What do you think?
Rate this book
Писма до мен
Васил Кинов (1940-2010) е завършил славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е в БНТ, „Българска кинематография“, в. „Земеделско знаме“, в. „Век 21“, Столична библиотека. От 1992 г. до 1996 г. е културно и пресаташе в посолството ни в Полша. За преводи на полски писатели е награден с отличието „Заслужил деятел на полската култура“. Автор е на двайсет и седем белетристични книги. Превеждан е в единайсет страни. „Писма до мен“ е последната му книга, която излиза посмъртно.
120 pages, Paperback
Published May 17, 2010
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
January 4, 2026
⚠️ Внимание: Този текст съдържа спойлери за сюжета и финала на книгата.
"Писма до мен" от Васил Кинов е една противоречива, но запомняща се книга, написана в уникална форма на писма – своеобразна изповед на автора към самия себе си. В тях той разказва за грешките си, за прошката, която трябва да поиска, и за опита си да се пребори със страховете и мрака в душата си. Още в началото става ясно, че тези писма са не просто литературен похват, а средство за лечение и самоанализ.
Четенето на книгата върви тежко, не защото е зле написана, а заради дълбоките и болезнени теми, които засяга – суровата българска реалност, самотата, страха и грозотата в човешките отношения. Мрачността на повествованието е типична за много български автори, а за читатели (като мен), които предпочитат литература за бягство от реалността, това може да е особено предизвикателно.
В същото време книгата омагьосва с описанията на пътешествията на автора из Европа – Москва, Прага, Краков, Будапеща, Париж и малки градчета и оазиси в Гърция. Тези спомени, изпълнени с красота, вкусна храна и срещи с хора, се явяват като светлина сред мрака. Те напомнят, че дори в най-тъмните моменти, радостта от живота може да бъде спасителен остров.
Противоречиви чувства в мен, будят описанията на младите жени – силно сексуализирани, представени като невинни и глупавки, "създадени само за секс". В тези моменти авторът оставя у читателя усещането за старомоден и донякъде отблъскващ поглед към жените, което трудно се преглъща. Това, съчетано с гнева и комплексите на персонажа спрямо красотата и младостта, оставя неприятен вкус.
Последното, седмо писмо е различно. То е най-мрачното, но и най-значимото. В него авторът описва свидетелството си на убийство и последствията – страх, преследване, както и грозните отношения с младата жена, която също е свидетел. Историята им е белязана от морално разложение, които усилват усещането за мрак и погнуса.
Финалът обаче носи надежда. Героят намира куража и се изправя пред малодушието и нерешителност си, само за да открие, че реална опасност не е имало. Последното писмо изпълнява своята мисия – да изцери мрака в душата на героя. Завършва с думите: "Де да можехме винаги да говорим чистата истина.”
Книгата е наситена с грабващи мисли, които оставят трайни впечатления:
"Съдбата рядко е снизходителна и винаги изобретателна в своите уроци."
"Самотата на един човек се измерва с тежестта на страховете му."
“…нахалната простотия си пробива път.”
Васил Кинов умело вплита и хумористични нотки в описанията на ежедневни удоволствия – храната, напитките и дребните радости на живота. Неговият стил прелива от топлина и ирония, които разтоварват читателя, дори когато темите са мрачни.
"Поляците казват, че животът е кратък, затова не е лошо да пийнеш нещо..."
"Онова блаженство в менчето не мога да сравня с нищо друго на света - нито дори със сексуланата революция. Всяка лъжица сякаш ме издигаше на седмото небе.”
"...по-добре да си готин човек, отколкото някой боклук. Боклуците - в чувалите!"
"Писма до мен" е книга, която провокира и предизвиква. Тя е болезнена, мрачна, но и вдъхновяваща. Васил Кинов създава портрет на човек, който не само приема грешките си, но и намира начин да се излекува чрез тях. Това е книга за истината, за прошката и за страха, която оставя дълбоки следи.
Пътешествията, описани в книгата, не са само фон на историята, а ключов елемент от изцелението на героя. "Пътешествията учат, казва един мой познат, че всеки човек е глупав по свое му." Тази мисъл съчетава хумор и дълбок философски поглед. Те не само обогатяват героя със спомени и красота, но и го учат на толерантност към различията и осъзнаване на собствената човешка несъвършеност. Това е напомняне, че в основата си всички хора сме еднакво уязвими, но и уникално глупави по свой начин – уроци, които могат да бъдат научени само чрез срещи с непознатото.
