Vaka över henne

by Jean-Baptiste Andrea, Ulla Linton (Translator)

​Hösten 1986: en gammal man ligger för döden i ett kloster i italienska Piemonte. I fyrtio år har han levt bakom stängda portar i klostret för att vaka över henne . Hon", det är Mimo Vittalianis senaste skapelse, en pietà som skapar så starka reaktioner att Vatikanen gett order om att skulpturen ska hållas bakom murar i klostrets källare.

Mimo Vitaliani födds med oddsen emot sig. Han är ovanligt kort och mycket fattig. Hans italienska föräldrar har sökt lyckan i Frankrike, där fadern jobbar som stenhuggare, men när fadern dör 1916 kan modern inte längre försörja dem. Hon tvingas skicka Mimo till en farbror i Piemonte för att jobba som stenhuggarlärling. Mimo är mycket begåvad, men farbrorn har inte minsta avsikt att hjälpa honom framåt i livet.

I den lilla italienska byn regerar den mäktiga familjen Orsini, vars dotter Viola är lika rebellisk som intelligent. Hennes öde är att gifta sig fördelaktigt, men hennes dröm är att lära sig flyga. När Viola och Mimo träffas uppstår en omedelbar igenkänning: de är tvillingsjälar. En stark vänskap med inslag av kärlek uppstår en vänskap som prövas genom åren.

Berättelsens Rom, Florens och Piemonte tillhör ett land i ekonomisk och politisk förändring, präglat av fascismens intåg, kyrkans nära relation till makten och en ledare besatt av att återge Italien dess forna glans. Det är mot en mörk bakgrund denna magnifika berättelse om omöjlig kärlek och konstens sårbarhet utspelar sig.

[Saxat från baksidan]

Genres: Fiction, France, Roman, Historical Fiction, Romance, French Literature, Historical

381 pages, Hardcover

First published August 17, 2023

About the author

Jean-Baptiste Andrea, né le 4 avril 1971 à Saint-Germain-en-Laye, est un écrivain, scénariste et réalisateur français. Il reçoit le prix Femina des lycéens et le prix du premier roman pour son premier livre, Ma reine, sorti en 2017, le Grand Prix RTL-Lire en 2021, ainsi que le prix Goncourt 2023 et le Grand prix des lectrices de Elle pour son quatrième roman, Veiller sur elle.

Reviews

[Vit Babenco · Rating 5 out of 5]

An old man is dying in the monastery high on the mountain…

Thirty-two stout hearts – it takes courage to live on the edge of an abyss – thirty-two bodies that were strong in their youth. Some hours from now, they will be thirty-one.
The monks are gathered in a circle around the dying man.

The dying man is a sculptor… And the story is his deathbed memories… It all started eighty two years ago… An infant was born and he was a dwarf… Now the world war is on… The twelve-year-old boy goes to his uncle as an apprentice… When they relocate to a new place, one night in the cemetery he sees a weird vision…

Then I saw it.
With infinite slowness, the figure rose, peeling itself from the slab, and took a faltering step towards me. Her head bowed, her face hidden by a black veil, she stood on the threshold and stared at me with spectral eyes, deep set into cavernous sockets.

He finds… He loses… Coming of age… Hardships… His superb skill… Incredible success in Rome… Merciless stride of history… He is obliged to compromise… One day everything changes… Love tragedy… Then he creates a sculpture of his life… His incomparable masterpiece is enveloped in a mystical haze… Time passes…

Like splinters, time slips under your skin – but who worries about a little splinter? – and eventually becomes infected.

History forces us to comply even with its most detestable demands.

[Selya Heldt · Rating 3 out of 5]

En résumé c'est un nain alcoolique qui fait de très belles sculptures pour des fascistes.
Viola tu méritais mieux mon cœur.
Stephano s'il te plaît va voir un psy.
Emmanuele c'est toi mon pref ce monde ne te mérite pas.

[Александър · Rating 5 out of 5]

Describing the emotions that overwhelm me when I finish an extraordinary novel has always been a challenge. The urge to share my excitement with everyone, hoping they too will read it, is irresistible. That is exactly what I feel now as I try to capture the brilliance of "Watching Over Her" by Jean-Baptiste Andrea.

From the very beginning, I felt an undeniable connection to this novel—it was love at first sight. I immediately sensed that this story would leave a deep impression on me, its world and characters becoming an inseparable part of my thoughts. Even before I had read a single line, I had already set aside a place in my heart for this masterpiece by an unfamiliar French author. A year later, my intuition was proven right, and for months now, I have been living with Jean-Baptiste Andrea’s remarkable story.

The narrative centers around Mimo Vitaliani, a poor but gifted young boy who has always been convinced that he is destined to become a great sculptor. His belief solidifies when he meets Viola Orsini, a girl from an aristocratic family whose path in life seems inevitable. However, Viola refuses to be controlled by her ambitious relatives and courageously takes charge of her own future, despite the hardships that come with her decision. While society perceives her as a madwoman, a witch, or even a demon, to Mimo, she is nothing but a muse. Their lives take separate turns following a tragic event within the Orsini family, coinciding with the rise of fascism in Italy. Still, like all passionate stories, theirs leaves behind a trace of its existence—hidden, sealed away, and forgotten in darkness, far from curious eyes.

What makes "Watching Over Her" truly exceptional is its striking characters, brought to life against the backdrop of early 20th-century Italy. Mimo, driven by an unshakable ambition, and Viola, a figure of mystery and defiance, burn with an insatiable desire for freedom. Though their aspirations differ, their yearning for independence fuels them both, like an unstoppable blaze that consumes everything in its path. For Mimo, freedom is measured in wealth; for Viola, it is the wings that will allow her to fly—a rebellious Icarus, determined to break free from society’s rigid constraints.

Jean-Baptiste Andrea’s writing is audacious, his characters masterfully crafted, making this book a true literary feast. His prose is bold, devoid of any self-censorship, and he weaves Mimo and Viola’s tragic journey with a delicate balance of humor and gravity. Lighter moments allow the reader to momentarily step away from the novel’s darker themes, yet the emotional weight lingers, leaving a lasting impact. The story raises profound questions about the connection between an artist and their creation, the tension between servitude and liberation, the fragile boundary between friendship and betrayal, and the eternal struggle between love and suffering. Andrea’s expertise in art, literature, sculpture, and Italian history is evident throughout, with countless references to the Renaissance, renowned artworks, and above all, Michelangelo’s Pietà. The book’s finale is astonishing—daring, modern, and thought-provoking—inviting the reader into a profound reflection on religion, existentialism, and the essence of art.

Powerful, bold, and unrestrained—this novel is a triumph in contemporary European literature. It speaks in the language of love in all its forms: love that wounds, ignites, shatters, and devastates; love that heals, builds, and nurtures. Love that stands alone, sufficient unto itself. Love that elevates idols while rendering all else insignificant. Love that drifts unseen through the darkness, sculpting both friendships and statues. Love that, in the end, becomes a sculpture itself—a forgotten lighthouse standing tall amid a stormy sea, forever watching over our lives.

-----------------------
Никога не ми е било лесно да представя с думи чувствата, които бушуват в мен, когато прочета великолепен роман и искам да го изкрещя в лицето на всички, за да го прочетат и те. Това се случва и сега, когато ще се опитам да опиша кратко колко пленителен е „Да бди над нея“ от Жан-Батист Андреа.

Италия, кралство от мрамор и боклуци. Моята страна.

