На два гласа : разкази

by Иван Станков

Не само хората имат любими животни.

Животните също имат любими хора. Особено тези, които живеят близо до човека. Всеки разказ в тази книга разказва за обич между едно животно и един човек.
Разбират се помежду си с думи и без думи. В литературата това е правено отдавна. Всичко в литературата е стара песен на нов глас. Тук гласовете са по два във всеки разказ.

Единият да тегли към минор, другият – към мажор. Действието се развива в наши дни, на брега на Дунава, който продължава старателно да отмерва човешките времена.

112 pages, Paperback

Published January 1, 2024

About the author

Иван Станков е роден на 30.11.1956 г. в с. Гомотарци, Видинско. Завършва ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", специалност "Българска филология" през 1983 г., а от 1985 г. работи в катедра "Българска литература" към същия университет. Защитава докторска дисертация през 1995 г. Автор е на книгите "Скръбният, нежният. Лирическият свят на Асен Разцветников" (1993), "Йовковото творчество" (1995), "Смърт не може да има. В лирическия свят на Борис Христов" (1996), "На пътя на историята - творчеството на Димитър Талев" (2001), "Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм" (2010), както и на многобройни студии, статии, рецензии, публикувани в специализирания печат. Издал е два сборника с разкази: "Спомени за вода. DM" (2014) и "Улици и кораби. GM" (2017). Превел е от румънски език три книги на Мирча Картареску - сборника с разкази "Защо обичаме жените" (2006), сборника с новели "Носталгия" (2007) и романовата трилогия "Ослепително" (2004-2005), както и романа "Червена бабичка съм" от Дан Лунгу.

Reviews

[Велко Ф. · Rating 4 out of 5]

Разкази, които преплитат в себе си реалното с фантазното говорене за света и неговите обитатели - двуноги или четириноги, всичко това идва, за да даде едно възможно обяснение на отношенията ни, любовта и допълването в света на живите. Всеки разказ има своя вътрешна организация, наситена и динамична атмосфера, но всички те събрани в една книга доставят удоволствие на читателя. Книгата се чете лесно, на един дъх, препоръчвам я!

[Seraphim Latinov · Rating 5 out of 5]

