What do you think?
Rate this book
И леглото ни е зеленина
Виолета Радкова пише вълшебно. Създала е своя литературна форма. Изплела е пълнокръвен разказ с живи хора, но го е направила с онези невидими нишки, които владее само истинският поет. Беше ми невъзможно да спра да чета, докато не стигна до края на живота на Иван, като през цялото време е ясно, че живот като неговия няма край. Пътешествие, което те хвърля в дълбокото и като главния герой трябва да плуваш или да потънеш. И през цялото време те съпътства една особена милост, като повей от
крило. – Капка Касабова
Тази книга е заредена от начало до край с радостта от разказването, удоволствието от създаване на собствен свят и населяването му. Както се случва с романите отвъд конвенцията на обикновеното описание, „И леглото ни е зеленина“ трудно може да бъде категоризиран. Бих го нарекла по-скоро роман за втория шанс, за възможните (не)осъществими паралелни животи, за постоянното завръщане към предопределеното и непреодолимото, там, където безкрайната свобода на литературата среща клетката на човешката ситуация. С този роман Виолета Радкова не прави дебют, а навлиза директно в своята зрялост като автор. – Яна Букова
Роман за необяснимата граница между реалност и съновидение. И за двата толкова различни живота на един човек. И за загадъчните синкопи между времената и уж безкрайните земни пространства. – Христо Карастоянов
крило. – Капка Касабова
Тази книга е заредена от начало до край с радостта от разказването, удоволствието от създаване на собствен свят и населяването му. Както се случва с романите отвъд конвенцията на обикновеното описание, „И леглото ни е зеленина“ трудно може да бъде категоризиран. Бих го нарекла по-скоро роман за втория шанс, за възможните (не)осъществими паралелни животи, за постоянното завръщане към предопределеното и непреодолимото, там, където безкрайната свобода на литературата среща клетката на човешката ситуация. С този роман Виолета Радкова не прави дебют, а навлиза директно в своята зрялост като автор. – Яна Букова
Роман за необяснимата граница между реалност и съновидение. И за двата толкова различни живота на един човек. И за загадъчните синкопи между времената и уж безкрайните земни пространства. – Христо Карастоянов
- GenresBulgarian Literature
432 pages, Paperback
Published January 1, 2024
12 people are currently reading
386 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 53 reviews
February 9, 2025
Повече от месец след като завърших романа единствените три букви, които бях написала за него са УАУ! Все още не съм сигурна какво да споделя, освен, че ми се иска да достигне до максимално много хора. Историята на Иван Кляндов и семейството му ми бръкна в сърцето и душата на толкова много нива и по 300 различни начина, че ми е трудно да облека емоциите в думи. Иска ми се всеки, който е решил да чете романа да не знае нищо за сюжета му, даже смятам, че е добре да не се запознава и с отзивите поместени вместо анотация. Виолета Радкова е подарила на всички ни истинско преживяване, такова, което рядко ще ни се случва в живота. Историята е толкова лична, красива, необичйна, невероятна, завладяваща и запомняща се! Построена е по изключително оригинален начин, написана е безумно красиво. Плачеш, смееш се, ядосваш се с героите, защото те са част от живия живот - твоя, не само онзи от книгата… Защотото Разказвачът, който постоянно те придърпва навътре иска да те превърне от наблюдател в участник.
Личи си, че историята е писана, защото е имала нужда да се излее извън мислите и ума на автора. Аз лично ежедневно се сещам за героите, началото и краят, както и всичко по средата…
Знам, че нищо не казвам, но така е най-добре… Завиждам на всички, на които им предстои първа среща със саронския нарцис и долинския крин… 💚
Личи си, че историята е писана, защото е имала нужда да се излее извън мислите и ума на автора. Аз лично ежедневно се сещам за героите, началото и краят, както и всичко по средата…
Знам, че нищо не казвам, но така е най-добре… Завиждам на всички, на които им предстои първа среща със саронския нарцис и долинския крин… 💚
May 4, 2025
Толкова хубаво написана книга, историята се лее, прелива от едно в друго, появяват се всякакви герои, които по принцип уж няма как да се срещнат, но всички знаем, че животът е толкова непредвидим, че е съвсем в реда на нещата на една страница да съжителстват селянин от Балканите и чернокож треньор по бейзбол от Чикаго.
Тази история е за всеки, който е намерил свой дом и възможен живот някъде далече, извън обичайното и очакваното и който, години след като избере между двата (а може би и повече) живота, се буди нощем и се пита 'Какво би било ако...?'
Така се радвам, че авторката прави смелата крачка да изпрати главния си герой на другия край на света, да му позволи да излезе от черупката си и да мечтае.
Много е освежаващо човек да чете такава проза, която хем му е близка като език, разказване и образи, хем не е забита само в локалните ни мъки и тегоби.
Дано има още истории за разказване Виолета Радкова!
Тази история е за всеки, който е намерил свой дом и възможен живот някъде далече, извън обичайното и очакваното и който, години след като избере между двата (а може би и повече) живота, се буди нощем и се пита 'Какво би било ако...?'
Така се радвам, че авторката прави смелата крачка да изпрати главния си герой на другия край на света, да му позволи да излезе от черупката си и да мечтае.
Много е освежаващо човек да чете такава проза, която хем му е близка като език, разказване и образи, хем не е забита само в локалните ни мъки и тегоби.
Дано има още истории за разказване Виолета Радкова!
January 14, 2025
„И леглото ни е зеленина“ е дебютният роман на Виолета Радкова, издаден от „Жанет 45“.
Вероятно защото романът е нов на пазара, нямах никаква представа относно сюжета, но ще кажа, че това направи още по-голямо читателското ми удоволствие. В общи линии книгата ни пренася в бурни времена на Балканите, където поради разнообразни политически причини цели родове биват изкоренени, а семейства често се оказват разделени и разбити. Накратко, това е историята на рода Кландови, изправени пред предизвикателствата на живота.
Още в първите страници на романа бях, меко казано, погълната от красотата на българския език. Да, точно така – не просто езика, а нашия роден български. Страниците на тази книга ме накараха да осъзная каква езикова празнина зее в мен поради липсата на повече книги с такъв пъстър, звучен, плътен и богат български. Просто няма как да избегна клишето, че Радкова не просто създава нов свят, изпълнен с живи образи и емоции – тя ни връща назад във времето и ни запознава с историята на нейния род. Абсолютен респект към всеки, който отдава енергията и така важното за съвременния човек време, за да рови из миналото на предците си. В допълнение, Виолета води подкаст и в един от първите епизоди споменава за уебсайта на „Библиотека Струмски“, поддържан от доброволци, който събира в себе си всевъзможни източници на исторически данни и култура за Македонския край.
Какво мога да кажа за романа... Романът изследва влиянието на семейната история върху формирането на идентичността. Миналото е представено като нишка, която героите не могат да прекъснат. Социално-политическите промени на Балканите са не просто фон, а катализатор на съдбите. Те отключват вълна от множество перипетии, които разкриват лични истории, често оставащи неми сред исторически наситените събития. Не веднъж плаках между страниците. Дори не разбирам как персонажи, които минават толкова кратко през сюжета, могат да оставят толкова ярък отпечатък и така органично да пасват на историята. Тези мимолетни, второстепенни герои преминаваха като падащи звезди, но оставят диря светлина в паметта на семейството и читателя.
Много хора свързват магическия реализъм с Южна Америка, но всъщност той не произхожда оттам – той се намира във всяка една литература. Това, което добавя магията, е винаги щипка фолклор. Фолклорът трябва да обясни необяснимото за народа, но вплетен в литературата, се получава абсолютно съкровище. Българинът винаги е имал верен поглед към Балкана и гората. Горите се обитават от магически същества, а ароматите опияняват и карат всеки, пристъпил между дърветата, да остане още малко, да не бърза да си тръгва. Тази любов и почит към зеленото, която аз също имам и разбирам, просто нямаше как да не направи книгата още по-важна за мен.
