What do you think?
Rate this book
Hospital for Immortal Creatures #3
Dissection of Immortal Hearts: Hospital for Immortal Creatures, Book 3
Mikhail Korovin has lost everything.
The reptilians besiege his Hospital. His allies are scattered. The immortal world he swore to protect is slipping beyond his grasp. Captive in the hidden realm of Antambazi, Mikhail is left with nothing but the will to endure and the enemies who would see him broken.
Amelia Dragova refuses to let that happen.
A “guest” of the reptilians, Amelia knows escape is her only chance to save both Mikhail and the immortals. But survival comes with a price. To outwit the Queen—the mastermind behind the Hospital’s fall—Amelia must unravel her deadliest secrets and track down the Seven Sacreds before the Queen does.
New foes rise, old alliances fracture, and the fate of the immortals teeters on the edge of annihilation. If they are to survive, everyone will have to keep their hearts intact. Or the coming war will dissect them.
Dissection of Immortal Hearts is Book 3 in the Hospital for Immortal Creatures series by Alexandrina Krusharska—a tense, emotional journey through betrayal, resilience, and a love tested in the darkest of realms.
The reptilians besiege his Hospital. His allies are scattered. The immortal world he swore to protect is slipping beyond his grasp. Captive in the hidden realm of Antambazi, Mikhail is left with nothing but the will to endure and the enemies who would see him broken.
Amelia Dragova refuses to let that happen.
A “guest” of the reptilians, Amelia knows escape is her only chance to save both Mikhail and the immortals. But survival comes with a price. To outwit the Queen—the mastermind behind the Hospital’s fall—Amelia must unravel her deadliest secrets and track down the Seven Sacreds before the Queen does.
New foes rise, old alliances fracture, and the fate of the immortals teeters on the edge of annihilation. If they are to survive, everyone will have to keep their hearts intact. Or the coming war will dissect them.
Dissection of Immortal Hearts is Book 3 in the Hospital for Immortal Creatures series by Alexandrina Krusharska—a tense, emotional journey through betrayal, resilience, and a love tested in the darkest of realms.
546 pages, Kindle Edition
Published September 3, 2025
41 people are currently reading
524 people want to read
About the author
Alexandrina Krusharska
6 books306 followersAlexandrina Krusharska is a medical doctor by degree but a writer at heart, having created stories since childhood. However, it wasn't until she was working as a physician that she wrote her first novel, Hospital for Immortal Creatures, which became an instant success in Bulgaria. Since then, she has pursued her passion as a full-time author, determined to bring as many stories to life as possible.
She lives in Burgas, Bulgaria, with her husband, a mischievous little manticore, and a lovable Cavalier King Charles Spaniel.
She lives in Burgas, Bulgaria, with her husband, a mischievous little manticore, and a lovable Cavalier King Charles Spaniel.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 80 reviews
December 12, 2023
5 🌟 защото знам че ще е топ 💯🔥 как знам ли? един много гръмпи, но секси мантикор ми го каза. 🤭
May 8, 2025
ВНИМАНИЕ КОМЕНТАР СЪС СПОЙЛЕРИ!!!
*
*
*
С голямо нетърпение очаквах тази книга! И няма как да е иначе след толкова силната втора част и завършека ѝ в много интересен момент.
Третата част, разбира се продължава именно от там - пленените Михаил и Константин, Болницата по обсада, а Амелия в ръцете на рептилите уж като почетна гостенка на тяхната владетелка. И от там нататък се впускаме в едно влакче на ужасите, които неотлъчно преследват всички любими герои, но и с трепетно очакване да се разбере как ще се измъкнат и победят. Защото третата част беше именно това - опознаване и разучаване на врага - какво представляват рептилите, какво целят, кой ги е създал, кой ги ръководи?! И най-важното как да ги победят?!?
Амелия много находчиво използва новите си умения на Оракул и разбира, че трябва да събере седемте мощи, за да победи Майката на рептилите, но и които пък ако бъдат активирани ще я унищожат. И все пак друг вариант няма. Още повече, че отношенията ѝ с Михаил са отново обтегнати след като той... я е забравил...
Книгата има много силни моменти и дава много информация. Има обаче и излишни неща. Смятам, че е изкуствено разтеглена прекалено много и на места дотяга, а краят който трябваше да е епичен беше претупан и свърши много бързо при това в нищото.
Това, че ще има още части вече не ме кара да тръпна от нетърпение. Смъртта на един от основните герои също не ми се понрави. Затова и оценката ми този път няма да е максимална. Яд ме е за доста неща и посоката, в която поеха, защото се привързах към героите и не исках да получат съдбата, която авторката им е отредила. Така или иначе ще прочета и следващите части, които бъдат написани, защото вече съм зарибена, но в първа и втора част писането бе по-стегнато и по същество и се надявам и занапред отново да бъде така. 4,5*
*
*
*
С голямо нетърпение очаквах тази книга! И няма как да е иначе след толкова силната втора част и завършека ѝ в много интересен момент.
Третата част, разбира се продължава именно от там - пленените Михаил и Константин, Болницата по обсада, а Амелия в ръцете на рептилите уж като почетна гостенка на тяхната владетелка. И от там нататък се впускаме в едно влакче на ужасите, които неотлъчно преследват всички любими герои, но и с трепетно очакване да се разбере как ще се измъкнат и победят. Защото третата част беше именно това - опознаване и разучаване на врага - какво представляват рептилите, какво целят, кой ги е създал, кой ги ръководи?! И най-важното как да ги победят?!?
Амелия много находчиво използва новите си умения на Оракул и разбира, че трябва да събере седемте мощи, за да победи Майката на рептилите, но и които пък ако бъдат активирани ще я унищожат. И все пак друг вариант няма. Още повече, че отношенията ѝ с Михаил са отново обтегнати след като той... я е забравил...
Книгата има много силни моменти и дава много информация. Има обаче и излишни неща. Смятам, че е изкуствено разтеглена прекалено много и на места дотяга, а краят който трябваше да е епичен беше претупан и свърши много бързо при това в нищото.
Това, че ще има още части вече не ме кара да тръпна от нетърпение. Смъртта на един от основните герои също не ми се понрави. Затова и оценката ми този път няма да е максимална. Яд ме е за доста неща и посоката, в която поеха, защото се привързах към героите и не исках да получат съдбата, която авторката им е отредила. Така или иначе ще прочета и следващите части, които бъдат написани, защото вече съм зарибена, но в първа и втора част писането бе по-стегнато и по същество и се надявам и занапред отново да бъде така. 4,5*
May 18, 2025
Всичко, което имам да кажа е, че искам да чета още много за мантикори, ликантропи, некромансъри, вампири и вещици и то веднага....
July 1, 2024
Уникално влакче от емоции. Виктор 😭. Михаил 😡 през половината книга исках някой да го удари по главата. Константин 🫠 моя любимец, имам нужда от книга за него и неговата история. Даяна, някак ми е неприятна все още, но още не знаем и нейната история, така че, за момента ще я игнорирам. Амелия моля нещо хубаво да и се случи за повече от 1 глава, тъжно ми е за нея винаги да е прецакана 🥺! Алекс е ужасно дразнеща, като малко, досадно хлапе има нужда да порасне! Благодаря Александрина Крушарска за прекрасните истории и вече любими герой. Ще чакам с нетърпение продължението ❤️ !
This entire review has been hidden because of spoilers.
