С историята в романа си „Смок. Село по време на любов“ Ели Лозанова напомня една неоспорима истина: в Северозапада всичко е възможно – да се изгубиш, да се намериш и дори да откриеш голямата любов!
Когато фотографката Изабел попада случайно в Наше село – поредното занемарено, изоставено и почти забравено село в Северозапада – очаква да направи няколко артистични кадъра в черно-бяло, да се качи на колата си и да се прибере обратно в столицата, където я очакват обичайните проблеми и хаотичния ѝ личен живот. Със сигурност обаче не е очаквала да бъде непреодолимо привлечена към красива, но изоставена къща, легендата за която мълви, че е пазена от смок с особен нрав.
Ала Бела е разумна, зряла жена от големия град и изобщо не вярва в подобни смахнати селски легенди.
Столичанката скоро се сприятелява със съседите си от Бъкавец маала. Решени да впечатлят новодошлата, те малко по малко започват да си припомнят и възстановяват разни стари и позабравени ритуали. По неволя увлечена в дивия, но колоритен бит на селото, пропит от алкохол, обагрен с цветистия, но непонятен диалект и още по-непонятен светоглед, в един момент дори става идеен генератор и неохотен организатор на цял-целеничък международен кулинарен фестивал! На село няма място за фалш и преструвки, а истината избуява като цвете между плевелите. Както прави и любовта – красива, трогателна и дошла тъкмо навреме, за да реши Изабел коя е самата тя и накъде трябва да върви.
Към големия град, който я иска настоятелно обратно, или натам, накъдето я тегли сърцето.
Огромен роман е сътворила другарката Ели - и буквално (шестстотин и кусур страници), и преносно - на моменти стоплящ и усмихващ, на моменти тъжно-меланхоличен, на моменти - страшно-брутален, какъвто е самият Живот. А дъртите пергиши като мен, прекарвали доста от летата си на село, буквално ще яхнат машината на времето, ще си припомнят вкуса на биволското мляко и сирене, на питките-търнаклийки, печени върху "шпора" (печката на дърва), на изпържените от баба мекици, похапвани със събрания от вуйчо и дядо мед.... е-е-е-х...
Хареса ми правдивият образ на селото, тежко ранено през годините на Прехода, но оцеляващо по свой си начин, хареса ми, че я нямаше насилената и вреслива патриотарщина, а старците не ръсеха мъдрости и сентенции на всяка втора страница, точно обратното - най-редовно пЦуваха и кълнЕха като каруцари, баш както си беше. Още помня дядо Димитър Дългия, чието име нося, хванал вършината в ръка и гонещ ни по двора с викове: "Кукумеаци с кукумеаци!" (това било мъжка кукумявка, ха-ха-ха).
Но същевременно си беше и страхотен урок по родолюбие - с представените традиции и обичаи, с готварските рецепти, с обясненията на тънките моменти в растениевъдството и животновъдството. Респект!
След една седмица пък ще имам удоволствието да присъствам на поредното издание на кулинарния фестивал "Бабина душица", организиран точно от Ели и залегнал в сюжета на романа, ще се опитам да приготвя една свинска чорбица и една смъртоносно люта разядка, и ще си взема автограф от нея
Абсолютният ми фаворит за тази година! Каквото и да кажа за книгата и за авторката ще е малко. Може би да започна със стилът на авторката - толкова жив, лек, непринуден. Всяка думичка, всяко изречение оживяваше в сърцето ми, в ума ми. А диалектните думи и изрази, който Ели умело вплита в историята я правят още по-колоритна. Да пишеш по този начин е талант, изкуство, наслада за читателя. Историята ми стисна сърчицето ❤️ Хем исках да я прочета на един дъх, хем не исках да свършва. И сега, след като свърши, ми е тъжно - липсва ми Наше село, липсва ми Бела Никоно, липсва ми смоко, липсва ми Павел и всички колоритни образи. И искам само да запаля колата, да си отида в северозапада, да си спретна къщата и градината и да кажа “чао” на “цивилизацията”. Толкова от образите и историите в книгата на Ели са ми познати! Живяла съм на село - хем е някак леко, хем е и много тежко! И в мое село имаше една такава като Танче, като Никола, като Джендема, имаше и много такива като Бела - видяли красотата в селския живот и зарязали паветата. Ами обредите и обичайте?! Как са описани, пресъздадени?! Традициите се пазят в селата! Освен всичко другото, книгата може да се използва и като наръчник как се сади образцова градина. Много се разпрострях! Мога и да не спирам още много време! Прекрасна любовна история! Прекрасно обрисувана селска обстановка! Колоритни и незабравими образи и истории! Прекрасно вплетени и радостите и тъгите. Незабравимо преживяване!