Много бегло ще спомена най-важните за мен герои, за да не разваля удоволствието от това всеки да открие в книгата съдбата, която докосва него най-силно. Колкото и да е важен Иван и неговият богат живот, дори когато не бях с книга в ръка, все се връщах към Славея – това малко красиво момче, толкова чисто, толкова свързано с природата, което вибрира заедно с живота в изключително различни от обичайните честоти. Няма как в тази нишка да не спомена и двамата близнаци Александър и Васил. Ах, колко искам да прочета цяла книга за тях! И естествено Божика – стожерът на семейството, абсолютното превъплъщение на женската сила и инстинкта за оцеляване, винаги с вдигната глава, винаги бореща се, макар отвътре майчиното сърце да кърви от болка.
„И леглото ни е зеленина“ е впечатляващ дебют, който предлага дълбок поглед върху човешките взаимоотношения и социалните промени на Балканите. Романът е подходящ за всеки, и наистина препоръчвам да му се насладите.
Вероятно защото романът е нов на пазара, нямах никаква представа относно сюжета, но ще кажа, че това направи още по-голямо читателското ми удоволствие. В общи линии книгата ни пренася в бурни времена на Балканите, където поради разнообразни политически причини цели родове биват изкоренени, а семейства често се оказват разделени и разбити. Накратко, това е историята на рода Кландови, изправени пред предизвикателствата на живота.
Още в първите страници на романа бях, меко казано, погълната от красотата на българския език. Да, точно така – не просто езика, а нашия роден български. Страниците на тази книга ме накараха да осъзная каква езикова празнина зее в мен поради липсата на повече книги с такъв пъстър, звучен, плътен и богат български. Просто няма как да избегна клишето, че Радкова не просто създава нов свят, изпълнен с живи образи и емоции – тя ни връща назад във времето и ни запознава с историята на нейния род. Абсолютен респект към всеки, който отдава енергията и така важното за съвременния човек време, за да рови из миналото на предците си. В допълнение, Виолета води подкаст и в един от първите епизоди споменава за уебсайта на „Библиотека Струмски“, поддържан от доброволци, който събира в себе си всевъзможни източници на исторически данни и култура за Македонския край.
Какво мога да кажа за романа... Романът изследва влиянието на семейната история върху формирането на идентичността. Миналото е представено като нишка, която героите не могат да прекъснат. Социално-политическите промени на Балканите са не просто фон, а катализатор на съдбите. Те отключват вълна от множество перипетии, които разкриват лични истории, често оставащи неми сред исторически наситените събития. Не веднъж плаках между страниците. Дори не разбирам как персонажи, които минават толкова кратко през сюжета, могат да оставят толкова ярък отпечатък и така органично да пасват на историята. Тези мимолетни, второстепенни герои преминаваха като падащи звезди, но оставят диря светлина в паметта на семейството и читателя.
Много хора свързват магическия реализъм с Южна Америка, но всъщност той не произхожда оттам – той се намира във всяка една литература. Това, което добавя магията, е винаги щипка фолклор. Фолклорът трябва да обясни необяснимото за народа, но вплетен в литературата, се получава абсолютно съкровище. Българинът винаги е имал верен поглед към Балкана и гората. Горите се обитават от магически същества, а ароматите опияняват и карат всеки, пристъпил между дърветата, да остане още малко, да не бърза да си тръгва. Тази любов и почит към зеленото, която аз също имам и разбирам, просто нямаше как да не направи книгата още по-важна за мен.
Много бегло ще спомена най-важните за мен герои, за да не разваля удоволствието от това всеки да открие в книгата съдбата, която докосва него най-силно. Колкото и да е важен Иван и неговият богат живот, дори когато не бях с книга в ръка, все се връщах към Славея – това малко красиво момче, толкова чисто, толкова свързано с природата, което вибрира заедно с живота в изключително различни от обичайните честоти. Няма как в тази нишка да не спомена и двамата близнаци Александър и Васил. Ах, колко искам да прочета цяла книга за тях! И естествено Божика – стожерът на семейството, абсолютното превъплъщение на женската сила и инстинкта за оцеляване, винаги с вдигната глава, винаги бореща се, макар отвътре майчиното сърце да кърви от болка.
„И леглото ни е зеленина“ е впечатляващ дебют, който предлага дълбок поглед върху човешките взаимоотношения и социалните промени на Балканите. Романът е подходящ за всеки, и наистина препоръчвам да му се насладите.
December 27, 2024
Буйно, сочно, онирично, забавляващо се със себе си писане. Историята води и отваря врата след врата. Имаш два избора (поне): или да я четеш като семеен разказ, или като сън на един човек, който е вкусил това, което “би могло да бъде”, и вече няма връщане назад. А може и да има, но само в спомените и халюцинациите.
Обичам Иван дори и на 410–а страница.
Харесвам поезията и музиката в романа, играта с канона и най-вече чувството за ситост и пълнота, с което ме остави.
Обичам Иван дори и на 410–а страница.
Харесвам поезията и музиката в романа, играта с канона и най-вече чувството за ситост и пълнота, с което ме остави.
October 21, 2025
Как се изменят хората, а? Като вода, дето едновременно с това е и най-постоянното нещо. Водата си сменя формите, нагажда се. Ту меко плава и заобикаля, ту се изчезне в пара, ту се скове, та те удари. Обаче едновременно с това водата не се отказва, не можеш да я спреш и независимо от това как ще се измени, в края на краищата ще стигне там, закъдето е тръгнала. Рано или късно водата стига там, закьдето е тръгнала, или по-право казано, връща се там, откъдето е тръгнала, при своя извор се врьща.
Не можеш да спреш водата, да, и човека не можеш да спреш.
Категорични пет звезди - хареса ми всичко в тази книга. Удоволствие да я четеш 🫶
Не можеш да спреш водата, да, и човека не можеш да спреш.
Категорични пет звезди - хареса ми всичко в тази книга. Удоволствие да я четеш 🫶
March 9, 2025
Роман като свежа зеленина: https://knigolandia.info/i-legloto-ni...
Първите неща, когато приятел издава книга, са прости – купуваш си я, взимаш си автограф, подкрепяш. След това е по-сложно – трябва да я прочетеш и да поемеш риска да не я харесаш. А когато имаш книжен блог, в който си се самозадължил от 16 години да пишеш искреното си мнение, става направо неудобно. Затова – караш по реда, пък каквото стане. Отидох навреме на щанда на „Жанет 45“ на панаира, насладих се на изумлението на Виолета Радкова от п��острялата се пътека с читатели, които търпеливо чакахме шанса да я поздравим. Оставих книгата да отлежи достатъчно, за да няма вече накъде. И я започнах. И не можах да спра. Защото „И леглото ни е зеленина“ възвестява не просто един нов талантлив глас, който тепърва ще се развива – този роман доказва, че този глас е вече зрял, плътен и омаен, може би откакто се зачетох в „Дом“ на Камелия Кучер, не бях изпитвал такова прямо, плътско удоволствие от текст, за който не знаех нищичко отпреди. И така задачата ми стана песен.
ИК Жанет 45
https://knigolandia.info/i-legloto-ni...