July 3, 2025
Отново ~3,5 звезди. Не че е лоша, просто нещо не ми пасваше. Сравнена с предходните части, бе по-интригуваща заради развитието на другите персонажи, но финалът ми се стори някак прибързан, на моменти дори имах усещането, че изпускам нещо, сякаш ми липсваха страници.
Не ми допаднаха някои обрати, както и развитието (случката) с Михаил и Амелия след бягството. Малко досадни ми бяха с тези себеотрицания.
Второстепенните герои като Константин, Катрин, Захария ми бяха доста по-интересни от основните. Даяна на този етап обаче ми се струва супер безсмислена и дразнеща.
Въпреки това, има потенциал, забелязва се градация в стила на писане на авторката и вероятно ще прочета и другите части. ⭐️
Не ми допаднаха някои обрати, както и развитието (случката) с Михаил и Амелия след бягството. Малко досадни ми бяха с тези себеотрицания.
Второстепенните герои като Константин, Катрин, Захария ми бяха доста по-интересни от основните. Даяна на този етап обаче ми се струва супер безсмислена и дразнеща.
Въпреки това, има потенциал, забелязва се градация в стила на писане на авторката и вероятно ще прочета и другите части. ⭐️
July 27, 2024
Предните две се насилих и ги изтърпях до края. Тук се отказах още на първата глава. То бива, бива, ама чак толкова тъпота не бива.
Айде малко цитати:
Некрозата в тъканта се заменя от нова тъкан, но некрозата в ума бе нещо, което все по-трудно заместваше с надежда. (хммм, не е ли некрозата НА тъканта? и некрозата не се заменя, това е умиране на тъканите, които трябва да се изрежат... оф, невърмайнд)
При навлизането на отровата в кръвта му първоначалната му реакция винаги бе да ѝ се противопостави. (на кръвта, очевидно? правилото за последното споменато нещо... хм, невърмайнд и тук)
Първия път, когато дихателните му мускули отказаха и белите му дробове запариха от липсата на въздух, сърцето му щеше да експлодира от паника и безсилие. (това страница от Анатомията на Грей ли е? Книгата, не сериала...)
Под всичките некротизирали и възстановили се с белези слоеве на сърцето му се криеше надежда, че все пак не е оплескал всичко. („възстановили се с белези“?! уау. просто уау.)
Иииии... стига толкова. Разбрахме, че авторката е докторица, разбрахме, че писането определено не е нейното нещо, разбрахме, че бройката на естрогенните графоманщини по рафтовете на книжарниците се е увеличила с още една. Или по-точно три. Дай боже да няма повече. Въпреки че и на мен, и на всички читатели с IQ повече от диоптъра на Видинския отдавна вече спря да ни пука. Претръпнахме от цистерните фекален ексудат, с които ни заливат издателствата. (ей да видите, че и аз поназнайвам някой-друг медицински термин, ма не съм седнал да бълвам „50 нюанса Спешно отделение от АлиЕкспрес“)
Айде малко цитати:
Некрозата в тъканта се заменя от нова тъкан, но некрозата в ума бе нещо, което все по-трудно заместваше с надежда. (хммм, не е ли некрозата НА тъканта? и некрозата не се заменя, това е умиране на тъканите, които трябва да се изрежат... оф, невърмайнд)
При навлизането на отровата в кръвта му първоначалната му реакция винаги бе да ѝ се противопостави. (на кръвта, очевидно? правилото за последното споменато нещо... хм, невърмайнд и тук)
Първия път, когато дихателните му мускули отказаха и белите му дробове запариха от липсата на въздух, сърцето му щеше да експлодира от паника и безсилие. (това страница от Анатомията на Грей ли е? Книгата, не сериала...)
Под всичките некротизирали и възстановили се с белези слоеве на сърцето му се криеше надежда, че все пак не е оплескал всичко. („възстановили се с белези“?! уау. просто уау.)
Иииии... стига толкова. Разбрахме, че авторката е докторица, разбрахме, че писането определено не е нейното нещо, разбрахме, че бройката на естрогенните графоманщини по рафтовете на книжарниците се е увеличила с още една. Или по-точно три. Дай боже да няма повече. Въпреки че и на мен, и на всички читатели с IQ повече от диоптъра на Видинския отдавна вече спря да ни пука. Претръпнахме от цистерните фекален ексудат, с които ни заливат издателствата. (ей да видите, че и аз поназнайвам някой-друг медицински термин, ма не съм седнал да бълвам „50 нюанса Спешно отделение от АлиЕкспрес“)
June 5, 2025
Изключително приятно съм изненадана колко добра се оказа тази поредица!
July 28, 2025
3.5 stars
July 18, 2024
Хубавото на тази поредица е, че историята се вижда от всеки ъгъл на героите. По този начин и се шлифоват. Така се опознават и образите се допълват и извайват.
Харесва ми, защото във въображението ми историята придобива някак по истинска същност. Получава се все едно е като на филм. Първо виждаш дадена ситуация по един начин представен от един герой, а в следващият миг се вижда от друг ъгъл.
Когато започнах третата книга ми беше малко трудничко да вникна, защото измина цяла година от прочита на втората, явно трябваше да си направя един преговор… защо ли бях решила, че преминаването към третата книга ще е плавно. Грешка, която няма да допусна втори път.
И така, с напредването на прочита осъзнах едно – ето защо авторката се забави с издаването й. Историята на тези немъртви създания, тяхното създаване, тяхното минало. Как е започнало всичко. Всичките тези части… било е нужно време, не просто за да се измисли, а и за да се сглоби така че да вдигнеш вежди и да си кажеш „ЕГАТИ!“. Благодаря за което.
С нетърпение очаквам развитието на героите, понякога са отворени като книга, а друг път претърпяват пълна метаморфоза. Иди че ги разбери. Самите те имат толкова свръх качества, и същевременно тооолкова човешки.
Не знам за кой път ще го кажа, но рядко се попада на добър български автор. Благодаря! Благодаря, че пишете за нас, читателите! Благодаря, че се тормозите и зацикляте /сигурна съм, че имате такива моменти/, за да можете накрая да сътворите нещо красиво. Благодарна съм, че се запознах с творчеството Ви.
БЛА-ГО-ДА-РЯ!
Харесва ми, защото във въображението ми историята придобива някак по истинска същност. Получава се все едно е като на филм. Първо виждаш дадена ситуация по един начин представен от един герой, а в следващият миг се вижда от друг ъгъл.
Когато започнах третата книга ми беше малко трудничко да вникна, защото измина цяла година от прочита на втората, явно трябваше да си направя един преговор… защо ли бях решила, че преминаването към третата книга ще е плавно. Грешка, която няма да допусна втори път.
И така, с напредването на прочита осъзнах едно – ето защо авторката се забави с издаването й. Историята на тези немъртви създания, тяхното създаване, тяхното минало. Как е започнало всичко. Всичките тези части… било е нужно време, не просто за да се измисли, а и за да се сглоби така че да вдигнеш вежди и да си кажеш „ЕГАТИ!“. Благодаря за което.
С нетърпение очаквам развитието на героите, понякога са отворени като книга, а друг път претърпяват пълна метаморфоза. Иди че ги разбери. Самите те имат толкова свръх качества, и същевременно тооолкова човешки.
Не знам за кой път ще го кажа, но рядко се попада на добър български автор. Благодаря! Благодаря, че пишете за нас, читателите! Благодаря, че се тормозите и зацикляте /сигурна съм, че имате такива моменти/, за да можете накрая да сътворите нещо красиво. Благодарна съм, че се запознах с творчеството Ви.
