Академик Урумов е известен учен, работещ върху новаторска теория, която осмисля целия му досегашен труд и има потенциала да отвори нови пътища в борбата срещу рака. Въпреки проблемите в ръководения от него институт и неудачния си личен живот той остава несломим благодарение на чувството си за достойнство.
Племенникът му Сашо, който публикува научната хипотеза на вуйчо си без негово знание, е онази страна на професор Урумов, която на него му липсва – деловитост, практичен ум, способност да преодолява препятствията, без да бъде препъван от предубеждения и предразсъдъци.
Съдбата на двамата герои е преплетена не само заради общата работа и сблъсъка с догматизма, но и заради любовта към две жени.
Романът на Павел Вежинов „Нощем с белите коне“ излиза за пръв път преди 50 години и е възторжено приет от читателите и литературната критика. Това е неговото девето издание.
Pavel Vezhinov (Bulgarian: Павел Вежинов) (November 9, 1914 – December 2, 1983), born Nikola Delchev Gugov (Bulgarian: Никола Делчев Гугов), was a Bulgarian novelist and scriptwriter, with an interest for social and ethical issues and one of the first Bulgarian authors to use elements of fantasy in his fiction. Vezhinov is best known for his novels The Barrier (Бариерата) (1976) and In the night riding the white horses (Нощем с белите коне)(1975), both later adapted for screen, as well as the screenplay for the Bulgarian film classic Three Reservists (Тримата от запаса)(1971).
„Прекалено амбициозните най-често грешат. Природата е винаги по-богата от човека. Трябва да я изучаваш добросъвестно и с огромно уважение. А не да откриваш в нея себе си.“
„Нощем с белите коне“ е изключително силен и емоционален роман! Мисля, че той представлява най-вече многопластова история за връзката между човек и природа... Същевременно в него са майсторски преплетени обществени проблеми, любовни драми, разсъждения за науката и изкуството... Павел Вежинов е сътворил реалистична и изпълнена с ценни морални поуки творба, увлекателно разказвайки за житейските перипетии на достойният учен академик Урумов и неговият племенник Сашо, който иска да направи кариера в научните среди.
„Всъщност за какво му бе нужно да огорчи момчето? Той никога никого не поучаваше, дори своите студенти. Това просто не беше в стила му. Най-безнадеждно на тоя свят е да убеждаваш хората в нещо — мислеше той. Много по-лесно е да ги излъжеш. Всеки трябва да стига до своята истина сам, за да повярва в нея.“
„Но дръзки бяха само мечтите му, всичко друго беше мирис на конска пот и плясък на камшици, унило подвикване на файтонджиите. Но да не мисли за това, какъв е тоя старчески навик да се втурва не прекъснато в далечното минало, сякаш вътре в него се бе разрушила някаква яка стена и сега спомените се разхождаха безпрепятствено като в изоставена къща.“
„Животът е по-силен от всичко, а песните може би са по-силни и от живота.“
„Улицата бе съвсем пуста, само неонът светеше по лъскавия гръб на паркираните коли. Не беше прав, разбира се, в никой случай не беше прав. А може би те наистина се обичаха. Няма смешна обич на тоя свят, има грешна обич, има нещастна обич, има истинска или въображаема и всяка от тях е едно от малките чудеса на живота.“
„Академикът дълго стоя така, с нос, вдигнат срещу поривите на вятъра, в сивия си костюм, със смешната си ненужна сива шапка, обзет от вълнение, което приличаше на страх от бездна. Струваше му се, че изведнъж е попаднал в някакъв друг свят, с някакви други нереални измерения, огромни по мащаб, в който ураганите могат да го отвеят като мушици в безкрая. Те стояха дълго тъй, без да си кажат нито дума, най-сетне Ирена го запита високо, за да надвика вятъра: — Харесва ли ви? — Малко е страшно! — отвърна удивен академикът. — Да, но пък хубаво — каза тя. — Всичко хубаво е малко страшно.“