Романът заслужено има висока оценка!Когато го започнах,леко ми беше скучноват, но след това така се потопих в историята, че не чувах нищо покрай мен!От книгата може да се научи много за живота на село,за традициите и празниците ни.Толкова се потапяш в историята,че усещаш характера на "Северозападо ",без да имаш корени там,но все едно си част от него.Героите ти стават близки и се радваш и тъжиш с тях.Особено най-главните-Бела,Павел и тяхната история. Една тъй топла история!С много топлина,обич,мъничко тъга и демоните в главите им-техните страхове....И много комични моменти 🙂 Защото има и от тях. Тук-там има доза хумор, на места ти се доплаква...Ако трябва да направя сравнение,то ще е,че книгата е нещо средно между Димана и Гергана 🙂 Единственото дразнещо за мен е,че е някаква смесица от стари,диалектни думи и модерни чуждици.Главната героиня както говори на диалект, изведнъж започва с модерни думички и това на места доста дразни.Но това се компенсира от всичко останало!И въпреки, че най-главния образ е на Бела,Павел е моя фаворит!Де всички мъже да бяха като него!Толкова мил,грижовен,отдаден мъж и толкова добре обрисуван от авторката,че четейки,просто усещаш чувствата му с всяка фибра на тялото си.Тяхната любов е като милувка, толкова нежна и топла,нищо,че и на двамата им трябваше време,за да го разберат.Прекрасна книга,която заслужено получава пълни 5 ⭐️
Опитах да слушам книгата в "Сторител". Не знам чие решение е да е записана с гласа на авторката и какво е продиктувало това решение, но резултатът е доста клет. Може би ако беше четена от професионалист щях да успея да продължа напред и да разбера дали аджеба има нещо наистина в тая семпла история. Всъщност има - врачанския диалект. И все пак...само заради него не мога да се насиля с 600 страници (20 часа слушане).
Започнах книгата с огромни очаквания след множеството коментари, които бях виждала за нея и положителни отзиви...разочарова ме! През цялото време ми течение мудно, чете се бавно заради диалектния език, който е използвала авторката. Твърде голяма като обем, а всъщност без кой знае какво съдържание, не се случва почти нищо от началото до самия край. Няма завръзка, развръзка, колуминация - нищо! Една фотографка си купува къща на село, влюбва се о се омъжва за съседа, това е буквално цялата история в 600 страници. Очаквах много повече!
This entire review has been hidden because of spoilers.
Тази книга е обяснение в любов към Северозапада и живота на село. Въпреки големия си обем се чете леко и бързо,а цветистият северозападен диалект придава още повече чар на историята. Героите са колоритни и запомнящи се, но за мен Бела беше леко дразнеща.
Пуснах си книгата в Сторител малко като на шега - ей, така да видя как ще тръгне и бързо да я спра ако е зле. Имах опасения защото не ми се получи с други подобни книги, заради диалекта. И наистина първоначално се ококорих като започна онзи ми ти прочит с гласа на авторката, която да, знае как да прочете диалекта и къде да сложи ударенията, но не я биваше много да "играе" с гласа си като останалите актьори професионални четци (сори, мое мнение). Обаче пък гласът й е прияетен и взе, че ме увлече. Така, че съм доволна, че устоях на първоначалния порив да се откажа и се насладих на историята докрая. Книгата разказва за младата и нахакана фотографка Бела Арнаудова, която се оказва в СеверозападО и импулсивно си купува къща у Наше село. Тя дори няма представа какво си е докарала до главата и с какви приключения ще се сблъска, какви неща ще трябва да научи и колко много ще се влюби в онзи Змей горянин, който й е съсед. Именно защото книгата разказва любовна история я харесах толкова много. Щото като са У некакво забутано село, хората също имат чувства, също обичат пламенно и страдат от любов като и тези У градО. А влюбването между харизматичната Бела и вечно смръщения Павел е разказана толкова хубаво с всеки поглед, дума, докосване, че просто няма как и читателското/слушателското сърце да не трепне. Всичко друго като описания на бит и поминът, на културни традиции и обичаи за мен бе просто допълнение към любовната история. Не, че не беше изпъстрен разказ с всякакви причудливи ежедневни и празнични занимания с целия колорит на говора и проклетията на човека от северозапада, но най-сладко си остава да се чете/слуша за любов!
