колебае да удари.
***
Аз правя
с моя дъх и въздуха болнав,
представям си, ако започна нещо.
***
Но смъртта е най- малкият
ти проблем тази седмица.
Да, ще те споходи:
като всичко останало,
което не те промени.
Само че преди да дойде тя,
ще те погали по главата
онази толкова по- страшна мисъл:
че ти май нямаш
никакво оправдание.
***
Извини ме, че така отнемам ценното ти време (а какво ли
друго може да се прави с ценно време, ако и не се отнема).
Извини ме, но успя ли да я видиш? Забеляза ли
Марианската падина помежду ни и
това гигантско многоточие над нея-
въжен мост, по който нито аз ще мина, нито ти?
("Недоразумението")
***
Угризението е наясно, че ти го изпитваш. Ето го,
седнало в просторния хол
на апартамента ти. Толкова.
Въздухът спира да излиза от ноздрите. То вече е до теб,
твърде близо. Надвесва се над
твоя рохкав череп на поет,
отваря бавно уста и те пита:
имаш ли една цигара?
***
Това, което смятат арогантност,
е смехът на увереността ти.
Наклони я леко като шапка,
показвай я пред гости.
Просто така. Или така просто.
***
Моментът винаги съдържа поражение
и този не е по- различен. Сега забележи:
дори ъглите в стаята отказват
да са ти приятели. Моментът
винаги съдържа поражение
и страх, че ще се уталожим.
Да, ние рано ще се уталожим.
Защо ти е изобщо да заспиваш?
Сутрин си провалът в огледалото
и можеш да си сигурен, че ти отива.
("Лекции по естетика при неочаквани случаи")
***
При някои
вкусът идва така просто,
от повечето
си тръгва просто така.
("Лекции по естетика при неочаквани случаи")
***
(...)
но пък поне успяхме
да определим периода:
то е отдавна.
Приблизително
от теб насам.
("Опит за датировка")
***
Подредено красиво е - Евклидова геометрия:
само две възможни точки под скосения прозорец
и единствената права между нас си ти.
("Ние според мансардата")
***
Обичам.
Онази фигура,
избрана от играча и решила изхода на всичко.
(...)
Онази фигура
в средата на стиха, която го краси едва забележимо.
Ти тихо знаеш, че си нея, именно,
а в мене пак е радостно и благодарен съм,
че моят ден е сбор от твоите минути.
("Ние според мансардата")
***
Огромната осмица легна върху нас.
("Вторият лъч")
***
"Всичко с времето си",
каза глуповато времето
и си спомням, че го приех лично.
("Вторият лъч")
***
И ще те помня, докато съм жив, любима-
не заради Пон дез Ар, кафето, филма.
И не заради двама ни,
а ще те помня винаги,
понеже съм злопаметен от малък.
("На закуска (Scherzo No.2)")
***
Градът сега е грохнал под теглото
на своите сноби. Нищо чудно и да
изгори,
докато аз те слушам половинчато (...)
ти си в неведение за главното, нали?
("Три прекъсвания на монолога ѝ")
***
Стръмният склон на претенцията
продължава и по шията, (...)
("Портрет на съпругата")
***
Всички поканени са съгласни:
грешката ѝ бе, че стана вярна.
(...)
Подобно гръмките заглавия на Ницше,
тя е раждането на трагедията,
залезът на боговете,
тя отдавна не е весела наука,
нито утринна заря.
Тя е за всички и за никого.
Но повече за никого.
("Портрет на съпругата")
***
Не си пада по слънцето- има лунички, също
тия нощни разходки се отразяват отлично. Всъщност
съм подходящ за лицето ѝ - уютен съм като мрак (...)
("Одеялото")
***
Координатната система
ни разказва този свят
по-честно от метафората.
("85th & Madison")
***
Републиката на характера ми
не е удачно място за живеене.
Една емигрантка
току- що замина и оттам.
July 20, 2016
Една от най-добрите поетични книги, които са ми попадали напоследък, независимо дали на млади или по-утвърдени поети. Прочетох я няколко пъти в метрото на път за работа и обратно. Поезия, към която вероятно периодично ще се връщам.
April 17, 2014
хубави.
най-любимо все още:
http://crosspoint.mediabg.eu/?p=12205
най-любимо все още:
http://crosspoint.mediabg.eu/?p=12205
Read
February 10, 2015Не е моето.
Displaying 1 - 19 of 19 reviews