Как ни спасяват природните закони

by Оля Стоянова

„Как ни спасяват природните закони“ събира стихове, писани през последните единадесет години, в които става дума и за чудото на науката, и за вглеждането в миналото, но и за куража да се продължи напред. Стихотворения, които разказват истории колко е трудно понякога да се пази равновесие. Но и ни разказват за хората, които продължават да пазят равновесие и да крепят света.

Тази книга не търси ефектни изрази, защото е силна, не пищи за внимание, защото е дълбока, не се прави на авангардна, защото времето не я интересува. Това, което ни поднася, е вглеждане, емпатия, тишина. Припомня ни важното. Погрижва се за невидимите. Разхожда ни по света, за да ни върне към човешкото в нас. И все пак, как ни спасяват природните закони? Не ни спасяват. Но ни
припомнят, че сме свободни да се спасим сами.

Кристин Димитрова

Genres: Poetry

88 pages, Paperback

Published January 1, 2024

About the author

Оля Стоянова е родена на 17.09.1977 г. в София, завършва Журналистика, а след това и Културология в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на четири книги - три стихосбирки "Фотографии" (200 г.) и "Проза" (2002 г.) и "Пътна карта" (2003 г.), както и на един роман - "Лични географии" (2005 г.). Печелила е куп награди за поезия, проза и журналистика. Текстовете ѝ са превеждани на английски, руски, италиански, чешки, словашки и полски.

Reviews

[Кремена Михайлова]

********

Как ни спасяват природните закони
Рязката светлина на декември
не може да излъже никого –
нито красотата ще спаси света,
нито купищата цветя, в които липсва радост.
– Всички ще умрем! –
крещи непознат мъж вместо утеха,
и после целува опечалените.
– Това е кръговрат! –
убеждава ги той и размахва ръце,
все едно говори за водния цикъл в природата,
чертае с ръце доказателства
за непрекъснатия процес на преминаване
на водата в пара,
на парата – в дъжд,
на дъждът – в реки,
реките – в океани,
а океаните – в облаци,
а всички тези хора,
вкопчени в цветята,
участват в кръговрата на скръбта –
и не си дават сметка, че всяка тяхна сълза
се превръща в поток,
река,
море,
облак.
– Един си тръгва и друг идва. Така трябва.
Иначе ще стане потоп на земята! –
крещи онзи мъж.
Може би е шегаджия,
философ
или в краен случай – учител по физика,
който рисува пред опечалените
огромни кръгове във въздуха –
преговаря невидимите процеси,
които познаваме –
изпарение,
кондензация,
поройни дъждове,
водни пари,
скръб.
После някой от онези мълчаливи и тъжни хора –
може би далечен роднина или добър приятел,
внезапно се засмива на глас –
кратко и силно,
проумял най-сетне онзи урок от пети клас,
който ни прави безсмъртни.


*********


Желанието за усядане
Той открива крехкостта на света
неочаквано –
когато се появява
желанието за усядане –
когато неспокойните хора
намират спокоен пристан,
когато лудите се кротват,
бесните стават тихи,
а онези – с големите раници,
разбират, че им трябва все по-малко
и не могат
да пренесат света на гърба си.


********


Колко начина съществуват да разчетем страха
в една детска рисунка
Сипан от Сирия
е в шести клас и отказва да рисува
заедно с по-малките деца –
не иска да оцветява пътни знаци,
коли и анимационни герои –
сяда на отделна маса,
и с часове драска мълчаливо
върху белите листа –
после откривам рисунка на град,
потънал в пламъци,
катастрофа,
пожар
или може би война –
човек, паднал по средата на улицата
и много кръв,
която разцъфтява като цвете,
а от всеки счупен прозорец на къщите
излиза огън
в жълто, оранжево и червено.
– Сипан, какво е това? – питам.
Това Сирия ли е?
– Не – отговаря ми той. –
Това е България. И това е пожар.
Сипан се смее за първи път, откакто го познавам,
защото не съм разчела правилно страховете му,
но той е прочел моите.





***


Някога той можеше да разбира

птичия език – онзи таен език на детството,

когато нямаше непознати думи

и застрашени животински видове –

врабчетата не бяха изчезващ вид,

дроздовете разказваха истории,

а преди буря бързолетите съшиваха небето

с едри бодове.

Как се нарича всичко онова,

което идва после?

Порастване

или екологична катастрофа?



***

[Neva]

Оля е мъдра и наблюдателна, а книгата ѝ – хубава, солидна, будна за преживелиците на „един препълнен до пръсване свят“, чувствителна към заложниците на труда, към отхвърлените. И все пак – идея-две по-„трезва“, отколкото на мен ми е необходимо в поезията.

–––––––––––
първа точка – изгревите са по-хранителни от залезите,
втора точка –допускай, че има и невъзможни неща,
точка трета – не се смей на невидимия свят,
скептиците умират от недостиг на светлина

... онзи урок от пети клас, който ни прави безсмъртни...

... жени, които крещят на света на непознати езици...

само в музея
смъртта може да бъде
толкова фотогенична

... когато Пенелопа тръгне на път, това е завинаги...

... всички сме част от една хранителна верига,
от един по-стар свят,
който знае как да ни поставя на място...

–––––––––––
(„Годините на щедростта“, „Пътят напред са ми любими“ и „Изкуството за правене на талисмани“. „Колко начина съществуват да разчетем страха в една детска рисунка“ разсмя и мен, чудна малка сцена. „Жената, която не харесвам“ не просто не ми хареса, но ме и отблъсна. Толкова ми се иска презрението към другия човек да не идва така лесно, както в това стихотворение, което е може би единствена слабост на цялата стихосбирка.)

Прекрасно оформление.

[SanDra]

Кратка история на провалите

Това не бяха провали
в истинския смисъл на думата -
не бяха животозастрашаващи грешки,
опити за убийство,
фалити,
започване от нулата -
тези провали не бяха толкова категорични
и видими -
просто една сутрин се будиш
и си казваш:
- Няма да стане!
- Не мога!
- Мога да мина и без това!
И наистина минаваш.