БЛА-ГО-ДА-РЯ!
November 18, 2024
Ах....не мога! Нямам думи! 💔
Тази поредица ми действа като наркотик! Трябва ми още! 🖤
Тази поредица ми действа като наркотик! Трябва ми още! 🖤
September 13, 2024
Голямо разочарование. Ще дочета поредицата и спин-оффите, които предстоят, но вече имам повече от едно наум какво да очаквам, когато авторът е започнал да пише за масите, а не за собствената си история.
Гадно ми е някак си, защото много исках да ми хареса тази книга.
Гадно ми е някак си, защото много исках да ми хареса тази книга.
December 28, 2025
Малко по-дълга от необходимото, малко предвидима и малко претупан край. Първата си ми остава най-силна. Няма да продължа с тази поредица.
June 27, 2025
Разочароващ край на поредицата. Дълго развивани линии, които не стигат до никъде, но пък задължително минават през натрапващо се сексуално напрежение, което в повечето случаи е сякаш на сила, или поне изникнало от нищото. Една част от героите са супер нелогични в действията си, а други пък остават с истории, зарязани в нищото, което допълнително осакатява цялостното усещане. При 700 страници, финалът е много претупан.
October 30, 2025
Excuse me I thought this was a trilogy 🤯 Imagine my stress while reading "only 100 pages left, will this be -and the live happily ever after. the end - sudden stop ending? " " 50 pages. Omg there is so much questions still, what's going on 😱" and so on. Fortunately there is more to come but I think this could have been resolved in trilogy too. The main dilemma was concluded here and now the next book is more the aftermath (?) I don't know but excited to read the next one (and no release date yet 😭)
Still loooots of POVs but now most of them fit better to the storytelling. The plot moved swiftly and was interesting. I hoped more from Amelia's and Mikhail's relationship development and was mostly frustrated about this aspect. The magic system was lil bit weird time to time but that was minor issue for me.
Fun to read and really recommend the whole series ☺️
Still loooots of POVs but now most of them fit better to the storytelling. The plot moved swiftly and was interesting. I hoped more from Amelia's and Mikhail's relationship development and was mostly frustrated about this aspect. The magic system was lil bit weird time to time but that was minor issue for me.
Fun to read and really recommend the whole series ☺️
January 12, 2025
Благодаря ти Александрина Крушарска за невероятното изживяване с трилогията! Ще очаквам с нетърпение следващата книга от поредицата! Надявам се да има продължение и за Амелия и Михаил! Остават в сърцето ми като любими герои! Дано открият любовта! Адмирации за завладяващата последна книга! Исках да продължи още поне 300 страници! Последните два дни не съм оставяла книгата!
Заслужени 5 звезди!
Заслужени 5 звезди!
September 18, 2025
Интересно продължение, типично в стилистиката на своите предшественици. Със сигурност обаче книгата можеше да бъде малко по-кратка.
Останаха няколко неизвестни, които се надявам да бъдат изяснени в продължението, което пише авторката.
Все така обаче продължавам да недоволствам от твърде подробните еротични сцени, които и тук не липсваха.
Останаха няколко неизвестни, които се надявам да бъдат изяснени в продължението, което пише авторката.
Все така обаче продължавам да недоволствам от твърде подробните еротични сцени, които и тук не липсваха.
Want to read
April 16, 2024Кога да я очакваме на пазара?
April 26, 2025
Първата книга ме впечатли много, втората ми хареса, но тази.. сякаш не беше нищо особено. Решенията на Даяна остават неразбрани, постоянната обсебеност между Амелия и Михаил, които не стигат до никъде накрая ми омръзна, какъв всъщност е Калан... Прекалено много неизвестни, подхвърляне на някакви истории, които нямат смисъл за читателя освен някаква временна случка. Толкова добре започна всичко, а накрая се разочаровах.
December 15, 2025
Еднорозите накрая ми дойдоха в повече. Ако има следваща част, надявам се да не се прави и дисекция на еднорози в нея.
This entire review has been hidden because of spoilers.
October 24, 2024
Предните 2 книги някак повече ми харесаха. Краят ми се стори леко претупан. Проблемите се навързваха в 2/3 от книгата, а в следващата 1/3 всички магически се решиха.
March 1, 2025
От всички книги в тази имаше най-много развитие, динамика и действие вместо безумни диалози..
Има потенциал, само тази Амелия да стане малко по-нормална, че много безхарактерна...
Има потенциал, само тази Амелия да стане малко по-нормална, че много безхарактерна...
May 8, 2025
Ако можеш, щях да дам повече звезди. Толкова интересна и заплетена книга, а и като цяло и двете предходни, не можех да спра да в слушам, докато не я приключех. Прочитът на Даниел Цочев допринесе за изживяването. Надявам се да има 4та книга, поне краят за мен беше отворен към тази вероятност.
August 18, 2024
О, мой прекрасни Константин, колко още желая да видя от теб! За мен ти си втори, точно след годподин Дарси. Образът ти е чудесно изграден и се надявам, че ще намериш своя щастлив край ;).
September 6, 2024
Третата книга ми хареса най-много. Имаше много действие, различни гледни точки и интересни обрати. Очаквах обаче да е последна.
November 17, 2024
So heartbreaking final 🥺🥺🥺 I can’t wait the next book … ♥️♥️♥️
This entire review has been hidden because of spoilers.
December 27, 2024
Оценка 1.5
Сърдечни благодарности на дамата, която ми я даде назаем! И тъй като не харесвам да задържам много чужди вещи в себе си, си викам: „Алексиел, няма как! Отново дойде време, в което да упражняваш диагоналното си четене 😉 “.
Сега, чисто технически не разбирам защо на втората книга имаме членуване на ‚БезсмъртниТЕ‘, докато в първата и третата -отсъства? В първата имаме представяне на видовете, после тъй като ги знаем, се членуват в заглавието и в третата… греда, а?
Отново ще има разкрития от сюжета... по-късно. Ще се опитам да напиша нещо кратко (ахахаха!) без да издавам нищо.
Изглежда, че в последното десетилетие-две потокът или ‚необходимост‘ от любовно-сексуални истории на пазара е почти несекващ. Да, има за всекиго по нещо, само че разглеждането на отношенията между героите е почти и само единствено посредством призмата на сексуалния акт. И то по-често представен безвкусно (не рядко с нотки на пикантерии, които откровено казано граничат с хмм, представете си нещо негативно и в същото време скучно. Мда, тук ви провокирам да използвате въображението си. Имате го, нали?).
Наситеността на такъв тип истории и отношения между героите създават впечатлението, че това е ‚обич‘ и такава се заражда само и (почти винаги) заради секс. Разбира се, всеки (предполагам) знае, че сексът разпалва чувствата, но ги и убива.
Четейки за любовните преживявания, въздишки, задявания, мисли, подмятания, изказвания и т.н. на героите за мен имаше второто, като въздействие и следствие.
Това ме накара да се замисля и поразтърся (макар и не в прекалена дълбочина) какво точно е сексуалния акт: символно, физически, езотерично. Препоръчвам ви и вие да се поинтересувате. Този тип интимно общуване е със статус „свещеност и съзидателност“, която очевидно, ние, Твърде.Малко.Разбираме. Жалко, защото от ‚него“ не просто извира безумна творческа сила (да се чете енергиен запас, захранващ създаването на живота ни), но и особен тип свързване, който ни позволява да надникнем отвъд ‚воала‘.