Първите неща, когато приятел издава книга, са прости – купуваш си я, взимаш си автограф, подкрепяш. След това е по-сложно – трябва да я прочетеш и да поемеш риска да не я харесаш. А когато имаш книжен блог, в който си се самозадължил от 16 години да пишеш искреното си мнение, става направо неудобно. Затова – караш по реда, пък каквото стане. Отидох навреме на щанда на „Жанет 45“ на панаира, насладих се на изумлението на Виолета Радкова от п��острялата се пътека с читатели, които търпеливо чакахме шанса да я поздравим. Оставих книгата да отлежи достатъчно, за да няма вече накъде. И я започнах. И не можах да спра. Защото „И леглото ни е зеленина“ възвестява не просто един нов талантлив глас, който тепърва ще се развива – този роман доказва, че този глас е вече зрял, плътен и омаен, може би откакто се зачетох в „Дом“ на Камелия Кучер, не бях изпитвал такова прямо, плътско удоволствие от текст, за който не знаех нищичко отпреди. И така задачата ми стана песен.
ИК Жанет 45
https://knigolandia.info/i-legloto-ni...
February 24, 2025
За първи път си купих книга, без да знам нищо за нея. Няма анотация, само странно заглавие, което не ми говори нищо. Реално книгата проследява живота на Иван(той ми е адаш😊), който преминава през много големи перипетии от самото му раждане до неговия край. Една драматична, но изпълнена с много надежди и емоции книга. Наистина страхотно написана! Единствено не ми харесваха скоковете в сюжета на Иван, както и липсата на дълбочина и съспенс в повратните моменти на Ваньо. Имаше дадени лутаници и размисли, защото на моменти се чудех за този зелен фитил и други неща, но все пак ми държеше интереса през цялото време. Много бих искал да прочета и друга книга от авторката, която я намирам за доста талантлива и смела в писането.
January 13, 2025
Не знам как да започна, нито как да завърша. Няма начало, нито край. А какво да сложа помежду им съвсем няма. Пълно ми е.💚
Затова ще оставя пространство,
.
.
свободно,
.
.
да запълни кой с каквото му е нужно.
.
.
.
Да отвори очи, съзнание или сърце.
Или да ги държи затворени.
Няма значение.
Просто да отвори книгата, само толкова.
Тя ще свърши останалото.
💚💚💚
Затова ще оставя пространство,
.
.
свободно,
.
.
да запълни кой с каквото му е нужно.
.
.
.
Да отвори очи, съзнание или сърце.
Или да ги държи затворени.
Няма значение.
Просто да отвори книгата, само толкова.
Тя ще свърши останалото.
💚💚💚
February 24, 2025
Ако трябва да използвам само една дума, за да опиша романа, думата ще е “впечатляващ”!
Още в самото начало разбираш, че това не е книга, която е написана, за да се издаде “нещо”, а идва от дълбините на душата.
Знам, че е дебют и знам, че заглавието е необичайно, но нека това не ви спира да я прочетете.
5 звезди… дори са малко ✨
Още в самото начало разбираш, че това не е книга, която е написана, за да се издаде “нещо”, а идва от дълбините на душата.
Знам, че е дебют и знам, че заглавието е необичайно, но нека това не ви спира да я прочетете.
5 звезди… дори са малко ✨
January 31, 2025
"И леглото ни е зеленина" е дебютният роман на Виолета Радкова, но нека думата "дебютен" не ви подвежда. Очаква ви една всепоглъщаща, помитаща и много, много качествена литература.
Романът е чудесно изграден, исторически, български, автентичен, суров и безпощаден. Роман, който не е написан, колкото да се издаде нещо. Роман, който е узрявал като идея с години и е чакал времето си, за да види бял свят и да срещне своите читатели в точния момент под точната форма.
Изключително впечатление ми направи изказът на Виолета Радкова. Много богат, поетичен и все пак автентичен за България през двайсетте години на миналия век и селския бит. Всеки израз беше точно на място, без да звучи напънато и неестествено. Още с първите страници се потопих в атмосферата и изпитвах истинска наслада от четенето. А темите никак не са леки, дори напротив! Между кориците на този роман няма да откриете романтизиране и носталгия към живота на село, а една друга гледна точка и един друг поглед към селския бит, който често е много труден и суров.
Сюжетът проследява главния герой Иван и неговите разбирания за живота и вътрешните му борби. Иван принадлежи на друго време и носи други ценности, което прави живота му още по-предизвикателен и изборите му по-трудни. През неговата призма се засягат важни теми за родовата травма, родителството, решенията, които човек взема и колко "правилни" са "правилните" решения. Иван изживява много животи и с всяка страница човек все повече го обиква и разбира.
Историята за мен е построена по много въздействащ начин. Не искам да издавам много, за да не ви развалям удоволствието от четенето, но ако и вие като мен се наслаждавате на добрия наратив и нестандартното открехване на завесата от разказвача към читателя, ви гарантирам, че този роман ще много ще ви впечатли.
Ако мога да ви препоръчам една единствена книга, в момента ще е тази, защото е различна, много лична, истинска и много стойностна! 💚
Искам все пак да споделя и че в книгата се засягат теми, които за някои биха били много чувствителни или както е модернонда се каже Тригъри: насилие над животните, изнасилване и детска смърт. Такъв е бил животът едно време и Виолета Радкова го предава в най-истинската му и сурова му форма.
Романът е чудесно изграден, исторически, български, автентичен, суров и безпощаден. Роман, който не е написан, колкото да се издаде нещо. Роман, който е узрявал като идея с години и е чакал времето си, за да види бял свят и да срещне своите читатели в точния момент под точната форма.
Изключително впечатление ми направи изказът на Виолета Радкова. Много богат, поетичен и все пак автентичен за България през двайсетте години на миналия век и селския бит. Всеки израз беше точно на място, без да звучи напънато и неестествено. Още с първите страници се потопих в атмосферата и изпитвах истинска наслада от четенето. А темите никак не са леки, дори напротив! Между кориците на този роман няма да откриете романтизиране и носталгия към живота на село, а една друга гледна точка и един друг поглед към селския бит, който често е много труден и суров.
Сюжетът проследява главния герой Иван и неговите разбирания за живота и вътрешните му борби. Иван принадлежи на друго време и носи други ценности, което прави живота му още по-предизвикателен и изборите му по-трудни. През неговата призма се засягат важни теми за родовата травма, родителството, решенията, които човек взема и колко "правилни" са "правилните" решения. Иван изживява много животи и с всяка страница човек все повече го обиква и разбира.
Историята за мен е построена по много въздействащ начин. Не искам да издавам много, за да не ви развалям удоволствието от четенето, но ако и вие като мен се наслаждавате на добрия наратив и нестандартното открехване на завесата от разказвача към читателя, ви гарантирам, че този роман ще много ще ви впечатли.
Ако мога да ви препоръчам една единствена книга, в момента ще е тази, защото е различна, много лична, истинска и много стойностна! 💚
Искам все пак да споделя и че в книгата се засягат теми, които за някои биха били много чувствителни или както е модернонда се каже Тригъри: насилие над животните, изнасилване и детска смърт. Такъв е бил животът едно време и Виолета Радкова го предава в най-истинската му и сурова му форма.
June 30, 2025
По принцип не посягам често към семейни саги и родови истории, но „И леглото ни е зеленина“ ме погълна още от първите страници и не ме пусна до самия край. Това не е просто роман – това е дълбоко емоционално и психологическо преживяване. Езикът е богат и плътен, а героите – многопластови, живи, уязвими, пълнокръвни. Историята се разгръща като бавен, мощен поток, който те увлича, дърпа по течението си и не ти позволява да останеш безразличен.
Майсторски са улавени нюансите на българското село, със скритите му болки и неми драми, с вината, срама, гордостта, които често се предават като неразказано наследство през поколенията.
Майсторски са улавени нюансите на българското село, със скритите му болки и неми драми, с вината, срама, гордостта, които често се предават като неразказано наследство през поколенията.
June 23, 2025
Прочетох “И леглото ни е зеленина” на Виолета Радкова, макар че не ми се искаше да има край.
