Веселин Симеонов Ханчев е български поет, преводач и публицист. Роден на 4.04.1919 г. в град Стара Загора. Завършва гимназия в родния си град и право в Софийския университет (1941). Печата от 1934 г. Участва във Втората световна война. Литературен уредник (1938-1943) във в. „Литературен глас”, началник на Отдел за литература и изкуство в Радио София (1945), драматург в Народната опера (1949-1951) и в Сатиричния театър в София. Редактор (от 1958) в сп. „Пламък” и в Българска кинематография. Съветник по културните въпроси в посолството на България в Полша (1962-1964) и Франция (1964-1966). Превежда „Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан, френски и руски поети. Негови стихове са преведени на немски, полски, румънски, руски, украински, унгарски, френски, чешки, японски и др. езици. Умира на 4.11.1966 г. в София. Автор на книгите „Испания на кръст” (1937); „Избрани стихове” (1948); „Знаме на дружбата. Стихотворения за пионери” (1952); „Луиджи” (1953); „Стихове в паласките” (1954, 1957, 1960); „Смешен пантеон” (1957); „Лирика” (1960); „Машината на времето” (1960); „Роза на ветровете” (1960): „Чудната врата. Стихове за деца.” (1960); „Лирика” (1961); „Стихотворения” (1962); „Пъстро ято. Стихове за юноши” (1963); „За да останеш” (1965); „Свирепият славей” (сатира, 1965); „Стихотворения” (1966); „Малки пиеси за големи сърца” (едноактна пиеса, 1967); „Избрани произведения” (1969); „Избрани творби” (1976, 1980, 1986); „Жив съм” (1987) и др.
Да бъдеш Колумб всеки миг от живота си. Да откриваш земи и звезди, да откриваш пространства и хора. В сърцето си малко да сложиш големия свят и далечните пътища. Да търсиш и все недоволен да бъдеш, да имаш, но все към незнайни земи да отплуваш.
Колумб остани до последния миг на живота си. И смъртта си дори открий като свят непознат, като нова земя посрещни я, неоткрита от теб досега.
Имам смесени чувства към поезията на Ханчев. Имаше някои много добри стихотворения, но и някои, заради които за малко щях да оставя всичко. Ето едно от любимите ми:
КЪМ МОИТЕ ВРЪСТНИЦИ
Не са ни родили в една романтична епоха доволни съпрузи и кротки покорни жени. С барут ни покръсти войната, когато дойдохме, в стоманени люлки люля ни от първите дни.
Бащите — на фронта, а майките — в черно облечени, а после — бесилки и глад, като вълк упорит… Ах, мои връстници, нима сте забравили вече? Нима в мисълта ви е детския спомен изтрит?
Нима се забравят очите на нашите майки, студените къщи, гърмежите глухи в нощта и хлябът изсъхнал, край който семейството чака, и вечното „няма“, и свитите сухи уста?
Пораснахме ние през нашето мащенско време не с приказни феи, не с песни и златни лъчи, едва се родихме, и станахме вече големи, едва заживяхме, и хляба ни стана горчив…