Японски разкази

by Мори Огай, Кафуу Нагай, Кан Кикучи

560 pages, Hardcover

First published January 1, 1973

Reviews

[Knigoqdec · Rating 4 out of 5]

При подбора на разказите за този сборник си личи внимателното придържане към, нека така да го кажа, определени изисквания, които са важали в социалистическия период, пък макар и вече по към края му. Разказите са като цяло свързани с общата си тематика за трудния живот на обикновените хора. В кратките справки за авторите също прозира опит за представяне в определена светлина. За който автор това не е възможно, просто не се споменават нещата, които може би няма да се харесат.
Разбира се, в периода между световните войни и малко след това в Япония не може да се говори за безгрижно и весело съществуване. А сигурно това важи и за целия свят. Затова подборът на историите в книгата не е чак кой знае колко изненадващ.
Ще си извадя някои бележки за спомен. (Имената на авторите са по японски модел, защото аз си го предпочитам. Пък и, понеже по разказите са работили доста хора, всеки интерпретира непознатите думи по своему и вътре е голяма манджа с грозде. Простимо е, защото колко ли професионални преводачи от японски може да е имало по това време. Ще осъвременя някои думи в заглавията, които са изписани грешно).

Книгата започва с Мори Огай и разказа "В преустройство". Много кратка и предизвикателна към западния читател творба. В първия момент, когато я приключиш (а тя приключва внезапно), се питаш "Какво се опита да ми кажеш?!". Имам си свое тълкуване за нещата, но човек трябва да е запознат с разказа, затова няма да го излагам тук, за да не преразкажа. Отделно все пак ще добавя, че вероятно с Мори Огай много ще се спогодим, ако ми попадне нещо повече от него. Японец военен хирург, проявяващ интерес към немската литература и живял в Европа - определено буди и моя интерес
Токуда Шусей (на японски Шусей е с удължено "у") е следващият представен автор. "Орденът на Бялата полония" по стил и усещане прилича на разказа на Мори и двата се допълват учудващо добре, въпреки че като история нямат нищо общо. От този разказ ще запомня най-вече, че не успях да се сложа на мястото на героинята, при все, че общо-взето разбирам проблемите ѝ. Може би е твърде... мекушава... за мен поне.
Куникида Допо (или Куникида Доппо; впрочем - в книгата неговото име е в японски стил, първо фамилията Куникида) е представен с разказа си "Старият Ген". Този човек е фаталист, честно, класически японски писател, който отказа да даде на героите си щастие, дори когато има възможност за това. Въпреки това стилът му на писане е много свободен, почти приказен и увлича. Аз всъщност си имам силни симпатии към този автор по принцип...
Хигучи Ичийо е от малкото известни жени писатели в периода. Представена е с разказа си "Съзряването", който на мен не ми хареса, тъй като е с доста разхвърлян за моя вкус. Иначе е характерно фаталистичен, но в същото време и доста по-смекчен, отколкото този на Куникида, примерно.
Нагай Кафуу следва с разказа "Реката Сумида". Този разказ прилича донякъде на този на Хигучи, но е по-стилен и е вероятно историята, която приключва с най-много надежда от тези до момента. Нагай не ни казва директно какво става с героите му, а вместо това ни поощрява да се надяваме, че ще са щастливи. Браво, поне един да действа така изненадващо!
Огава Мимей и "Стойката на ръце" е странен придадък към сборника. Този разказ е малко внезапен и малко странен. Става дума за едва ли не момчешка, детска игра - трима мъже се катерят на един огромен заводски комин, за да предизвикат единия да обиколи "кратера" изправен на ръце. Чудноват разказ. Впрочем, хареса ми, че единият от героите се нарича Чо, което с определени канджи може да означава "пеперуда".
Наоя Шига и "Престъплението на Хан" също се отличава от общия тон на сборника. Разказът има криминален привкус и философски завършек, тип предизвикателство, което гласи "А според теб Хан виновен ли е?". Хареса ми.
Танизаки Джуничиро е издаван в цяла отделна книга на български, ако не се лъжа - негови разкази. Книгата вероятно съдържа и разказа, поместен тук - "Татуировката". Нещо обаче липсва в този разказ, поне по мое мнение. Нещо много съществено, защото те оставя съвсем в нищото, а и случващото е много "Защо, какво, по дяволите". Може би изборът му за представяне на автора е несполучлив, поне не и сред останалите.
Кан Кикучи (в книгата също е в правилния японски ред, сигурно защото е псевдоним) и неговия разказ "За поведението на даймьо Таданао" са несравнимо класически японски. Харесва ми историческата тематика, стила на автора и зададената от него философска нишка на историята. Има какво да смути западния читател в тази чисто японска философия, но пък историята не отблъсква, нито пък е суха или скучна.
Тон Сатоми с "Камелията" не ме впечатли особено. Ясно виждам как това нещо може да се анимира, обаче това, което авторът иска да ти каже, е описано толкова отдалечено и смътно, че не предизвиква в мен никакво вълнение.
