Владимир Николов, волейболен шампион на България, Италия и Франция, златен медалист от Шампионската лига (2005 г.), носител на бронзови медали от Световното (2006 г.) и от Европейското (2009 г.) първенство, диагонал №1 в света (2010 г.), дългогодишен капитан на националния отбор, а сега и президент на ВК „Левски“. Владимир Николов – спортист, съпруг, баща, лидер. Това е неговата откровена до болка история, неговият личен поглед към близкото минало и неговият вдъхновяващ завет как бъдещето да бъде по-добро.
"Аз исках да го направя. Исках да стигна там, горе, пръв. И стигнах преди всички, нищо че години наред малцина виждаха в мен прашинката надежда. И така продължих. Цял живот. Задъхвах се, уморявах се, огъвах се от изтощение, не спях, изстрадах несправедливости, но не се предавах, доказвах се. Такъв бях винаги – дори когато не ме забелязваха, дори когато ме пренебрегваха, дори когато играех най-зле, аз вярвах, че пак и пак ще стигам високото. И не предадох себе си. Такъв съм и сега. След повече от трийсет години катерене към високото, преодоляване на предизвикателства и изпитания на физиката и волята ми, доказване като човек и спортист, аз искам едно: „Другите да виждат гърба ми!“. Не от самовлюбеност, а от стремежа да побеждавам, да съм горе, на високото, за да бъда пример, и ако мога, да вдъхновявам."
Владимир Николов
"От деня, в който Владо усети, че има смисъл, той се отдаде на своята книга. Слушаше внимателно въпросите ми и извади от паметта си спомени за хора и събития, често предизвикващи смях, радост и гордост, но и сълзи, и болка. При всяка среща като в пъзел сглобяваше собствения си образ – неподправен, с качествата и недостатъците си; спонтанен, наглед дръпнат и темерутест (сам си го казва), а в същото време чувствителен мъж, влюбен в своето момиче, в четирите им деца и във волейболната игра…"
За мен като човек, който е бил във волейболната сфера дълго време, историята на Владо ми беше изключително интересна, погълнах книгата за ден! Но редакцията не е добра.
Страхотен и уважаван от мен спортист, но от книгата не съм убедена, че качествата на терена кореспондират със страхотен, широкоскроен човек. Липсва чувство за хумор; разказаните ‘забавни’ истории са като от комсомолско букварче. Лошо написана книга, на прекалено разговорен език личи си, че редакцията не е била на ниво. Ха-ха-ха няма място в текста, не транскрибираме подкаст, а обличаме думи в четим текст.
Много лична и истинска история на един голям спортист и човек. История, която показва, че простите неща като чест и достойнство все още са на почит, въпреки трудните времена, в които живеем. История, която вдъхновява с простата истина, че ако искаш да постигнеш нещо, трябва да работиш много за да си най-добрия. Всеки ден. И да си поставяш високи цели, към които да се стремиш.
Книгата се превърна в една от любимите ми. Възхищение за този спортист и делата му, който доказва, че стига да иска, човек може да се развива постоянно.
Евала за смелостта да се изрекат публично тайните в елитния спорт. В другите ни дисциплини е по-зле даже. Шуробаджанащина, комисионни, разбити детски мечти. Браво на Владо Николов.
Има една шепа книги, които осмислят годината – те са личните, важните, тези, които слагам на видно място в библиотеката ми и заради които си заслужава всичко. А понякога идват книги, за които, колкото и да си рационален, си мислиш, че ти е било писано да направиш. Такава книга за мен е „Високо“ на Владимир Николов. И както казах и на самия него по време на премиерата, през моето детство той беше като част от семейството ми, което живееше и дишаше волейбол. Баща ми беше треньор на градския отбор, ние с брат ми тренирахме (чак усърдно не бих казал, и двамата не изкласихме до професионалисти), бяхме всяка вечер в залата, а през уикендите имахме мачове, чак и майка ми се принуди да стане съдийски асистент, за да ни вижда изобщо тогава. А когато играеха националите, нямаше сила, която да ни отклони от телевизора – дори когато при мачове в САЩ или Куба срещите започваха в средата на нощта. Затова и тази книга е лична за мен. Но много повече е лична за Владо – и не мога да опиша благодарността си към него, че се довери и разкри на журналистката Виолета Цветкова, с която създадоха не просто завладяваща история за спортни триумфи и разочарования, но и една от най-вдъхновяващите лични изповеди, която съм чел някога.