„— А според вас какво значи чудо — запита той. — Нещо невероятно и свръхестествено? — А защо не? Нима природата не е свръхестествена? — Самото й име подсказва, че е най-естественото от всички естествени неща. — Дори да е така! И все пак не може без чудеса, господин професоре, както не може и без надежди.“
„А навън славеите все тъй се заливаха в песни. Нямаха си проблеми, както си не е имала проблеми природата, преди да създаде човека.“
„Бяха излезли вече на шосето, колата безшумно се плъзгаше между тъмните притихнали вили, скрити в сенките на дърветата. Като че ли привидения живееха в тия вили, Урумов рядко виждаше някой прозорец да свети. — А не може ли да нарисува друга? Също такава? — досети се изведнъж младежът. — Не, мойто момче, в изкуството нищо хубаво не може да се направи два пъти.“
„Академикът го гледаше поразен. Досега самата проста мисъл не бе минавала през главата му. — Да, вие сте напълно прав! — каза той тихо. — Там е работата, че понякога и учените не вярват в своите открития. Дори ако са съвсем безспорни, защото най-спорни са именно безспорните истини.“
„И все още не знаеше, че това е най-голямата и дълбока радост на всяка дружба — да можеш да говориш свободно за себе си и да обсъждаш себе си. Пред друг. Най-хубавият начин да осъзнаеш себе си. Защото съвсем не е все едно да мислиш нещо и да го кажеш.“
„Той седеше в удобното кресло и гледаше с помрачено сърце черния телефон, свит като котка на старинната масичка. Не, няма да вдигне слушалката. Сега вече беше напълно сигурен. Няма значение дали човек е слаб, или силен. Само по себе си достойнството е и сила, и затвор едновременно.“
Мисля, че тази книга бе доста популярна в годините на попрезрелия бг соц. Има и защо - показва много от реалностите в тогавашния живот ненапудрени и макар да има вкарана в нея доста от задължителната червени идеология и пропаганда, това не тежи толкова на текста и историята. Кариеризъм безогледен и службогонство, падение на нравите, безразличие, алчност и прочие гнусотии владеят тогава обществото ни, но лесно могат да се забележат и днес, почти половин век по-късно…
С дамските персонажи автора определено не се справил добре - доста слабо и неумело са развити, не са достойни партньри на мъжете от романа.
Впечатлих се най-много от прекрасно предадените софийски етюди, с които Вежинов е наситил този роман!
Като цяло, става да се прочете и сега, но ще е все по-трудно разбираема за младите български читатели история.
Има и сериал, не съм го гледал. Най-вероятно и няма, не виждам смисъл.
Цитати:
"Най-безнадеждно на тоя свят е да убеждаваш хората в нещо — мислеше той. Много по-лесно е да ги излъжеш."
Принципно имам тенденцията да реагирам емоционално на книги и всякакви други произведения на изкуството. И все пак рядко се случва някоя художествено творба да ме удари чак толкова силно, колкото го направи тази. Романът е написан като поезия в проза. Изключително красив изказ, прецизен и изящен, без да става натруфен и сладникав. Във всеки пасаж, във всяко изречение, е притаен океан от емоции – привидно спокоен, може би леко разклащан от вятъра, но всъщност безумно дълбок, с разнообразни подводни течения.
Това е книга за нуждата на хората да се свържат един с друг и за трагичната им неспособност да го постигнат истински. Разказ за любовта, която всеки разбира и чувства посвоему, любовта, която постоянно блуждае из този свят, която извира от всички хора, но все не може да се напасне, все не може да се слее и съедини. Винаги съм ценял истории, разглеждащи различните начини, по които хората обичат. И рядко съм попадал на роман, който да развие тази тема толкова зряло и толкова искрено. Героите на Вежинов действително обичат –силно и интензивно, но също така странно, нелогично, гордо, дори и егоистично. И в това се крие нещо плашещо - някаква огромна трагедия, но и някаква страшна истина. Човешката любов, представена в този роман, не е чиста и съвършена – но е болезнено реална и истинска.
