Кайротични прелюди

by Антоан Асенов

„Кайротични прелюди” утвърждават Антоан Асенов като един от най-изтънчените есеисти в българското литературно пространство днес. По монтеновски, с увереността на един зрял дух, авторът се гмурва в есеистичното раздаване, сякаш това е най-естественото състояние на речта и общуването, превежда музиката на езика на живота, втъкава музикалното в битието. Организирани на принципа на годишните времена, 12 на брой, колкото са и месеците в годината, текстовете в този сборник са „по следите на изгубеното време", но към едно наше, родно детство, което непрестанно излиза от локалното на спомена и се свързва със световната култура и с един глобален спомен.” - Петя Хайнрих

„Тази книга е обогатена с ерос и тайнственост. Тя представя изключителен литературен опит, който преминава границите на времето и се възприема като нещо едновременно навременно и несвоевременно, като нужно и насъщно - като дрехи за словесен празник.

В „Кайротични прелюди” се разгръщат различни аспекти на човешкия опит - по един неподражаемо проницателен и естетически начин авторът изгражда филигран от асоциации и символи, които отвеждат читателя във вълшебен свят на размишление, съзерцание и покой. Това не е просто книга, а творение, което напомня и предлага нови перспек¬тиви за българската литература и есеистика.” - Стефан Иванов

Genres: Nonfiction

160 pages, Paperback

Published January 1, 2024

Reviews

[Monica Raycheva · Rating 4 out of 5]

Напоителна книга, чийто първи прочит скоропостижно повели да го последва втори. Текст на места взискателен, извикващ необходимост от концентрация и — едновременно с това — вид медитация, ала тук всяка стъпка назад, встрани или на място си заслужава. Получи ли своето, възнаграждава щедро — най-съкровена музика, дегизирана в изящна фраза, съща филхармония от букви, струи от страниците и хипнотизира неусетно. Често пъти бременна с образи и смисли, и вероятно тъкмо заради това, тя неизменно изпълва с наслада — забележителна способност да изрича, не веднъж и дваж, онова, що тъй ревниво се спотайва на върха на езика. Превъзходно, превъзходно писане.

~

„Отново и отново, и отново. Вечността — казва Григорий Нисийски — е това, което не престава да започва. Чудото не се мори от повторения: отново начало не значи по-малко начало. Пак и пак, и пак — когато децата искат нещо отново, те искат наново първия му път. Те са неподвластни на навика. Те — пише Честъртън — за разлика от възрастните, са достатъчно силни, за да ликуват в монотонното. По това приличат на Бог, който всяка сутрин казва на слънцето изгрей отново! и всяка вечер изгрей отново! — на луната. И отново, и отново земята се върти по негова повеля, както в първия си ден — и не спира да започва този първи ден. Любимата игра на вечното дете се казва пак!“

~

„Голият танц в самотата на стаята — [...] той е финалният триумф на Ницше, знакът, че е научил собствения си урок: леко да стъпва над всичко, да бъде лек въпреки всичко. Защото танцът е именно това: една провокация към гравитацията, едно непрестанно надмогване на силите на тежестта. Да танцуваш, е да отговаряш на лекотата, танцуваща в теб. Дори когато танцьорът удря с крак земята, той се издига над нея. Отскокът му е любовна целувка. [...]
За танцьора опасното не е в това да се опари; опасно е, щом само се опари — и просто се опари там, където трябва да гори. Ако остане на повърхността на раната си, дуендето ще го остави. Той трябва да танцува докрай. И да знае да танцува, майсторски, докрай. Свръхчовека на Ницше, този еротик на риска, [...] трябва да си представяме като maître danseur, един учител по танци.“

