В България бащата на стареца бил състоятелен търговец на текстил. С годините изгубил зрението си. Когато пристигнал в Израел, бил съвсем сляп, вече не бил първа младост – на 51 години, роден през 1899 г. – и не говорел иврит. Отворил будка за продажба на вестници до входа на магазин от търговската верига „Машбир лацархан“ в Тел Авив. Хвалел се на всички, че що се отнася до парите, нито един клиент никога не е успял да го измами.
Бащата на жената на стареца бил хладилен техник в „Машбир лацархан“. Завършил инженерство в Белгия благодарение на парите, спестени от майка му тъкмо с тази цел. Грош след грош спестявала тя за образованието на двамата си синове. Държала бакалия в Малкия Тел Авив. Разказват, че неин клиент бил и националният поет Бялик.
Тук в историята се появява трети човек на име Елиезер Манда, от български произход, счетоводител в „Машбир лацархан“. Елиезер Манда познавал продавача на вестници и сина му – адвокат и все още ерген. Познавал и хладилния техник и бил чувал, че има дъщеря лекарка, вече преминала трийсетте. На продавача на вестници той разказал за дъщерята на техника, на техника разказал за сина на продавача на вестници, а останалото, както се казва, е история...
В тази кратка книжка в любимия ми Тел Авив има доста искрени прозрения на авторката, не желание да се прави на интересна със стил или специална история. Всичко пряко от живота на родителите ѝ. Точно като книга за бащата я възприех, не толкова че е български евреин в Израел, не че е спасен от Холокоста (но се споменава без намерение за прошка погубването на гръцките евреи).
Последните дни на бащата, както и спомени от младостта му, когато Нога е била дете.
“Дъщерята заявява: Мисля, че той сам реши да умре - и майката се съгласява” “Дъщерята на стареца си спомня как веднъж баща ѝ участва в протестен митинг срещу затварянето на киносалона в събота”.
Акцентът е върху болничните дни, но аз поне успях да разбера до голяма степен какъв е бил бащата като по-млад. Мисля, че добре си е свършила работата дъщерята писателка в тези 120 страници, някои от които с 1 ,2, 3 изречения. Всяко изречение си е на мястото (118), някои уж странични факти допринасят още за разкриване на образа на бащата (117); стилът е телеграфен - 106). Но най-много ме впечатли 119:
“Оптимизмът обаче не е нещо, което се възприема; оптимизмът е предразположение на сърцето, особеност на характера. Въпреки че старецът често мърмореше, въпреки че не изразяваше радостта си открито, не танцуваше, не ликуваше, все пак в него бе горял пламък - и старецът бе вървял по пътя си с непоправим оптимизъм. Неговият оптимизъм го бе подхранвал отвътре и той му се бе отдавал с характерната си срамежливост”.
Цялата книга е честна и неистерична, пак ще кажа като за предишната, която прочетох - топла. Има топли и студени книги наистина. Трескави. Тази не е от последните въпреки болничния престой, неочакваното кратко боледуване и пустотата след края. А може би краят не е съвсем край:
“Дъщерята се разчувства, защото не подозираше - ето че ѝ се открехваше нова врата към света на баща ѝ. Тя потърси информация в мрежата и прочете: Русо е вярвал, че човешкото сърце е добро по природа.”
Може тази малка книжка да не е като последния роман на Георги Господинов (не с ъм го чела), да не е като сборника "Бащите не си отиват", но на мен ми даде достатъчно - всяко семейство си е неповторимо ядро. Дори майката, на по-заден план, става близка на читателите. А дъщерята заслужава прегръдка.
קראתי, תוך פחות משעה, את הספר המופלא "האיש הזקן: פרידה", מאת נגה אלבלך (הקיבוץ המאוחד, 2018).
הספר בנוי מאוסף פרגמנטים, חלקם בני שורה או שתיים, והארוכים בהם בני עמוד וחצי. אין מלה מיותרת. הם מצטרפים בטבעיות, בלי מבנה מפורש, לכדי דיוקן יפה ומעניין של אדם הסובל מקהיון, של ערב מותו, ולאחר מותו, פרגמנטים נוספים מציירים גם מבט לאחור על חייו. והכל בצמצום, באיזו עדינות בהירה וצלולה, שמצליחה לא לדכדך אלא לזכך.
Vidunderlig stor, lille bog! Meget karakteristisk lyder et af bogens “kapitler”: “Den gamle mands datter rejser gennem erindringen som gennem blomstermarkerne i Provence.”