Прекрасна книга! Каквото да кажа за нея ще бъде малко… нарочно се опитах да забавя процеса и да не я прочета за два дни, защото знам, че ще изпитам голяма празнота след нея. Така и стана … 10 минути след като приключих книгата ми се иска да я започна от начало. Благодаря Ви, Ели Лозанова за това бижу, което сте написали! Искрено се надявам историята на Бела и Павел да бъде продължена, защото след повече от 600 страници, вече ги чувствам като част от своето семейство.
Не съм много сигурна откъде да започна. Ако се чувствате изгубени, заседнали или просто искате да избягате някъде за малко, тази книга е за вас. Аз я прочетох съвсем случайно и буквално я погълнах за ден-два. „Смок. Село по време на любов“ на Ели Лозанова е звяр/смок от 600+ страници , който ще обсеби живота ви, както обсеби моя. И както главната героиня отива в една стара къща в Северозападна България, без да може да обясни какво точно я тегли на там, и просто остава в Ново село - така и аз, като читател, отворих първата страница и всичко приключи. Не можех да спра да чета. И дори сега имам чувството, че по някакъв странен начин съм била там наистина. Добре, нека все пак внеса малко ред. „Смок“ разказва историята на Изабел Арнаудова – 28-годишно момиче от София, фотограф и артист, което бяга от нещо. Един ден, обзета от мъка и безисходица, се качва в колата и просто тръгва нанякъде. Озовава се в Ново село, започва да снима, попада на изоставена къща, влюбва се в тази къща по някакъв необясним и митичен начин, и това поставя началото на новия ѝ живот. Разпитва и разбира, че къщата е легендарна, или както я наричат местните- „Къщата със смоко”. Според селските легенди къщата е пазена от огромен многометров бял смок, който я обитава от поколения. Изабел обаче знае, че тази къща ѝ трябва. Че я иска. Сяда с Баба Ценка и дядо Сандо и….те я напиват с ракия. На сутринта Изабел настоява, че иска да купи къщата, а Баба Ценка решава, че щом са говорили на маса и щом Изабел е спала у тях, значи може да ѝ се вярва. И така, Изабел става обитател на Ново село. Оттам нататък следва преоткриване на себе си в битовото: градинарство, зимнина, ежедневие, и хората. А те какви хора са. И тук идва магията, която няма да разкрия Не мога напълно да обясня магията на историята на Изабел, нито магията на взаимоотношенията между героите, на Павел, на Петър, на Калина, на Богдан, на Баба Цанка, на дядо Сандо, на Любов, на Танче, на оня с калните ботуши, на оня с ножа и много други. На тази книга съм се смяла с глас, плакала съм и съм се вълнувала. Изабел отива там сама и изгубена, а чрез физическото изтощение и първоначалната изолацията намира себе си, ново семейство, среда, в която може да бъде истинска. Намира любов, приятелство и пространство за креативността, за която е родена. В книгата са вплетени толкова много обичаи и културни особености, характерни за региона. През погледа на Изабел, която е гладна да научи всичко, от диалекта до рецептите и традициите, и ние като читатели се увличаме и искаме да знаем още. А начинът, по който е написана книгата, е просто страхотен. Гласът на Изабел, или както я наричат „Бела Никону“ (защото все ходи с фотоапарата си Nikon), е изпълнен с хумор и самоирония. Имало е нощи, в които в три сутринта съм се смяла с глас. Но не се залъгвайте, това не е просто комедия. Да, има много смешни ситуации, но книгата майсторски и задълбочено разкрива характерите и личните истории на героите. И неусетно се привързваш към всеки от тях, сякаш са ти приятели. А гласът на Изабел е толкова автентичен и жив, че води повествованието по начин, който рядко съм срещала. И не мога да не отделя няколко думи за самия смок. Какво е той? Съществува ли наистина? Или е просто легенда, която селото си разказва, за да пази нещо