С "Как наказва Бог" издателство ICU продължава да изследва онази пълна с болка ниша, в която литературата се движи на ръба между езиците и културите и жегва право в сърцето. Катерина Стойкова-Клемър е автор, приютен от два езика. Превежда поезия (включително собствената си) между английски и български. „Език мой, дом мой. / Прости ми. / Няма ме“, пише авторката в предишна своя стихосбирка, „Неделимо число“ („Факел експрес“, 2011). И добавя: „Родното дърпа. / Обесникът се катери / по собственото си въже“.
Предстоящата през юни книга Как наказва Бог включва стихове, писани в САЩ на смесица от български и английски. Пестелива и изящна, това е книга „за изпитанието да замениш тежестта на „всичко, което искаш, срещу всичко, което имаш“; за непозволените предателства към самия себе си; за по-трудния „лесен“ път. За живота, чиято твърда материя трябва да бъде проядена до изхода от отсрещния му край“. (Кристин Димитрова).
Освен че пише стихове, проза и драма, Катерина е и редактор на англоезични антологии, най-новата от които, The Season of Delicate Hunger, представя трийсет и двама съвременни български поети от различни поколения и е публикувана на английски в САЩ (Accents Publishing, 2014). С този проект, както и с цялостната си подкрепа и нестихваща енергия, Катерина е истински посланик на българската поезия по света.
Автор е на четири стихосбирки: The Air around the Butterfly / Въздухът около пеперудата (Факел експрес, 2009, двуезична), The Most (Finishing Line Press, 2010, на английски), „Неделимо число“ („Факел експрес“, 2011, на български) и The Porcupine of Mind (Broadstone Books, 2012, на английски). Пиесата й „Черното палто“ е втъкана в сюжета на игралния филм „Горд гражданин“ (Proud Citizen) на режисьора Том Съдърланд, където Катя играе главната роля.
Катерина Стойкова е автор на няколко поетични книги. Най-новите й стихосбирки на български са „Американски деликатеси“ и „Втора кожа“, издадени от ICU. През 2024 г. University Press of Kentucky ще издаде на английски нейната стихосбирка „Между клетка за птици и къща за птици“. Книгите на Катерина са носители на националните награди „Дъбът на Пенчо“, „Иван Николов“ и „Ваня Константинова“.
Катерина е собственик и главен редактор на американското издателство Accents Publishing, където е редактирала и публикувала близо сто книги, повечето от които поезия. Нейни стихове са номинирани за наградите Pushcart, Best of the Net, Discovery Award и други.
През издателството си Катерина редовно преподава дългосрочни и краткосрочни работилници по поезия на ученици от различни нива. Също преподава и в Carnegie Center for Literacy and Learning.
В секудната, в която я затворих, ми се прииска да я започна от начало (както беше и с „Улица Щастие“ на Оля Стоянова). Искам да кажа на издателката: Невено, дано да спиш, защото аз май няма. Когато пиша това, е малко след полунощ, но не мога да си представя, че някой може да спи спокойно, ако не е чел „как наказва Бог“. Всъщност, това май е единственият начин да спиш спокойно.
Ходиш на работа, учиш занаяти, поддържаш връзка с приятели, изплащаш апартамента, грижиш се за децата си с неумолимото чувство, че май ти свършва времето.
Това е една лаконична книга, но по онзи начин, по който лаконични са най-верните и горчиви истини. В нея има неща (чувства, мисли и преживявания), които са универсални – всеки ги и е изживявал, но никога не е намирал думите да ги изговори. Катерина Стойкова-Клемър не просто е намерила думите, тя ги е избродирала. Няма дори една точка или запетая, която да не си е на мястото в тази книга, а какво остава за думите.
Поезията не е нито леко занимание, нито лековато четиво. Дори думите в тази книга са тежки. Много от тях са за щастието, но други навлизат в онези мрачни дълбини на човешкото сърце, в които се крият сенки и мрак, в ъгълчетата на ума ни, където натикваме завистта и смътното усещане, че нещо не е както трябва, че нещо липсва.