Известен факт е, че Иван Станков написва сборника си с разкази „На два гласа“ (изд. „Хермес“, 2025) между превеждането на Мирча Картареску. Тази книга-отдушник носи спокойствието на бавния начин на живот, обещан някъде край Дунава. Да живеем близо до природата означава да се върнем към част от себе си, която съвременният живот е погребал под слоеве от шум, абстракция и скорост. Селската местност с тишината, бавното си темпо и ритъм не е просто физическо пространство – тя е духовно състояние. Тя ни подканва да мислим по различен начин за света и мястото ни в него. Природата не е просто фон за човешкия живот – тя е и сцена, и актьори, и самата история. В града често забравяме това. Заобиколени от машини и бетон, се държим така, сякаш сме отделени от естествения ред. Но както някога е твърдял Русо, цивилизацията често развращава естественото в нас. В „Емил или За възпитанието“ той пише, че природата е нашият първи учител и че в простотата на селския живот се доближаваме до истината, добродетелта и себе си. Крайдунавските низини са място, където светът все още диша бавно, циклично, а не в срокове. Там времето не се управлява от часовника, а от слънцето, луната и сезоните. Хайдегер, в размислите си за жилището, вижда селския живот като форма на „съществуване в света“, която е по-дълбоко вкоренена, по-автентична. Когато живеем в природата, ние не просто съществуваме, а принадлежим. Ние не сме туристи на тази земя, а участници в нейното пребиваване около Слънцето. Животните са ключова част от това преживяване. В провинцията животните не са поставени зад стъкло или ограничени от понятия като „домашни любимци“ или „животни за компания“. Те са същества, с които споделяме пространство, тишина и понякога дори поглед, който изглежда странно изпълнен с разбиране. За Хайдегер животните нямат способността да интерпретират света както ние, но са дълбоко свързани с околната среда по начин, който ние, обременени с език и абстракции, може би сме загубили. Хенри Дейвид Торо, в своя роман „Уолдън”, се оттегля в гората, за да „живее съзнателно”. Той търсел съществуване, лишено от несъщественото, което му позволявало да слуша шумоленето на листата и пойните птици отвъд езерото. Неговият експеримент не бил бягство, а завръщане. Завръщане към форма на живот, в която хората вече не са господари на творението, а негови ученици. Нашето отношение към животните може да ни научи много за смирението, съпричастността и вниманието. Животните не се преструват, те не манипулират. Те не говорят, но все пак общуват. Джереми Бентам, пишейки за правата на животните, не пита дали те могат да разсъждават, а дали могат да страдат. А те могат да страдат и да състрадават. Този единствен въпрос срива векове на човешка арогантност. В очите на работния кон (или на магарето Пуфи) или в мълчаливото присъствие на котарака в живота на един капитан можем да усетим тихо достойнство – същество, което чувства, което съпреживява, което споделя света с нас. Все по-належащи са мерките в посока на опазване на околната среда. Философи, ангажирани със запазването на природата като Арне Нес и Вал Плъмууд твърдят, че екологичните кризи произтичат от тази дълбока онтологична грешка: мисленето за природата като „друго“, като просто ресурс. В контраст с това, селският живот ни учи на взаимозависимост. Почвата трябва да се уважава. Животните трябва да се гледат. Времето не може да се контролира. Няма илюзия за господство, има само взаимопомощ. В селския живот човек не господства, а преговаря. Човек се научава на търпение от засаждането на семена, на приемане от неуспешните реколти и на благоговение пред изгряващия нов ден. Не е случайно, че толкова много философски откровения се случват в природата. Буда е намерил просветлението под едно дърво. Стоиците размишлявали върху космическия ред, наблюдавайки природния свят. Поетите от Романтизма, от Уърдсуърт до Новалис, търсели божественото не в храмовете, а в ливадите и планините. Баба Сфера пък по кандидски работи градината си, най-хубавата.
Да живеем сред природата означава постоянно да си напомняме за смъртността и обновлението. Животът и смъртта не са паднали в жертва на някакъв евфемистичен израз, те са навсякъде – в раждането на агнетата през пролетта, в увяхващите листа през есента, в имената по надгробните плочи и в снимките, съхранили спомена за човека. Това осъзнаване на цикъла на живота укротява гордостта и подхранва благодарността. И така, връзката между хората и животните, между индивидите и природата в по-общ план, става нещо повече от съжителство. Тя се превръща в един вид мълчалив разговор. Не с думи, а с взаимно присъствие. Кучето, което следва стопанина си, не се нуждае от думи; неговата лоялност говори вместо него. Вятърът в дърветата не говори, но „разказва“ за преходността, за движението, за волността. Връщайки се към природата, ние не бягаме от отговорност, а преоткриваме една по-смислена функция. Не отговорността да доминираме, а да се грижим. Не да консумираме, а да опазваме. Когато ходим по земята не като нейни стопани, а като част от нейната жива мрежа, ние откриваме, може би за първи път от много време, какво означава да бъдем хора. Иван Станков със сигурност го е разбрал.

[Йордан Лозанов · Rating 5 out of 5]

„На два гласа” от Иван Станков е книга, изпълнена с топлина и човещина (най-вече от „нечовешките” герои). Това са разкази в пълния смисъл на думата. През цялото време имах усещането, че с Иван Станков сме седнали нейде край Дунава и той разказва ли, разказва с неговия си глас, а аз слушам ли, слушам... Тези разкази са късчета живот, които Иван Станков откъсва от недрата на човешката душа, облича ги в думи и ги поставя на тези страници, между тези корици. Всяка дума в тази книга си заслужава!

[Христо Блажев · Rating 4 out of 5]

На два гласа пеят героите на Иван Станков: https://knigolandia.info/na-dva-glasa/

Никога не знаеш коя книга ще те приюти. Или коя внезапно ще те грабне (със или без Тото) и ще те пренесе през времето и пространството, ще те приласкае чрез страниците си в спомените за твоето собствено отминало и уж забравено детство. Сборникът „На два гласа“ на Иван Станков ме пренесе там назад, в дунавските села, които съществуват и до днес в различно време от настоящето, и точно там хора и животни все така съжителстват в един особен северозападен магичен реализъм, който би впечатлил и южноамериканските майстори на жанра. Тава са кратки и затрогващи истории за обич „между едно животно и един човек“, които се „разбират помежду си с думи и без думи“, и се развиват на „брега на Дунава, който продължава старателно да отмерва човешките времена“, така хубаво си го е казал Станков. И те преливат както една в друга, така и в спомените на правилния читател – защото „книгата на света всъщност е една. Няма отделна книга на моя живот, нито на твоя“. И с точно тази книга човек може сам да се чете.

ИК "Хермес"
https://knigolandia.info/na-dva-glasa/