А наред с любовта е разгледана и една друга, привидно напълно различна тема – проблемът за развитието на науката в академичните среди. За гордостта и себелюбието, пуснали дълбоки корени из институциите, в които уж трябва да се осъществява научен прогрес. За завистта в научните кръгове, за личностни противоборства и дребните ежби. За първосигналното отричане, с което бива посрещнато всяко голямо откритие – отричане, зад което стои както дребна човешка завист, така и дълбокият непризнаван страх, че истината за нещата в природата може да се окаже прекалено зловеща и затова е по-добре да се придържаме към общоприетата лъжа.
И освен всичко друго, това е книга за спомените – за дребните моменти, които хем изглеждат прости и ежедневни, хем по някаква причина остават завинаги в нас, дълбоко впечатани в съзнанието ни. И ние ги носим със себе си, този огромен товар от спомени – усещания, картини, миризми, звуци. Те са с нас, винаги. И могат да бъдат отключени във всеки момент.
Още на първо прочитане „Нощем с белите коне” стана една от най-любимите ми книги. А ще има и следващи прочети, убеден съм.
Едва ли скоро ще я преживея тази книга. Ако изобщо някога я преживея. Истинск�� пътешествие за ума, душата и сърцето. От тук нататък във всеки миг на тишина и усамотение вечно ще се рея и аз сред нощните поля с белите коне.
Винаги съм чакал този роман, понякога съзнателно сещайки се за него (при препрочитанията на “Войната на таралежите”, където се споменава с добро), но основно на някакво друго ниво, където е стоял като незаобиколим пропуск. Като малък харесвах Вежинов заради “Произшествие на тихата улица” и “Следите остават”, но едва наскоро прочетох примерно “Бариерата” покрай новото ѝ издание – и използвах същия повод, за да зачета и “Нощем с белите коне”. Усещането бе… като дежа ву, нямам с какво друго да го опиша. Дори си мислех, че може би все пак съм чел книгата някъде там, в летата с безкрайните дни, но не, освен чувството, че с книгата се припокриваме, нямах спомен за нищо от случващото се. Съжалявам, че не съм я чел преди десетина-петнайсет години – имам усещането, че някои свои постъпки бих изменил под нейното влияние, но нейсе.
Признавам, че сюжетно изобщо не ми пукаше какво се случва, защото стила и изказа на автора толкова много ми харесаха, че всичко останало беше на заден план. Това е поредната история за взаимоотношения и те ми бяха доста интересни. Майка и син, брат и сестра, вуйчо и племенник, млади влюбени(или не чак толкова)… Сашо е един от персонажите, които отковенно са ме ядосали в процеса на четене, а вуйчо му от един дразнещ персонаж, се превърна в може би любимецът в историята. Нещото обаче, което най-много ме ядоса е финала и силно се надявам да не съм разбрал нещо…
Книгата наистина започва с обещание за нещо красиво. В крайна сметка всичко се оказва някак твърде коректно, твърде тъжно. Едни такива изчеткани и изкуствени диалози. "Майко, моя мила..." Хайде бе? Кои са тези хора, които говорят така, пък макар и през 80-те? Младежът товаа.., младежът оновааа. Бе къв младеж, бе Павел, бе Вежинов? Той се държи като дърт обръгнал и вече поотегчен ку@варин, ти - младеж. Академикът баси и умрелия тип. Съвсем логично беше и да удари камбаната накрая. Уж за научни открития иде реч, а толкова малко се занимаваха именно с наука двамата хм...учени. Крайно антипатични ми бяха всички герои и окастрени откъм емоция. Заспали мъже, потиснати жени. Смърт до дупка, а и малко "любов" - влиза се в някакви легла и се забременява. Няма целувки, няма еротика. Секс без секс. Тягост, тегота и отново тягост. Нощем с белите коне не се случва нищо. Неясен сън, от който няма спомен.