Важни неща, казани простичко. Всички сме си мислили за тях, но повече от нас предпочитат да не задълбават, бързат да ги забравят. Катя Клемър ни ги припомня леко, с чувство за хумор, играейки си чудесно с думите и обръщайки ръкавицата на ежедневното ни мислене за хубаво, за лошо, за смърт, за „искам повече”.
“Как наказва Бог” на Катерина Стойкова-Клемър взе половинката от голямата награда “Иван Николов” преди месец, а името неминуемо провокира интерес в мен. Ясно е, че няма да седна да чета хвали-бога религиозни творби, та подходих внимателно, но по тия страници, поне според мен, богът е човешки, твърде човешки, и наказанието му е само това, което сами си причиняваме. В ежедневието, във всяко решение, в самoнараняванията, отричанията, равносметките и примирението в крайна сметка. Ето няколко стиха, които ме докоснаха:
Ето го – извора на злото у теб. Приличате си – две капки.
—
Не можеш да спреш Да говориш за себе си.
Как иначе би доказал, как иначе не би се съмнявал,
Не пиша ревю-та за книги обичайно, не ми идва "отръки". Може би любимата ми поетична книга за 2014 година, макар и прочетена в самия ѝ край, или поне една от любимите (заедно с тази на Албена Тодорова, например, и "Германии"-те на Владислав Христов). Свързвам се с текстовете в нея, намирам ги за отвъд-поетични, но казани по поетичен начин Много Важни Неща; може би е книга за екзистенциалната тревожност и как се живее с нея... превръщайки я в поезия. Ще ми се аз да го можех толкова деликатно и изчистено от всичко излишно. Понеже е страшно (да се живее), но е също така споделено-човешко, и е наша работа да го направим да бъде поносимо, правейки го красиво, и изпълвайки го със смисъл. Шапки долу за КСК! :) И благодаря за рибата.
Как безотговорно успявам да забравя, че обичам всичко, което Катерина Стойкова-Клемер пише. И как незабравимата Кристин Димитрова категорично ми напомня.
Опитвам се да разбера прехласването по тази книга, чета тук за въздействието й върху някои читателки, имам си обяснение и за номинацията й за една доста желана награда, както и за факта, че получи почти половината от нея, но ще споделя и моето мнение. Трудно е да се нарекат тези дневникови записки поезия. Добре, за да уточня - поне на мен ми е трудно да ги възприема като поезия. Да, на места са поетични, но е пресилено това носене по течението да се нарича поезия само защото е записано и издадено като книга. Мисловните конструкти в тази книжка са изключително познати, да не кажа банални, не претендират за новост и ако в момента на хрумването им са били интересни, те пак си остават просто дневникови фрагменти, записани в определен период от време. И не би трябвало да се мислят като нещо, от което да се направи публично достояние. Но, читатели много, четат се и се харесват различни неща. Успех на авторката, би трябвало да е щастлива, че книгата й се харесва и цени от определени хора, но е добре да приеме, че много други няма да докосне, какво остава пък да развълнува.
Поезия, която чувствам близка. Катерина Стойкова казва неща, които вече знам, но не съм успяла да формулирам с мои думи. Препрочитам книгата, когато искам да се почувствам по-добре.
Поезията на Катерина Стойкова не се страхува да бъде уязвима пред тежестта на миналото и опита. Възхитително е как стихове като тези така естествено доказват важността на правилните думи. Изказана с правилните думи, истината е съвсем кратка. Универсалността на човешкото страдание, следствие от множество рани (буквални и метафорични), нанесени от живота, вече не ме плаши, а напротив - успокоява ме. Благодарна съм, че познавам тази поетеса, че имам възможността да се докосн�� до творчеството ѝ и да го оставя да измие мислите ми.