....
Имаме прекаляване и използване на Всяка удобна сцена (с изключение, когато Кралицата присъства, обаче имаме няколко сцени с Константин – по-късно) с централната ф��була секс: възбуденост, някой иска/е навит на някой. Има моменти на насилие (сбивания), които карат някои герои, които изобщо не са се срещали преди това, да са възбудени (Захария с Катрин) се превръща в скука. 695 страници, в които, ами тежките въздишки, предизвикателното облекло, похотливите изказвания и намигания някак движат развитието на история.
Поне аз останах с такова впечатление. Особено сцените с Михаил и Амелия, Константин и Даяна, Алекс и Калан. Тях често ги четох диагонално.
То писва вече!
Ако си мислите, че в предишните книги е имало сексове, то тук ги получавате в тройна доза. Сигурно и заради това имаме 695 стр. И ако това се търси на пазара, то… !
Вместо любовното преживяване (и производните нему) да е кулминацията (малко или много) в отношенията между (някои) герои, то се превръща в разменна монета почти за всичко…. В доста от страниците.
Да, аз в действителност не съм подходящата публика за този тип любовни (сексуален?) романи. Защото е точно това. „Облечен“ в оскъдни дрехи на градско фентъзи и медицина. Между впрочем много малко медицина имаше, в първата книга имаше повече такива случаи. Третата е просто бягство и преследване нагоре-надолу (и по хълмовете).
Прозата търпи промяна и е някак по-еднородна и стегната, само че избора на сравнения с медицината просто не се получават (поне в 80-90% от случаите)
Диалозите са отново на средно ниво, като честно казано, заплахите, които някои от героите използваха ми се струваха като размяна на реплики между петокласници, след поредната игра от порядъка на „Уличен боец“, „Смъртоносна битка“. Вулгаризми също не липсват.
И нещо друго, сигурно ще го пиша отново, обаче, да се знае: да си човешко същество е мно‘о кофти тръпка! По възможност старайте се да бъдете и искате някой от безсмъртните видове. На хората са им присъщи не само Седемте Лошодетели (измислих нова дума вместо Смъртни грехове! Ха! Та имат нужда от уравновесяващи ги предмети с противоположните на тях добродетели) ами въобще всички грехове дет‘ се сетите. Не казвам, че не е описано и същото за безсмъртните висове, само че – въобще НИЩО позитивно за човешката раса нямаше. Грам! Имаме генералът и синът му, които са каймакът на деградацията, разврата и насилието на ‚хората‘ събрани на едно, т.е. на две.
А, да и съпругата на онзи Министър на транспорта и сина ѝ.
Единствените, разбира се, които са ‚добри‘ и ‚разбрани‘ е починалото семейство на Амелия.. ама те вече не се броят, 'щото умрели са, и така…
Вместо да се стремите да се развивате, променяте, разбирате и надграждате себе си като хора (не харесвам думата ‚подобрявам‘, кое по-точно да се подобри?) ние не обичаме себе си, собствения ни вид. Слаби сме и си личи. И сме по-скоро тип ‚храна‘, глупави и ни използват, защото ами… това заслужаваме. Един позитивен човек нямаше (и да е имало, пропуснала съм го)
Отново липсата на звателна форма!
Отново използване на чуждици (конфиденциалност, активиране, адаптиране, комуникация, инфилтриране, уикенд… не, не, сега вие! си потърсете равнозначните думи на български) Разбирам да е в медицинско обстоятелство и събитие, ама не е.
***РАЗКРИТИЯ ОТ СЮЖЕТА!! Четете на собствена (ако изобщо) отговорност***
Имаше немалко случаи на deus-ex-machina – бог в машината. Неочаквана помощ, предмет, знание, което допреди го е нямало за да измъкне главния герой от някаква драма. Особено срещата между Захария и Михаил за първи път.
От задната корица:
„Амелия и Михаил са пленени от рептилите в скритата реалност Антамбази и всеки от тях ще трябва да намери своя начин за оцеляване, докато търси път към другия. “
-Това важи само за Амелия, защото Михаил е напълно обездвижен и измъчван. Бива убиван (посредством отрова) и съживяван (посредством лечебния серум на Кралицата) по няколко пъти на ден. Да, това в действителност може да отнеме разсъдъка на всеки.
„Но бягството изглежда невъзможно, а реалността заплашва да им отнеме много повече от физическата свобода.“
-Всъщност е доста възможно. Както се оказва и някак наивно (неочаквана помощ за Амелия) се случва още преди стр. 220-240, ако не се лъжа. С помощта на Константин и изведнъж възкръсналата Даяна (за която никой не е имал и капка съмнение, че е била убита на първо време).
„Мистериите се разбулват, докато сенки от миналото и от настоящето се опитват да вземат превес в една война, която действително има много по-голям залог от „заличаването на няколко безсмъртни вида.“
-И те са свързани най-вече с Амелия, Михаил и генезиса на шестте безсмъртни вида. Представена е и преплетена нишката със Седемте мощи, олицетворение на по една висша добродетел (която да противостои на един от смъртните грехове, идещи от хората).
Да, за всички видове има, обаче хората си нямаме нищо свещено, защото ‚робите‘ нямат право на нищо, нали?
Амелия трябва да ги събере и някак задейства за да противостои на Кралицата. Колието на Рененутет (не знам дали така се пишеше) е обаче най-важното, останалите шест са просто силни и необходими.
Не разбрах как точно са изработени и им е влята тази сила. Освен колието, което символ на безусловната любов (да се чете по-скоро в съпружеския смисъл, пред вид контекста на съобщаването; може и да греша, разбира се).
Тя ги събира и задейства в сюблимния момент и естествено заплаща с живота си, защото по-голяма цена от това няма (дали?). Преди това заповядва на Мощите да се скрият вовеки и те отиват различни реалности (еднорози, боговете, Ада, Рая… ама ако се наложи пак ще бъдат събрани, разбира се). И понеже това не беше достатъчно, Мощите самосиндикално взимат по частица от душата на Амелия и тя изпада в коматозно състояние. Както тя ги била защитила и те сега щели да я защитят.
Как по-точно? Когато взимаш от душата на някому, без грам позволение и се скриваш, а и междувременно го оставяш ни жив, ни умрял? Така го защитаваш, ли?
Неее, проблемът определено е в мен.
Михаил ще тръгне да ги търси; ама как да си пълноценен неидентифициран безсмъртен вид и Оракул, когато ти липсват цели седем частички от душата? Няма как! Та, подозирам ще ни чака поне И книга 6. Тръпна…
Начинът на събиране на Мощите ми се стори някак ‚лесен‘ (може би освен вампирската мрежа/въже), а сдобиването с колието на Рененутет - направо смехотворен!
Отново – проблемът явно е в мен.
Самия произход на шестте вида също ми е объркан. Инопланетянци идат да ‚спасят‘ хората и вещиците (не разбрах как те са възникнали, не се казва, не е важно), заради някаква черна енергия, която щяла да погуби Земята (и май не само). А и защото е „дълг на по-развитите да помагат на по-слабите‘. Тук ченето ми падна! Не, защото има нещо лошо в помощта… обаче, това (според мен) е определение на ‚Пътят към Ада е постлан с добри намерения‘ и „Не прави непоискано добро“. Помощта се дава след като се поиска Позволение за намеса или Позволяваш на самата случка, ситуация да се развие както ѝ е писано, без да се намесваш. Иначе отговорността от подобно действие може да бъде пагубна.