~

„И така, с госпожата по музика, в живота влиза полутонът. Господинът по философия едва ли ще обясни метафизиката му, която е пределно проста: всичко, всичко се държи на полутон; съвсем малко ти трябва да направиш от сълзата усмивка; съвсем малко му трябва на смеха, за да стане ридание; секунда — и ще се подхлъзнеш в сенчестия край; секунда — и отново ще пристъпиш в светлината; нищо не е окончателно; нищо не е непоправимо; и тогава, когато нещата изглеждат най-непоклатими, тяхната стабилност е въпрос на полутон. Ще се утеши неутешимият. А доволният ще се отчая. Няма нищо по-колебливо от чертата между крайностите. Питам се изобщо дали ги свърза, или ги дели?“

~

„Какво значи да слушаш? — Да оглушееш за света, да запушиш ушите си с рая; отвъд местата, да бъдеш на мястото отвъд. Този рай на песента: той не е никъде, но ти си в неговото там. Докато слушаш, изчезваш — колкото по-вглъбено, толкова по-безследно: стига само да чуеш изцяло, и те няма съвсем.

В екстазиса на времето си станал мигът оттатък времената.“

~

„Да можеш да не искаш. Да бъдеш в малкото квадратче на деня. Без защо — да кацнеш. Да отлитнеш без защо.“

~

„Пеперудата като скоба от музика в музиката, но също: като образ на нещата, възможни само между скоби — на нещата между нещата, тихите, внезапните неща в промеждутъка на виж! и няма..., на ето! и край.“

~

„В лесното на Лесната соната е неимоверно трудният урок — и сложното на песента е в това: да станеш лек и лесен.
Геният, пише Бодлер, е по воля преоткритото детство. Толкова е просто: за да намериш, трябва първо да загубиш[...] Камилата[...] обича, тя иска бремето си: нищо за нея не е твърде тежко. Тя трупа и трупа, и трупайки, се оковава в собствената си пустиня. Фауст, преди да срещне Мефистофел, е образцова камила: мисли, че новото ще дойде като сбор от стари неща; че още плюс още може да значи и друго, а не просто същото в повече. Тъй Фауст поглъща книга след книга, библиотека след библиотека — и всичко това е важно и нужно — и не е достатъчно.
[...]
Когато пътят е чист, вятърът е попътен. [...] Лъвът става дете. И светът блясва в цялата си празнична несериозност; великата житейска игра — в очите на детето, през ръцете му — разиграва собствения си извечен принцип, припознава се като това, което е: игра, именно, детска му работа. [...] Нещата извират от радостта си да бъдат. Радостта е безпричинна. Да бъдеш: да ликуваш безпричинно от това, което е: да бъдеш в радостта да бъдеш без причина: да пиеш от извора. Това детето знае най-добре. [...] Да ставаш лек: да останеш без баласта на нещата, които наричаш твои, но също без другия, по-тежък и невидим — на тези, които искаш за себе си.“

~

„Не зная колко пъти съм си тананикал този почти банален мотив — неговият ритмичен контур издава лъкатушната и хвърковата красота на едно въздушно реене без повод и посока. Обичам нагледната неуловимост на тези няколко такта; обичам тези изнизващи се във въздуха октави, оставящи след себе си — като намигване, като усмивка — не друго, а ехтящия отпечатък на тяхното отлитане. От подобни летежи Шуман прави мелодии. Мисля, че това са най-съвършените, най-непогрешимо неговите мелодии — тези, които се колебаят между цвета и сянката, между лекотата и лудостта, които залитат от несигурно към неустойчиво и чийто пулс, за ужас на лекарите, би дал най-ексецнтрична кардиограма: [...] пърхане с криле...“

~

„Арабеска е жестът, с който Анна Ахматова, в едно посветено ѝ стихотворение от Александър Блок, лениво замята испанския си шал, лениво слага роза в косите: защото животът е страшен. Арабеска е безстрашната, напразна мимолетност в отговор, галантно запратената ръкавица — право в лицето на живота[...]“