Малко ѝ се кумих в началото, но след първите страници осъзнах, че това ще е нещо специално. Младият Иван, който покълва в интересни времена за което уж Конфуций казва, че това е проклятие. Проклятие или не, родил си се, трябва да се живее този живот. И Иван го живее както може. Като всеки един човек.
Живее го и на село и в далечни земи. Живее го заобиколен от демоните си и ангелите си. Живее го сред тайни или по-скоро несподелени истини. Живее го в труд (труд - труден - трудност, не се бях замисляла за връзката). Абе бачка момчето, много бачка. И някак си покрай това бачкане работи и върху себе си, както е модерно да се казва, но няма светлина в края. Пътят, по който не поема е винаги с него с цялата си тежест и мъка и горист и парализа. Няма щастие тук и сега. Няма и няма и да има.
Въпреки това начина по който е разказано житието и битието на свети (не сме ли всички свети) Иван е толкова жив и дишащ, направо си го представях като един гоблен, огромна икона - всяка дума е като бродерия - боде те, но става толкова красиво.
Битие. Изход. Левит. Рут. Числа. Царство. Йов. Естир. Псалтир
Докато четях се надявах, че тази книга ще бъде преведена поне на английски и френски и немски и испански език (поне). Представях си сълзите на преводачите, които се опитват да предават изречения като - “театрално върти черните сфери на очите си и сгърчва гладки вежди в престорени дъги, които набраздяват покритата с фин, мазен слой жълтеникава кожа на лицето му” без да звучи претенциозно, защото претенция в този роман няма.
Има любов, от онази за романите, която просто е неизживяна (каза тя със завист) и седи на рамото в ежедневието и после влиза в сънищата за да не излезе…
Малко ѝ се кумих в началото, но след първите страници осъзнах, че това ще е нещо специално. Младият Иван, който покълва в интересни времена за което уж Конфуций казва, че това е проклятие. Проклятие или не, родил си се, трябва да се живее този живот. И Иван го живее както може. Като всеки един човек.
Живее го и на село и в далечни земи. Живее го заобиколен от демоните си и ангелите си. Живее го сред тайни или по-скоро несподелени истини. Живее го в труд (труд - труден - трудност, не се бях замисляла за връзката). Абе бачка момчето, много бачка. И някак си покрай това бачкане работи и върху себе си, както е модерно да се казва, но няма светлина в края. Пътят, по който не поема е винаги с него с цялата си тежест и мъка и горист и парализа. Няма щастие тук и сега. Няма и няма и да има.
Въпреки това начина по който е разказано житието и битието на свети (не сме ли всички свети) Иван е толкова жив и дишащ, направо си го представях като един гоблен, огромна икона - всяка дума е като бродерия - боде те, но става толкова красиво.
Битие. Изход. Левит. Рут. Числа. Царство. Йов. Естир. Псалтир
Докато четях се надявах, че тази книга ще бъде преведена поне на английски и френски и немски и испански език (поне). Представях си сълзите на преводачите, които се опитват да предават изречения като - “театрално върти черните сфери на очите си и сгърчва гладки вежди в престорени дъги, които набраздяват покритата с фин, мазен слой жълтеникава кожа на лицето му” без да звучи претенциозно, защото претенция в този роман няма.
Има любов, от онази за романите, която просто е неизживяна (каза тя със завист) и седи на рамото в ежедневието и после влиза в сънищата за да не излезе…
Read
January 8, 2025Сдобих се с романа „И леглото ни е зеленина“ на Виолета Радкова, когато току-що бе публикуван и от самото начало го възприех като уникална и различна книга заради корицата и заглавието.
Много е хубаво да имаш история, родова история и още по-хубаво е да има кой да я запише, за да пребъде тя, и то по такъв начин. В следговора авторката споделя, че за написването на книгата е използвала дневниците на прабаба си, както и други семейни истории. Този роман е резултат от наслагванията на спомените на няколко поколения, а изминалият около един век е позволил да се преосмислят събитията, да бъдат видени от друг ъгъл и да се отдаде почит към предците.
Много е хубаво да имаш история, родова история и още по-хубаво е да има кой да я запише, за да пребъде тя, и то по такъв начин. В следговора авторката споделя, че за написването на книгата е използвала дневниците на прабаба си, както и други семейни истории. Този роман е резултат от наслагванията на спомените на няколко поколения, а изминалият около един век е позволил да се преосмислят събитията, да бъдат видени от друг ъгъл и да се отдаде почит към предците.
January 22, 2025
Роман за лутанията на българския мъж - от село. 🙂
Книгата е талантливо написана.
Книгата е талантливо написана.
Read
May 25, 2025"Железният светилник" среща "4321", среща Виолета Радкова. <3
April 17, 2025
Великолепен роман-еликсир за душата на човека от Балканите. Явление, което запълва много празноти.
August 16, 2025
Книгата се лее като мед и приковава вниманието ти към историята от първата до последната страница. Страдаш героите, обикваш ги, разбираш ги, пускаш ги. Истинска магия в текстова форма.
March 15, 2025
Рядко чувствителна и човешка книга, разказана с вълшебен език.
January 2, 2026
Харесах заради начина на разказване и заради огромната промяна, която главният герой претърпява. Развит е последователно и до голяма степен логично. С използването на стари думи и връщане към историческото време чрез езика авторката се е справила много добре - не е залитнала към това да насипва архаизми с шепи. Магическият елемент също е на място и разумно дозиран - именно чрез детето, защото все пак на Балканите сме, здраво стъпили на земята и несвикнали на помощ отгоре и чудеса от нищото.
Несполучливо ми дойде описанието на възможния американски живот на Иван - някак втъкнато в цялата история, като снадено... Читателят е достатъчно интелигентен да предполага и сам да си въобрази другата алтернатива, съвсем ясно е от психологическото изграждане на Иван, че той не спира да мисли за това "ами ако...".
Несполучливо ми дойде описанието на възможния американски живот на Иван - някак втъкнато в цялата история, като снадено... Читателят е достатъчно интелигентен да предполага и сам да си въобрази другата алтернатива, съвсем ясно е от психологическото изграждане на Иван, че той не спира да мисли за това "ами ако...".
November 3, 2025
“Ама чакай, зарежи сега дъното, нали ти все ме буташ да живея в сегашния момент, в това, което е, а не в това, което ще бъде?
– Да, бутам те. И сега те бутам към ръба на фунията, бутам те и още как! Бутам те, че оставя ли те на селската ти скромност, нищо голямо и силно, и смислено няма да преживееш в тоя твой живот, Иване. „Ще стигна до ръба, ще се провеся над пропастта, готов за скок, но няма да посмея да се хвърля напред и ще обърщам в бяг, и ще тичам, и ще тичам назад, назад, назад.“ Нали така беше казал, а? Че много неща ще искаш, но няма да посегнеш да ги вземеш. „И ако нещо направя, то ще е случайно, неволно или побутнат от чужда ръка.“ Ето я чуждата ръка, Иване, моята ръка. Моята ръка ще те бутне! Собственото ти сърце ще те бутне!”
– Да, бутам те. И сега те бутам към ръба на фунията, бутам те и още как! Бутам те, че оставя ли те на селската ти скромност, нищо голямо и силно, и смислено няма да преживееш в тоя твой живот, Иване. „Ще стигна до ръба, ще се провеся над пропастта, готов за скок, но няма да посмея да се хвърля напред и ще обърщам в бяг, и ще тичам, и ще тичам назад, назад, назад.“ Нали така беше казал, а? Че много неща ще искаш, но няма да посегнеш да ги вземеш. „И ако нещо направя, то ще е случайно, неволно или побутнат от чужда ръка.“ Ето я чуждата ръка, Иване, моята ръка. Моята ръка ще те бутне! Собственото ти сърце ще те бутне!”