Ами такава се оказва и имаме създаване на шест вида, които да противостоят Лошотията на хората.
Та, има намеса на няколко пъти и на Краля на Сурат – Горд (това съкратено от „Гордост“ ли е? Щото действието му си е чиста проява на гордост – Аз знам най-добре! Моето е най-право и вярно!) му писнало и забранил всякаква намеса (след дъжд – качулка, мой човек!). Вече се обърках кой на кой е дете, брат и т.н.
Кралицата хем е хуманид, сестра на Сандир, Ана и Калан (първородните), хем е дъщеря на Горд и Приянка (кралят и кралицата явно), хем е отделен генетичен учен, който много харесва да експериментира. С гени, ако не е станало ясно.
Та Мощите са специалност на Амелия като Оракул. Дори се среща и с Рененутет за да ѝ обясни някои неща и да ѝ подскаже истинските им имена, както и това на Кралицата (казах ви, че имената ще играят роля…)
МихаилЕ, МихаилЕ… миличкият той! След като го измъкват с Константин (и повторно залавят некромансъра с Даяна този път) се оказва, че изобщо не помни Амелия и любовта си към нея. Сега не ѝ се доверява, мразел бил магията, обаче! ОБАЧЕ! Продължава да е възбуден от нея и не може да си го обясни. Почти през всичките им сцени имаме „Да я чукам ли, да не я ли чукам?“ и тя „Да позволя ли да ме чука или да не му позволя?“. Мъка и драма се преплитат във върховна скръб от това, че той я е забравил… но я иска в леглото си. Даже и до самозадоволяване стига веднъж, защото… Романтика!
Имаме една сцена-видение още в Антамбази (пряко свързана с Амелия) и после случването ѝ на реално - абсолютно излишна и противоречива… после едно ходене в миналото, където, не, не! Не искам да ви отнемам удоволствието от това, някак… абе, топ е!
Не можах да повярвам нито че Михаил е коравосърдечен, приклещен от миналото и т.н. Обаче повярвах, че е възбуден от Амелия нон-стоп (както тя беше в книга втора, сега на обратно) и тази възбуда кулминира, когато този път тя отива при него и правят секс, точно в навечерието на Голямата битка.
И, о, чудо на чудесата! Той си спомня всичко! Разгеле, майна!
Хари Потър разговаряше на края на всяка книга с Дъмбълдор, което откровено почна да става доста дразнещо от кн. 4 нататък. Тук Амелия и Михаил правят секс, и да се знае, че след това предстои нещо голЕмо.
КонстантинЕ и Даяна – нямам идея кой е по-скучен и смотан от другия. А и фамилията на Константин е ‚ди Анждело‘ - смях на порции! Не може да се промени на Ангелов, примерно, не, защо? Няма нужда. Отива в Ада да вземе едни ръкавици, на Белфегор, едни от седемте мощи. И се справя все едно отива на кафе с поредната си любовница. Никакво предизвикателство, освен ако не броим появата на бившата му любима – Гретхен… не, не я броя. Продължава да е разгонен и да говори за секс нон-стоп, че и с Кралицата (доста дразнещо) и се оказва, че Даяна му ‚принадлежала‘, демек Съдбата ги е избрала да са един за друг. Ми, готино е, к‘во ся? Това, че тя хич го не ще (ужким), а той я следва и иска до степен болест – без значение е. Константин… изключително дразнещ, излишен! И той и тя!
Захария – някак се оказва в село в Странджа при една вещица, която да търси Михаил къде е. И докато тя го прави – почва да спи с нея, понеже това е най-логичното нещо, което може да направи. А не само да поправи покрива ѝ. Да не дават боговете на Сурат, Мощите и каквито там други богове има, да съществува чисто приятелство/отношения между мъж и жена, без да се мисли за секс! Виктор и Амелия не се броят.
А и тая вещицата се оказва носителката на колието на Рененутет, ей така, по-случайност. Тя умира като се отказва от него, на Захария му е мъчно, защото му харесва някой да го топли през нощта. До там. После в един почти двубой с избягалата Катрин (хаха, изненадааа! Дали?) той я вижда, разменят по една реплика и той вече е възбуден от нея (много бързо забрави вещицата с която делеше едно легло). Така се случва! На живот и смърт ситуация и най-логичното нещо – да искаш да чукаш ‚врага‘. Да, ще го запомня.
ВикторЕ – ненужно се жертва и умря. Защо? Не можа да преодолее мъката си на повече от 3-4-5 века и го играе жертва, та дрънка. Два пъти изпада във Вака Хара и понеже не му бе достатъчно, сега е и в Мрита Хара (животинския му дух го напуска и става един вид – смъртен, да се чете човек и понеже знаем, че да си човек е кофти… за първи път се чува за Мрита Хара, деус-екс -махина?) и умря за битка в Болницата. Болница, която изведнъж се оказа, че била построена върху отнетата сила (отнета от баща ѝ Горд, когато зад гърба му продължава с експериментите си) на Анибела и за това я е атакувала. Той от всички най-много заслужаваше да си има другарка. Според мен това щеше да покаже израстване, защото ако не можеш (не искаш) да се влюбиш отново, не допуснеш някой друг и то след 3-4-5 века на самосъжаление… отново си използвайте въображението.
Алекс да беше умряла, щеше да има повече смисъл. Ама беше време някой важен герой да умре и защо да не е Виктор?
Алекс – влюбена в Калан, първородният мантикор. И тя вече се сеща за секс и иска да не е девствена вече… разбираемо (нали?). Неговата мощ, която покровителства е часовник. Обаче след като 5000 г. е бил в реанимацията, как по онова време е имало часовници? Ако може би, не иде от Сурат… не се разбира. От сцена едно става ясно, че помислите му са нечисти и търси оригиналния си дневник като луд, обаче Алекс го намира (и превежда ‘щото няма език, който да не знае) и почва да го изнудва. Съвсем накрая. Много зряло поведение, да. След всичко вместо да сподели с Михаил… не, ще изнудва Калан за да прикрие тъмната му тайна. Ама в книга 5 може и да отиде при Михаил знае ли се… Абе, тази девойка е напълно излишна!
Калан твърде лесно предава неговата мощ на Амелия, и от там ти е ясно, че ‚тука има нещо‘
Катрин и Севар – колкото и да ми е антипатична Катрин, смятам, че тя преживя най-голямо развитие. От наивна и заблудена, става доста по-осъзната. Севар е… и после не.. и после е и накрая не е! Обръща се срещу Кралицата и се оказва, че той е помогнал на Амелия 1-2 пъти (по метода на изключването). Не става ясно защо сменя лагера, обаче. По-нататък сигурно, ама и никакви показатели за предателство нямаше.
Кралицата/Анибел/Ана/Прени – от един момент нататък виках за нея! Само тя си имаше цел и си я следваше без да е възбудена и да спи наляво надясно с други. Искаше ми се лошите сериозно да бият ‘нашите“ (и то яко-яко). Мечтите са безплатни обаче! Тя губи живота си накрая и ми стана мъчно чак… ама не много.