Категорично срещата ми с романа беше любов от пръв поглед. Веднага знаех, че историята ще ми хареса и този свят, заедно със своите герои, ще заживеят завинаги в мен. Още тогава, без да съм прочел и едно изречение, направих място в сърцето си за тази творба от неизвестен за мен френски автор. Преди година не съм се заблудил и от месеци вече си живея с брилянтната история на Жан-Батист Андреа.

Протегна ми ръка и аз я хванах. Просто ей така, прекрачвайки само с една стъпка бездънни пропасти от условности и класови пречки. Виола ми подаде ръка и аз я хванах, случка, която никога не обсъдихме на глас, една безмълвна революция. Виола ми подаде ръка, аз я хванах и точно в този миг станах скулптор. Разбира се, изобщо не осъзнах промяната. Но точно в онзи миг на сплетените от заговора на храсти и сови длани усетих, че имаше нещо за извайване.

Историята разказва за бедния и необикновен Мимо Виталиани, който от ранно детство знае, че ще стане велик скулптор. Той взима присърце тази своя идея, когато се запознава с Виола Орсини. Тя е от аристократично семейство и нейната съдба изглежда обречена. Виола обаче няма да остави живота си в ръцете на своите амбициозни роднини и решава сама да определи бъдещето си, понасяйки всичките несгоди от тази своя дързост. За всички малката маркиза се превръща от пленителна малка дама в луда, вещица, демон, а Мимо вижда в нея единствено своята муза. За съжаление, пътищата им се разделят след един инцидент в семейство Орсини и с разпукването на фашизма в Италия. Но всяка бурна история, каквато е тяхната, ще остави веществено доказателство за своето съществуване… скрито, заключено, обречено на забвение в тъмнина и далеч от хорските очи.

За миг с Виола станахме еднакво високи. Бяхме почти на четиринайсет години. Съвсем еднакви на ръст. Знаеше го тя, знаех го и аз, ние го знаехме, защото обичам да казвам „ние“. Само след секунда Виола щеше да продължи да расте и щеше да се понесе към небето. А аз щях да си остана тук, почти наравно със земята. Гледахме се дълго право в очите, потънали един в друг. Почти изненадани от това сливане, от това неочаквано равенство в онази нощ на гробището, сред цветове, прегорени от дневната жега. Хванах се как за миг си помислям, че нищо няма да се промени. Но силите, които я тласкаха, вече се бяха задействали, клетките се струпваха, костите се разтягаха и молекула по молекула Виола се отдалечи от мен.

„Да бди над нея“ блести най-ярко със своите герои, които горят безусловно в избрания исторически контекст от автора – Италия през първата половина на ХХ в. Мимо със своята непоклатима харизма и големи мечти и Виола със своята енигматичност и непримиримост. Желанията и целите на двамата са напълно различни, но от малки желанието им за независимост се разпалва и в един момент избухва като летен горски пожар – помитащ, свиреп и безвъзвратен. Защото и в двамата се крие истерия към свободата. Докато за Мимо свободата са парите, то за Виола свободата са крилете, с които иска да полети – един побеснял Икар, който да разбие стигмите и догмите.

Флоренция беше Виола и аз скоро щях да го проумея: контузена, фанатична и нежна. [...] Градът се плъзгаше в мен и не ме напускаше. Нито величието на Рим, нито магията на Венеция или лудостта на Неапол ме накараха да забравя Флоренция. Тя не беше един от най-красивите градове в Италия, тя беше най-красивият. Отново Виола.

Без Виола Орсини няма Мимо Виталиани. Но Виола Орсини съществува, без да се нуждае от никого.

Жан-Батист Андреа е толкова смел в езика си, в изграждането на героите си, че за мен тази книга беше празник. Липсва абсолютно всякакво усещане за автоцензура и подхожда към трагическата история на Мимо и Виола с огромно чувство за хумор, в което читателят се опиянява и често успява да се откъсне от тежките моменти в романа. Въпреки това тези моменти успяват да дамгосат четящия и да провокират размишления за връзката творец-творба, робство-свобода, приятелство-предателство, щастие-мъка и любов-омраза. Авторът има изключителен подход към повествованието и към своите герои, които си личи как безрезервно обича, каквото и да сторят. Те са противоречиви, смели, амбициозни и безкрайно любопитни на читателя. Познанията на автора в сферата на изкуството, литературата, скулптирането и историята на Италия са забележителни. В текста съществуват безброй препратки към Ренесанса, произведения на изкуството и най-вече към „Пиета“ на Буонароти. А в края Жан-Батист Андреа извежда поанта, която е толкова смела, толкова модернистична, че успява да отвее читателя в бурни размисли за религията, екзистенциализма и изкуството.

Не си беше отишла без предупреждение. Бяха говорили дълго време за пропастта, която расте между две същества, които не вярвахме, че нещо може да раздели. За тресчиците, които времето забива под кожата ви и които пренебрегвате – кой се тревожеше за някаква си тресчица? – но които един ден се инфектират.

Брилянтен, смел, неопитомен и шумно тържество за съвременната европейска литература. Роман, който говори с езика на любовта за любовта. За любовта, която наранява, взривява, разкъсва и убива. За любовта, която лекува, изгражда и приласкава. Любовта, която е сама и си е самодостатъчна. Любовта, която издига идолите и принизява всичко останало. Любовта, която броди безплътна в нощта и извайва приятелства и скулптори. Любовта, която е превърната в скулптура и като изоставен фар стои сред безкрайно бурно море, бдяща над животите ни като вечен страж.

[CamCam’ · Rating 5 out of 5]

Entre art, amitié et complot, Veiller sur elle est un des plus beau roman que j’ai lu depuis longtemps.

On y suit la vie de Mimo, jeune sculpteur talentueux qui va se lier d’amitié avec Viola, la fille de la riche famille de son village, que beaucoup trouve étrange, à part, voire craignent en raison d’une vielle rumeur qui circule sur elle.

Véritable fresque, soyez prêt à traverser plusieurs décennies à leurs côtés, à apprendre, vibrer tomber et vous relever avec eux.

Un roman qui vous immergera complètement dans l’italie du 20ème siècle, entre religion, guerre et politique.

Mais par dessous tout, l’auteur dépeint une des plus belle amitié qui m’ait été donné de lire, avec une plume poétique, parfois drôle et souvent émouvante.

Immense coup de cœur ❤️

[Marius Citește · Rating 5 out of 5]

JB Andrea este un mare povestitor, a scris o carte extrem de vizuală, cu personaje puternice, extraordinar de bine conturate, fiecare personaj vorbește într-un alt fel, dialogurile sunt originale. Autorul stăpânește jocurile de limbaj, are stil, o ironie permanentă însoțește cititorul pe tot parcursul lecturii.
Personajele sunt atipice, Mimo, un pitic, care ajunge un mare sculptor al vremurilor sale și Viola, unul dintre cele mai frumoase personaje feminine din literatura contemporană, în jurul căreia este centrată acțiunea romanului și pe care Mimo nu o va pierde niciodată din viața lui. Se iubesc, se ceartă, se despart, se regăsesc. Ei sunt gemeni cosmici, se cunosc de când erau copii, au o legătură aparte, indestructibila. Cei doi mi-au adus aminte de legătură care se creează între Estella și Pip din "Marile speranțe".

Intensitatea dramatică a cărții este susținută de decoruri italiene admirabil descrise, de la încântătoarele livezi de portocali ale moșiei Orsini, până la mahalalele din Florența și Roma, dar și de un fundal istoric mereu prezent, trecând prin haosul primei jumătăți a secolului XX, Primul Război Mondial, ascensiunea la putere a fascistilor și instaurarea regimului totalitar al lui Mussolini, al Doilea Război Mondial și înfrângerea Italiei. Întâlnim referințe fascinante din istoria artei, de la Michelangelo, Fra Angelico sau Caravaggio.
Cartea este un buildungsroman pentru ca urmărește viața lui Mimo de când se naște pana la moartea sa.