Read
April 7, 2025Изненада ме много тази книга. Неочаквана комбинация от език, стил и подход към събитията и героите. Много плътна като динамика и удовлетворителна като четиво. Историята е силна, с фокус и чудесно изградени образи, прецизно влязла в детайли и препратки. Но също така загадъчна и двусмислена. Без отговори. Читателите сами решават и втъкват някъде изводите си.
Чудесен роман - ще го мисля още дълго.
И поздравления на Виолета Радкова, която майсторски увива фитила на сюжетната линия около сърцето на читателя.
Чудесен роман - ще го мисля още дълго.
И поздравления на Виолета Радкова, която майсторски увива фитила на сюжетната линия около сърцето на читателя.
July 25, 2025
Имах очаквания към книгата и трябва да призная, че всъщност ги задмина! От чудесно оформената корица- адмирации, през многопластовата история и така до финалните страници, където открих цял нов музикален плейлист, който ще слушам и ще преоткривам сцени и герои и чрез музиката! За първи път срещам нещо подобно и съм очарована! Разкошна книга! 💚
April 10, 2025
Много увлекателно написана история. Дава повод за размисъл по много теми. Препоръчвам да се прочете!
August 20, 2025
С това разкошно перо съселянката Радкова може да напише каквато книга си поиска - владее до съвършенство "телепортацията" на писането, за която говори Стивън Кинг; усещаш думите й на езика си, в ноздрите, по върховете на пръстите, саундтрак има даже. Откривам и направо стряскащи съвпадения с личната ми история - и моят род е от Крушово, част от него също емигрира в София по това време, а друга заминава за Америка. Жалко, че тук е взето решение тази рамка да се доизмисли с ода за човешкото "осъществяване" в стил "американска мечта", ама лейтест, фем едишън.
Разказът на Радкова проследява одисеята от двете страни на Атлантика на прадядо си Иван, превърнат във фантастичен герой - с кралимарковска сила по познатите канони, но и с превъзходен ум, какъвто изисква модерността; нещо като хибрид между Сони и Майкъл Корлеоне. Още в първите страници страхливостта му се превръща в смелост; ужасът му да бъде унижен от някаква жена (важно!) - в непримиримост и вървене срещу течението. Всеки следващ щрих напомпва още атласовския му ръст, правейки го достоен за паноптикума от титани на Айн Ранд, само за да може после да бъде сравнен със земята.
Америка от 20-те на миналия век, явно взета за символ на Запада изобщо, е населена със съвременни герои - вегетарианци, психиатри и трансджендъри - и е видяна изцяло положително. Дори криминалната хроника е белег за космополитност; вместо варваските изстъпления на Балканите - префинено самоубийство... Отначало си помислих, че е някакъв майтап, но в бележката накрая съвсем сериозно се твърди, че единственото изкривяване на американската действителност, което си е позволила авторката, е да напише сняг в някаква безснежна нощ... Тъмната страна на Америка изобщо не присъства в личния опит на героя, за нея се споменава само през расизма към чернокожите, който от своя страна съществува само в един, изглежда, въобразен/избълнуван епизод и то вече в България - тоест отдалечена е по всякакъв начин от него. Така системните проблеми не блокират пътя на "либералното" му самоутвърждаване. Нещо повече - появяват се в резултат от отказа от него като кошмар - и заплаха.
Отварям специална скоба за феминистките податки в мислите, думите и действията на тогавашните жени и в Америка, и на Балканите, които звучат също толкова пародийно, но май и те са сериозни. Прекрасен пример и синтез е произволното тълкуване на приказката за Хазаран Бълбул - посветена изцяло на мъжествеността и представяща жените просто като страничен бонус и то заменяем, при Радкова те се превръщат в цел и смисъл на цялото геройско занимание. А може би не трябва да е скоба - феминистичната линия е плътна, устойчива и винаги надделява. Може би метацелта е развенчаване изобщо на хазаран-бълбуловщината, или както се нарича днес - "токсичната мъжественост".
Това би обяснило и яростната критика на ограничения, затворен в черупката си "селянин", също заемаща огромна част от романа, и отредения му накрая не просто крах, ами преоценка на целия му живот като "страх" и "срам". Разбира се, тази критика е положена в героите мъже, представена е като техен недостатък, докато разказвачът се позиционира като милостив и дори многократно призовава: хайде, бъдете толерантни към провинциалната чувствителност, съжалете низшия. Пропускайки да забележи, че във всяко "великодушие" има елемент на величаене и че този елемент никога не може да бъде пренебрегнат. Че истинското разбиране не е да схванеш защо другият е "нещастник", а че нещастието е логично, съответстващо, част от живота - неговия, но и твоя.
"Всеки се бори с болката си както може и няма правилен или неправилен начин за това." - казва един второстепеен герой, разбира се, жена и американка. - "Правилен е само онзи начин, с който може да живееш." Съгласна съм, но от тази мъдрост може да се възползва само човек, който признава уязвимостта си.
Разказът на Радкова проследява одисеята от двете страни на Атлантика на прадядо си Иван, превърнат във фантастичен герой - с кралимарковска сила по познатите канони, но и с превъзходен ум, какъвто изисква модерността; нещо като хибрид между Сони и Майкъл Корлеоне. Още в първите страници страхливостта му се превръща в смелост; ужасът му да бъде унижен от някаква жена (важно!) - в непримиримост и вървене срещу течението. Всеки следващ щрих напомпва още атласовския му ръст, правейки го достоен за паноптикума от титани на Айн Ранд, само за да може после да бъде сравнен със земята.
Америка от 20-те на миналия век, явно взета за символ на Запада изобщо, е населена със съвременни герои - вегетарианци, психиатри и трансджендъри - и е видяна изцяло положително. Дори криминалната хроника е белег за космополитност; вместо варваските изстъпления на Балканите - префинено самоубийство... Отначало си помислих, че е някакъв майтап, но в бележката накрая съвсем сериозно се твърди, че единственото изкривяване на американската действителност, което си е позволила авторката, е да напише сняг в някаква безснежна нощ... Тъмната страна на Америка изобщо не присъства в личния опит на героя, за нея се споменава само през расизма към чернокожите, който от своя страна съществува само в един, изглежда, въобразен/избълнуван епизод и то вече в България - тоест отдалечена е по всякакъв начин от него. Така системните проблеми не блокират пътя на "либералното" му самоутвърждаване. Нещо повече - появяват се в резултат от отказа от него като кошмар - и заплаха.
Отварям специална скоба за феминистките податки в мислите, думите и действията на тогавашните жени и в Америка, и на Балканите, които звучат също толкова пародийно, но май и те са сериозни. Прекрасен пример и синтез е произволното тълкуване на приказката за Хазаран Бълбул - посветена изцяло на мъжествеността и представяща жените просто като страничен бонус и то заменяем, при Радкова те се превръщат в цел и смисъл на цялото геройско занимание. А може би не трябва да е скоба - феминистичната линия е плътна, устойчива и винаги надделява. Може би метацелта е развенчаване изобщо на хазаран-бълбуловщината, или както се нарича днес - "токсичната мъжественост".
Това би обяснило и яростната критика на ограничения, затворен в черупката си "селянин", също заемаща огромна част от романа, и отредения му накрая не просто крах, ами преоценка на целия му живот като "страх" и "срам". Разбира се, тази критика е положена в героите мъже, представена е като техен недостатък, докато разказвачът се позиционира като милостив и дори многократно призовава: хайде, бъдете толерантни към провинциалната чувствителност, съжалете низшия. Пропускайки да забележи, че във всяко "великодушие" има елемент на величаене и че този елемент никога не може да бъде пренебрегнат. Че истинското разбиране не е да схванеш защо другият е "нещастник", а че нещастието е логично, съответстващо, част от живота - неговия, но и твоя.