много по-дълбоко? През цялото време се чудех това. Смокът присъства навсякъде, в къщата, в историите, в страха и в спокойствието на хората. Той е едновременно реален и митичен, видим и невидим. За мен смокът е пазител – на дома, на паметта, на връзката между миналото и настоящето. Той е онова нещо, което не можеш да обясниш рационално, но усещаш, че е там и че има смисъл да бъде там. Дали съществува физически или само като символ, сякаш няма значение. Смокът е принадлежност. Той е корен, дом и приемане. И може би затова, докато четях, имах чувството, че не само Изабел живее в тази къща, а че и аз бях там. И че по някакъв странен начин… бях смока, че читателят е смока. Както винаги, няма да разказвам какво се случва в книгата. Ако зависеше от мен, бих изпратила тази книга на всички и бих ги принудила да я прочетат. Това е история за търсене на себе си, за откриване на идентичност без страх, за намиране на ново семейство и на твоето място. Книга със сърце. От онези редки истории, които те разчувстват истински. Малко предупреждение: книгата е написана на диалект и отнема време да се свикне, но всички непознати думи са обяснени. А усилието си струва напълно. "Голямо удоволствие е да работиш редом с човека, когото обичаш, който те разбира и когото ти разбираш. Простичката последователност, връзката причина-следствие, толкова ясни и толкова естествени."
Великолепна, топла и докосваща история за село по време на любов (не по чумаво), но със същата Йовкова любов към героя. За Пътя към любовта и нетленната връзка с корена и земята. Дали е Наше село някъде в Северозапада или село от моя любим Североизток, откривам познати лица и герои, откривам и преоткривам себе си... Благодаря!❤️
През цялото време се чувствах като на гости, ама по този начин, където си поканен сред некви хора, които не са ти особено близки, имат си там някви закачки помежду си, които не разбираш, ама от любезност се усмихваш на шегите им и клатиш глава като искат да ти сипят още. Абе с няколко думи не се чувстваш на място. Та и аз така с тая история тука. По едно време мислех да я оставям, ама пусти инат надделя. За щастие към средата нещо почна да ме хваща и вървеше по-бързичко. Има нещо там, което задържа вниманието, но наистина съвсем слабо развито, за срам на огромния обем съдържание.
Клиширан сюжет за жената от големия град, която "намира себе си" и редом с това и любовта в малкото село.
Двамата главни герои се събират в средата на книгата, което оставя предостатъчно време за безбройни сексуални закачки в стил на осмокласник, които лично намерих трудни за изтърпяване.
Книгата е разтеглена ненужно много на моментите, в които не се случва нищо, но пък за сметка на това Изабел успява в рамките само на няколко страници да напусне без обяснение, да прекара 10 месеца по света, да се върне на село и абсолютно всички да я посрещнат с отворени обятия.(?!?!)
Северозападния говор и описанието на българските ритуали бяха интересна част от повествованието, но за жалост не са ми достатъчни, за да компенсират за куция сюжет и дразнещата главна героиня.
This entire review has been hidden because of spoilers.
Тая книга е като бабината лятна манджа – дето си мислиш, че ще си хапнеш малко, ама после си сипваш още веднъж. И после още веднъж. Не щото не можеш да спреш. А щото не искаш.
“Смок“ е книга, с която можеш да седнеш на сянка и да забравиш за време и място. После да я вземеш в леглото, да четеш с фенерче и да си обещаеш: „Още само една глава.“ (Лъжа. Ще ги прочетеш всичките.) Ще я препрочиташ, ще я подаряваш, ще я носиш в раницата на път към село или обратно към града. Щото както и да я въртиш – Наше село те чака. Там има хора, котки, фестивал, една къща със смок и, разбира се, северозападен диалект. Не е лошо, нали?