Подходяща е за читатели, които не се страхуват да се изправят срещу тежките теми и мрачните страни на живота, но също така могат да оценят светлината, хумора и красотата, които авторът вплита в своята история.
"Писма до мен" от Васил Кинов е една противоречива, но запомняща се книга, написана в уникална форма на писма – своеобразна изповед на автора към самия себе си. В тях той разказва за грешките си, за прошката, която трябва да поиска, и за опита си да се пребори със страховете и мрака в душата си. Още в началото става ясно, че тези писма са не просто литературен похват, а средство за лечение и самоанализ.
Четенето на книгата върви тежко, не защото е зле написана, а заради дълбоките и болезнени теми, които засяга – суровата българска реалност, самотата, страха и грозотата в човешките отношения. Мрачността на повествованието е типична за много български автори, а за читатели (като мен), които предпочитат литература за бягство от реалността, това може да е особено предизвикателно.
В същото време книгата омагьосва с описанията на пътешествията на автора из Европа – Москва, Прага, Краков, Будапеща, Париж и малки градчета и оазиси в Гърция. Тези спомени, изпълнени с красота, вкусна храна и срещи с хора, се явяват като светлина сред мрака. Те напомнят, че дори в най-тъмните моменти, радостта от живота може да бъде спасителен остров.
Противоречиви чувства в мен, будят описанията на младите жени – силно сексуализирани, представени като невинни и глупавки, "създадени само за секс". В тези моменти авторът оставя у читателя усещането за старомоден и донякъде отблъскващ поглед към жените, което трудно се преглъща. Това, съчетано с гнева и комплексите на персонажа спрямо красотата и младостта, оставя неприятен вкус.
Последното, седмо писмо е различно. То е най-мрачното, но и най-значимото. В него авторът описва свидетелството си на убийство и последствията – страх, преследване, както и грозните отношения с младата жена, която също е свидетел. Историята им е белязана от морално разложение, които усилват усещането за мрак и погнуса.
Финалът обаче носи надежда. Героят намира куража и се изправя пред малодушието и нерешителност си, само за да открие, че реална опасност не е имало. Последното писмо изпълнява своята мисия – да изцери мрака в душата на героя. Завършва с думите: "Де да можехме винаги да говорим чистата истина.”
Книгата е наситена с грабващи мисли, които оставят трайни впечатления:
"Съдбата рядко е снизходителна и винаги изобретателна в своите уроци."
"Самотата на един човек се измерва с тежестта на страховете му."
“…нахалната простотия си пробива път.”
Васил Кинов умело вплита и хумористични нотки в описанията на ежедневни удоволствия – храната, напитките и дребните радости на живота. Неговият стил прелива от топлина и ирония, които разтоварват читателя, дори когато темите са мрачни.
"Поляците казват, че животът е кратък, затова не е лошо да пийнеш нещо..."
"Онова блаженство в менчето не мога да сравня с нищо друго на света - нито дори със сексуланата революция. Всяка лъжица сякаш ме издигаше на седмото небе.”
"...по-добре да си готин човек, отколкото някой боклук. Боклуците - в чувалите!"
"Писма до мен" е книга, която провокира и предизвиква. Тя е болезнена, мрачна, но и вдъхновяваща. Васил Кинов създава портрет на човек, който не само приема грешките си, но и намира начин да се излекува чрез тях. Това е книга за истината, за прошката и за страха, която оставя дълбоки следи.
Пътешествията, описани в книгата, не са само фон на историята, а ключов елемент от изцелението на героя. "Пътешествията учат, казва един мой познат, че всеки човек е глупав по свое му." Тази мисъл съчетава хумор и дълбок философски поглед. Те не само обогатяват героя със спомени и красота, но и го учат на толерантност към различията и осъзнаване на собствената човешка несъвършеност. Това е напомняне, че в основата си всички хора сме еднакво уязвими, но и уникално глупави по свой начин – уроци, които могат да бъдат научени само чрез срещи с непознатото.
Подходяща е за читатели, които не се страхуват да се изправят срещу тежките теми и мрачните страни на живота, но също така могат да оценят светлината, хумора и красотата, които авторът вплита в своята история.
Displaying 1 of 1 review