What do you think?
Rate this book
Избрано
Ефрем Каранфилов (1915-1998) е литературен критик и есеист, публицист, учен и академик на БАН. Още ранните му литературнокритически статии и очерци открояват пристрастията му към националната история и народопсихологията. Следейки българския литературен живот, Ефрем Каранфилов изтъква новаторски явления като лиризирането на прозата, разцвета на историческия роман и на документалните жанрове, променящия се възглед за героичното. Той продължава и развива патриотичната линия в нашата литература и критика, а повлиян от френските хуманисти – творци и мислители, утвърждава значимостта на човешката памет и на изповедно-споменното начало в съвременната литература.
В този том, съставен от сина му проф. д-р Ефрем Ефремов, са събрани знакови за неговото творчество есета – части от книгите му „Най-българското време“, „Как умираха героите“, „Моят Иисус“ и трилогията „Българи“.
„В сборника са включени негови произведения, които той много обичаше, а от друга страна – дават ясна представа за вижданията му като човек и творец.“
проф. д-р Ефрем Ефремов Каранфилов
В този том, съставен от сина му проф. д-р Ефрем Ефремов, са събрани знакови за неговото творчество есета – части от книгите му „Най-българското време“, „Как умираха героите“, „Моят Иисус“ и трилогията „Българи“.
„В сборника са включени негови произведения, които той много обичаше, а от друга страна – дават ясна представа за вижданията му като човек и творец.“
проф. д-р Ефрем Ефремов Каранфилов
456 pages, Hardcover
Published September 1, 2024
1 person want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
November 9, 2024
Литературната критика в служба на НРБ и БКП
Като ученичка мразех и избягвах да чета литературни анализи - само ме объркваха. Все пак си намерих любимци като Светлозар Игов и Симеон Хаджикосев, които дори четях доброволно, тъй като именно те даваха най-важното за незапознатия читател - контекст. Контекстът е ключов при прочит и той винаги и неизбежно присъства - най-малко чрез епохата на самия прочит и чрез житейският опит на четящия. Но ако се добавят щрихи за епохата на писателя и за неговото житие - тогава вече идва осъзнаването на детайли, които ситото на непълния или липсващия контекст просто не пропуска. Ако пък ми се случеше да зачета предговор на някое красиво издание - защото имах нужда да знам какво го е породило - си бях изработила тактика: определени абзаци, съдържащи думи като “народ”, “народни маси”, “братя-руси” просто ги пропусках и продължавах нататък.
Нямам конкретен спомен за Ефрем Каранфилов, макар той да бе включен задължително във всички сборници с “анализи”. Но сега - четейки тези очерци - изпитах отдавна забравения порив отново да чета крайно избирателно, пропускайки цели абзаци. Само дето при Каранфилов това е невъзможно. Всеки един от очерците му е монолитен текст, който е красив и някак старомодно ерудирано-елегантен, без да е помпозен или сухо академичен. Жив и богат. Психологизмът във всеки един от индивидуалните и груповите портрети е впечатляващ с размах и дълбочина. И Дрангов, и Гоце Делчев, и солунските атентатори, изобщо всички, се усещат като реални личности със своите светли идеали и тъмни демони, а не като образи от паметници, банкноти, имена на улици или просто пощенски марки. Каранфилов познава дребните камъчета под колата на всяка описвана епоха.
И тук стигаме до поредния контекст. Този около самия Ефрем Каранфилов. Контекстът на българо-съветската дружба “от векове за векове” и пълната идеализация на всякакви българо-руски отношения. Когато светлата (защото тя е такава!) 1878 г., смелостта на руските войници и офицери, обсадата на Плевен и отбраната на Шипка автоматично се приравняват на руското влияние от всяка една епоха. Дали ще е средновековното разрушаване на Преслав от (днешните руски) варяги, дали ще е първата или втората световна войни, дали ще е светлият комунизъм - няма значение. Всичко е сияйно като лика на другаря Сталин, и нито едно петънце няма на хоризонта от 944 г. до 1994 г.
Още малко контекст: днешната обстановка у нас някак напомня на следосвобожденската. А сега накъде с тази свобода? В началото всички обичат Русия - и Стамболов, и Захари Стоянов, и Атанас Узунов, и Коста Паница… После някои спират да я обичат. Защо? Защото са забравили верността си към братята руси, според Каранфилов. А защо са я забравили? Ами защото са зли, продажни, реакционери… Лесно и логично. Но чак пък да е вярно? А онези, които поставят верността към братята руси над верността към представителите на новосформираната държава? О, те са патриоти. Защото щом обичат руснаците, значи обичат и България. Ако не обичат руснаците - значи не обичат България. Много силен аргумент е братството по оръжие - много от тези млади идеалисти, проливали кръвта си във всички възможни въстания и войни на 19 век, са завършили военно училище в Одеса. Такива връзки са силни. А сред руските офицери и преподаватели има изключителни личности (винаги ги е имало, дори при сталинизма). Културите са сходни. Но… дали всичко това е равнозначно на царската руска политика на Александър III? Изобщо не. Това Каранфилов го пропуска - той остава в безоблачната територия, където се градят кръвни и приятелски връзки, братство и дружба до живот. А че тези връзки са умело подръпвани от кукловодите на руската царска дипломация, а после и на тази на народните комисари, остава извън страниците.