[Marc Lamot · Rating 2 out of 5]

What is wrong with French literature? I already knew that a Goncourt Prize does not automatically guarantee good work (of course, this also applies to other countries, think of the Booker), but I do not understand this at all. Jean-Baptiste Andrea offers us the story of a man who, on his deathbed, looks back on a passionate love affair that has marked his entire life. As you read this, aren't there melodrama alarms setting off? Well, they did for me. In terms of composition, this novel is nicely done, with changes in perspective and jumping back and forth through time. And the evocation of Italian history between 1920 and 1950 is also quite successful. But that is about it. For the rest, the clichés pile up: protagonist Michelangelo Vitaliani (Mimo), the poor dwarf-like sculptor, looks a lot like Hugo’s Quasimodo, and his muse, the strong, aristocratic but tragic Viola Orsini, is just as mesmerizing as Hugo’s Esmeralda; the other characters barely rise above caricature. The attraction and repulsion in their impossible relationship, and the secrecy surrounding the marble statue in the abbey where Mimo spent the last decades of his life, look like attractive ingredients of a story, but here there are processed too predictable, banal and overly sentimental. Perhaps Andrea intended to offer a variation on Giorgio Bassani's The Garden of the Finzi-Continis (a family coping with rising fascism), but he clearly failed. As a light summer read this is still passable, but a Goncourt? Come on, guys.

[Frey · Rating 1 out of 5]

J'ai attendu l'étincelle, la corde sensible pendant tout le roman, et elle n'est jamais venue. Pour un roman qui devrait parler d'art, on voit plus celui de la biture, des longues heures passées par le protagoniste à se saouler et fréquenter les pires personnes, mentionner de temps en temps son art, nous faire croire qu'on aura quelque chose d'exhaustif sur lui en trainant en longueurs plus longues que lui (et que cette phrase).

Si je saisis bien qu'il s'agit d'une petite histoire (ou Histoire) vue par une petite personne (ou grande, selon si on cherche Mimo ou le sculpteur) des années noires de l'Italie (pré/post-)fascistes, de la place de la femme, du développement, de la fin d'une période pour l'art et de l'arrivée des développements du 20e siècle avec la transition entre une vie rurale et cloisonnée, pleine de regards sur soi à ceux du cinéma, de l'ouverture, etc. Eh bien, j'ai surtout l'impression d'avoir lu les jérémiades d'un nain alcoolique et de son histoire d'amitioureuse improbable avec la fille fantastiquement intelligente de la noblesse du coin. Les petites pincées autour de la pietà et l'art en général semblaient à chaque fois tomber comme un cheveu sur la soupe, et si la symbolique est belle, la rupture narrative entre l'histoire principale et celle de cet homme allant admirer la pietà était un peu trop marquée pour m'intéresser et vouloir absolument les lier.

Je ne retire pas les qualités littéraires et d'écritures de ce livre, mais rien ne m'a convaincue, j'ai l'impression d'être passée à côté d'une grande fresque.

[Nadezhda Ivv · Rating 5 out of 5]

Нямах опасения, че блестящите отзиви за тази книга ще ми създадат твърде високи очаквания за нея. Мястото ѝ наистина е там, във високото! Искам да чета такава литература! 🤎

Така както умелият маг насочва погледа на своята публика на точното място, в което иска вниманието им, за да сътвори неусетно магията си, талантливият разказвач осветлява своята история постепенно, извеждайки на показ, една по една, сенките, които я обграждат.

Слях се с ритъма още от първите редове, постоянно притегляна, сгушена между думите. Думи, които увличат бавно и мелодично, а после те захвърлят рязко напред, само за да те приласкаят обратно в обятията си и да те залюлеят нежно и успокоително. В този ритъм танцувах по страниците, стъпка напред, после назад, от центъра към периферията, от края към началото, разкривайки пласт по пласт герои и събития, които жадно насищаха сетивата ми и придадоха изключителна плътност на това несравнимо изживяване.

“Да бди над нея“ е история за (съ)творението и разрушението, за скритото и явното, за бунта на свободната воля и илюзията за право на такава.
История за единия, и за другия, история и за двамата…но и за многото около тях, неизменно свързани по принуда или собствен избор.
История, колкото интимно изповедна и лична, толкова общочовешка, дълбока и разтърсваща.
История, която бавно и категорично дълбае в теб, отнасяйки излишъка, за да се вклини в сърцето и съзнанието, и да остане там, наполовина в светлото, наполовина в сенките!

Няма да прилагам цитати и да разкривам повече, за да не отнема от съкровеното преживяване, което прочита на “Да бди над нея” дава.Но ще кажа пак - Искам да чета такава литература! 🤎

[Aya · Rating 5 out of 5]

Няколко пъти започвам това ревю и все ми се струва, че не е подходящо. И то не защото нямам какво да кажа, а просто не искам да звучи lame. Реших в последния ден от годината да ви разкажа за "Да бди над нея" от Жан-Батист Андреа - романът, взел награда "Гонкур" за 2023 година, който ще излезе в началото на февруари от издателство Orange Books. Благодаря за доверието, че получих предварителен екземпляр, което превърна книжната ми година в още по-запомняща се.

Ще се опитам да не залитам в клишета, да усмиря малко хвалбите, които по принцип бълвам, когато някоя книга много ми замае главата. Но ако някъде говоря твърде възторжено за нея - не се извинявам.

"Да бди над нея" е роман чудо. Чудо, защото обединява толкова много неща, които обичам - исторически факти, добре изградени герои, интересна история, красиви гледки, политика, религия, изкуство. Жан-Батист Андреа е написал книга за невероятните отношения между героите, случващи се на фона на събития, разтресли Италия, и не само. Топлината, която блика от редовете, няма как да остави безучастен читателя - тя ще го разчувства, разплаче или размее с еднакъв интензитет.

Сюжетът лакатуши през тъмните времена в Италия преди и след Втората световна война, промените, случили се в държавата и в живота на хората, борбата за равнопоставеност и пътищата на изкуството - дали ще говорим за книги, скулптори или картини няма значение. Както съм споменавала и в минали мои ревюта - животът на обикновения човек в такива обстановки ми е много по-интересен и тук Жан-Батист Андреа е успял да балансира всички споменати елементи с финес, на който свалям шапка.

И като споменах обикновения човек осъзнавам, че по-скоро съм ви подвела. Главните герои в книгата, Микеланджело (Мимо) Виталиани и Виола Орсини, са всичко друго, но не и обикновени. Те са коренно различни, живеещи дори бих казала в отделни светове, които нямат припокриване и на пръв поглед всеки би казал (както се случва и в книгата), че те нямат никакви допирни точки. Но всъщност не е така. Отношенията между двамата са много добре изградени, ав��орът е успял някак да направи невъзможното възможно и да предизвика колизия между тези две контрастни вселени - тази на младия и беден скулптор и тази на богатата дъщеря на извествен род.

