18-годишната Урания чува глас сякаш от дълбините на океана. Една дума, която се е загнездила в съзнанието й и не й дава покой. И тя трябва да разбере какво означава. Гласът й нашепва къде да отиде и момичето бяга от къщи. Пътен инцидент я среща с проф. Якодимов, който е посветил живота си да изучава езиците – говорими и забравени. Той помага на Урания да си припомни непознатите думи, които чува, и да разбере посланието им.
В търсене на смисъл Урания преоткрива красотата, благозвучността и цветовете на родния си език. Среща първата си любов, която разбърква и пренарежда представите й за света.
„Урания“ е изключително дълбока и загадъчна книга, изпълнена с игра на думи, летни бури и любовни трепети.
Blaga Nikolova Dimitrova (2 January 1922 – 2 May 2003) was a Bulgarian poetess and Vice President of Bulgaria from 1992 until 1993.
Born to a mother teacher and a father lawyer, Blaga Dimitrova was raised in Veliko Tarnovo and then moved to Sofia. She finished High School in 1942, and Slavic Philology at the University of Sofia in 1945.
In the 1970s, her works became more critical of the communist government, and she received reprimands for not being politically correct. Four of the poetry books Dimitrova wrote in the 1970s- "Fireflies Fading", "Rubber Plant", "Questions", and "Hobbyada"- were all rejected by state publishing houses with no specific reason given.
Blaga Dimitrova was the inspiration behind John Updike's short story "The Bulgarian Poetess".
During the Vietnam War, Dimitrova visited the country several times as a journalist, and in 1967 adopted a Vietnamese girl. Dimitrova was married to literary critic Jordan Vasilev.
С известна доза тъга и не точно разочарование, а недоумяващо чувство на неприятна "изненада" оставям "Урания" на Блага Димитрова.
Идеята на книгата, струва ми се, е доста интересна и може би за читатели, които се допират за първи път до някои идеи за езика и Словото, може да е направо откровение. Чрез свръхчувствителността на Урания към език, звученето му, думите (родни, чуждици, изкуствени, празни, силни и т.н.), явно Б. Димитрова е искала да обърне внимание именно на важността на езика, на това, което се ползва, и това, което се говори, като нещо, което както отразавя вътрешния свят на човека, така и му влияе.
Това е разбираемо. Блага Димитрова е филолог по образование, но и по призвание. Като поетеса заедно с Александър Милев участва в превода на Омир на български, понеже има и класичско образование. Обясним е образът на професора лингвист, специалист по мъртви езици и древни цивилизации, по съвременни лингвистични теории, но и по фолклорни вярвания. Обясними са и за мен леко изкуствено привнесените екскурси, оплюващи социалистическия строй, изкуствените програми за ангажиране на младото поколение, отчуждаването от корените, административната десемантизация на езика и пр.
Но въпреки всичко това, не можах да се отърва от досадното чувство, че чета нещо несериозно, на моменти "коелювско", до болка клиширано, изкуствено, досадно в много моменти, диалози, които очевидно се поставят, за да разбере читателят нещо, което иначе написано в директна проза, може да звучи "тежко". Пределно ясно ми е, че когато е писан романът, много от нещата, които днес бихме определили като клиширани, може би в този момент още не са били такива. Но това осъзнаване този път не ми помогна.
Тази клишираност и досада не понесох. За мен езикът, митологията, митологичното мислене, хората, които се занимават с тези проблеми (може би и въплъщението, до някаква степен, на Професора от романа, до което съм имал привилегията да се докосна) не са това. Разликата между действителността (която познавам и към която имам отношене) и подходът към нея, използван в книгата, ми беше болезнена. Спрях някъде на 290 стр., понеже осъзнах, че няма(м) нужда да си причинявам това.
Урания е една необикновена девойка, надарена със способността да общува с Вселената, да чува цветовете и нюансите на речта. Като дъщеря на журналист тя расте в среда, култивираща една свръхчувствителност и непоносимост към обезценяването на думите, фалша, нахлуването на чуждици, шаблонността.