Мама, която прочете книгата преди мен (защото някои майки не чакат препоръки от литературни платформи, а действат), отсече: „Няма диалект вътре.“ И аз, понеже съм кротко дете, кимнах, ама нещо ми беше съмнително. Ели без диалект е като таратор без чесън – може да става, ама за к’во? Разбира се, че има диалект. Ама не онзи, дето звучи като от народна носия и се използва за ефект. Тук диалектът диша – съска, драще, кикоти се зад масата. Ако не си от Северозапада, ще се почесваш по главата. Ако си – ще ти се види, че книгата е на съвременен български с леки оттенъци, ще кимаш с разбиране и ще си кажеш: „Тия думи ги е чува́л и дедо ми, само че той ги казваше с повече псувни.“
15 звезди. 5 не стигат. Погълнах я тази книга все едно беше торта за рожден ден. Ясно ми е, че е напълно завършена, но искам още. Искам още от тази авторка. Толкова невероятно живи герои, толкова богат речник има в тази книга ... Направо готови автентични северозападни рецепти... Направо станах една Бела и си го заобичах този Павел до лудване. На море съм, ама главата ми все у тази история. Съвършена! Забавна, лека, амбицираща, мноого автентична (имам градина, години наред животни гледаме, аз ли да не знам тоя къртовски труд, за който се говори), разпалваща и просто завладяваща. Като влюбване си беше. Влюбих се в тази книга. Ели Лозанова, моля те, не спирай НИКОГА да пишеш, светът има нужда от твоите величествени истории.
"Смок" е първата ми прочетена книга за тази година, радвам се, че с тази прекрасна история сложих началото на новата ми читателска година. Отдавна искам да я имам и да я прочета, но диалекта който е основна "съставка" в романа ме възпираше, затова още щом видях че я има в Сторител си я пуснах и ... "Денят се оказа полов - заебах работата." Прекрасен прочит, страхотен диалект, два дни вървя и слушам, слушам и вървя, денем и нощем. Е днес я дослушах и вече ми липсва Наше село с всички жители - зевзеци. Толкова "дълбоко" влязох в сюжета и така ме впечатли диалекта, че у дома несъзнателно започнах да използвам някои думички.😁🙃
Описанието на пейзажите и цялостната картина те пренасят в селото и е толкова вълнуващо да следиш от близо всички жители и случващото се край тях. Бита, традициите, всичко така добре е описано , майсторски и не става натрапчиво, а ти става мило и свидно, избива те на спомени... Преплитането на рецепти на традиционни местни ястия в сюжета много ми хареса и непременно ще ги изпробвам.А между Павел и Бела има такова електричество, толкова любов , че чак хвърчат искри. Да не забравя да спомена и хумора, които беше умерен и така на място. Това е книга, която не те оставя от началото до края, искаш още и още, въпреки че историята е завършена ми се иска и тайничко се надявам Ели Лозанова да напише продължение или поне да ни зарадва с още някоя прекрасна история от вече любимото ми Наше село, пък дори и да "вкара" други главни герои. Радвам се, че попадам на прекрасни български автори, а сега тичам към книжарницата, защото задължително искам да имам книгата в библиотеката си. 🤗
Виждам защо тази книга стана толкова известна - пълна е с чар и ти стопля сърцето, защото те връща в едни други времена, точно все едно си на село при баба и дядо. Бела преживява тежко раздяла, решава да запали колата и от София се озовава в Наше село, привлечена от една стара къща. Някак успява да убеди собствениците да ѝ я продадат и с тяхна помощ се заема да възстанови къщата към предишния и вид. Понеже действието се развива на село, логично цялата махала започва да се интересува от новодомката, включително и съседът на Бела - Павел. В началото е представен като навъсен и вечно сърдит мъж, който не вярва, че Бела ще успее да се справи, но все пак винаги ѝ помага, дори без да бъде питан. Та мисля, че е ясно кой играе ролята на любовния интерес. Не искам да развалям историята за никого, затова ще кажа само, че на мен страшно много ми хареса и наистина ме върна в едни други времена. Последно ще отбележа - пълно е с цветни изрази от Северозапада, но авторката се е постарала да обясни всеки от тях, така че няма нужда от притеснения - читателите сме като Бела, в началото нищо не им разбираме на другите герои, но бързо се свиква с техния говор.