~

„Бергот — писателят от романа на Пруст — гледа една картина на Вермеер, Изгледът от Делфт, и там в едно малко късче жълта стена, той вижда онзи блясък, който напразно е търсил цял живот. Тук е беценната материя, незримата есенция на зримото, онова съвършенство, което е не друго, а истината — попадението в истината. Всичко е тук. Бергот не гледа малкото късче жълта стена — през него той отваря очи: вижда погледа, с който трябва да гледа. С който е трябвало да гледа. [...]
Пруст говори за китайското изящество на това жълто парче. Неговата красота е самодостатъчна; миниатюрното му пространство е всеобхватно. Така Бьоме вижда Юпитер в калаения съд; Бергот в картината на Вермеер открива липсващата цялост. Плоскостта е измамна; парчето няма дъно — да гледаш в него, е да съзерцаваш озарението си. Видението отваря очите: цветът е огледало. Виждаш, гледайки проглеждащото си око. [...] Шумът стихва в най-тихото на детайла.“

~

„И това е аваре: неизменното подвижно дъно на нещата: погледът в съзвучие с преходността. Верен ли си на живота, знаеш: верен си на тайнствената изневяра*; научил си най-ценния негов урок: да махаш красиво за сбогом.“

* Единствената, истина, която не мами, е тази, почерпана от вярата в непостоянството на всички неща. (Кенко)

~

„Понякога, из непознати пътища, се е случвало да омотая крак в невидими конци. Спирал съм се пред стени от въздух, чувал съм музика от прорези в пейзажа. Винаги тиха, винаги нощна, тази малка музика, винаги моя. Тогава, приканен от нея, при мен насред пътя, се е връщал домът. Моето вкъщи става неин заключеник. Завивам към себе си в пътуването ѝ към мен. [...] Дом — когато насред хаоса, настъпиш точката, която го придържа; когато погледът ти срещне яснотата на съдбата: онова ненадейно парче от пъзела — не знаем каква е картинката, но я пред-виждаме в това, което я изпълва, преди само̀ да стане липса: пълнота на изпаряващо се мигновение — перце от полета на целостта. Внезапно всичко е на мястото си — внезапно имаш място в светлината[...]
Там имаше нещо. Там имаше някой. Онзи, който ставах, когато бях най-много аз? Двойникът на моята тайна? [...]
Има пейзажи, разпознаващи се в нас. Те съвпадат с нещо скрито зад погледа. Нещото, може би, което този великопелен мислител, Джон Купър Поуис, нарича наша тайна митология. Определени усещания, трепети, шепоти; ситуации, едновременно банални и символични, конкретни и многозначителни; определени моменти, климатични вариации, странни повеи, погледи, намеци. Това са надводните листа на подводна растителност. Улф Солънт, героят от романа на Поуис със същото име, се вглежда в причудливите вегетативни форми над езерото, в извивките на техните коренища, и усеща — но усеща с всичка сила: страстно, шеметно, дълбинно — как те се спускат към метафизичното дъно на същността му. Спускат се? Спускат се и изникват оттам. Усеща, че е повече от човека, затворен между своите шапка и обувки, че той — Улф Солънт — е средище на неизразимото под и неизразимото над него, крайпътна спирка на минаващи през него елементи, но също — дом на играещите в него богове. Има моменти, когато човек е по-широк от живота си.
[...] Като луд ботаник, като побъркал се събирач на пеперуди, той ловеше тези крехки кълнове, тези диви скитници, и ги прибираше в мислите си. По каква причина? Без причина. И все пак, по загадъчен начин те бяха свързани с някаква митопоетична фаталност, която го тласкаше напред и нагоре.
В кабалистиката на Исак Лурия божествените сефироти са разпръснати безчетно из материята на света. Искрици, откъснали се от великия пламък, фрагменти на голямата искра — всеки наш жест, и най-всекидневният (и преди всичко най-всекидневният), изпълнен правилно, може да ги освободи от самотата на тяхното пленничество. Те това и чакат. Искат, викат ни от всевъзможни скрити места[...] Пътят към тяхната родина минава пряко през нас. В нас се случва единението на света.
Тези пътници по вертикала сочат към хоризонта на пътя ни. Единствената правилна посока е тази на съответствието. Да вървим там, където ги има, значи да следваме себе си. Затова натам — и смело натам! Цел може би няма. Но има път. И знаци по пътя. И само те са от значение.“