"Всеки се бори с болката си както може и няма правилен или неправилен начин за това." - казва един второстепеен герой, разбира се, жена и американка. - "Правилен е само онзи начин, с който може да живееш." Съгласна съм, но от тази мъдрост може да се възползва само човек, който признава уязвимостта си.
February 9, 2025
„Хубаво е да помълчи, да стихне вътрешно човек“…
✨ Наистина не зная как ще върна тази книга на Nevena, която я тикна в ръцете ми в ден на притихналост. Ще трябва, защото копието ѝ е подписано от самата авторка, но със сигурност ще взема свое. Защото „И леглото ни е зеленина“ от Виолета Радкова е изумителна книга, някаква реципрочна муза на читателското сърце, която ни напомня за
„онази сила, дето през зелен фитил извлича цветето, влече и моята зелена възраст; дето пръсва корените,
и мене също разрушава“ (Дилън Томас, превод: Александър Шурбанов)
Това е най-хубавата книга на 2025-та досега. Книга, която постоянно ме връща към „Фигури“ на Мария Попова, дълбае в сърцето ми и ми припомня, че съществуват безброй начини да изживееш живота си (красиво).
📍 Сюжетът се разгръща в доста широкия и бурен времеви диапазон между 1908 година до 1930, разстила се между тесните хоризонти на село Крушово и голямата мечта за света отвъд тях. Между глината, от която сме направени, и звездите, към които се стремим.
За основа Виолета Радкова използва дневниците на свои прародители и ги преплита с други семейни истории, за да разгърне „биографията“ на Иван Кляндов и неговото семейство, на Иван Кляндов и неговите мечти.
Същият този Иван се пръква в село Крушово, Демирхисарска околия, Серски окръг, Солунски вилает, област Македония, Османската империя. Там, където мине се, не мине, и гърците пускат по едно безразборно клане, турците си затворят очите, а българите не им остават длъжни. Там, където въпреки междуособиците животът на селяните следва своите си правила и ритъм, а порядките са предначертали живота ти още преди да се родиш (че и след смъртта ти).
Иван обаче не трае. Той е решен, че иска да влачи света подире си,а не той да се дундурка отзаде му като бълха на кучешка опашка. Обича да гледа, да слуша, да е и по никакъв начин не пасва на селския пасторал.
Съдбата му позволява да повярва, че може да предопредели собствената си натура, живот. И подобно на много българи от това време, той поема към Америка заедно с онзи „Титаник“, който става символ на човешката надежда и подводните капани на сърцето.
Нататък няма да раказвам. Този роман е мащабен, коплексен, труден за обяснение. Той е роман за неосъществимите паралелни животи, за колизиите на уплашената селска душа и постепенно придобилия увереност гражданин.
Това е дневник на обичта към живота, за онова, което „те тласка извън тясната клетка на времето и пространството, в които си се родил“, както е написала споменатата по-горе Невена.
Тук е самоизмислянето между звездния блясък и притегателната сила на родната земя, умишлените паралели (дали между селото и града, между селската необразована жена и фината и начетена феминистка, между желанията, които се противопоставят едно на друго, между пагубната сила на едно докосване и възможността да умреш от липсата на близко дишане).
„В музата има нещо, което отключва нещо у другия. Като ключ, създаден за определена ключалка.“
Виолета Радкова успява да изплете с думите си изумителен поток, в който има малко магически реализъм (един Архангел), ръка, която размества светове (по онзи стих на Борис Христов Вдигнеш ли ръка, за да погалиш, разместваш въздуха на цялата вселена), задкулисен глас, който разговаря с героите и плавно преливане между сън и реалност.
Да напомни, че „човешка работа е това да тъжиш предварително“, но големият лайтмотив на живота винаги е бил „зеленият фитил е тръгнал и няма връщане назад“.
✨ Наистина не зная как ще върна тази книга на Nevena, която я тикна в ръцете ми в ден на притихналост. Ще трябва, защото копието ѝ е подписано от самата авторка, но със сигурност ще взема свое. Защото „И леглото ни е зеленина“ от Виолета Радкова е изумителна книга, някаква реципрочна муза на читателското сърце, която ни напомня за
„онази сила, дето през зелен фитил извлича цветето, влече и моята зелена възраст; дето пръсва корените,
и мене също разрушава“ (Дилън Томас, превод: Александър Шурбанов)
Това е най-хубавата книга на 2025-та досега. Книга, която постоянно ме връща към „Фигури“ на Мария Попова, дълбае в сърцето ми и ми припомня, че съществуват безброй начини да изживееш живота си (красиво).
📍 Сюжетът се разгръща в доста широкия и бурен времеви диапазон между 1908 година до 1930, разстила се между тесните хоризонти на село Крушово и голямата мечта за света отвъд тях. Между глината, от която сме направени, и звездите, към които се стремим.
За основа Виолета Радкова използва дневниците на свои прародители и ги преплита с други семейни истории, за да разгърне „биографията“ на Иван Кляндов и неговото семейство, на Иван Кляндов и неговите мечти.
Същият този Иван се пръква в село Крушово, Демирхисарска околия, Серски окръг, Солунски вилает, област Македония, Османската империя. Там, където мине се, не мине, и гърците пускат по едно безразборно клане, турците си затворят очите, а българите не им остават длъжни. Там, където въпреки междуособиците животът на селяните следва своите си правила и ритъм, а порядките са предначертали живота ти още преди да се родиш (че и след смъртта ти).
Иван обаче не трае. Той е решен, че иска да влачи света подире си,а не той да се дундурка отзаде му като бълха на кучешка опашка. Обича да гледа, да слуша, да е и по никакъв начин не пасва на селския пасторал.
Съдбата му позволява да повярва, че може да предопредели собствената си натура, живот. И подобно на много българи от това време, той поема към Америка заедно с онзи „Титаник“, който става символ на човешката надежда и подводните капани на сърцето.
Нататък няма да раказвам. Този роман е мащабен, коплексен, труден за обяснение. Той е роман за неосъществимите паралелни животи, за колизиите на уплашената селска душа и постепенно придобилия увереност гражданин.
Това е дневник на обичта към живота, за онова, което „те тласка извън тясната клетка на времето и пространството, в които си се родил“, както е написала споменатата по-горе Невена.
Тук е самоизмислянето между звездния блясък и притегателната сила на родната земя, умишлените паралели (дали между селото и града, между селската необразована жена и фината и начетена феминистка, между желанията, които се противопоставят едно на друго, между пагубната сила на едно докосване и възможността да умреш от липсата на близко дишане).
„В музата има нещо, което отключва нещо у другия. Като ключ, създаден за определена ключалка.“
Виолета Радкова успява да изплете с думите си изумителен поток, в който има малко магически реализъм (един Архангел), ръка, която размества светове (по онзи стих на Борис Христов Вдигнеш ли ръка, за да погалиш, разместваш въздуха на цялата вселена), задкулисен глас, който разговаря с героите и плавно преливане между сън и реалност.
Да напомни, че „човешка работа е това да тъжиш предварително“, но големият лайтмотив на живота винаги е бил „зеленият фитил е тръгнал и няма връщане назад“.
December 29, 2024
Четох тази книга, без да си водя записки, защото историята в нея е толкова помитаща, че от всяко отклоняване на погледа боли. "Онази сила, която през зелен фитил извлича цветето" и която, назована или не, е основният мотор в живота на главния герой, Иван, всмуква и теб, читателя, в теснината си, мощната тяга те тласка напред, страница след страница. И докато следваш неговия живот, преминаваш през меандрите на собствения си, защото няма по-дълбоко четене от четенето през сърцето. И защото добрата литература е отвъд епохата и географията.