Книгата слушах в аудивариант, но това не ми попречи да й се насладя точно толкова, колко на хартиена. Хуморът, обстановката, диалозите, случките - всичко това забавлява през цялото време. Главният герой Павел е обобщение на българския мъж, а второстепенните герои са изключително симпатични, като всеки от тях носи своя характерна българска черта! Имах голям проблем с главната героиня Изабел - Бела и много често се дразнех от някои нейни действия и изказвания, мисля че точно в изграждането на нейния образ авторката е преекспонирала доста.
Думи нямам,така написано за пръв път чета с нашенски мотиви и да не се объркаш за всеки по нещо и да опознаеш геройте и всички около тях, без излишни описания,нито разхвърляно.Направо да ти е кеф.Други наши автори и известни има какво да научат,защото това да разкажеш с такъв замах е майсторство.Поздравления!
Потопи ме в света на любимия ми Северозапад, обикнах героите, заживях с тях, плаках и се смях и цяла седмица не можах да я оставя, а като свърши ми стана така мъчно! Ели пише като змей! И нямам търпение за още!
Книгата започна много добре в началото , но след втората половина стана много скучна . Хареса ми в началото историята между Изабела и Павел , но не трябваше да се събират по средата на книгата , а тя си беше селски сборник, Клюкарник с битовизми . Единственото хубаво е , че светът и героите оживяват пред теб и книгата се чувства като ,, жива,,.
Мислех да й дам 4, защото е прекалено вулгарна за мен, но с напредването не можех да спра да чета- толкова интересна! Прекрасна любовна история! Научих много и за Северозападна България- абе, гот!
Повърхностен и доста разточен сюжет. Мен лично книгата не ме впечатли. Така и не можах да разбера главните герои дали са със свръх сили - Изабел сякаш едновременно месеше, боядисваше, подсирваше мляко и т.н.Свръх герой
Българският обреден календар плюс стари готварски рецепти плюс северозападен диалект плюс една банална любовна история, всичко подправено с приятно чувство за хумор. Забавлявах се с диалекта, но то не е достатъчно, за да направи книгата хубава. Как пък на село все се връщат едни отчаяни жени, дето намират себе си, смисъла на съществуването и голямата любов?!
Прекрасен роман е сътворила Ели Лозанова, изпъстрен с красота и любов. Още от първите страници започнах да се забавлявам с говора на северозапада и думите които внасят такъв колорит в историята. Смок пази изоставен къща на село в която отново закипява живот в лицето на гражданчето Изабела, която намира любовта в лицето на съседа Павел. Образите са ярки и запомнящи се, обстановката и атмосферата описани в романа са толкова искрящи и натурални че все едно четящия се преселва и заживява в северозапада. От сърце съм се смял на Джендема, бай Сандо, баба Ценка и останалите колоритни хора от селото. Авторката умело ни връща към живота на село и към корените че всичко колкото и модерно да е станало, хубавата храна и пиене идват от земята и слънцето, а не от компютрите и социалните мрежи. Върнах се в детските ми години когато прекарвах време на сели при баба и дядо, как с интерес хранех кози и кокошки, за празника покрай свинската смърт преди коледа и паметните напивания. Много бит и колорит има в тази книга, любов, човешки взаимоотношения и разбира се прекрасни домашни манджи и люта ракия без които не може да седнеш на маса и всичко това гарнирано с дозата хумор и пиперлив северозападен диалект. Прекрасно четиво което те кара да се усмихнеш и да се замислиш какво му трябва на човек.
Е па, отде да го подхванеш тоя роман, че да не сбръкаш, м?!
Истината е, че отде да почнеш да говориш за „Смок. Село по време на любов“ – все е право. Ама ако требе да съм честен докрай (а у Северозападо, чини ми се, друго не върви), тая книга не заслужава 5 звезди. Она, майко, заслужава 50. И не щото е „много 'убава“, а щото Ели Лозанова не просто се е издигнала на небосклоно на успешните български автори – она направо е дошла с прожектор, с едни стоци лумени, и е рекла: „Я сега да ви светна, кака, че има как.“ И небосклонът – светна. Ясно, отчетливо, без шикалкавене, на фона на литературата като цяло (па и на части!).
