нагоре по реката назад

by Пламен Антов

В тази своя книга Пламен Антов предлага изключително плътно и концентрирано разказване – както в избора на теми и гледни точки към тях, така и в своята упояваща ритмика, в скритите под повърхността повторения, които по един симфоничен начин свързват в обща цялост отделните разкази. Пътеписното начало в това разказване е представено не толкова в пространствен, колкото във времеви план.

Особена ценност представлява диалогичността на отделните разкази, в резултат на която читателят неусетно е въвлечен в интригуващо приключение по пътните карти на мисълта.
– Борис Минков

228 pages, Paperback

First published January 1, 2024

Reviews

[Мартин Касабов]

Погрешно е читателят да очаква девет разказа, както хубавата корица на Люба Халева подлъгва. Това са девет текста между есе, пътепис, дневник и спомени, което е разочарование, тъй като на места Антов демонстрира силен усет към езика на краткия разказ, към изчистеното и стегнато писане. В този сборник българската литература забавя темпо, поспира се и се оглежда в повърхността на водата, за да припознае, че тъпче на място, че трябва да излезе някак от самовглъбения си унес си, но не знае как. Това прави сборника интересен вид саморефлексия, особено за едно поколение, изгубено в джунглата на собственото си колебание.

[Tzeck · Rating 5 out of 5]

Канех се да сложа четири звезди заради текстовете с изцяло пряка реч, които бяха първоначално сякаш безразборно разхвърляни между по-пътеписно-повествователните разкази и леко даже ме дразнеха, но по едно време усетих колко на място всъщност са и каква интегрална част от книгата представляват. Кликнаха, дето се вика, или щракнаха е може би по-точно по нашему, наместиха се и буквално затвориха книгата. А тя - книгата - хич не е лесна за затваряне, защото корицата обещава девет разказа, а плънката предлага девет съвсем други неща. Едновременно по-малки от разказ и много по-големи и всеобхватни. Това са едни пътуващи текстове, в множество смисли - те са за пътувания по света и в себе си, но те също така пътуват помежду си в книжното тяло и в главата на автор и читател, без задължително да се стигат и да стигат донякъде, но разкриват пътища, скрити, забравени или просто глухи. Въпреки че на моменти направо ги чуваш.

Истинско удоволствие е поетичният, но не прекомерно патетичен стил на разказване на Пламен Антов, силно вкоренен в реалността и живота, въпреки основната тема, която се върти около начините да си наистина вътре в живота, които съвременният западен човек очевидно не владее и от които дори съзнателно се крие - дори когато пътува. Не съм изненадан, че преобладаващите оценки и коментари до момента на писането на този ми отзив са негативни. Аз бих се осмелил да ги нарека даже неразбиращи (макар че всичко в крайна сметка е въпрос на вкус), но не в снизходителна конотация, не от някаква всеразбираща висота, а просто разминали се с очакването. С Пламен Антов се срещнах пълнокръвно точно преди 10 години с предишната му прозаична книга Граници на забавяне и срещата беше разтърсваща, именно защото очакването ми се размина с реалността, но се размина толкова драматично, че изцяло ме погълна, смели и изплю в различна атомна конфигурация. Така, че десетилетие по-късно да съм подготвен и разминаванията да са сведени до минимум, за да не вземе повторното поглъщане, сдъвкване и изплюване да ме върна в стартова позиция. Сакън!

И за да затворим кръга (а и защото няма какво толкова по-съществено да напиша за книгата, защото тя беше повече емоционално изживяване, отколкото интелектуално упражнение), споделям текста, който - по подобие напървата ми среща с автора - написах непосредствено след приключването ѝ:

Прекарах последната коледна нощ в четене на Пламен Антов и слушане на джаз на плочи. Изводите ми са два: Пламен Антов е ултимативният разказвач, а на плоча е ултимативният начин да се слуша джаз. Макар че в книгата на Пламен Антов се говореше за точната противоположнаст на начините да си вътре в живота спрямо тези, които аз употребявах снощи и с които се чувствах на живота толкова вътрешен - излегнат на дивана с вдървено вдигната дясна ръка, държаща книга - че поече няма накъде. Само дето според философията на книжката в дясната ми ръка и грамофонът, и плочите, и музиката, и джазът, и самата книжка са бягане от живота и живеене извън него, като наблюдател. Всъщност, музиката може би не, музиката не е бягане от жиовта, тя е в най-дълбокото на природните закони и съпътства човека, даже мчеките, даже мравките, даже водопадите, откакто свят светува. Но не и джазът - джазът е тоталното бягство от комфорта на четири-четвъртия такт на сърцето, аритмия, болест, наркотик, опиат. Тупти ли сърцето в 4/4? Тутуп-тутуп, тутуп-тутуп. Някой музикант да каже, аз съм само пишман. Но че джазът е ултимативното бягство от сърцето, съм сигурен. Бягство и едновременно бяг през глава, с всичка сила към него, така че като се блъснеш в него, да се пръсне на парчета. Да се пръснете двамата на парчета, на парчета звезден камък, който да се търкаля безпризорно в пространството, без да има къде, какво и кой да го спре, докато не обере всички овации на всички преминаващи комети, черни дупки и екзопланети. Толкова навътре в живота, изпълнил го целия и превърнал го в себе си. Камък, загнездил се в гърдите на космическата пустош, наречена от някой заблуден поет живот, камък, който трябва някак си да бъде раздрусан, размърдан, растърсен, разджуркан, за да не замръзне, за да не клеяса, за да започне да тупти, тутуп-тутуп, тутуп-тутуп. Да бъде, един вид, изкаран от комфорта на четири-четвъртия си ритъм, за да знае, че трябва да не спира да бие в своите банални 4/4. Или нещо такова, де да знам.

[Andre · Rating 2 out of 5]

Това, разбира се, не е роман, но не са и разкази, колкото и разтегливо да е това понятие. Това са пътеписи и това никак не е лошо, но предполагам, че макар и книгата да е спечелила награда за разкази, не ми се струва, че това е книга, която ще се радва на много читатели. Иначе, наистина има места, където има друг пласт, усеща се, но друго се чудя: ако авторът не беше на позицията, на която е, дали въобще тези текстове някога щяха да видят бял свят... Честно казано, съмнявам се.

[Polina Trifonova]

Исках по-различна книга - нещо по-философско - не толкова сюжет, колкото теми за размисъл. Има ги в книгата, но въпреки това се разминахме. Не беше подходящ момента - аз търсех духовното и не го открих тук. Продължавам с търсенето…

[Julia · Rating 1 out of 5]

Много думи, малко смисъл и никакво удовлетворение или усещане, че си научил нещо.