"И леглото ни е зеленина" е книга за обичта към живота. За онова, което те тласка отвъд тясната клетка на времето и пространството, в което си роден. За умението да слушаш сърцето си и да му се доверяваш, защото то може да те отведе точно там, където искаш да бъдеш. И също, за силата на вдъхновителите - все едно как ще ги наречем, хора, божества или ангели - които карат духа ни да лети и в чието присъствие се чувстваме напълно свободни, способни да преобърнем света, да мечтаем и сбъдваме мечтите си. За музите, които отключват у нас нещо, което може и да не сме подозирали, че спи у нас.
Това е книга и за проклятието - или благословията - да искаш две противоположни неща едновременно, да водиш два живота едновременно, за моментите, в които усещаме как у нас се борят за надмощие две сили. За прозрението, че в живота няма черно и бяло, добро и лошо - има го само онова, което е нужно или ненужно сега, в този момент. За силата на този избор - без угризения и обвинения.
Литературата в този роман е в изобилие, не просто следваш историята с нейните герои, ами четеш и ти е сладостно и вкусно от езика, опиваш се от сетивността на разказа.
"Понякога побеждава сила, която изглежда нечиста или по-долна в сравнение с другата, която пък може да е възвишена, като бял гълъб в чисто небе. Но невинаги е нужно над главата ни да кръжи бял гълъб. И има време, в което е нужно да се наведем надолу и да погалим черния звяр в краката ни. Нещата не се делят на горни и долни, добри и лоши, а на нужни и ненужни в момента. Ако човек успее да направи това разделение, без да страда, без да чувства горчивина, че е извършил нещо нередно, грешно, ужасно, животът му би бил много по-лек."
"Обичам да дишам, да гледам, да слушам, обичам да съм."
"И леглото ни е зеленина" е книга за обичта към живота. За онова, което те тласка отвъд тясната клетка на времето и пространството, в което си роден. За умението да слушаш сърцето си и да му се доверяваш, защото то може да те отведе точно там, където искаш да бъдеш. И също, за силата на вдъхновителите - все едно как ще ги наречем, хора, божества или ангели - които карат духа ни да лети и в чието присъствие се чувстваме напълно свободни, способни да преобърнем света, да мечтаем и сбъдваме мечтите си. За музите, които отключват у нас нещо, което може и да не сме подозирали, че спи у нас.
Това е книга и за проклятието - или благословията - да искаш две противоположни неща едновременно, да водиш два живота едновременно, за моментите, в които усещаме как у нас се борят за надмощие две сили. За прозрението, че в живота няма черно и бяло, добро и лошо - има го само онова, което е нужно или ненужно сега, в този момент. За силата на този избор - без угризения и обвинения.
Литературата в този роман е в изобилие, не просто следваш историята с нейните герои, ами четеш и ти е сладостно и вкусно от езика, опиваш се от сетивността на разказа.
"Понякога побеждава сила, която изглежда нечиста или по-долна в сравнение с другата, която пък може да е възвишена, като бял гълъб в чисто небе. Но невинаги е нужно над главата ни да кръжи бял гълъб. И има време, в което е нужно да се наведем надолу и да погалим черния звяр в краката ни. Нещата не се делят на горни и долни, добри и лоши, а на нужни и ненужни в момента. Ако човек успее да направи това разделение, без да страда, без да чувства горчивина, че е извършил нещо нередно, грешно, ужасно, животът му би бил много по-лек."
"Обичам да дишам, да гледам, да слушам, обичам да съм."
January 13, 2026
Не ме разбирайте погрешно, смятам, че България ражда невероятни писатели. Не малка част от тях обаче звучат “котловинни” (по Тончо Жечев). Дори Георги Господинов в “Естествен роман”, да речем, е някак “наш си”. Случвало ми се е обаче да попадам на книги, писани от българи, които не мога да разпозная като предвидимо и незаобиколимо родни. Първата ми такава среща беше с Димитър Димов. Бях в шок. В училище чета “Под игото” и “Немили-недраги”, а никой (все още) не ми казва, че има български роман като “Осъдени души”. По-късно ми се случи подобен литературен куриоз с “Вундеркинд” и “Клаустрофобии” от Николай Грозни.
А ето сега се озовах насред великолепния щурм на идеи, стил и послания в романа “И леглото ни е зеленина” от Виолета Радкова.
Вероятно няма човек, който да е чел романа, и на който да не му е направило впечатление стила на писане на Виолета Радкова. Подчертавала съм толкова изумителни изречения, които ме замайваха със своята оригиналност, красота и метафорична брилянтност. Някои от тази изречения се превърнаха за мен в сентенции. Тефтерът ми е пълен с тях… Дори само заради езика на Радкова си струва да се чете книгата - така, като показнО как се вае свят от думи.
Наред с полубиографичната история на неин роднина и фантастичните елементи, връхлитащи в разказа, се откроява и много добре замислена библейска алегория. Правех си труда да проверявам цитати, книги, псалми и прочие препратки. Още не съм сигурна за значението на някои от тях и съм склонна да изчета книгата наново, за да се поровя в този аспект от посланието й.
Позволявам си да откроя основните две теми, които ми се сториха важни - тук и сега на мен като читател и човек. В един цитат от книгата се крият и двете.
“(…) не е извършил нищо нередно, само се влюби, само се влюби в чистия, човешкия, мил живот, само това направи ти, Иване, само главата си загуби по това, което може да е.”
Любовта във всичките й форми.
Копнежът към един друг живот, друг Иван.
И двете могат да те накарат да полудееш, ако се оставиш да те превземат напълно.
Сега се сещам за един отзив за книгата в good reads, в който дама раздразнено споделя, че след като изчела книгата, така и не открила какво общо има корицата с текста. Прочетете книгата - да видим дали няма да ви проговори корицата!
А ето сега се озовах насред великолепния щурм на идеи, стил и послания в романа “И леглото ни е зеленина” от Виолета Радкова.
Вероятно няма човек, който да е чел романа, и на който да не му е направило впечатление стила на писане на Виолета Радкова. Подчертавала съм толкова изумителни изречения, които ме замайваха със своята оригиналност, красота и метафорична брилянтност. Някои от тази изречения се превърнаха за мен в сентенции. Тефтерът ми е пълен с тях… Дори само заради езика на Радкова си струва да се чете книгата - така, като показнО как се вае свят от думи.
Наред с полубиографичната история на неин роднина и фантастичните елементи, връхлитащи в разказа, се откроява и много добре замислена библейска алегория. Правех си труда да проверявам цитати, книги, псалми и прочие препратки. Още не съм сигурна за значението на някои от тях и съм склонна да изчета книгата наново, за да се поровя в този аспект от посланието й.
Позволявам си да откроя основните две теми, които ми се сториха важни - тук и сега на мен като читател и човек. В един цитат от книгата се крият и двете.
“(…) не е извършил нищо нередно, само се влюби, само се влюби в чистия, човешкия, мил живот, само това направи ти, Иване, само главата си загуби по това, което може да е.”
Любовта във всичките й форми.
Копнежът към един друг живот, друг Иван.
И двете могат да те накарат да полудееш, ако се оставиш да те превземат напълно.
Сега се сещам за един отзив за книгата в good reads, в който дама раздразнено споделя, че след като изчела книгата, така и не открила какво общо има корицата с текста. Прочетете книгата - да видим дали няма да ви проговори корицата!
January 27, 2026
Дебютния роман на Виолета Радкова "И леглото ни е зеленина" прочетох на няколко залпа. Малко невярваща, че някой умее да пише на български *така*.
Грабна ме на първо място езикът на романа. Език поетичен, криволичещ, целеустремен, като водата, разлята из цялата книга. Език на поет -- поетите пишат проза така. На места ми дотежаваше от тази пищност, исках да мога да спра и да си поема дъх. Напомни ми на зелените картини-градини на Петя Денева по някакъв начин.
