„Как ни спасяват природните закони“ събира стихове, писани през последните единадесет години, в които става дума и за чудото на науката, и за вглеждането в миналото, но и за куража да се продължи напред. Стихотворения, които разказват истории колко е трудно понякога да се пази равновесие. Но и ни разказват за хората, които продължават да пазят равновесие и да крепят света.
Тази книга не търси ефектни изрази, защото е силна, не пищи за внимание, защото е дълбока, не се прави на авангардна, защото времето не я интересува. Това, което ни поднася, е вглеждане, емпатия, тишина. Припомня ни важното. Погрижва се за невидимите. Разхожда ни по света, за да ни върне към човешкото в нас. И все пак, как ни спасяват природните закони? Не ни спасяват. Но ни припомнят, че сме свободни да се спасим сами.
Оля Стоянова е родена на 17.09.1977 г. в София, завършва Журналистика, а след това и Културология в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на четири книги - три стихосбирки "Фотографии" (200 г.) и "Проза" (2002 г.) и "Пътна карта" (2003 г.), както и на един роман - "Лични географии" (2005 г.). Печелила е куп награди за поезия, проза и журналистика. Текстовете ѝ са превеждани на английски, руски, италиански, чешки, словашки и полски.
Как ни спасяват природните закони Рязката светлина на декември не може да излъже никого – нито красотата ще спаси света, нито купищата цветя, в които липсва радост. – Всички ще умрем! – крещи непознат мъж вместо утеха, и после целува опечалените. – Това е кръговрат! – убеждава ги той и размахва ръце, все едно говори за водния цикъл в природата, чертае с ръце доказателства за непрекъснатия процес на преминаване на водата в пара, на парата – в дъжд, на дъждът – в реки, реките – в океани, а океаните – в облаци, а всички тези хора, вкопчени в цветята, участват в кръговрата на скръбта – и не си дават сметка, че всяка тяхна сълза се превръща в поток, река, море, облак. – Един си тръгва и друг идва. Така трябва. Иначе ще стане потоп на земята! – крещи онзи мъж. Може би е шегаджия, философ или в краен случай – учител по физика, който рисува пред опечалените огромни кръгове във въздуха – преговаря невидимите процеси, които познаваме – изпарение, кондензация, поройни дъждове, водни пари, скръб. После някой от онези мълчаливи и тъжни хора – може би далечен роднина или добър приятел, внезапно се засмива на глас – кратко и силно, проумял най-сетне онзи урок от пети клас, който ни прави безсмъртни.
*********
Желанието за усядане Той открива крехкостта на света неочаквано – когато се появява желанието за усядане – когато неспокойните хора намират спокоен пристан, когато лудите се кротват, бесните стават тихи, а онези – с големите раници, разбират, че им трябва все по-малко и не могат да пренесат света на гърба си.
********
Колко начина съществуват да разчетем страха в една детска рисунка Сипан от Сирия е в шести клас и отказва да рисува заедно с по-малките деца – не иска да оцветява пътни знаци, коли и анимационни герои – сяда на отделна маса, и с часове драска мълчаливо върху белите листа – после откривам рисунка на град, потънал в пламъци, катастрофа, пожар или може би война – човек, паднал по средата на улицата и много кръв, която разцъфтява като цвете, а от всеки счупен прозорец на къщите излиза огън в жълто, оранжево и червено. – Сипан, какво е това? – питам. Това Сирия ли е? – Не – отговаря ми той. – Това е България. И това е пожар. Сипан се смее за първи път, откакто го познавам, защото не съм разчела правилно страховете му, но той е прочел моите.
Това не бяха провали в истинския смисъл на думата - не бяха животозастрашаващи грешки, опити за убийство, фалити, започване от нулата - тези провали не бяха толкова категорични и видими - просто една сутрин се будиш и си казваш: - Няма да стане! - Не мога! - Мога да мина и без това! И наистина минаваш.