Не мога да кажа много повече, защото ще рискувам да ви разкрия нещо от сюжета, а държа вие сами да преминете през книгата и да откриете всички малки хубави неща, скрити там. Забравих само да спомена, че един от ключовите елементи в "Да бди над нея" е мистерията около последната творба на Мимо - Пиета Виталиани. Няма да казвам повече :D

В заключение ще ви кажа нещо изтъркано - просто прочетете "Да бди над нея" от Жан-Батист Андреа. Прочетете я заради магичните описания на Пиетра д'Алба, Флоренция, Рим. Заради историческите събития, разтърсили цял свят. Заради невероятни��е герои, които ще обикнете. Заради цялото изкуство, събрано в страниците. Заради незабравимите и неповторими отношения, изградени от автора. Заради всички теми, които надникват от ъгълчето на всяка страница. Но най-вече - за да си подарите едно топло преживяване, което ще остави следи у вас и ще помните дълго.

Споделям и няколко цитата, които не включват никакви спойлери. Понеже са повечко идеята ми да застанат между текста отпадна главоломно, затова са събрани отдолу.
Важно уточнение: цитатите поместени тук може да бъдат изменени с финалната редакция на романа.

Пиетра д'Алба беше красиво със своя леко розовеещ камък - в него бяха вградени хиляди зазорявания.

За своите тринайсет години аз бях преждевременно развит, но по онова време това понятие още не съществуваше. Тогавашният свят беше по-простичък. Хората бяха богати или бедни, мъртви или живи. На времето не му беше до нюанси.

Необходими ми бяха осемдесет и две години, осем десетилетия недобросъвестност и дълга агония, преди да си призная онова, което вече знаех. Без Виола Орсини няма Мимо Виталиани.

"Тя е толкова дребничка и толкова крехка, че къде ще скрие цяла мечка?" Аз познавах Виола добре и знаех, че може да крие в себе си няколко мечки, цяла менажерия, цирк в едно с шатрата му, запас барут, самолети, океани и планини. Виола беше демиургът на нашите животи, подреждаше ги, както ѝ скимнеше, с едно щракване на пръстите или с една усмивка.

Само ще ти кажа, че може би ще дойде ден, когато съвестта ти ще струва повече от часовника на китката ти. И в този ден ще разбереш, че тя е единственото нещо в този свят, което твоите пари няма да ти позволят да откупиш.

Моето ренесансово момиче познаваше света единствено от книгите.

Трябваше да се взреш във Виола, наистина да я погледнеш, за да разбереш. Очите ѝ бяха портал към други светове, знание, граничещо с лудост.

Скоро бях навършил двайсет и една години и още не бях във възрастта, в която смяташ, че преди е било по-хубаво. Сега живеех в това "преди", за което по-късно щях да съжалявам.

- Той ще е скулптор - заявила тя.
Баща ми изругал, рекъл, че това е гаден занаят, от който ръцете, гърбът и очите се съсипват много по-бързо от камъка и освен ако не си Микеланджело, по-добре да не се захващаш с него.
Майка ми кимнала и решила да ми даде начален тласък.
Казвам се Микеланджело Виталиани.

[Savina Nikolova · Rating 5 out of 5]

За такава книга не мога да напиша нищо. Каквото и да кажа, ще е нищожно и недостатъчно. Затова ви оставям с един (почти) безкраен низ от цитати и ви моля да я прочетете.

Светът беше бързина – на стъпките, влаковете, куршумите, промяната в богатствата или съюзите. Но всички тези хора, цялото това множество изглеждаше като препъвано от черни железни букаи. Телата ликуваха, бързаха към вагоните, траншеите и хоризонта с бодливата тел. Но между две крачки, между два порива, нещо крещеше – искам да поживея още малко.

Камъкът винаги ми е говорил, всички видове камъни, варовиковите, метаморфните, дори надгробните, онези, върху които скоро ще легна, за да слушам историите на блаженопочившите.

Едва днес оценявам колко много дължи красотата на деня на предчувствието за нощта.

Работниците вече действаха енергично в градините с цитрусите. На хиляди километра от тук, в страна отвъд Атлантика, която не мислех, че ще посетя някой ден, едни хора забогатяваха от черното масло, което земята бълваше, лепкавия нефт, който щеше да печели войните, които предизвикваше. В Пиетра д’Алба богатството идваше от цветове, които се променяха със слънцето, от една вкусна горчивина или усещането за сладост в мразовита утрин. Липсва ми светът на портокалите. Никой никога не бе воювал за портокали.

За малко щях да съм част от този свят, пък макар и наужким. Само за минутка. Милост. Кратка минутка, която няма да навреди на никого, открадната от век, в който всичко става много бързо.

Според теб мъртвите ли воюват? Те ли се крият из храсталаците край пътя! Те ли те нападат и ограбват? Мъртъвците са ни приятели. По-добре се страхувай от живите.

Реакцията ѝ ме свари неподготвен. Усмихна ми се, усмивка, която трая трийсет години и за чието ъгълче се хващах, за да прескоча много пропасти.

Протегна ми ръка и аз я хванах. Просто ей така, прекрачвайки само с една стъпка бездънни пропасти от условности и класови пречки. Виола ми подаде ръка и аз я хванах, случка, която никога не обсъдихме на глас, една безмълвна революция. Виола ми подаде ръка, аз я хванах и точно в този миг станах скулптор.

Исках да ти покажа, че няма граници. Нито нагоре, нито надолу. Няма голямо и малко. Всяка граница е измислица. А който проумее това, несъмнено пречи на онези, които са измислили въпросните граници, а още повече на хората, които вярват в тях, тоест на почти всички.

Ще разбереш, че си на прав път, Мимо, когато всички започнат да ти казват обратното.

Надявах се, че когато се видим с Виола, всичко ще бъде по-просто. Но какво просто може да има в свят, в който вятърът има хиляди имена?

Причината за постоянните ни спорове може би беше там, дълбоко, в обикновена носталгия по недоволствата ни, носталгия по времето, когато рицарите бяха добри, а драконите – лоши, любовта – възвишена, и всеки нанесен удар – оправдан от висша кауза.

Животът е поредица от избори, които бихме направили по различен начин, ако можехме да започнем всичко отначало, Мимо. Ако си успял да направиш правилния избор от първия път, без никога да сбъркаш, значи си бог.

Само ще ти кажа, че може би ще дойде ден, когато съвестта ти ще струва повече от часовника на китката ти. И в този ден ще разбереш, че тя е единственото нещо в този свят, което твоите пари няма да ти позволят да откупиш.

Той ми заповяда да се успокоя, увери ме, че не е правил нищо лошо, и това беше вярно. Никой никога не прави нищо лошо, красотата на злото е тъкмо в това, че то не изисква никакво усилие. Достатъчно е да гледаш как се случва.

Когато човек реши, че е намерил онова, което търси, открива, че се заблуждава и че то все така ни се изплъзва. Щом направим крачка към него, то също прави една, за която се надяваме просто да е по-къса от нашата, за да поддържа надеждата ни един ден да го хванем. Следователно едно творение е само чернова за следващото.

Няма да кажа нищо повече за тези години, защото всички затвори си приличат. Затворниците в тях – също, виновни за едно и също престъпление: че са повярвали в един несъществуващ свят и че са се разгневили, когато са го разбрали.

По-лошото от това да загубиш свободата си беше да загубиш вкуса си към нея.

Флоренция беше съблазняваща и притворно срамежлива. Преструваше се, че не иска да се отдаде, а в същото време приканваше с фини подсказки – залез, открехната врата, потъване в улиците ѝ. Рим ми беше приятел. Но във Флоренция бях влюбен.

Да се скулптира, е много просто. Само трябва да премахваш пластовете история и случки, онези, които са безполезни, и така, докато стигнеш до историята, която засяга всички ни, теб, мен, този град и цялата страна, историята, която ако оголваш още, ще я развалиш. Тогава трябва да спреш да удряш.