Какво се случва обаче, когато една нощ в съня си момичето чува глас, изплувал сякаш от дълбините на океана, говорещ на непознат древен език? Как след това паметно събитие съдбата ѝ се оплита с тeзи на професор Якодимов и неговия млад асистент Велизар? Абсолютният слух на Урания дар ли е, или проклятие? На тези и още много други въпроси ще си отговорите ако сами посегнете към творбата на Блага Димитрова.
За пореден път се убедих, че тя е прекрасен български писател. Всяка нейна дума е внимателно подбрана и грижливо поставена на правилното място. Нейните романи са като музика за душата и винаги разкриват нагледно богатствата на родния език в пълната им прелест. И сякаш това не е достатъчно само по себе си, в "Урания" Блага Димитрова споделя с читателя познанията и разсъжденията си за силата и произхода на езика. За неговата мелодичност. За това, как културата, душевността и светоусещането на всеки народ остават закодирани в словото.
Освен тази тема в романа се разглеждат още темите за себепознанието, за ураганната сила на първата любов, за бремето на загубата. Героите са така изградени, че взаимно се допълват. Различията им ги обединяват и изкарват най-доброто наяве. В спора се ражда истината. Професор Якодимов и Велизар са теза и антитеза, двете страни на една и съща монета. Ако единият разпалва въображението на Урания, то другият я приземява в реалността. Ако единият е мечтател, то другият е скептик. Диалозите с участието на двамата са динамични, придават нужното темпо на творбата и тласкат мисълта вън от добре утъпканите коловози.
Освен хората, тук пълнокръвни участници в действието са също шумният град, величествената планина, луната, небосводът, пернатият бъбривец Перко, както и очарователният четириног другар на професора Камберо. Всички те допринасят за изграждането на атмосферата.
Има един образ обаче, който си остана забулен в мистерия до края и който ми се иска да беше развит повече - белокоса старица, появяваща се подобно на фея орисница, носейки мъдрост и успокоение в най-трудните моменти за Урания. Това е една от причините да не дам максимална оценка на книгата. Другата е усещането за незавършеност и някаква липса, които остави у мен финалът. Сякаш част от напрежението и енергията, трупащи се в хода на повествованието, просто се изгубиха някъде. А всички знаем, че това е противоестествено. В природата енергията се преобразува, но никога не се губи.
Не желая да оставям горчив привкус на разказа си за тази иначе прекрасна книга, затова мисля да го завърша, споделяйки с вас кой е любимият ми момент от нея. А именно горският гъбобер и приготвянето на най-ароматната гъбена чорба. Толкова чудесно е описан целият процес, че почти станах участник в това свещенодействие и усетих богатия вкус на гозбата.
"Впрочем случайността е безпричинната първопричина за всичко съществуващо."
"Двамата мъже мълком пушеха в другия край на чардака. Погледите им се рееха в далечината подир облаците, за да не надникнат вътре какви облаци се събираха в душите им."
"Вътре в строежа на езика е заложен неповторимият хумор, чрез който всеки народ посвоему устоява срещу натиска на съдбата."
Всичко тръгва от една дума. И една единствена дума завихря „Урания“ от Блага Димитрова (изд. „Хермес“, 2017 г.) – език. И този път това беше проблемът.
Научната фантастика или както сега се нарича този жанр изобщо не е моят. Затова, а и заради факта, че това щеше да бъде последната ми непрочетена Блага Димитрова, отлагах Урания доста дълго. Пък и имах чувството, че ще е нещо особено и различно.
Обожавам Блага Димитрова и даже нищо не разбирайки от тематиката на книгата и астрология се влюбих и в тази нейна героиня, в " това момиче (което) умее да се радва – каква чудесна и колко рядка дарба " и книга.
Всяка дума, словосъчетание и изречение бяха чиста поезия, изпълнена в ритъм, в който само Блага Димитрова може да пише. Огромно удоволствие и наслаждение след всеки ред и страница от първата до последната.
Плаках със сълзи накрая, защото знаех, че нямам вече нищо непрочетено от най-любимата ми авторка.
От друга страна нейните са книгите, с които никога няма да се разделя ( аз подарявам прочетените веднага, за да бъдат продължат да живеят и радват и други хора) и съм сигурна, че след време ще започна да ги чета отново!