~

„Този талант — да останеш на прага на предчувствието — Джон Кийтс нарича negative capability: когато истината не разсейва, а обгръща илюзията; когато вместо да изплаваш с отговора, искаш да се задържиш в дълбочината на въпроса. Отрицателна способност е умението да не се допитваш до разума, да не казваш просто, ето, тъй, да не казваш защото, когато тишината иска да останеш без защо. Осветиш ли тайната отвън, я заслепяваш; единствено през сянката на сянката ѝ можеш да я стигнеш. Да я видиш, значи да прогледне в теб. Защото (или не трябваше да го изричам?) светлината ѝ е най-тъмното на твоята зеница.“

~

„Разказвачът слуша и слуша сонатата на Вентьой, и всеки следващ път му носи нещо, и отнема нещо. Целостта е щедро изплъзване. Богаството на сонатата е в ръцете, които искат да го задържат. И които го изпускат. Това, което тя ти дава, е в това, което няма как да ѝ отнемеш: тя дава сетиво за необятното. Да я слушаш, значи да не можеш да я побереш в слуха си, но слушайки, да се отвориш към онова, което не побираш там.“

~

„Да сънуваш миналото си на сцена, е особен сън: то е като да навлезеш в самата тъкан на изгубеното, да стигнеш онова депо на паметта, където си оставил всичко твое, но оставеното твое е забравило за теб. Помниш ролята, която не те помни — и ролята си ти. Онова нацупено момченце от старите ми снимки — да погледна в погледа му, е да видя как ме гледа то. Гледам го и казвам аз, но за него аз не съществувам; бъдещето, в което го няма, гледа миналото, в което не съм. Стоим от двата края на делящата ни празнота: два острова на времето — с прозрачната тъмна материя на необратимото помежду ни. Кой е по-истински? Кой е по-аз?
Да се взираш в свои някогашни снимки, значи неминеумо това: да мериш времето с аршина на промяната. Щях да кажа — на измяната. Но то е същото: каквото и да правиш, изневеряваш на човечето, превърнало се в теб; то все още не знае, че да растеш е въпрос на приземяване. С невинна надменност те гледа от висотата на младите си дни: ти вече не си аз — казва; ти още не си аз казваш. Но кой знае пътя от вече към още? И от не до не? И път ли е изобщо тази поредица от изневери? Да се видя в погледа от старите си снимки, е като да се разпозная в образа на отрицанието си. Напразно търся нещо свое в своя поглед между мен и мен.“

~

„В шахмата на времето най-уязвимата фигура е паметта. Споменът, в самото си припомняне, забравя. Нищо окончателно, нищо докрай: помним винаги за предпоследен път: всеки спомен е следа след изневяра.
[...]
Анна Ахматова, в своята Шеста северна елегия, тръгва подир избледняващото време в паметта. Три епохи. В първата преградата между вчера и ден все още прилича на воал. Виждаш през него. Разпознаваш се. Вчерашният аз е ти-то, най-близко на сърцето ти. Повече от себе си намираш в спомените за вчера, отколкото в деня си днес. Да помниш, значи да си бъдеш верен. Няма да забравя — казваш. И вярвайки си, лъжеш.
Ще забравиш: идва втората епоха. Зад редицата на дните пердето става стена. Миналото също остарява. Спомените също ти обръщат гръб. Всяка нова пролет множи зимите зад теб. Скалпелът на времето е болезнен само в началото: започне ли да реже, той лекува: един прекрасен ден — неусетно, незабележимо — под острието вече няма рана.
Влязъл си в епоха номер три. В най-твоето не можеш да се разпознаеш. [...] Миналото ти е споменът на чужденеца в теб. Разминали сте се. Нищо. Дори това няма значение. Смутени, отклонявате поглед, навеждате глава. Нищо, нищо. Всё к лучшему... Даже по-добре така...