[Ief Stuyvaert · Rating 5 out of 5]

Mimo Vitaliani is klein van gestalte, maar beschikt over een uitzonderlijk talent.

Op de openingspagina’s is hij stervende, maar eigenlijk al lang dood.

Wat hem niet tegenhoudt om op zijn leven terug te kijken, want “sinds wanneer mogen de doden hun verhaal niet vertellen?”

Het begint in 1914, als een granaat zijn vader aan stukken rijt en hij als tienjarige knaap op de trein naar Italië wordt gezet, het koninkrijk waar “schoonheid altijd kansloos is”.

Behalve als Vitaliani het uit marmer mag houwen.

Hij komt in Pietra d’Alba in Toscane terecht, bij een zielenpoot en een dronkenlap, een oom die zijn oom niet is: “Alberto haatte me, ik had een hekel aan hem, maar we leunden op elkaar om niet te vallen.”

Zijn leven zit gevangen in een blok steen, tot hij Viola Orsini ontmoet.

Wat volgt is een wervelende, in technicolor gevatte geschiedenis van een fascistisch land - langs kunst, het Vaticaan, circus en film, drank en hoerderij - gezien door de ogen van een man die al te makkelijk over het hoofd wordt gezien.

Tot dat niet meer lukt.

Maar, net als zijn vorige boeken is het bovenal een in welhaast vloeibare taal gegoten ode aan de liefde.

“Ik wou dat ik al mijn gebreken op een hoop kon leggen en kon verbranden, om weer degene te worden van wie ze hield.”

Jean-Baptiste Andréa is een grote meneer.

Met een uitzonderlijk talent.

[Saman · Rating 2 out of 5]

نسخه اصلی کتاب 590 صفحه است و این کتاب 380 صفحه. این حجم اختلاف رو نمی‌تونم به نوع قطع کتاب و امثالهم ربط بدم و احتمالا تیغ سانسور کتاب رو مثله کرده. داستان در مورد فرد کوتوله ایست از یک خانواده فقیر که عاشق دختر بلندپروازی از طبقه اشراف میشه. مکان داستان در ایتالیا قرن بیستم و بیشتر در دوران حکومت موسولینی میگذره. چه عشق این دو، چه اشاراتش به زمان و مکان روایت و حکومت موسولینی همه و همه در سطحی ترین و دم دستی ترین حالت ممکن بود. من عمقی در هیچکدوم از این مسائل ندیدم. کتاب جذابیتی برام نداشت و متاسفانه نتونستم ارتباط برقرار کنم. اولین کتابی است که از این نویسنده به فارسی ترجمه شده، تاکنون چهار رمان نوشته و غیر از نشر رایبد هم انتشارات دیگری این کتاب رو ترجمه کرده. لازم به ذکره که این کتاب برنده گنکور2023 هم شده.

[Jo · Rating 5 out of 5]

Ça fait bien longtemps que je ne m’étais pas senti orphelin en refermant un livre.

C’est une fresque sublime, un duo bouleversant, une nuée d’étoiles dans les yeux et le cœur, une plume sensible et un grand roman.

J’avais oublié qu’on pouvait autant s’évader en lisant.

Grandiose ♥️

[Karine Mon coin lecture · Rating 4 out of 5]

Une excellente surprise pour moi que ce roman. J'avoue, mes attentes étaient limitées (j'ai l'esprit de contradiction) mais j'ai été tout de suite embarquée dans l'histoire de ce sculpteur dans l'Italie du début du siècle. Et cette fin... franchement, j'aime!

[Maria Yankulova · Rating 5 out of 5]

История, с която заживях и която ме накара да пожелая да вляза в нея - като една любопитна Алиса, която иска да я преживее! Богат и красив език, който изцяло те завладява и сякаш авторът е скулптирал думите по страниците.

Абсолютно съвършена от първата до последната страница! Любов, изкуство и Италия, изваяни и въплътени на хартия. От заглавието, което за мен е перфектно, до последното изречение преди финалната точка. Най-любимата ми книга за 2024г., която ще подаря на всички, които обичам.

Като с всяка любима история и тази на Мимо Виталиани и Виола Орсини не прави изключение и ми е трудно да си събера мислите и да разкажа за нея. Без капка съмнение мога да споделя, че баланса между сюжет и герои е постигнат. История, която искаш да преживееш, персонажи, които са плътни, завладяващи, провокативни. В години на размирици, които всяват двете Световни войни и зараждащият се в Италия фашизъм, те мечтаят творят, борят се, провалят се, падат стават, грешат, обичат, мразят.

Историческият контекст е много плътен и ярък, атмосферата в Рим, Флоренция и Пиетра Д’Алба е наситена със страсти, емоции и събития, които е невъзможно да оставят читателя безразличен. Авторът е създал едни от най-красивите природни картини и описания на градове, които съм срещала в литературата.

Роман за любовта, за приятелството, за омразата, за предателството, превратностите на живота, неочакваните обрати, политика, история и най-вече за силата на изкуството!

ЛЮБИМА!

“Родом съм от земя, където красотата е неизменно заплашена. За пет минути да заспи и грозотата безмилостно ще и пререже гърлото.”

“Италия, кралство от мрамор и боклуци. Моята страна.”

“Чичо ми Алберто никога не е бил велик скулптор. Затова и аз дълго бях посредствен. Защото заради него много дълго вярвах, че съществува хубав камък, и бях глух за единствения глас, който ми казваше обратното. Няма хубав камък. Знам го, защото прекарах години да го търся. До момента, когато проумях, че е достатъчно да се наведа и да взема онзи, който се търкаля в краката ми.”

“Усмихна ми се, усмивка, която трая трийсет години и за чието ъгълче се хващах, за да прескоча много пропасти.”

“Протегна ми ръка и аз я хванах. Просто, ей така, прекрачвайки само с една стъпка бездънни пропасти от условности и класови пречки. Виола ми подаде ръка и и аз я хванах, случка, която никога не обсъдихме на глас, една безмълвна революция. Виола ми подаде ръка, аз я хванах и точно в този миг аз станах скулптор.”

“Хванах се как за миг си помислих, че нищо няма да се промени. Но силите, които я тласкаха вече се бяха задействали, клетките се струпваха, костите се разтягаха и молекула по молекула Виола се отдалечи от мен.”

“Нито величието на Рим, нито магията на Венеция или лудостта на Неапол ме накараха да забравя Флоренция. Тя не беше един от най-красивите градове в Италия, тя беше най-красивият.”

“Моето ренесансово момиче познаваше света единствено от книгите.”

“Флоренция беше съблазняваща и притворно срамежлива. Преструваше се, че не иска да се отдаде и в същото време приканваше с фини подсказки - залез, открехната врата., потъване в улиците и. Рим ми беше приятел. Но във Флоренция бях влюбен.

“Да се скулптира, е много просто. Само трябва да премахваш пластовете история и случки, онези, които са безполезни, и така, докато стигнеш до историята, която засяга всички ни, теб, мен, този град и цялата страна, историята, която ако оголваш още, ще я развалиш. Тогава трябва да спреш да удряш.”

[Oana David · Rating 5 out of 5]

Le Prix Goncourt plainement mérité.

[Marco · Rating 4 out of 5]

Waak over haar is een zeer geslaagde roman waarin het gewelddadig tijdsgewricht van 20e eeuws fascistisch Italië wordt beschreven tegenover een onmogelijke liefde, die de dilemma’s uit die tijd genadeloos uiteenzet. Een ongemakkelijk gevoel opleverend beeldhouwwerk gebeiteld in een ongemakkelijk gevoel opleverende periode, maar om precies de tegenovergestelde reden. Fascinerend.