Муроо Сайсей се доближава повече до тематиката на Куникида с разказа си "Брат и сестра". Не е лош разказ като тематика и представяне, но ми е някак недовършен и спрян не където трябва. По-подходящ е за разработка на цял роман, за да изпъкнат идеите по-ясно.
Куме Масао с "Тигърът" предизвика известни полемики в книгоядските среди xD За мен разказът върви логично и завършва логично, въпреки че наистина може да му се даде щастлив край (просто авторът е японец).
Сато Харуо е посветил разказа си "Къщата на едно испанско куче" на любителите на фантазията. Наистина, разказът е чисто фентъзи, даже леко е прекалил с дозировката, понеже накрая имах чувството, че всъщност не е казал нищо, каквото е трябвало да каже.
Акутагава Рюноске е мой любимец от много преди. За жалост, четох разказите му от читалището преди много години и помня само най-общи неща, а чувството съм загубила. Сигурна съм обаче, че и сега ще ми достави истинско удоволствие, както стана с "Параванът с картини от ада". Историята ми е позната от пресъздаването ѝ из аниметата, но това настрана. Авторът има страхотен талант и със сигурност заслужава повече внимание.
Хаяма Йошики няма особено място в този сборник с неговия разказ "Писмото, намерено в една торба цимент". Това си е чист, неподправен хорър, стресиращо отвсякъде, предвид общия фон.
Йокомицу Риичи е представен с разказа "Машина", който е с интересен и леко криминален дух. Звучи малко по-съвременно от някои от другите и е любопитен. Връзва се по някакъв начин с разказа на Наоя, носят еднакво усещане.
Ибусе Масуджи с неговия "Автобусът" почти може да мине за български автор, случващото се в този разказ преспокойно може да се случва и в България по същото време. Разликата е, може би, че предварително знаем, че разказът е всъщност политическа алегория.
Кавабата Ясунари е донякъде популярен автор, струва ми се, тъй като е издаван. Разказът "Бенката" обаче, поместен тук, никак не ми хареса. Авторът е постигнал все пак някакъв тип гнусливост, без да е гнусен... Просто странно и неприятно усещане от тази история.
Този Итоо Ейноске е странно неоткриваем в интернет, а когато провериш канджи излиза, че май се казва "Айске", но в момента не мога да споря. Няма значение, важното е, че неговият разказ "Славеят" се оказа изключително свеж и забавен. "Приключенията" на полицаите от затънтеното село на майната си представят съвсем друга Япония, сякаш пред читателя се открива цяла нова страна.
Хаяши Фумико, друга жена автор в сборника, ни връща пак към трагедията и нещастието на следвоенна япония с разказа "Токио". Просто не е честно да бъде след Итоо...
Нагай Тацуо звучи изключително съвременно с "Утринна мъгла". По някаква странна причина, въпреки че в историята има известна тъга и меланхолия, всъщност ми хареса именно съвременното му, необикновено представяне.
Нива Фумио се съюзява с Хаяши Фумико, за да унищожи по-леката меланхолия от Нагай и да те хвърли пак в унищожението. "Досадна възраст" звучи съвременно и даже страшно актуално по някакъв начин, но е също така и много по-жесток и реалистичен от "Утринна мъгла". Накратко - става въпрос за огромната пропаст между поколенията и твърде дългия живот.
Хирабаяши Тайко, още една жена писател, може би единствената, която наистина истински ми допадна. "Един човешки живот" също звучи съвременно като предишните трима, а историята е поставена между стените на един затвор...
Сакагучи Анго винаги ми е бил изключително интересен като автор, а и е доста често срещан като тематика. Сблъсквала съм се с друго негово произведение, макар и не на хартия, и винаги ми е било интересно да го тълкувам. Оказа се, че с "Побърканата" Сакагучи ни показва едно много остро, саркастично перо... Харесва ми xD Искам да видя повече от него на българския пазар. Допълнително - винаги ще се чудя защо по-масово се среща да се обръщат към него с първото му име, като по японски модел хората използват фамилиите си...
Иноуе Ясуши принципно ми е познат като име, но не знам дали е издаван в България. Разказът "Ловджийската пушка" всъщност се оказа разказ за самотата, любовта и греха, по-скоро в епистоларна форма. Различен е именно с формата си, но японската тъга си присъства в него.
Дазай Осаму вече съм коментирала преди, мисля си. Той е предизвикателен и интересен автор, а тук е представен може би нарочно с "Жената на Вийон", който разказ наистина е точно този, който трябва, за конкретната тематика на целия сборник.
Накаджима Ацуши и "Тигърът-поет"е завършекът на сборника. Личи си още с първите редове, че авторът е изключително добре запознат с китайската литература и култура (родителите му са се занимавали с китайска култура и литература). Чудесен разказ, напълно различен от японската тематика, каквато е и целта. По някакъв начин се получава като ведър завършек за целия сборник.

[Nin Tschi · Rating 4 out of 5]

Разказите са много различни и красиво разказани. Читателят има чувството, че се гмурка в непознатите дебри на японската душевност.