И все пак понякога да се познаеш, е възможно. Дали това е вечността? Една поправка на непоправимото. Раят? Един абсурд на времето — миг вовеки. [...] [В]реме, стопило се в най-ценния си дар — вечна забрава в припомнилото си сърце. Раят е вълшебното слънцестоене — неуморният, безспирният зенит: сега и завинаги, и завинаги сега.“

~

„От всички мелодии, минали някога през ушите ни, важни остават само тези, които са попаднали в житейския си миг: сега — само сега — завинаги сега: в тях пребъдва първата ни среща: линията на песента съвпада с очертанията на съдбата: животът им е животът ни: тяхната форма е ситуация. [...]
И не ще има вече време. [...]
Като с гумичка пианото изтрива своя ход, всеки акорд заличава звука на предишния, всяка стъпка отнема по една следа. Времето — буквално — трие бъдещето си, върви към нищото на същността си — разтваря се, стапя се, изчезва. Така секундите на спрелия часовник се прибират в дома, откъдето ги няма: времето най-сетне остава без време.“

~

„Извисяването е въпрос на спускане. Пътят нагоре се отваря, хванеш ли се в най-дълбокото у теб.“

~

„Всяко ad libitum в тази произволна листа се разгръща in infinitum. Огледайте се. Продължете я, както ви се ще. [...] Всеки атом танцува на мястото си в този въздух. Всичко съвпада, всичко се подрежда. Във всяка случайност змията захапва опашката си; изпитите чаши са вечно препълнени.“

~

„Монтен говори за скелетите, които египтяните внасянали на най-пищните си празненства: яж и пий, защото...
И после, години по-късно, в третата книга на Опитите, той се връща към темата. Нека не помрачаваме живота с мисълта за смъртта и смъртта [—] с мисълта за живота, пише там. [...] [А]ко сме знаели как да живеем, защо да се учим как да умираме? Да философстваш, значи преди всичко да говориш, а за смъртта освен, че да, има я, няма какво да се каже. Да мислиш за нея, не си струва усилието. Да се подготвяш за нея? Невъзможно. И тогава се подготвяш за подготовката. Единственият наръчник по умиране е този на самата смърт. Участта ти е да си неопитен. Но нищо страшно. Тя ще ти покаже как. Така че яж и пий, и остави защото...
Цялото противоречие се свежда до една буква. Смъртта е крайната цел (le but) на земната ни кариера, пише Монтен в първата книга. А в третата: тя е просто краят (le bout) на живота, в никакъв случай неговата цел. Всичко свършва, с други думи, но така и не пристигаме. Играта е от тази страна на нещата. Това, което ще я спре, не я довършва. Но не я и засяга.
Bout или but, последно? Да се учиш да умираш или да оставиш на мира смъртта? И изобщо, как да прочетеш урок от празна страница? Или урокът не трябва да бъде прочетен, а тепърва написан? Точно това, струва ми се, изисква Монтен: да пишем смело живота си над обречения лист, в празната му рамка да открием формата на свободата, онова импровизирано пространство, което вятърът ще отнесе. Всичко, с което разполагаме, не ни принадлежи. Листа ще скъса смъртта. И тъй като не ни остава друго: да живеем! Територията на свободата е един последен ден.
Три месеца преди смъртта си Пруст получава едно вестникарско допитване: какво бихте направили, ако наближава краят на света? Неговият отговор е възторжен: Животът, мисля, внезапно би станал прекарасен, ако, както казвате, сме заплашени да умрем. Помислете само за всички планове, пътешествия, любови, уроци, които той — животът ни — разтрогва или скрива от погледна на леността ни, която, уверена в бъдещето, ги отлага безспир. Но ако всичко това рискува да остане завинаги невъзможно, колко красиво отново би станало то! Ах! Ако само този път катаклизмът се размине, няма да пропуснем да видим новите зали на Лувъра, да се хвърлим в краката на госпожица Х..., да отидем до Индия. Катаклизмът се разминава, не правим нищо от изреченото, връщаме се към нормалния живот, където желанието е ��ритъпено от небрежността. А всъщност не би трябвало да ни е нужен катаклизъм, за да можем да обичаме живота днес. Достатъчно би било да се сетим, че сме хора и че още тази вечер може да дойде смъртта.
[...] [Т]рябва ли да чакаме края, за да видим разчистения хоризонт? Не трябва ли, напротив, бариерата да стане трамплинът? Последният ден да се разрасне, да се срастне с тъканта на всичките ни дни? Щом всичко свършва, няма нищо за губене; щом няма нищо за губене, всичко може да започне.“