Пресиян – за него цяла отделна книга се готви, ама не знам с какво го е заслужил? Освен, че с Михаил са топ приятели….? И е водач на Трибунала? То и Влад Няволски и Михаил са дружки, и е Главен хирург, ама няма да има книга, дори разказ за него. Пресиян е вярното куче на Михаилеца. А, Ясмина е… колкото Пресиян е блудкав, тя е двойно-тройно повече. Никакво присъствие, никакво развитие (а не, момент! женят се накрая, обърках! Има развитие).
И сега дойде моментът за Влад, моето момче: Кратката ни (но бурна!) обич приключи бързо и без излишни драми. Присъствието му е ТОЧНО 2 страници сумарно. Прави се забележка, че той бил удържал Болницата в отсъствието на Михаил, по време на обсадата?
Как по-точно, бе майна, много ми е любопитно? Ама по честно му сега – КАК?!
Самият той казва, че не може да направи нищо и гледал как негови колеги са брутално убити или изчезват (пациенти също), докато Елена го моли да не умира и той ѝ обещава (че нямало да умре). Има една единствена хаплива реплика при среща с Елисанда Грейс, и тя му затваря устата доста бързо.
Ох, ВладиславЕ, ВладиславЕ!
Нямаше НИ ЕДНА СЦЕНА, която да покаже борбен дух, някаква стратегия, действие от негова страна. Примерно, да поеме върху себе си наказание на някой колега, било то и за нещо дребно. Да защити някого, (Елена? Ало жена му е, с хапливият ѝ език, как пък не провокира и една сцена на спор, стълкновение?) и да се покаже колко в действителност НИЩО не зависи от него? Или пък да засвидетелства че го е грижа така и въпреки, че не може да помогне – направил е всичко по силите си? Да бъде принуден да извърши тежък избор в пълен разрез с моралните му ценности… да изпитва вина, угризения… нещо? Не, нищо. Пресиян е дори по-важен от него – собствена книжка ще си има.
Владислав и Елена – едно голямо нищо!
Имаме си един айръджаклия (по-странно име не можеше ли му се даде)– това е вещер, който има силата да хипнотизира и му се плаща със сърца. Той и клиентът му си разделят едно и тогава дългът, услугата е платена. Съградил е защитата около Болницата. Накрая извършва някакво ‚зло‘, което май връща регенерацията/силата на човеците, обаче.. хмм, ти да видиш. Какво ли ще излезе от това? Дали, примерно, значи че хората са… не, всъщност не ме интересува (поне не и докато пиша тези думи).
Дисекцията е абсолютно буквална… и има сърцеядене. Само уточнявам, нищо повече.
Приключих. Да се повторя: не искам да ви развалям удоволствието - някак несравнимо е!
Книгата си има си и своите достойнства и замисъл, разбира се (...?)
Приятно четене (примерно) на тези, които ще посегнат към нея ;)
Сърдечни благодарности на дамата, която ми я даде назаем! И тъй като не харесвам да задържам много чужди вещи в себе си, си викам: „Алексиел, няма как! Отново дойде време, в което да упражняваш диагоналното си четене 😉 “.
Сега, чисто технически не разбирам защо на втората книга имаме членуване на ‚БезсмъртниТЕ‘, докато в първата и третата -отсъства? В първата имаме представяне на видовете, после тъй като ги знаем, се членуват в заглавието и в третата… греда, а?
Отново ще има разкрития от сюжета... по-късно. Ще се опитам да напиша нещо кратко (ахахаха!) без да издавам нищо.
Изглежда, че в последното десетилетие-две потокът или ‚необходимост‘ от любовно-сексуални истории на пазара е почти несекващ. Да, има за всекиго по нещо, само че разглеждането на отношенията между героите е почти и само единствено посредством призмата на сексуалния акт. И то по-често представен безвкусно (не рядко с нотки на пикантерии, които откровено казано граничат с хмм, представете си нещо негативно и в същото време скучно. Мда, тук ви провокирам да използвате въображението си. Имате го, нали?).
Наситеността на такъв тип истории и отношения между героите създават впечатлението, че това е ‚обич‘ и такава се заражда само и (почти винаги) заради секс. Разбира се, всеки (предполагам) знае, че сексът разпалва чувствата, но ги и убива.
Четейки за любовните преживявания, въздишки, задявания, мисли, подмятания, изказвания и т.н. на героите за мен имаше второто, като въздействие и следствие.
Това ме накара да се замисля и поразтърся (макар и не в прекалена дълбочина) какво точно е сексуалния акт: символно, физически, езотерично. Препоръчвам ви и вие да се поинтересувате. Този тип интимно общуване е със статус „свещеност и съзидателност“, която очевидно, ние, Твърде.Малко.Разбираме. Жалко, защото от ‚него“ не просто извира безумна творческа сила (да се чете енергиен запас, захранващ създаването на живота ни), но и особен тип свързване, който ни позволява да надникнем отвъд ‚воала‘.
....
Имаме прекаляване и използване на Всяка удобна сцена (с изключение, когато Кралицата присъства, обаче имаме няколко сцени с Константин – по-късно) с централната ф��була секс: възбуденост, някой иска/е навит на някой. Има моменти на насилие (сбивания), които карат някои герои, които изобщо не са се срещали преди това, да са възбудени (Захария с Катрин) се превръща в скука. 695 страници, в които, ами тежките въздишки, предизвикателното облекло, похотливите изказвания и намигания някак движат развитието на история.
Поне аз останах с такова впечатление. Особено сцените с Михаил и Амелия, Константин и Даяна, Алекс и Калан. Тях често ги четох диагонално.
То писва вече!
Ако си мислите, че в предишните книги е имало сексове, то тук ги получавате в тройна доза. Сигурно и заради това имаме 695 стр. И ако това се търси на пазара, то… !
Вместо любовното преживяване (и производните нему) да е кулминацията (малко или много) в отношенията между (някои) герои, то се превръща в разменна монета почти за всичко…. В доста от страниците.
Да, аз в действителност не съм подходящата публика за този тип любовни (сексуален?) романи. Защото е точно това. „Облечен“ в оскъдни дрехи на градско фентъзи и медицина. Между впрочем много малко медицина имаше, в първата книга имаше повече такива случаи. Третата е просто бягство и преследване нагоре-надолу (и по хълмовете).
Прозата търпи промяна и е някак по-еднородна и стегната, само че избора на сравнения с медицината просто не се получават (поне в 80-90% от случаите)
Диалозите са отново на средно ниво, като честно казано, заплахите, които някои от героите използваха ми се струваха като размяна на реплики между петокласници, след поредната игра от порядъка на „Уличен боец“, „Смъртоносна битка“. Вулгаризми също не липсват.
И нещо друго, сигурно ще го пиша отново, обаче, да се знае: да си човешко същество е мно‘о кофти тръпка! По възможност старайте се да бъдете и искате някой от безсмъртните видове. На хората са им присъщи не само Седемте Лошодетели (измислих нова дума вместо Смъртни грехове! Ха! Та имат нужда от уравновесяващи ги предмети с противоположните на тях добродетели) ами въобще всички грехове дет‘ се сетите. Не казвам, че не е описано и същото за безсмъртните висове, само че – въобще НИЩО позитивно за човешката раса нямаше. Грам! Имаме генералът и синът му, които са каймакът на деградацията, разврата и насилието на ‚хората‘ събрани на едно, т.е. на две.
А, да и съпругата на онзи Министър на транспорта и сина ѝ.