Красиво написан роман, макар и да се забелязва една лека хаотичност в него (през цялото време имаше опасност читателят да не разбере за кой "той" става въпрос, действащите лица се сменяха като в някакъв бърз танц и трябва да си малко по-съсредоточен от обикновеното, за да си в крак с тях). Прекрасен пример е за, така да я наречем, модерната българска литература. Главният герой винаги се лута и чуди, и премисля, и разсъждава, а щастието хич не е задължително. Но нашата литература като че ли така или иначе е в повече тъжна, така че това не учудва с нищо. В "Нощем с белите коне" има една любопитна и добре поднесена симетричност на събитията в живота на по-възрастния и по-младия герой. Моите симпатии бяха за господин академика и поради тази причина виждам романа по-скоро като трагичен разказ. За съжаление, женските образи за пореден път ме раздразниха.
"Някога, някога, толкова някога...", колкото дори не помня кога. От сантименталност за малко да я оценя и по-високо, но то щеше да е само от онзи спомен за градската библиотека в читалището, вече имах достъп до втория етаж, където бяха книгите за възрастни, миризмата на пожълтяла хартия и измъкнах оттам тази синя корица само защото бях чула в някакъв български филм някой да споменава това романтично заглавие "Нощем с белите коне". О, толкова приказно ми звучеше! Прочетох я на два дъха (не съм от най-бързите). Спомените ми са смътни. Няма да забравя онези шеметни 60 км/ч, с които главният герой препускаше! Безкрайното поле с детелини - винаги трилистни, където той я заведе на среща... Отвореният смътен край. Хъм, едно тикче в главата - някой ден ще я препрочета.
"- Във всяка истинска красота трябва да има малко страдание, иначе не е изкуство. Иначе е торта от крем с шоколадена глазура. - В "Белите коне" няма страдание - каза младежът. - Значи, нищо не си разбрал от моите коне! - разсърди се Хари. - В "Белите коне" има копнеж, това поне не се ли долавя? А какво е копнежът? Мъка по непостигнатото."
Обичам да чета Павел Вежинов. За мен преди всичко „Нощем с белите коне” е един невероятно човешки роман – да се отрече, че емоциите в него не са изпитани от всеки човек, е невъзможно. Много емоционално приех историите на Урумов и Сашо. И все пак – кълбото е разплетено. Истината излиза, Сашо пораства, а Урумов се пренася на онази поляна с белите коне, където „сивата пепел на забравата” никога няма да го застигне… Защото промяна и лекота може да донесе само прошката – най-голямата сила на човека.
„Но какво да се прави, всички влюбени са като слепи, те не могат да различат смешното от трагичното, нелепото от сериозното, те живеят в свой измислен и абсурден свят, в който виждат само себе си.”
„Най-малко на тоя свят човек познава себе си, това, което е в него. И най-малко разбира пътищата, по които броди денем и нощем като сляп.”
„Ако има все пак някаква съдба, то е най-непоследователното и злорадото нещо в тоя объркан свят. Единственото спасение срещу нейната неумолимост е да се върви срещу нея. Така поне на човек му остава шансът на случайното разминаване.”
Не знам какво да кажа, наистина. От една страна книгата е смислена, дълбока, красива, изключително меланхолична и същевременно истинска. Но поради една или друга причина не успях да се и се насладя изцяло, както би трявало след такава творба. . Подозирам,че това е защото нне седнах да я прочета на един дъх и защото в момента се старая много да съм далеч от меланхоличността и тъгата, на които така силно лъщи цялата книга. Разбирам книгата, усещам я, впечатлена съм от реалността, с която е предадено всичко това привидно обикновено действие. Впечатлена съм от дълбочината, до която стига автора с героите си. Тази книга ме накара да се замисля за толкова много неща, че няма да повярвате. Тази книга формулира всички онези не казани мисли и чувства, които преминават през всеки в един момент, тази книга говори истината за живота само в скромните си 400 страници. Много вероятно е да я прочета в друг период на живота си и се надявам, че тогава ще мога да я нарека хубава книга, защото една хубава книга колкото и пъти да я прочетеш, пак научаваш нещо ново. П.с. разбрах горе-долу защо се казва така и съм изумена.
