„Прекалено амбициозните най-често грешат. Природата е винаги по-богата от човека. Трябва да я изучаваш добросъвестно и с огромно уважение. А не да откриваш в нея себе си.“
„Нощем с белите коне“ е изключително силен и емоционален роман! Мисля, че той представлява най-вече многопластова история за връзката между човек и природа... Същевременно в него са майсторски преплетени обществени проблеми, любовни драми, разсъждения за науката и изкуството... Павел Вежинов е сътворил реалистична и изпълнена с ценни морални поуки творба, увлекателно разказвайки за житейските перипетии на достойният учен академик Урумов и неговият племенник Сашо, който иска да направи кариера в научните среди.
„Всъщност за какво му бе нужно да огорчи момчето? Той никога никого не поучаваше, дори своите студенти. Това просто не беше в стила му. Най-безнадеждно на тоя свят е да убеждаваш хората в нещо — мислеше той. Много по-лесно е да ги излъжеш. Всеки трябва да стига до своята истина сам, за да повярва в нея.“
„Но дръзки бяха само мечтите му, всичко друго беше мирис на конска пот и плясък на камшици, унило подвикване на файтонджиите. Но да не мисли за това, какъв е тоя старчески навик да се втурва не прекъснато в далечното минало, сякаш вътре в него се бе разрушила някаква яка стена и сега спомените се разхождаха безпрепятствено като в изоставена къща.“
„Животът е по-силен от всичко, а песните може би са по-силни и от живота.“
„Улицата бе съвсем пуста, само неонът светеше по лъскавия гръб на паркираните коли. Не беше прав, разбира се, в никой случай не беше прав. А може би те наистина се обичаха. Няма смешна обич на тоя свят, има грешна обич, има нещастна обич, има истинска или въображаема и всяка от тях е едно от малките чудеса на живота.“
„Академикът дълго стоя така, с нос, вдигнат срещу поривите на вятъра, в сивия си костюм, със смешната си ненужна сива шапка, обзет от вълнение, което приличаше на страх от бездна. Струваше му се, че изведнъж е попаднал в някакъв друг свят, с някакви други нереални измерения, огромни по мащаб, в който ураганите могат да го отвеят като мушици в безкрая. Те стояха дълго тъй, без да си кажат нито дума, най-сетне Ирена го запита високо, за да надвика вятъра:
— Харесва ли ви?
— Малко е страшно! — отвърна удивен академикът.
— Да, но пък хубаво — каза тя. — Всичко хубаво е малко страшно.“
„— А според вас какво значи чудо — запита той. — Нещо невероятно и свръхестествено?
— А защо не? Нима природата не е свръхестествена?
— Самото й име подсказва, че е най-естественото от всички естествени неща.
— Дори да е така! И все пак не може без чудеса, господин професоре, както не може и без надежди.“
„А навън славеите все тъй се заливаха в песни. Нямаха си проблеми, както си не е имала проблеми природата, преди да създаде човека.“
„Бяха излезли вече на шосето, колата безшумно се плъзгаше между тъмните притихнали вили, скрити в сенките на дърветата. Като че ли привидения живееха в тия вили, Урумов рядко виждаше някой прозорец да свети.
— А не може ли да нарисува друга? Също такава? — досети се изведнъж младежът.
— Не, мойто момче, в изкуството нищо хубаво не може да се направи два пъти.“
„Академикът го гледаше поразен. Досега самата проста мисъл не бе минавала през главата му.
— Да, вие сте напълно прав! — каза той тихо. — Там е работата, че понякога и учените не вярват в своите открития. Дори ако са съвсем безспорни, защото най-спорни са именно безспорните истини.“
„И все още не знаеше, че това е най-голямата и дълбока радост на всяка дружба — да можеш да говориш свободно за себе си и да обсъждаш себе си. Пред друг. Най-хубавият начин да осъзнаеш себе си. Защото съвсем не е все едно да мислиш нещо и да го кажеш.“
„Той седеше в удобното кресло и гледаше с помрачено сърце черния телефон, свит като котка на старинната масичка. Не, няма да вдигне слушалката. Сега вече беше напълно сигурен. Няма значение дали човек е слаб, или силен. Само по себе си достойнството е и сила, и затвор едновременно.“