На фона на тези противоречия човек почти може да пропусне неведнъж изтъквания в очерците факт, че Фердинанд действително прокарва антибългарска и реакционна линия, облагодетелстваща единствено лоялните блюдолизци. И че Стамболов става диктатор, който избива бая народ. Та част от протестиращите срещу тяхната авторитарна линия, предвид епохата и близостта на 1878 г., логично се обръщат към врага на своя враг - към Русия… Логиката в случая обаче е заменена с патетика, многопластовостта - със сляпа идеализация, неудобните нюанси са изрязани.
С две думи - в личностната психология Каранфилов е ювелирен, докато не се блъсне в самоналожената граница, че България и СССР са “дружба навеки”, индивидуализмът е смърт за комунистическия човек, а народът е една сакрална догма без ясно съдържание и пълна опозиция на всяка прослойка, която не е… ами, не е народ? Буржоазия, еснафство, интелигенция, поети-символисти - те не са част от народа. И кой тогава е този народ, и що за дефиниция се ползва? Редица класификации са опростени и приравнени - например военният преврат и диктатурата с убийства от 20-те веднага и приравнена на фашизъм - и двете са отвратителни, но приравняването им обслужва изцяло пропагандни тези, които обезмислят цял един от очерците. Така психологическите портрети на Каранфилов са като незавършени скулптури, подали се само наполовина от камъка, оковани към безформената скала от марксическия диалектизъм.
Доброволно ограниченото творчество е тъжна гледка. Всички ние всъщност доброволно се ограничаваме в светоусещането си до комфортните си балони, и трудно си подаваме носа от тях. Но от творците очакваме повече. И в известен смисъл това “повече” го има в очерците. Но то не е онова “повече”, което ще разкрие светове и ще разруши предразсъдъци или ще громи заблуди. Лавирайки по тънката осева линия между истината каквато е и истината, каквато е трябвало да бъде по социалистическия канон, Каранфилов в крайна сметка добавя нови заблуди към старите. Като междувременно повдига крайчето на завесата за други - но само крайчето. Защото истинският ляв интелектуалец от нея епоха не би си позволил да вдигне повече - опасно е…
Като контрапункт тук ползвам Тончо Жечев и неговия “Българският Великден”, в който е демонстрирана смелостта да се изложи една по-нюансирана картина, без да е избегнат диктата на тогавашната цензура.
Есета на Каранфилов донякъде си заслужават прочита, ако ще и с изследователска цел. Те са нагледен пример как наложената партийна линия и искрената (?) убеденост, че междуличностното е единствена основа на голямата геополитическа картина, тълкува и циментира за поколения напред желания контекст на следосвобожденска България. Прави го чрез премълчавания, замяна на някои факти с романтични възклицания и непречупена талантлива проникновеност за човешката природа.
Като ученичка мразех и избягвах да чета литературни анализи - само ме объркваха. Все пак си намерих любимци като Светлозар Игов и Симеон Хаджикосев, които дори четях доброволно, тъй като именно те даваха най-важното за незапознатия читател - контекст. Контекстът е ключов при прочит и той винаги и неизбежно присъства - най-малко чрез епохата на самия прочит и чрез житейският опит на четящия. Но ако се добавят щрихи за епохата на писателя и за неговото житие - тогава вече идва осъзнаването на детайли, които ситото на непълния или липсващия контекст просто не пропуска. Ако пък ми се случеше да зачета предговор на някое красиво издание - защото имах нужда да знам какво го е породило - си бях изработила тактика: определени абзаци, съдържащи думи като “народ”, “народни маси”, “братя-руси” просто ги пропусках и продължавах нататък.
Нямам конкретен спомен за Ефрем Каранфилов, макар той да бе включен задължително във всички сборници с “анализи”. Но сега - четейки тези очерци - изпитах отдавна забравения порив отново да чета крайно избирателно, пропускайки цели абзаци. Само дето при Каранфилов това е невъзможно. Всеки един от очерците му е монолитен текст, който е красив и някак старомодно ерудирано-елегантен, без да е помпозен или сухо академичен. Жив и богат. Психологизмът във всеки един от индивидуалните и груповите портрети е впечатляващ с размах и дълбочина. И Дрангов, и Гоце Делчев, и солунските атентатори, изобщо всички, се усещат като реални личности със своите светли идеали и тъмни демони, а не като образи от паметници, банкноти, имена на улици или просто пощенски марки. Каранфилов познава дребните камъчета под колата на всяка описвана епоха.