Романът е многопластов и съдържа в себе си много послания – сблъсъкът на старото и новото, разликата в живота и хората при различните поколения, предателства и изкупления, мечти и несбъднати копнежи. И все пак за мен това си остава история за любовта – закъсняла в залеза на дните, младежка и необуздана, пълна с кавги и недоразумения или пък несподелена. Любовта в различните и форми и проявления, компромисите, които сме готови да направим в нейно име и колко опустошаваща и жестока може да бъде цената за това понякога.
Помня само няколко сцени от книгата. Една от тях е първият ми сблъсък с факта, че в главите на всички мъже има един недостижим, съвършен идеал за женското тяло, което нито една реална жена не може да достигне.
"Ще goйge време и ще разбереш, че знанието не e вcuчкo - кaзa някак тиxо u без келание вуйчо му.— A понякoгa дaже можe ga пречи. Каmо гората, кoяmo пречи ga вuguш дъpвoтo."
Отдавна исках да прочета "Нощем с белите коне" от Павел Вежинов, може би си имах мисъл за книгата още от ученическите си години. Затова и не губих много време с новото издание от "Orange Books", белязало 50-тата годишнина от излизането на романа првз 1975 г.
Предварителните ми очаквания бяха бегли. Имах препоръки, а информацията ми за академичния дух в сюжета подсилваше желанието ми. Останалата част от пъзела следваше да се подреди с напредването ми по страниците на книгата - систематизирани в три части в над 500 страници.
И ето ме в компанията на световно признатия учен академик Урумов и неговия племенник Сашо, устремил се по стъпките на вуйчо си. Преплетената им съдба по роднинска и служебна линия е ключова в историята. Същевременно личностите им са представени и самостоятелно, така че се изграждат пълноценно и богато отделните им образи. За това допринасят и останалите герои в книгата, взаимодействията с които допълват портретите на двете централни фигури.
Повествованието не е характерно с особена динамика, но не липсват събития, които движат читателя напред. Обхваща период от близо година - време, за което героите изживяват някои разтърсващи събития. Те обаче са въведени плавно, без усещане за екстремност и през цялото време в книгата се запазва един благ тон на разказвача.
"Нощем с белите коне" е много добре написан роман и непременно влиза в категорията качествена литература. За мен обаче не е особено вълнуващ. Има елементи в образа на Сашо, които ми допадат, но по-симпатичният със своето достолепие и класа за мен е академикът. Въпреки това, който и да е от двамата няма да се запечата в съзнанието ми като любим герой, а събитията и размишленията около тях не ще ме вълнуват за дълго.
Без думи съм пред тази изключителна книга. Персонажите бяха толкова сложни и добре развити, сякаш излизаха от страниците на романа. Струва си да се прочете.
Препоръчвам. България, когато учените са почитани и уважавани, България, когато Витоша е като Алпите, а София като Париж. Павел Вежинов пише с чист и красив стил.
Един от най-хубавите романи, които съм чела. "Има разлика между съществуване и присъствие и тая разлика се нарича със старата безвкусна дума копнеж." В това изречение сякаш се съдържа цялата книга, всички образи, цялата палитра от чувства и емоции. Цял един живот. Копнежът и тихата присъда на несбъдването - да те има ли...
Не проза, а поезия! Всяко изречение, всяка фраза, всяка дума е точно където трябва да е, в несравнима симфония с всички останали. Тази книга е като хладен извор с бистра вода в горещ зноен ден. Пиеш, пиеш, но никога не можеш да се наситиш! Отдавна не бях чела нещо, което толкова да ме развълнува, както казват - сякаш за мен е писано.
Оставям настрана хаотичността на този роман и се фокусира върху плюсовете му , а именно красотата ,с която е написан. Не мога да кажа ,че намерих любим персонаж в историята, но сякаш се наслаждавах повече на самата нея.Интересна история, за човешкият характер, непоклатим пред самият себе си.