Тази книга на Катерина Стойкова-Клемър е лишена от стандартна номерация на страниците. Съставена е от седем части с римски цифри, започва с предисловие от Кристин Димитрова и завършва с епилог. Съдържанието е дадено отпред – по английски образец. И има за мото един много известен в Америка цитат от Хенри Дейвид Торо: „Не бих говорил толкова за себе си, ако познавах другиго така добре“. Първата част - „Как наказва Бог“ е дала заглавието и на самата книга. Отделните части на тази първа част са „капки“, колеблива съм в приемането им за стихчета или стихотворения, приемам, че тези „капки“ са части от едно стихотворение-поема със заглавие „Как наказва Бог“. Наричам ги „капки“ защото са отделени една от друга със знак, недвусмислена стилизирана капка, и така, капка по капка, се образува поема. Какво казва тази поема? Показва как може да наказва Бог: като ти дава, като те учи, като те вдъхновява, като ти помага, като те кара да помагаш и да се страхуваш. Мисля, че с известна снизходителност, първата част от книгата – поемата или стихотворението „Как наказва Бог“ може да се прочете като специфично стихотворение и в съдържанието. Добре, започвам да чета отново тази първа част-стихотворение-поема. И мога да се съглася напълно със следните капки ( сега пропускам тук да цитирам първите две): Учи те / да не забелязваш / каквото не искаш / да виждаш. Заставя те / да живееш / с хора / като теб. Вдъхновя те / да обещаваш / и нищо повече. Награждава те / когато правиш / нещо лесно. И така стигам до капката, която – според мен – прелива чашата, с нея разбирам, че това второ лице, тази вариация на безличната форма, е само начин авторът да говори на/за себе си. Торо, в самото мото на книгата, трябваше да ми е подсказал вече това. Е, точно тук тази книга рискува да ме загуби като читател. Но аз продължавам да я чета (и добре правя защото) на следващата страница (без номерация) откривам любимата си капка в тази първа поема-стихотворение-първа част: „Кара те да помагаш“, следвана от капката „Чакаш благодарност“, в която направо ми идва да залича с коректор последната опция, толкова лишена от причинно-следствена връзка ми се струва. А за последната капка в първата част-поема-стихотворение ще кажа (в случай, че това втори лице е обръщение към мен, като читател) – аз не се страхувам, че работя много и че упорития ми труд няма да бъде възнаграден. Не се страхувам, приятно ми е да работа залудо (както се казва), и знам, че този упорит труд с всеки идващ ден е възнаграден. А ако това второ лице е начин авторът да говори на себе – ще кажа добре, но какво от това? Втората част от книгата е за очакванията, за желанията, за избора, който правим. Казано с други думи, тази част от книгата е за щастието. Откриващо двустишие в курсив е следното: Ако не ти трябваше толкова, щеше да получиш повече. Не, не говори на мен Катерина Стойкова-Клемър с това второ лице, и едва ли е избрала този начин за правене на поезия само за да говори за себе си. Тук има нещо друго. И това друго е възможността за още един прочит с избора на това второ лице. Читателят може и да реши, че написани така, тези стихове може да се отнесат и към някое трето лице. Последната капка в тази втора част определено е най-добрата. Третата част е за вярата, но може би само привидно е за вярата. Тази трета част от книгата, която се открива с двустишие в курсив, е повече за ежедневието, отколкото за вярата. Тук е и любимата ми стъпаловидна капка. Отнасям я към едно мое любимо трето лице. Книгата няма номерация на страниците, за да ви кажа на коя страница точно е тази „капка“. Ако прочетете цялата книга няма да e трудно да я откриете. Четвъртата част е за демоните и чудовищата. В тази част е и най-доброто стихотворение в тази книгa със заглавие, дадено в курсив, и подзаглавие-пояснение, дадено в скоби. Стигам до петата и шест част на произведението и вече губя интерес към него, доста започва да ме дразни това обръщение във втори лице, сякаш написано до мен, сякаш трябва да слушам някой, който говори на мен и ми натрапва усещането, че знае за мен много повече отколкото би могъл въобще да си представи… Да, това всезнаещо говорене на себе си, към себе си, но практически насочено към другия, към читателя на тази книга, този употреба на второто лице, която добива характеристиките на обръщение към мен, читателя, всъщност ме отдалечава от Катерина Стойкова-Клемър, независимо от цялата симпатия, която изпитвам към нея като човек… Но ето че там, в началото на шеста част, е най-сетне истинската „капка“, дадена в курсив, там е стихотворението, с което ще запомня тази книга (ако забравя онова за демоните, краткия справочник, от предишната четвърта част). Ето я тази капка, ето го това стихотворение, защото то е за една капка, но не е само "капка": VІ Окопитва се капката, опитва се да натежи на мястото си, да се налее, да се олюлее, да отдели миг да се замисли да бъде или не, преди да осъзнае – все пак ще падне. Сестро, разбирам те.