[Boris · Rating 4 out of 5]

“Навикът е най-голямото насилие.”

"Да бди над нея"e книга за изкуството, войната и връзките между хората. И за още сто дребни неща. Малко се затруднявах да определя за какво е тази книга, докато я четях. Фразата „Навикът е най-голямото насилие“ обаче отекна с много голяма сила, когато я прочетох някъде в последната 1/3, защото за мен тя успя да дефинира за какво е най-вече тази книга: за това как навикът, компромисите, комфортната зона могат да разяждат човешкия дух на равно с външните конфликти като войната. А осъзнаването идва с десетилетия по-късно.

Изкуството в романа е като съпротива срещу хаоса, който разрушава. Хаосът не може да бъде спрян, но може да бъде забавен и да живеем с надеждата, че в това забавяне ще осъзнаем истините на време, а не в края на живота си. Това напрежение – между разрушението и съзиданието, между навика и осъзнаването – е сърцето на тази история и най-силното ѝ послание.

[Emanuil Vidinski · Rating 5 out of 5]

Определено най-хубавата книга, кяото прочетох дотук през годината.

[Preslava Peneva · Rating 5 out of 5]

На втората страница знаех, че ще заобичам тази книга. На страница 300 мислех, че ще я намразя. На последната страница разбрах, че съм била права и за двете и че ще мисля за нея много, много дълго време.

[Rita · Rating 5 out of 5]

São trinta e dois. Trinta e dois a viver ainda na abadia naquele dia de outono de 1986, (…) Dentro de algumas horas, haverá menos um.

É a partir do seu leito de morte que Michelangelo Vitaliani – Mimo – relembra a sua vida desde que chegou a Itália. Nunca fez os votos, mas foi naquela abadia que viveu os últimos quarenta anos, enclausurado para ficar com ela: a sua Pietà, a sua obra-prima.

(...) ele está naquele lugar para velar por ela. Ela, que espera, na sua noite de mármore, a algumas centenas de metros da pequena cela. Ela, que aguarda pacientemente há quarenta anos.

Mimo nasceu em França, sofre de acondroplasia, perdeu o pai durante a Primeira Guerra Mundial, e a mãe manda-o para Turim para, junto de um tio, para aprender um ofício.
Mas é em Pietra d’Alba que acabam por se estabelecer com uma oficina, onde Mimo é explorado, maltratado, espancado pelo zio Alberto.

Pietra d’Alba surgiu, esculpida na luz do sol nascente, no seu cume rochoso.

Em Pietra d’Alba vivem os Orsini, os marqueses ricos e poderosos da vila.

Os Orsini eram tão ricos, dizia ele, que quando um deles espirrava, os criados roubavam-lhe o lenço para extrair o pó de ouro.

É aqui que conhece Viola, a sua irmã cósmica, que é uma menina inteligente, brilhante, sonhadora, independente e que tal como ele se depara com as desigualdades e os preconceitos de uma sociedade patriarcal e obscurantista. Eles travam a mesma luta, contra a forma como a sociedade os vê como diferentes e contra o papel que lhes atribui: um anão só pode estar num circo e uma mulher só pode ser mãe e esposa, confinada ao espaço familiar. Nasce entre eles uma amizade/amor improvável que apesar das suas diferenças nunca deixará de unir estas duas almas.

– O que é que é ridículo, Mimo?
– Tu, eu. A nossa amizade. Num dia amamo-nos, no outro odiamo-nos… Somos como dois ímanes. Quanto mais nos aproximamos, mais nos repelimos.
– Não somos ímanes. Somos uma sinfonia. E até a música precisa de silêncios.

Dois opostos que se atraem, Mimo e Viola irão conhecer o pior e o melhor. Através das suas vidas, desenrola-se a história de Itália como pano de fundo (a Segunda Guerra Mundial, Mussolini, a ascensão do fascismo, as lutas pelo poder...). Mimo tornar-se-á o escultor que todos desejam,

Se a pedra me fez naquilo que sou, se uma magia negra teve alguma influência, também me compensou pelo que me tirou. A pedra sempre falou comigo – todas as pedras, calcárias, metamórficas, as tumulares também, aquelas em que me deitaria em breve para ouvir histórias de jazidos.

Esculpir é muito simples. Trata-se apenas de retirar camadas de histórias, de pequenos episódios, os que são desnecessários, até chegar à história que nos diz respeito a todos, a ti e a mim e a esta cidade e a todo o país, a história que já não pode ser reduzida sem a danificar.

enquanto Viola terá de se conformar com o seu lugar.

Viola e Mimo vão afastar-se, reencontrar-se, amigos ou inimigos, sem nunca admitirem a verdade.

Foram precisos oitenta e dois anos, oito décadas de má-fé, e uma longa agonia, para reconhecer o que já sabia. Não há Mimo Vitaliani sem Viola Orsini.

Jean-Baptiste Andréa oferece-nos um romance muito bonito, convida-nos a viajar sob os céus italianos, uma ode à amizade e ao amor, uma homenagem à beleza da arte e finalmente dois personagens inesquecíveis.

Tramontana, siroco, áfrico, poente e mistral, chamo-te em nome de todos os ventos.

Mimo e Viola ❤️

[Maureen · Rating 5 out of 5]

Mimo a famed sculptor lays on his death bed and reveals his life story. He lived with the the monks for over forty years, never revealing who he was.
Mimo’s real name was Michangelo Vitaliani. He was born a dwarf and lived an impoverished life. He was often bullied about his size. No one thought he would become a famous sculptor. He meets Viola Orsini, the only daughter of a powerful and dangerous family. Viola and Mimo are drawn together, they are ment to be. But they can never really be together.
Mimo strives to be an artist, Viola has her own agenda They are drawn apart sometimes for years but there love will never die.
This is a beautiful written story of star crossed lovers. The prose is just exquisite.
A very engaging story.
Thank you to NetGalley and Simon Schuster for this advanced readers copy.

[Nelson Zagalo · Rating 5 out of 5]

“Velar por Ela” ganhou o Goncourt 2023, o principal prémio literário francês, através de um desempate realizado pelo presidente depois de 14 rondas a terminarem 5 contra 5. “Sarah, Susanne et l'écrivain” de Eric Reinhardt, o candidato natural a este tipo de prémio, ficou pelo caminho. Dito isto, “Velar por Ela” afasta-se das convenções dos prémios literários não conotando com complexidade, profundidade nem singularidade. Contudo, a história é original, a escrita é poética e fluída, e a trama enreda-nos em velocidade e até à última página. O cenário é uma aldeia no norte de Itália atravessado por toda a primeira parte do século XX. O nó do conflito centra-se sobre a amizade improvável entre uma menina da alta, Viola, intelectualmente dotada mas retraída pela família e costumes, e um jovem anão, Mimo, sem família nem posses, mas com um dom de génio para a escultura. Um cenário que nos transporta para o “Cinema Paradiso” (1988), com peripécias dignas de “O Pintassilgo” (2013), de Donna Tartt, envoltas em discussões sobre arte à lá “Inferno” (2013) de Dan Brown.

Continua no blog, com imagens e links: https://narrativax.blogspot.com/2024/...