Историята на Иван Кляндов от българското село Крушово, което се оказва ту в Турция, ту в Гърция, ту в САЩ, е историята на няколко поколения българи. Начинът, по който Иван преживява живота си и разказва за него (или кой разказва -- този въпрос ме занимаваше сериозно) е това, което ме впечатли най-силно. Събитията вътре в душата са еднакво важни и съдбоносни с тези отвън.
Чудесно построен роман, с уважение и към ��итателите, и към героите. Щеше ми се да надничаме понякога и във вътрешните светове на някои други герои, не само в Ивановия -- ето това ми липсваше. Уж написан от трето лице, всъщност е написан може би от първо, но не докрай, и този флирт с разстоянието от събития и персонажи за моя консервативен вкус беше произволен по начин, който невинаги разбирам. Не е и нужно.
Бароков роман. Роман за животите, които живеем и които живеят нас. За силата, която ни усуква в този живот и чака да я усучем. Това ми идва на езика да напиша. И още -- жалко, че баща ми не е жив да го прочете. Щеше да му хареса, мисля.
С голям възторг и напрежение го прочетох и не ми даваше мира, докато не стигнах до края. Заслужен носител на "Перото" за дебют през 2025-а.
Препоръчвам с 2 ръце.
Грабна ме на първо място езикът на романа. Език поетичен, криволичещ, целеустремен, като водата, разлята из цялата книга. Език на поет -- поетите пишат проза така. На места ми дотежаваше от тази пищност, исках да мога да спра и да си поема дъх. Напомни ми на зелените картини-градини на Петя Денева по някакъв начин.
Историята на Иван Кляндов от българското село Крушово, което се оказва ту в Турция, ту в Гърция, ту в САЩ, е историята на няколко поколения българи. Начинът, по който Иван преживява живота си и разказва за него (или кой разказва -- този въпрос ме занимаваше сериозно) е това, което ме впечатли най-силно. Събитията вътре в душата са еднакво важни и съдбоносни с тези отвън.
Чудесно построен роман, с уважение и към ��итателите, и към героите. Щеше ми се да надничаме понякога и във вътрешните светове на някои други герои, не само в Ивановия -- ето това ми липсваше. Уж написан от трето лице, всъщност е написан може би от първо, но не докрай, и този флирт с разстоянието от събития и персонажи за моя консервативен вкус беше произволен по начин, който невинаги разбирам. Не е и нужно.
Бароков роман. Роман за животите, които живеем и които живеят нас. За силата, която ни усуква в този живот и чака да я усучем. Това ми идва на езика да напиша. И още -- жалко, че баща ми не е жив да го прочете. Щеше да му хареса, мисля.
С голям възторг и напрежение го прочетох и не ми даваше мира, докато не стигнах до края. Заслужен носител на "Перото" за дебют през 2025-а.
Препоръчвам с 2 ръце.
March 24, 2025
Историята е превъзходна, а аз по принцип обичам историята в една книга да ми е интересна (някои биха го нарекли по-недоразвит литературен вкус), но истински вълнуващото, заради което особено в първите стотина страници току спирах да чета, за да възкликна нещо, е по какъв начин е разказана тази история, с какъв език – с какви думи, буквално, е сглобено изречението, и после следващото, и следващото.
И каква мярка, и каква зрялост и спокойна увереност да не се залитне неудържимо към архаизирането и овкусяването на езика, да не се остава "в епоха" – което, разбира се, много подхожда и на цялостната концепция на книгата, това смесване на едно време с друго, съвсем различно, (макар и двете да съвпадат хронологично), плюс този поглед и глас на разказвача отгоре и отвъд. Ей така например: "Негласната делба на синовете се позаличава с раждането на третото дете и единствено момиче в семейството, Сава, чиято плът е омешала двамата родители в странен коктейл от тъмна, луничава кожа, черни очи и коса с цвят на яйчен жълтък." или "– Ма ти съвсем си се залудел! Бая здраво ще да са те цапардосали по чутурата. – Двамата тръгват под фенерчето на студената луна." (курсив мой)
Не мога да опиша, нито има смисъл да се цитира, то ще е страница след страница.
Много красиво, много умно, много хубаво, прекрасно!
Поздравления и благодарности на Виолета Радкова и всички замесени. Препоръчвам с две ръце!
И каква мярка, и каква зрялост и спокойна увереност да не се залитне неудържимо към архаизирането и овкусяването на езика, да не се остава "в епоха" – което, разбира се, много подхожда и на цялостната концепция на книгата, това смесване на едно време с друго, съвсем различно, (макар и двете да съвпадат хронологично), плюс този поглед и глас на разказвача отгоре и отвъд. Ей така например: "Негласната делба на синовете се позаличава с раждането на третото дете и единствено момиче в семейството, Сава, чиято плът е омешала двамата родители в странен коктейл от тъмна, луничава кожа, черни очи и коса с цвят на яйчен жълтък." или "– Ма ти съвсем си се залудел! Бая здраво ще да са те цапардосали по чутурата. – Двамата тръгват под фенерчето на студената луна." (курсив мой)
Не мога да опиша, нито има смисъл да се цитира, то ще е страница след страница.
Много красиво, много умно, много хубаво, прекрасно!
Поздравления и благодарности на Виолета Радкова и всички замесени. Препоръчвам с две ръце!
January 14, 2026
"Не, не, това не е сила, друго е. Просто аз няма как да не оживея, чакат ме хора и дела, имам още много да живея, да опитвам, да вкусвам, да докосвам, да ходя по тая земя, да движа тялото си през времето и пространството, покрай други тела, през други тела, да греба, да се оттласквам, да се провирам и завирам на скришни места, да стъпвам между хлъзгави камъни, да галя треви и листа, да ги стривам между пръстите си и да вдишвам киселия им дъх. Толкова много неща ме чакат, че и дума не може да става аз да изчезна сега."
"Как се изменят хората, а? Като вода, дето едновременно с това е и най-постоянното нещо. Водата си сменя формите, нагажда се. Ту меко плава и заобикаля, ту се изчезне в пара, ту се скове, та те удари. Обаче едновременно с това водата не се отказва, не можеш да я спреш и независимо от това как ще се измени, в края на краищата ще стигне там, закъдето е тръгнала. Рано или късно водата стига там, закъдето е тръгнала, или по-право казано, връща се там, откъдето е тръгнала, при своя извор се връща. Не можеш да спреш водата, да, и човека не можеш да спреш."
Роман, който те увлича, а съдбата на героите те завладява. Чете се на един дъх и те кара да си съпричастен с човешките съдби на селяни, граждани, магьосници, деца и всички останали герои, които са вплетени в шарената палитра на сюжета. Най-лесните ми 5 звезди!
"Как се изменят хората, а? Като вода, дето едновременно с това е и най-постоянното нещо. Водата си сменя формите, нагажда се. Ту меко плава и заобикаля, ту се изчезне в пара, ту се скове, та те удари. Обаче едновременно с това водата не се отказва, не можеш да я спреш и независимо от това как ще се измени, в края на краищата ще стигне там, закъдето е тръгнала. Рано или късно водата стига там, закъдето е тръгнала, или по-право казано, връща се там, откъдето е тръгнала, при своя извор се връща. Не можеш да спреш водата, да, и човека не можеш да спреш."
Роман, който те увлича, а съдбата на героите те завладява. Чете се на един дъх и те кара да си съпричастен с човешките съдби на селяни, граждани, магьосници, деца и всички останали герои, които са вплетени в шарената палитра на сюжета. Най-лесните ми 5 звезди!
Displaying 1 - 30 of 53 reviews