Докато я четеш, се чудиш – да се смееш ли, да плачеш ли, да цъкаш ли с език, да се дивиш ли, да мразиш ли, да обичаш ли. Всичко наведнъж. Тая книга е пиедестал, кака, ама не от мрамор, а от кал, от спомени, от недоизказани думи. Пиедестал, на който се извисява обичта – към родното, към традициите, към бабината душица, към всичко онова човешко, дето малката ти душа успява някак си да събере, да скъта и да изживее на фона на една малка общност, която всъщност е цяла емоционална вселена. Ето така се чувствам аз с Бела Никоно и всичките жители на Наше село – като да си се върнал някъде, дето никога не си живял, ама ти е до болка познато.
И да, това е обяснение в любов към Северозапада. Ама не само. Това е и христоматиен пример, направо крещящ повик, за обяснение в любов - такова, каквото сме го позабравили покрай консуматорското си живеене и съвременните „романтични“ наративи, дето все трескат глави у таблата и го наричат съдба. Умрях от умиление как е описана любовта тука. Щото днес сякаш ни я поднасят шумна, бърза, първична и задължително драматична. А тука Ели е дошла, ударила е по масата и е рекла: „Аре, моля ви са - ша ма прощавате, ама любовта има и друг начин да дойде и да се случи. Ами да. К'во ме гледате, кака, като наяло се бибе с дуди?“ И го прави по един толкова елегантен и фин начин, че ти се иска едно - Наше село да ти се случи и на тебе. Щото любовта не е само страст - тя е грижа. Тя е свенлив поглед, омесена питка, яйца у кошницата, страх да не изчезнеш и вяра, че човеко ще се върне. За теб. При теб.
Кулинарният свят не ми е никак чужд – дали щото и аз съм вече една дъртофилията, дали щото си пазя свенливо спомените от едно време – няма значение. Важно е, че знам, че боб на циганска печка е много по-вкусен от тоя на котлона. И точно докато прелитах през книгата, майка ми ми прати буркан такъв боб. „Маме, малко с рагу съм го направила, да е по-блажничко!“ Е па, то ти иде да умреш – хем от умиление, хем от гастрономически разврат. Тая „Бабина душица“ не отваря прозорче. Не отваря врата. Она, майко, отваря цял портал, ама назад у времето. Четеш и усещаш – протягаш врат, сякаш ще усетиш аромата на прясно стрита чубрица между пръстите. И това е то - малката общност. Подкрепата. Помощта. Онова, дето никой нема да те пусне да ходиш до градо за пет дъски, щото: „Мани ги тия ма, аз ше ти дам. Онея не са качествени. Ела си земи.“
И после довадя онова малко тъжно човече. Не идва с трясък. Оно се промъква. Сяда ти на гърдите, стиска те за врата с едни сухи пръсти и не те пуска да си поемеш дъх докрай. Не те души – по-лошо е. Държи те буден. И почва да хръвля едни такива ситни, парещи капки тъга право у очите ти. Не да ревеш с глас, а да ти щипе, да ти пари, да ти напомня. Щото аз, нали, живея у голем град. Добре де – Софията. И си давам сметка, че не познавам съседите два етажа над мене. Не знам как се казват, не знам как живеят, не знам дали не им е чоглаво. А оне, кака, сите се знаят у Бъкавец ма’ала. И им е добре да са заедно. Усещат се, без думи. Ако нещо ти е накривено – сите са пред портата. Не питат, не философстват. Просто идват. Ше те помъкнат на барче, ша ударите по една гроздова, щото тая е най-добрата сега. Ше тъ напият, ша те довадят до вас, па ша те турат у кревато да спиш. И ти, легнал с тежка глава и още по-тежко сърце, си даваш сметка колко сам можеш да бъдеш сред хиляди хора. И колко богат – сред шепа. Щото в края на деня най-важното е едно – грижата за човека.
И колкото и да е комична тая книга (а бе, има си и за кво да се полачеш), има и за кво да си удариш челото не у земята, а да си заровиш главата под нея – у дълбок поклон. Към Ели Лозанова. И към тоя 600+ страници урок по човечност.