4.5/5

[Николай Терзийски · Rating 5 out of 5]

Докато четях "Да бди над нея" на Жан-Батист Андреа усетих една рядко срещана днес сплав – позабравеното очарование на класиците и силата, увлекателността и размаха на съвременната литература. Тази книга е изкусно изваяно пътуване във времето, в което читателят заживява и дори може да почувства полъха на вятъра и мириса на цъфналите портокали и несбъднатите мечти. Жан-Батист Андреа е разказал вечната история на твореца, с неговите прокоби и лудости, с неговия гений и решителността му, с лутането и намирането, заблудите и прозренията, съблазните и аскетизма. В героя на този роман живеят всички творци, които някога са създавали нещо и които ще го направят в бъдеще, ще се сблъскват с реалността и времената си, ще бъдат съблазнявани от силните и богатите, но и ще са готови във всеки момент да отрежат с един замах въжето, което ги свързва с меценатите им, дори и пропастта под тях да е безкрайна. Защото писателят, скулпторът, всеки истински творец може да е верен единствено на таланта си, на онова, което го кара да вижда невидимото. "Да бди над нея" за мен е образец на това каква бих искал да бъде съвременната европейска и световна литература. Изпълнена с история и дълбочина, с великолепен език и увлекателни сюжети, с внимание и към детайла, и към голямата картина. Но най-вече – пропита с идеи и смисъл.

[Любен Спасов · Rating 5 out of 5]

Най-трудни са ми ревютата за книги, които са ми харесали силно и са докоснали душата ми с историята, която разказват. Някак си думите не ми стигат да опиша читателското ми преживяване и каквото и да напиша ми звучи слабо. Недостатъчно. Такъв е и случаят с „Да бди над нея“ от Жан-Батист Андреа.

Това е книга, която ме порази. С прекрасния си стил на писане, който те омагьосва и просто те обгръща като една пелена докато четеш и те отделя от целия заобикалящ те свят. Не съм от хората, които подчертават и вадят цитати, но тук буквално на всяка втора страница съм се спирал и съм препрочитал втори, дори трети път даден пасаж, защото просто всяка една дума ме удря в сърцето и ме кара да се замисля. И не говорим за изказвания, които са фейсбук клишета и ще съберат много лайкове, ако ги извадим от контекст. Говорим за мъдри мисли, написани по най-точния начин, събрали в себе си мъдростта, болките, желанията на писателя и поднесени по типично френски начин на листа.

За мен „Да бди над нея“ е едно блаженство. Книжно преживяване, на което трябва да се отдадете изцяло. Аз не можах да я чета в метрото или на някое шумно място. Винаги оставах насаме с историята или в някой ъгъл на къщата или свит в леглото, без никой да знае, че вече съм буден, за да ме притеснява. Моята връзка с „Да бди над нея“, Жан-Батист Андреа, Мимо и Виола беше лична, неприкосновена и само за мен.

Освен с красивото френско писане, готово винаги да те омае, „Да бди над нея“ ме спечели с умерената провокация, която съдържа в себе си и с интересна история, която ме караше да разлиствам страниците на книгата и да не искам да свършва. Спечели ме заради голямата мистерия, последната творба на Мимо - Пиета Виталиани, чието разбулване ми хареса изключително много, но няма да кажа нищо повече, за да може сами да стигнете до тази част и да изживеете всичко както мен,

Темите в книгата за разнообразни. Имаме образът на религията като нещо константно, но изменчиво спрямо личните виждания за нея. Имаме политическата ситуация в Италия преди и след Втората световна война. Много голяма тема е равнопоставеността между хората, ролята на малкия обикновен човек и заможните фамилии с власт.

Най-силно обаче ме спечели образът на Мимо – човек, който може да не изпъква с височина, но направо избожда очите с човечност, отношение към другите, огромния си талант и ценностите, които носи в себе си. Човек, който има принципи и ги отстоява до колкото може. Отношенията им с Виола са на ръба на смешни, но в същото време са смесица от абсурдни, романтично, страстни, сладки, динамични ситуации. Отношения, които не могат да бъдат вкарани в рамка, защото самите двама герои трудно биха били описани с лекота.

За финал просто искам да кажа, че трябва да прочетете „Да бди над нея“. Само така ще разберете напълно моите думи. Книгата на Жан-Батист Андреа не просто се чете .. тя се чувства, преживява. И съм сигурен, че ще породи много коментари, защото всеки един читател ще я прочете по различен начин и ще допринесе частица от себе си към цялото (книжно) преживяване.

[Gabriela Pistol · Rating 4 out of 5]

3.5

Ultima sută de pagini aduce mai multă substanță și mai puțină predictibilitate (deși nu renunță total la clișee și exces sentimental - "Dacă Isus e suferință, atunci, nu vă fie cu supărare, Isus este femeie") unei cărți scrise pentru a fi un succes comercial.

O experiență de lectură plăcută, care te prinde, dar m-a făcut să mă întreb pe ce criterii se acordă premiul Goncourt și să-mi răspund singură că nu pentru originalitate sau inovație stilistică. Nu m-am mirat să citesc că juriul premiului ia hotarârea în timpul unei mese la restaurant 🙂.

Dar m-am bucurat să o citesc, oricum: Italia, artă pe înțelesul tuturor, o femeie mai inteligentă decât toți din jurul ei, încercând să-și croiască propriul drum și evenimente istorice majore, traduse în istorii mici (și dramatice)? Povestea are destule cârlige să te țină până la final. Îi lipsesc doar consistența de idei și ruptura de stil din care ies capodoperele.

[Стефани Kalcheva · Rating 5 out of 5]

"Виола ми подаде ръка, аз я хванах и точно в този миг станах скулптор."

Уверила съм, че колкото повече ти хареса някоя книга, толкова по-трудно е да седнеш и да напишеш нещо за нея. И ето ме тук, опитваща се да се преборя с хаотичните си мисли, защото "Да бди над нея" от Жан-Батист Андреа е роман, който заслужава да бъде четен, обсъждан и обикнат от още много читатели. Той е и носителят на "Гонкур" за 2023 година.

Заглавието е много красиво, но нека не ви заблуждава, че ще е някаква любовна история, защото нито има стандартна романтична връзка, нито това изчерпва темите, които плавно, но с голяма мощ се разгръщат с всяка следваща глава. Ще започна с едно от големите удоволствия за мен – когато необикновени човешки отношения се развиват на фона на исторически събития, в случая става дума за първата половина на ХХ век в Италия. Това, както знаете, е динамичен период, богат на събития – зараждането и възхода на фашизма, сложните отношения между църквата и политическия режим, появата на грандомански архитектурни монументи, финансови кризи, та ако щете дори електрифицирането и първите култови италиански автомобили. Животът се променя сякаш с всяка следваща секунда и в цялата тази трескава събитийност се раждат, срещат и порастват Мимо и Виола. Неизбежно времената, в които живеят, ще оставят своя отпечатък, както става с всички нас.

- Той ще е скулптор - заявила тя.
Баща ми изругал, рекъл, че това е гаден занаят, от който ръцете, гърбът и очите се съсипват много по-бързо от камъка и освен ако не си Микеланджело, по-добре да не се захващаш с него.
Майка ми кимнала и решила да ми даде начален тласък.
Казвам се Микеланджело Виталиани.

Някои глави идват като мистериозен шепот от края на 80-те. Този тайнствен глас ще ви застави да скитате из лабиринта на един от най-емблематичните манастири в Италия – "Ла Сакра", където един възрастен човек е на смъртния си одър. Малко се знае за него от другите обитатели на абатството, но "най-тайната версия е, че той е тук, за да бди над нея". Другите глави са директни и проследяват хронологично съдбите на Мимо и Виола – той �� беден скулптор, необичайно нисък, тя е от заможно аристократично семейство и невероятно странна като персонаж. Мисля, че спокойно мога да дам тежката заявка, че вече е една от любимите ми фиктивни жени. Толкова е различна от всички останали, че единствено друг с необичайна съдба и характер може да я разбере и обикне – нашият малък Мимо. Но не съм снизходителна, напротив, само голям човек може да застане рамо до рамо с "Пиета" на Буонароти и да я направи част от личната си житейска легенда.

