Колекционирам романи за бащи. Чета настървено Пол Остър, Хишам Матар, Филип Рот. Но романът на Георги ми е по друг начин свиден, мисля, че е от друг калибър. Защото освен характерната за този романов поджанр – роман за бащата – изповедност и съкровеност, оставя пространство за свързване между пишещия и четящия. Защото е написан едновременно с обезоръжаваща искреност, без да спестява нищо от болката и тривията, но наред с това съдържа и онези смешни истории за спешни случаи, с характерното за Жоро естетско спокойствие, съчетани с висока литературна изкусност и начетеност. За мен този роман е есенцията на всичко написано от него досега – вътре ги има лабиринтите, паметта, оцеляването чрез разказване, списъците, макар и този път по-тъжни, вкусовете и ароматите, мухите, крепостта на детството, физиката на всяка тъга. Тефтерите. Има и свенливо надзъртане към личния живот на една публична фигура, с парадоксите, които носи известността – като онзи нелеп случай, в който лекарят съобщава страшната диагноза и след това моли за автограф за жена си. С известно неудобство. И много още, разбира се, но всичко е дестилирано до най-най-основната му съставка – съ-причастието, споделянето като начин за преодоляване на скръбта. Книга, която сякаш ни казва: „Аз ще намеря сили да понеса скръбта, стига да я разкажа“. Бащата, тази Шехерезада, като разказвач. Неусетно, меко и светло, авторът ни е прекарал покрай крайъгълни литературни камъни, концепции за смъртта, парчета народопсихология, поколенчески характеристики на споделянето (по-скоро несподелянето), лични и не толкова лични митологии, Борхес и Бащата са обитавали общо споделено пространство, в което и двамата са ни казали едновременно: „Няма страшно“ и „Don’t be afraid“. Изкусният разказвач на тази история, откъснал се от личността Георги Господинов, владее романовата композиция, борави изкусно с ритъма, забързва го или го забавя, отлага неизбежното, вкарва ни в странични коридори и така постепенно ни подготвя, с грижа. Разказва, на живот и смърт разказва, защото спре ли, всичко ще се срине. И защото чрез споделения разказ ни дава възможност да си кажем, ето, аз не успях да се сбогувам подобаващо, не бях достатъчно осъзната, докато ми се случваше на мен, сега ще наваксам през теб. И ефектът е поразителен. След два прочита – един още в работния вариант на текста, и още един в книжното тяло – мога да кажа, че раздялата с баща ми изсветля с още един нюанс. Късмет е на родния ни език да я има тази книга, този разказ, в който празнуваме живота на бащите си. Той допълва и надгражда историите, събрани в сборника „Бащите не си отиват“. И още веднъж ни напомня, че сме деца на родителите на всичките ни приятели - а дори и на всички хора, с които сме братя и сестри по съдба. И че уталожването на скръбта е дълъг, но все пак възможен процес.