И тук стигаме до поредния контекст. Този около самия Ефрем Каранфилов. Контекстът на българо-съветската дружба “от векове за векове” и пълната идеализация на всякакви българо-руски отношения. Когато светлата (защото тя е такава!) 1878 г., смелостта на руските войници и офицери, обсадата на Плевен и отбраната на Шипка автоматично се приравняват на руското влияние от всяка една епоха. Дали ще е средновековното разрушаване на Преслав от (днешните руски) варяги, дали ще е първата или втората световна войни, дали ще е светлият комунизъм - няма значение. Всичко е сияйно като лика на другаря Сталин, и нито едно петънце няма на хоризонта от 944 г. до 1994 г.
Още малко контекст: днешната обстановка у нас някак напомня на следосвобожденската. А сега накъде с тази свобода? В началото всички обичат Русия - и Стамболов, и Захари Стоянов, и Атанас Узунов, и Коста Паница… После някои спират да я обичат. Защо? Защото са забравили верността си към братята руси, според Каранфилов. А защо са я забравили? Ами защото са зли, продажни, реакционери… Лесно и логично. Но чак пък да е вярно? А онези, които поставят верността към братята руси над верността към представителите на новосформираната държава? О, те са патриоти. Защото щом обичат руснаците, значи обичат и България. Ако не обичат руснаците - значи не обичат България. Много силен аргумент е братството по оръжие - много от тези млади идеалисти, проливали кръвта си във всички възможни въстания и войни на 19 век, са завършили военно училище в Одеса. Такива връзки са силни. А сред руските офицери и преподаватели има изключителни личности (винаги ги е имало, дори при сталинизма). Културите са сходни. Но… дали всичко това е равнозначно на царската руска политика на Александър III? Изобщо не. Това Каранфилов го пропуска - той остава в безоблачната територия, където се градят кръвни и приятелски връзки, братство и дружба до живот. А че тези връзки са умело подръпвани от кукловодите на руската царска дипломация, а после и на тази на народните комисари, остава извън страниците.
На фона на тези противоречия човек почти може да пропусне неведнъж изтъквания в очерците факт, че Фердинанд действително прокарва антибългарска и реакционна линия, облагодетелстваща единствено лоялните блюдолизци. И че Стамболов става диктатор, който избива бая народ. Та част от протестиращите срещу тяхната авторитарна линия, предвид епохата и близостта на 1878 г., логично се обръщат към врага на своя враг - към Русия… Логиката в случая обаче е заменена с патетика, многопластовостта - със сляпа идеализация, неудобните нюанси са изрязани.
С две думи - в личностната психология Каранфилов е ювелирен, докато не се блъсне в самоналожената граница, че България и СССР са “дружба навеки”, индивидуализмът е смърт за комунистическия човек, а народът е една сакрална догма без ясно съдържание и пълна опозиция на всяка прослойка, която не е… ами, не е народ? Буржоазия, еснафство, интелигенция, поети-символисти - те не са част от народа. И кой тогава е този народ, и що за дефиниция се ползва? Редица класификации са опростени и приравнени - например военният преврат и диктатурата с убийства от 20-те веднага и приравнена на фашизъм - и двете са отвратителни, но приравняването им обслужва изцяло пропагандни тези, които обезмислят цял един от очерците. Така психологическите портрети на Каранфилов са като незавършени скулптури, подали се само наполовина от камъка, оковани към безформената скала от марксическия диалектизъм.
Доброволно ограниченото творчество е тъжна гледка. Всички ние всъщност доброволно се ограничаваме в светоусещането си до комфортните си балони, и трудно си подаваме носа от тях. Но от творците очакваме повече. И в известен смисъл това “повече” го има в очерците. Но то не е онова “повече”, което ще разкрие светове и ще разруши предразсъдъци или ще громи заблуди. Лавирайки по тънката осева линия между истината каквато е и истината, каквато е трябвало да бъде по социалистическия канон, Каранфилов в крайна сметка добавя нови заблуди към старите. Като междувременно повдига крайчето на завесата за други - но само крайчето. Защото истинският ляв интелектуалец от нея епоха не би си позволил да вдигне повече - опасно е…
Като контрапункт тук ползвам Тончо Жечев и неговия “Българският Великден”, в който е демонстрирана смелостта да се изложи една по-нюансирана картина, без да е избегнат диктата на тогавашната цензура.
Есета на Каранфилов донякъде си заслужават прочита, ако ще и с изследователска цел. Те са нагледен пример как наложената партийна линия и искрената (?) убеденост, че междуличностното е единствена основа на голямата геополитическа картина, тълкува и циментира за поколения напред желания контекст на следосвобожденска България. Прави го чрез премълчавания, замяна на някои факти с романтични възклицания и непречупена талантлива проникновеност за човешката природа.
Displaying 1 of 1 review