"Това не е гном, деца. Всъщност това е великан. Просто нисък великан."

И след толкова много думи, чак сега стигам до друга любима моя тема в романа – тази за твореца, неговия път и това колко голямо проклятие, но и дар е да си гений. Съдбата отрежда на Мимо толкова много предизвикателства, приключения, обрати, възходи и падения, които ту ще го отдалечават от Виола, ту ще го приближават, но винаги по неконвенционален начин. Няма място за класическа романтика, все пак става дума за момиче, което обича да лежи на гробове и предпочита да общува с мечки, отколкото да се омъжи. Тя е един Икар в почти буквален и преносен смисъл, който има нужда от свобода и простор във времена, когато правата на жените тепърва започват да се обсъждат. Когато мисля за Виола, която знае имената на всички ветрове, в ума ми зазвучава "Стихии" на Багряна.

"Без Виола Орсини няма Мимо Виталиани. Но Виола Орсини съществува, без да се нуждае от никого."

Впечатляваща е ерудицията на автора, всичките му препратки към Ренесанса, изкуството, италианския футуризъм, вълнуващите описания на Флоренция, Рим и Пиетра д'Алба обогатяват текста. Усещах мисира на борови клонки и портокалови дръвчета, чувах клавишите на пианото и много ясно си представях героите и картините, не ме напускаше мисълта, че това е роман, който трябва да бъде екранизиран (и чак после научих, че авторът е бил и режисьор). Виждах дързостта, която Мимо влага във всяка една скулптура, неговият ясен отличителен знак. Харесва ми и че образът му е безпощадно изследван, с всички мрачни моменти, нерешителности и понякога неособено морални избори. Именно в тези моменти сложността на човешката природа се разгръща и ни кара да се питаме как бихме постъпили ние самите.

Някъде из страниците мернах, че всяко пътуване в Италия е потенциално легендарно. Такава е и срещата с романа на Жан-Батист Андреа – от първите, та чак до финалните страници, които прочетох няколко пъти.

Благодаря на издателство Orange Books за предварителния екземпляр. Корицата, която виждате не е финална, аз самата чакам с нетърпение да видя какво са ни приготвили. "Да бди над нея" излиза на 1 февруари, преводът е на Валентина Бояджиева.

[Tsvetelina · Rating 5 out of 5]

Този роман стои на високо, където се реят птиците и свободата, героите му греят и се "открояват на хоризонта", а посланието му настъпва нежно, но неумолимо у читателя, както "на все още тъмното небе светла точка лениво описва орбита".

[Lyudmila Spasova · Rating 4 out of 5]

На пръв поглед в тази книга има всичко, което да привлече любопитните читатели. Обхваща периода преди двете световни войни и стига до 60-те години на миналия век в Италия. Възникването и възходът на фашизма, мегаломанските проекти на Дучето и провалът му облагодетелстват старата аристократична фамилия Орсини.

Историческият фон е действително интересен, намесена е Ватикана, като доста реални исторически личност прекосяват страниците на книгата.

Има също така и колоритни герои, особено основните -Микеланджело Виталиани, гениален скулптор, но на ръст джудже, и Виола Орсини, жена с необикновен интелект и проницателност, притискана от обществените норми и членовете на семейството си. Тя иска да лети не само фигуративно, но дори и физически. Виола е ексцентрична, неконвенционална натура с някои трудни за възприемане странности. Може би се предполагаше, че съдбата и трябва да ме развълнува, да изпитам емпатия към жена, на която непрестанно се пречи да осъществи огромния си потенциал. Сигурно също трябваше да съм заинтригувана и от Виталиани, преждевременно развит, изумителен талант, обаятелен за жените въпреки ниския си ръст. Истината е, че не можах да почувствам тези герои като живи, дишащи хора. За мен си останаха книжни персонажи, интересна приумица, с която не бих могла да се отъждествя.

Дори когато бродех из коридорите на властта, докато наблюдавах израстването на един голям талант, когато се озовах даже в цирк, където джуджета се бореха с кукли на динозаври, в палата на Орсини и великолепните му градини, във вертепите, където Мимо се напиваше безпаметно, никъде, абсолютно никъде на усетих автентичността на преживяванията, не бях докосната от лъха на живота, не се развълнувах, не бях провокирана емоционално или интелектуално.

Виола би трябвало да възприема като Човека разпънат на кръст от ограничаващите норми, като Жертвения агнец, защото така интерпретирах посланието на последната статуя на Виталиани, неговият изумителен шедьовър, скулптура като жива, която предизвиква у всеки видял я, непреодолима сила от емоции.

Авторовото намерение може да е било такова, но за мен Виола Орсини си остана плосък, неубедителен характер. Опитвам се да си я представя, но не мога.

Не искам авторът да ми обяснява как да интерпретирам даден герой, искам да е жив и убедителен през цялото време.

Има и друг тип романи, разбира се. Не очаквам героите на Кафка или на Пол Остър да са убедителни в житейския смисъл на думата, но в “Да бди над нея” персонажите не са от този тип.

Като цяло романът според мен не може да излъчи значимо универсално послание. Остава си в рамките на развлекателния жанр, може би все пак по-сериозен, поне като намерение, от други романи в тази ниша, но въпреки това история, която да забавлява, със загадка, която ни държи в известно напрежение и с убедителен исторически контекст.


Именно в този си аспект, като пресъздаващ духа на епохата, го виждам като успешен. Във всичко останало ми се струва написан по рецепта. Много ми се искаше да усетя страданията на Виталиани и на Виола, защото би трябвало да го изпитват, но авторът не е успял да ги внуши, а само декларативно да заяви, че ги има. Освен това някои клишета доста ме подразниха, например герой, който иска да лети, гений, който физически е джудже, парчето камък, което веднага проговаря на скулптора в какво иска да се превърне и други подобни твърде прозрачни внушения. Изобщо не почувствах духа на гениалния скулптор.


Пред по-голямата част от времето Виталиани беше търгаш и продаваше душата си, това беше наистина добре предадено - как продаваше съвестта и таланта си.


Но когато две толкава страстни натури като Виола и Мимо имат така лишени от страст отношения, как да приема това противоречие?


Стана ясно, че не съм удовлетворена от романа. Допускам, разбира се, че може нещо да не съм разбрала, че нещо ми е убягнало и не съм го разбрала добре.

3.5 точки

[Pizzveta * Balkan Book Girlie · Rating 5 out of 5]

6⭐️

Тази книга ме съсипа и съживи едновременно🖤

Писателят така добре си е написал домашното, така добре е проучил всичко, така добре оплита история, символика, изкуство, природа, градове, човешката душа, нрави, мястото на дадени хора в обществото. Знанията ми са прекалено бедни, за да разбера цялата дълбочина в конкретика от раз! И това ми харесва. 🖤 Ровя се в интернет, в речниците по символика, разсъждавам... Обожавам, когато книгите ме карат да правя това.
Тази книга ще я мисля дъъълго време.

Освен всичко друго е написана толкова красиво и обсебващо, такива чудни думи са му хрумнали да опише разни неща или да ги сравни, а чувството за хумор си е моето.
А езиците, които се прокрадват из изреченията - ах!😍

Моята книга си е това🥹