Единствените, разбира се, които са ‚добри‘ и ‚разбрани‘ е починалото семейство на Амелия.. ама те вече не се броят, 'щото умрели са, и така…
Вместо да се стремите да се развивате, променяте, разбирате и надграждате себе си като хора (не харесвам думата ‚подобрявам‘, кое по-точно да се подобри?) ние не обичаме себе си, собствения ни вид. Слаби сме и си личи. И сме по-скоро тип ‚храна‘, глупави и ни използват, защото ами… това заслужаваме. Един позитивен човек нямаше (и да е имало, пропуснала съм го)
Отново липсата на звателна форма!
Отново използване на чуждици (конфиденциалност, активиране, адаптиране, комуникация, инфилтриране, уикенд… не, не, сега вие! си потърсете равнозначните думи на български) Разбирам да е в медицинско обстоятелство и събитие, ама не е.
***РАЗКРИТИЯ ОТ СЮЖЕТА!! Четете на собствена (ако изобщо) отговорност***
Имаше немалко случаи на deus-ex-machina – бог в машината. Неочаквана помощ, предмет, знание, което допреди го е нямало за да измъкне главния герой от някаква драма. Особено срещата между Захария и Михаил за първи път.
От задната корица:
„Амелия и Михаил са пленени от рептилите в скритата реалност Антамбази и всеки от тях ще трябва да намери своя начин за оцеляване, докато търси път към другия. “
-Това важи само за Амелия, защото Михаил е напълно обездвижен и измъчван. Бива убиван (посредством отрова) и съживяван (посредством лечебния серум на Кралицата) по няколко пъти на ден. Да, това в действителност може да отнеме разсъдъка на всеки.
„Но бягството изглежда невъзможно, а реалността заплашва да им отнеме много повече от физическата свобода.“
-Всъщност е доста възможно. Както се оказва и някак наивно (неочаквана помощ за Амелия) се случва още преди стр. 220-240, ако не се лъжа. С помощта на Константин и изведнъж възкръсналата Даяна (за която никой не е имал и капка съмнение, че е била убита на първо време).
„Мистериите се разбулват, докато сенки от миналото и от настоящето се опитват да вземат превес в една война, която действително има много по-голям залог от „заличаването на няколко безсмъртни вида.“
-И те са свързани най-вече с Амелия, Михаил и генезиса на шестте безсмъртни вида. Представена е и преплетена нишката със Седемте мощи, олицетворение на по една висша добродетел (която да противостои на един от смъртните грехове, идещи от хората).
Да, за всички видове има, обаче хората си нямаме нищо свещено, защото ‚робите‘ нямат право на нищо, нали?
Амелия трябва да ги събере и някак задейства за да противостои на Кралицата. Колието на Рененутет (не знам дали така се пишеше) е обаче най-важното, останалите шест са просто силни и необходими.
Не разбрах как точно са изработени и им е влята тази сила. Освен колието, което символ на безусловната любов (да се чете по-скоро в съпружеския смисъл, пред вид контекста на съобщаването; може и да греша, разбира се).
Тя ги събира и задейства в сюблимния момент и естествено заплаща с живота си, защото по-голяма цена от това няма (дали?). Преди това заповядва на Мощите да се скрият вовеки и те отиват различни реалности (еднорози, боговете, Ада, Рая… ама ако се наложи пак ще бъдат събрани, разбира се). И понеже това не беше достатъчно, Мощите самосиндикално взимат по частица от душата на Амелия и тя изпада в коматозно състояние. Както тя ги била защитила и те сега щели да я защитят.
Как по-точно? Когато взимаш от душата на някому, без грам позволение и се скриваш, а и междувременно го оставяш ни жив, ни умрял? Така го защитаваш, ли?
Неее, проблемът определено е в мен.
Михаил ще тръгне да ги търси; ама как да си пълноценен неидентифициран безсмъртен вид и Оракул, когато ти липсват цели седем частички от душата? Няма как! Та, подозирам ще ни чака поне И книга 6. Тръпна…
Начинът на събиране на Мощите ми се стори някак ‚лесен‘ (може би освен вампирската мрежа/въже), а сдобиването с колието на Рененутет - направо смехотворен!
Отново – проблемът явно е в мен.
Самия произход на шестте вида също ми е объркан. Инопланетянци идат да ‚спасят‘ хората и вещиците (не разбрах как те са възникнали, не се казва, не е важно), заради някаква черна енергия, която щяла да погуби Земята (и май не само). А и защото е „дълг на по-развитите да помагат на по-слабите‘. Тук ченето ми падна! Не, защото има нещо лошо в помощта… обаче, това (според мен) е определение на ‚Пътят към Ада е постлан с добри намерения‘ и „Не прави непоискано добро“. Помощта се дава след като се поиска Позволение за намеса или Позволяваш на самата случка, ситуация да се развие както ѝ е писано, без да се намесваш. Иначе отговорността от подобно действие може да бъде пагубна.
Ами такава се оказва и имаме създаване на шест вида, които да противостоят Лошотията на хората.
Та, има намеса на няколко пъти и на Краля на Сурат – Горд (това съкратено от „Гордост“ ли е? Щото действието му си е чиста проява на гордост – Аз знам най-добре! Моето е най-право и вярно!) му писнало и забранил всякаква намеса (след дъжд – качулка, мой човек!). Вече се обърках кой на кой е дете, брат и т.н.
Кралицата хем е хуманид, сестра на Сандир, Ана и Калан (първородните), хем е дъщеря на Горд и Приянка (кралят и кралицата явно), хем е отделен генетичен учен, който много харесва да експериментира. С гени, ако не е станало ясно.
Та Мощите са специалност на Амелия като Оракул. Дори се среща и с Рененутет за да ѝ обясни някои неща и да ѝ подскаже истинските им имена, както и това на Кралицата (казах ви, че имената ще играят роля…)
МихаилЕ, МихаилЕ… миличкият той! След като го измъкват с Константин (и повторно залавят некромансъра с Даяна този път) се оказва, че изобщо не помни Амелия и любовта си към нея. Сега не ѝ се доверява, мразел бил магията, обаче! ОБАЧЕ! Продължава да е възбуден от нея и не може да си го обясни. Почти през всичките им сцени имаме „Да я чукам ли, да не я ли чукам?“ и тя „Да позволя ли да ме чука или да не му позволя?“. Мъка и драма се преплитат във върховна скръб от това, че той я е забравил… но я иска в леглото си. Даже и до самозадоволяване стига веднъж, защото… Романтика!
Имаме една сцена-видение още в Антамбази (пряко свързана с Амелия) и после случването ѝ на реално - абсолютно излишна и противоречива… после едно ходене в миналото, където, не, не! Не искам да ви отнемам удоволствието от това, някак… абе, топ е!
Не можах да повярвам нито че Михаил е коравосърдечен, приклещен от миналото и т.н. Обаче повярвах, че е възбуден от Амелия нон-стоп (както тя беше в книга втора, сега на обратно) и тази възбуда кулминира, когато този път тя отива при него и правят секс, точно в навечерието на Голямата битка.
И, о, чудо на чудесата! Той си спомня всичко! Разгеле, майна!
Хари Потър разговаряше на края на всяка книга с Дъмбълдор, което откровено почна да става доста дразнещо от кн. 4 нататък. Тук Амелия и Михаил правят секс, и да се знае, че след това предстои нещо голЕмо.
