Полина Видас е написала история, където истинското и реалното правят безброй неуспешни опити да се слеят в едно, за да покажат света и в процеса се превръщат от идеи в машини, които произвеждат комични, страшни, изумителни и тъжни ефекти. Ако някога учените синтезират наркотик, който позволява да се преживее общата халюцинация на Борхес, Лем и Бъроуз, трябва задължително да го кръстят на този роман.
Владимир Полеганов
Чудесно чувство за хумор е проявила Полина Видас в своята „Панспермия“. Тънко, хитро кодирано, умно маскирано – под научност, под сериозност, под какво ли не, но умело дозирано и присъстващо като важен химически реактив в цялата книга.
Книгата „Панспермия“ се състои от пролог, четири части и епилог. Всяка една от частите включва различни на брой глави, в които са представени рецензии на книги, които ние не можем да намерим в нито една библиотека или книжарница. Предизвикателно е проследяването на основна или допълнителна сюжетна линия.
Книгата „Панспермия“ малко вероятно би задържала вниманието на повечето читатели. Пародийните елементи, които проблематизират, но и показват начина на живот, са трудно уловими, а засегнатите значими теми са много и в определен момент натоварват читателя, вместо да предизвикат силни емоции в него. Все пак едва ли има автор, който би осъществил тази задача по-добре. Полина Видас несъмнено е издирвала, анализирала е факти и събития, които след това е видоизменяла или изопачавала.
При последните си завръщания в България по коледните празници гледам винаги да съчетавам пътуването и с посещения на панаира на книгата в НДК, и гледам винаги да си купя колкото се може повече книги. Миналата година не беше изключение и се сдобих с обширен списък от заглавия, повечето от които от неизвестни за мен автори.
Щанда на „Жанет 45“ е една от задължителните спирки но за голямо мое съжаление, по-голямата част от тези 8-9 книги, които си купих от тях се оказаха разочароващи.
Наблюдаваната тенденция в издателския сектор (особено очевидна на щанда на изд. „Жанет 45“ през последните години) за увеличаване на броя на публикуваните жени автори – макар и положителна сама по себе си – очевидно води до издаването на текстове, които не са напълно завършени или демонстрират очевидно ниско качество. Тази книга е показателен пример за подобна практика.
Много жени, упражняващи различни професии (психоаналитици, мениджъри, архитекти и др.), имат амбицията да бъдат и писатели. Макар това да е похвално, възниква въпросът дали голото желание е достатъчен критерий за публикуване на дадено произведение. В резултат на това, на предстоящия панаир ще подходя по-внимателно и няма да разчитам единствено на препоръките на книжарите
Единственото достойнство на книгата е предговорът от Ани Илков. Въпреки това, стойността на тези две страници текст не оправдава покупката на цялото произведение.