за нещастие това е първата книга на Блага Димитрова, до която така и не можах да стигна в дълбочина на подсъзнателно ниво. 460 страници е колкото и да я четох, колкото и да се стараех да вникна в думите - просто не успях да я проумея добре. Изключително ме обърка и затрудни, и вероятно когато си завърша бакалавърската лингвистична степен ще я прочета отново и ТОГАВА ще знам за какво аджеба става дума в книгата. Философски спорове на двама лингвисти, под формата на диалози - това е 90% от книгата. Бъкано с терминология, наука и сложнотии. Останалите са как едно момиче се появява от нищото и чува изчезнал Глас, получава пристъпи и гледа в "невидимото" с размъглян поглед, като че гледа "през вода". Отново имаше красиви думи и описания, словосъчетания, сравнения и метафори, точно в стила на Димитрова. Ще се върна!
Само защото е Блага Димитрова и имам страхотни впечатления от изказа й, не съм оставила книгата недочетена… за мен е прекалено далечна, отвлечена… не би била първата ми препоръка за книга, която да изчетете. И определено няма да е на един дъх.
Усещам тази книга по изключително личен начин. В нея някак необяснимо се преплитат голяма част от вярванията, представите и ценностите ми; от цялото ми светоусещане и начина, по който искам да чувствам света.. и той мен. Урания - с всичките и странности; Велизар; образът на професора; смисълът на словото; усещането за тогавашното време; онова специално познанство между преподавател и негов студент... Когато видях корицата, веднага възкликнах "А, някой ми е направил корица". Е, изглежда, някой ми е направил и цяла книга. :)
Интересна с фантастичния елемент на Глас от отминала епоха.
Специално внимание е отделено на пошлостта на езика, наложена от режима по онова време - тема, актуална и днес, на която всички пишещи, а и четящи и говорещи, трябва да обърнат внимание.
Ако човек се запознава с Блага Димитрова за първи път чрез „Урания“, има огромна вероятност да не я хареса. Което би било много жалко, защото тя е прекрасен, интелигентен писател.
Първо положителното: това е книга, изпреварила времето си, с оригинален сюжетен скелет, някои интересни научни нишки и повдигаща ключови въпроси за силата на думите, природата, света. Дотук.
Това също така е тегава и досадна книга. Изпитах облекчение, когато я приключих (имам си правило винаги да довършвам книгите, дори да не ми харесват). Характерният стил на Димитрова в случая ми дойде в повече. В рамките само на една страница луната например е наречена: „лукава месечино“, „безсънна изкусителко“, „древна своднице“, „нощна броднице“, „разюздана натрапнице“ и т.н. Предполага се, може би, че трябва да ахнем от възторг пред това езиково многообразие, но за мен е натруфено, претъпкано, прекалено. Такова е и цялото повествование. Димитрова е била филолог и е искала да покаже преклонението си пред словото - чудесно, но вместо любовно писмо, имаме безкрайна лекция с изморителни разсъждения и според мен това пречи на постигането на целта.
Нека уточня, че аз всъщност много харесвам Блага Димитрова, а „Лавина“ е една от любимите ми книги. С „Урания“ просто не се спогодихме.
Странна книга с множество заплетени и неразплетени възли, нетипична за Блага Димитрова, от която мислех, че съм прочела всичко.
18-годишната Урания чува насън Глас и с помощта на професор по лингвистика и неговия асистент се опитва да разгадае източника и посланието му, както и мисията, която ѝ е поверена. Въртоп от фантастика, мистика, паранормалност, прочит на сънища, юнгианска психоанализа, лингвистика, социална сатира, любовна история - всичко поставено в контекста на късния соц (от записа след последното изречение става ясно, че е писана през 1986 година).
Колкото и необичаен да е сюжетът обаче, езикът е същият - този, заради който обичам всичко написано от Блага Димитрова. Всяко изречение е метафора, игра на думи, думи в думите, образ в образа. И много повече - Езикът в тази книга е главен герой.
Изданието, което аз четох, е от 1993 година на книгоиздателство "Цвят" (в скоби е изписано "Основано 1918 г.)
Според мен Блага има и по-добри романи (начело с любимата "Лавина"), но и този заслужава внимание. Изящна структура и идеен замисъл. И, разбира се, неповторимият жив език на Блага.