Първият път, когато прочетох се сетих за едно прочуто видео на Бил Виола, която бях видяла на екран в една изложба за водата. С това стихотворение за капката приключва моя прочит. Не ми се чете повече за Бог, за вина, какво казал Бо от племето чокта и както отвърнала Катя, какво казала Джийн и какво попитала Катя…
Не я разбрах. Не знам, дали защото не вярвам или защото не разбирам поезията попринцип. Прочетох я два пъти, но някои моменти ми се струваха не на място или коренно различни от предходният... борбата с вътрешните демони е жестока, разбиваща и безпощадна, но за мен явно и неразбираема...
Стихосбирката на Катерина Стойкова-Клемър "Как наказва Бог" ме заинтригува най-напред със заглавието си. Очаквах стихотворенията да разкриват Божието наказание над грешниците, един вид Дантев ад. Но след като прочетох стиховете, не открих в нито едно от тях теологическо откровение или екстаз от величието на Божествения съд. По-скоро стихосбирката е вид Ноев ковчег, събрала в себе си любов, грях, обич, себераздаване, съчувствие, емпатия, търсене на пътища и посоки за себе преоткриване. Добави капка удоволствие към болката.
Авторката приканва читателя си да се научи да живее, но не според общоприетите правила или Божиите постулати, а според начина, по който ще бъде щастлив. Като че ли във всеки един стих е скрита радостта на дете, което току-що се е научило да се моли ... точно на теб/ Бог се уповава и мъдростта на възрастния, който е преминал през житейските несгоди и радости, и е натрупал в себе си много непотребни и потребни мъдрости: Ето го – извора на злото у теб.
Философска ли е тази поезия, се питам и търся да открия стихове, разкриващи тезата, но стигам до извода, че стихотворенията на Катерина Стойкова-Клемър са написани „просто“, „елементарно“ все едно се води диалог между поет, Бог, читател. Това не е познатата ни философска поезия, проникната от екзистенциализъм, а е по-скоро открит разговор, дебат, след който се чувстваш възроден. Стихотворенията те карат да почувстваш емпатията на Катерина, нейното разбиране и утеха, и в същото време се сблъскваш с хиляди въпроси, чиито отговори предстои да намериш.
Още през 1873 г. Христо Ботев пише: О, мой боже, прави боже! Не ти, що си в небесата, а ти, що си в мене, боже – мен в сърцето и в душата…
"Моята молитва"
През ХХI Катерина Стойкова-Клемър сякаш потвърждава тезата на Ботев и разкрива своята идея за Бог: Джийн: Представи си едно голямо, огромно ВСИЧКО, и ние /аз, ти, камъните, растенията, планетите… периодично се свързваме с Него и предаваме информация за нашите преживявания.
Един от глобалните човешки проблеми през този век е търсенето и намирането на абсолютната истина, необходима на човека да оцелее във все по-ожесточаващия се свят, за да не се загуби безвъзвратно в глобализацията. Истина, която може да възроди човешката душа и да я накара да намери правилния път към себе си и към другите. Поетесата също търси своята истина за света, човека и за самата себе си. Намира я и е сигурна в правотата си: Казах си истината. Изслушах се внимателно. Разбрах. Борих се със себе си, докато победих. Прав съм.
Да си кажеш истината е едно от най-трудните неща в човешкия живот, а може би дори някои от нас никога не успяват да го направят. Да "се изслушваш внимателно" във време, когато е невъзможно да се чуеш сред епохалния шум, изисква Божествено търпение и мъдрост. Но борбата със самия себе си е жестока и трагична. Да бъдеш или не – туй е въпросът, пише Шекспир и вече векове светът търси отговор на Хамлетовия въпрос, а Катерина Стойкова-Клемър успява не само да се пребори със себе си, но и да се разбере. Развързва Гордиевия възел и задава същите въпроси на читателите си. Време е всеки един от нас да си зададе въпросите и да намери отговорите, без да отлага във времето. Трябва да си построим по един Ноев ковчег и да решим какво да приберем в него. Каза ли си истината? Изслуша ли се внимателно? Разбра ли? Прав ли си, или не? Сега какво ще правиш?