[Albena · Rating 5 out of 5]

"Кайротични прелюди", Антоан Асенов, издателство "Аквариус", 2024
Това е вторият сборник с есета на Асенов след дебютния "Потос". И двата са откриваеми в издателство "Аквариус"! Даря Хараланова е преиздала "Потос", велика жена ❤
Абсолютно невъзможно ми е да пиша нещо свързано за тази книга от страх да не я омаскаря, както и от притеснение да не опороча своите собствени впечатления от нея.
Есетата в книгата са обединени от три теми -- годишните времена (такава е подредбата на текстовете), музиката и търсенето на красивото отвъд баналното. Погълнах я буквално в един полет и два влака, не можех да я оставя. Прииска ми се да разбирах повече от музика, за да мога да оценя светоусещането на автора. Прииска ми се да си направя списък за четене от всички книги, които Асенов споменава ненатрапчиво в текстовете си. Тук няма така дразнещото читателското сетиво себично перчене с начетеност -- книгите, музиката, небето, птиците са светът, обитаван от автора, а не рамка, в която той да изтърси своето его.
Това е книга, от която на човек му се приисква да диша, и да изпъчи гърди, и да разтвори ръце, и да каже на света "ето ме, колко е яко да те има".
Ще ми се повече книги на български да са написани така, с толкова въздух, светлина, дълбочина и смисъл.
Еднозначно препоръчвам с две ръце за четене и препрочитане.
Шапки долу за издателство "Аквариус", които продължават да бъдат камертон за добър издателски вкус и ювелирно изпипване на всички детайли по книжното тяло. Благодаря, Даря.

[Мартин Касабов]

Не.

[Vel]

пренасищане

[Tsvetelina Mareva · Rating 5 out of 5]

Писане без аналог!

[Tzeck · Rating 4 out of 5]

Докато четях, оценката ми мислено се колебаеше между 2 и 5 (започвам наистина да се изнервям на това гуудрийдс изкривяване постоянно да мисля за оценки, вместо просто да се наслаждавам или ядосвам на четивото). Високият, дори бих го нарекъл претенциозен стил (без това да е непременно нещо лошо, но е и винаги някак гранично) затормозяваше и бавеше четенето, имаше пасажи, които или не разбирах съвсем, или просто бяха празни (или пълни с претенция), но пък имаше и толкова много пасажи, които са просто върховно удоволствие за небцето на възприятията и мисълта. Много странна книга - много хубава и много изнервяща, трудно четиво, за ентусиасти. Елегантна есеистичност, опираща о сухо-философски брегове, но и изпълнена със звънка, живителна мзука (и буквално, и езиково). Затова, накрая - между 2 и 5, редно е да ѝ пиша 4 (ако въобще е редно да ѝ пиша каквото и да е, на която и да е книга) - защото 3 е твърде сакрално число, а тази книга е по-витална от всичко свято.