Въпросите са зададени, отговорите са намерени, но са възникнали хиляди други проблеми, чакащи своите решения. Човекът е натежал от целия този сизифовски труд и е готов всеки момент като капката да падне …преди да осъзнае – / все пак ще падне. За да не се сгромоляса е необходима светлина, която ще позволи да се видят ореолите на хората, но … за да видиш светлината, трябва / да видиш светлината.
Човекът в поезията на Катерина Стойкова-Клемър е търсещ истината за света и за себе си мъдрец, задаващ си вечните изконни въпроси на човечеството. Открива истини, които водят след себе си други въпроси, върти се в кръг, също като планетата ни: … защо земята се нарича кълбо, как виси, накъде се люлее, къде не свършва.
И също като светците е с ореол на главата си, родее се с Бог, и както поетесата обобщава в епилога си: Поемаш своята вина, после и моята. Ето ни заедно.
Човек и Бог се сливат в едно, за да намерят път и истина, които да водят до спасението. Спасението обаче ще бъде в сила, ако не емигрираш, в противен случай ще живееш …като шамандура / вместо като риба.
Увлекателна тирада, написана от прецизен, но разочарован наблюдател на нещата. Не можах да й се насладя истински именно по тази причина: разочарованието е повече от нещата и по тази причина всички текстове за мен имаха сходен вкус на горчилка (май с изключение само на този с лулата :). Имам естествена съпротива срещу този вид отношение към живота (вечно изместено, все на "минус няколко" спрямо каквото и да се получи), затова се боя, че претръпнах веднага след първата част, "Как наказва Бог", която ми се видя отлична.
Живей сега като шамандура вместо като риба.
Освен монотонно, съдържанието ми идва и малко - малко текст, малко обхват, малко откъсване от едната нота. Знам, че не бива да чета пет стихосбирки едно след друго, но така стана и ето, сега не мога да поставя това камерно упражнение по недоволство (безспорно талантливо и изящно) наравно с далеч по-обширните като поглед и чувство стихосбирки (действително сбирки на различни стихотворения, не вариации по тема) на другите поети, с които си изкарах деня.
Искам да кажа две думи за изданието и те са: "превъзходно" и "браво". Осмислено, овладяно, безупречно - и редакция, и корекция, и оформление. Корицата на Люба Халева е притегателна и прилягаща. Предисловието на Кристин Димитрова - проницателно и красиво ("машината на щастието е видяна откъм зъбчатите й колела"... "Катерина Клемър не моли Бога. Тя по-скоро се страхува, че през цялото време той е чувал молитвите й и така тя е избегнала някакъв тъмен, непрозрим, но все пак неин дял от света", etc.). Финалните думи за автора - кратки, съдържателни, ясни. Така се прави книга.
Раздвоена съм. Едновременно искам да купя бройки на всички приятели, да им я подаря и да им кажа "Четете", от друга страна не искам да им го причиня. "Как наказва бог" е събрала в себе си безброй болезнени истини, изстрадани, (пре)живяни.
До последно таях надежда, че ще има малко светлина, нейде в някой ред, ще дойде ред и на надеждата. Не я намерих..затова и не ми се иска да я подарявам, нека всеки сам потърси своите тъги, облечени в истини.
Мислите, които макар и представени като записки, като разсъждения в тип "Към себе си" на Марк Аврелий, все пак съдържаха нещо преживяно, някаква истина за живота и дори едно задълбочено изследване на така наречения "успех".
Много бих искала да прочета тази книга на английски. Останах с усещането, че нещо не достига. На моменти авторката е болезнено точна, на моменти я чувствам страшно далечна.
seriously one of the best collections of poems i’ve laid eyes on. i wish this was still in print so i could buy everyone i know a copy and force them to read it.