КонстантинЕ и Даяна – нямам идея кой е по-скучен и смотан от другия. А и фамилията на Константин е ‚ди Анждело‘ - смях на порции! Не може да се промени на Ангелов, примерно, не, защо? Няма нужда. Отива в Ада да вземе едни ръкавици, на Белфегор, едни от седемте мощи. И се справя все едно отива на кафе с поредната си любовница. Никакво предизвикателство, освен ако не броим появата на бившата му любима – Гретхен… не, не я броя. Продължава да е разгонен и да говори за секс нон-стоп, че и с Кралицата (доста дразнещо) и се оказва, че Даяна му ‚принадлежала‘, демек Съдбата ги е избрала да са един за друг. Ми, готино е, к‘во ся? Това, че тя хич го не ще (ужким), а той я следва и иска до степен болест – без значение е. Константин… изключително дразнещ, излишен! И той и тя!
Захария – някак се оказва в село в Странджа при една вещица, която да търси Михаил къде е. И докато тя го прави – почва да спи с нея, понеже това е най-логичното нещо, което може да направи. А не само да поправи покрива ѝ. Да не дават боговете на Сурат, Мощите и каквито там други богове има, да съществува чисто приятелство/отношения между мъж и жена, без да се мисли за секс! Виктор и Амелия не се броят.
А и тая вещицата се оказва носителката на колието на Рененутет, ей така, по-случайност. Тя умира като се отказва от него, на Захария му е мъчно, защото му харесва някой да го топли през нощта. До там. После в един почти двубой с избягалата Катрин (хаха, изненадааа! Дали?) той я вижда, разменят по една реплика и той вече е възбуден от нея (много бързо забрави вещицата с която делеше едно легло). Така се случва! На живот и смърт ситуация и най-логичното нещо – да искаш да чукаш ‚врага‘. Да, ще го запомня.
ВикторЕ – ненужно се жертва и умря. Защо? Не можа да преодолее мъката си на повече от 3-4-5 века и го играе жертва, та дрънка. Два пъти изпада във Вака Хара и понеже не му бе достатъчно, сега е и в Мрита Хара (животинския му дух го напуска и става един вид – смъртен, да се чете човек и понеже знаем, че да си човек е кофти… за първи път се чува за Мрита Хара, деус-екс -махина?) и умря за битка в Болницата. Болница, която изведнъж се оказа, че била построена върху отнетата сила (отнета от баща ѝ Горд, когато зад гърба му продължава с експериментите си) на Анибела и за това я е атакувала. Той от всички най-много заслужаваше да си има другарка. Според мен това щеше да покаже израстване, защото ако не можеш (не искаш) да се влюбиш отново, не допуснеш някой друг и то след 3-4-5 века на самосъжаление… отново си използвайте въображението.
Алекс да беше умряла, щеше да има повече смисъл. Ама беше време някой важен герой да умре и защо да не е Виктор?
Алекс – влюбена в Калан, първородният мантикор. И тя вече се сеща за секс и иска да не е девствена вече… разбираемо (нали?). Неговата мощ, която покровителства е часовник. Обаче след като 5000 г. е бил в реанимацията, как по онова време е имало часовници? Ако може би, не иде от Сурат… не се разбира. От сцена едно става ясно, че помислите му са нечисти и търси оригиналния си дневник като луд, обаче Алекс го намира (и превежда ‘щото няма език, който да не знае) и почва да го изнудва. Съвсем накрая. Много зряло поведение, да. След всичко вместо да сподели с Михаил… не, ще изнудва Калан за да прикрие тъмната му тайна. Ама в книга 5 може и да отиде при Михаил знае ли се… Абе, тази девойка е напълно излишна!
Калан твърде лесно предава неговата мощ на Амелия, и от там ти е ясно, че ‚тука има нещо‘
Катрин и Севар – колкото и да ми е антипатична Катрин, смятам, че тя преживя най-голямо развитие. От наивна и заблудена, става доста по-осъзната. Севар е… и после не.. и после е и накрая не е! Обръща се срещу Кралицата и се оказва, че той е помогнал на Амелия 1-2 пъти (по метода на изключването). Не става ясно защо сменя лагера, обаче. По-нататък сигурно, ама и никакви показатели за предателство нямаше.
Кралицата/Анибел/Ана/Прени – от един момент нататък виках за нея! Само тя си имаше цел и си я следваше без да е възбудена и да спи наляво надясно с други. Искаше ми се лошите сериозно да бият ‘нашите“ (и то яко-яко). Мечтите са безплатни обаче! Тя губи живота си накрая и ми стана мъчно чак… ама не много.
Пресиян – за него цяла отделна книга се готви, ама не знам с какво го е заслужил? Освен, че с Михаил са топ приятели….? И е водач на Трибунала? То и Влад Няволски и Михаил са дружки, и е Главен хирург, ама няма да има книга, дори разказ за него. Пресиян е вярното куче на Михаилеца. А, Ясмина е… колкото Пресиян е блудкав, тя е двойно-тройно повече. Никакво присъствие, никакво развитие (а не, момент! женят се накрая, обърках! Има развитие).
И сега дойде моментът за Влад, моето момче: Кратката ни (но бурна!) обич приключи бързо и без излишни драми. Присъствието му е ТОЧНО 2 страници сумарно. Прави се забележка, че той бил удържал Болницата в отсъствието на Михаил, по време на обсадата?
Как по-точно, бе майна, много ми е любопитно? Ама по честно му сега – КАК?!
Самият той казва, че не може да направи нищо и гледал как негови колеги са брутално убити или изчезват (пациенти също), докато Елена го моли да не умира и той ѝ обещава (че нямало да умре). Има една единствена хаплива реплика при среща с Елисанда Грейс, и тя му затваря устата доста бързо.
Ох, ВладиславЕ, ВладиславЕ!
Нямаше НИ ЕДНА СЦЕНА, която да покаже борбен дух, някаква стратегия, действие от негова страна. Примерно, да поеме върху себе си наказание на някой колега, било то и за нещо дребно. Да защити някого, (Елена? Ало жена му е, с хапливият ѝ език, как пък не провокира и една сцена на спор, стълкновение?) и да се покаже колко в действителност НИЩО не зависи от него? Или пък да засвидетелства че го е грижа така и въпреки, че не може да помогне – направил е всичко по силите си? Да бъде принуден да извърши тежък избор в пълен разрез с моралните му ценности… да изпитва вина, угризения… нещо? Не, нищо. Пресиян е дори по-важен от него – собствена книжка ще си има.
Владислав и Елена – едно голямо нищо!
Имаме си един айръджаклия (по-странно име не можеше ли му се даде)– това е вещер, който има силата да хипнотизира и му се плаща със сърца. Той и клиентът му си разделят едно и тогава дългът, услугата е платена. Съградил е защитата около Болницата. Накрая извършва някакво ‚зло‘, което май връща регенерацията/силата на човеците, обаче.. хмм, ти да видиш. Какво ли ще излезе от това? Дали, примерно, значи че хората са… не, всъщност не ме интересува (поне не и докато пиша тези думи).
Дисекцията е абсолютно буквална… и има сърцеядене. Само уточнявам, нищо повече.
Приключих. Да се повторя: не искам да ви развалям удоволствието - някак несравнимо е!
Книгата си има си и своите достойнства и замисъл, разбира се (...?)
Приятно четене (примерно) на тези, които ще посегнат към нея ;)
May 13, 2025
3,5 ⭐️
Когато започнах да чета тази поредица имах минимални очаквания, избрахме я за Книжния Клуб. За моя изненада историята бързо ме увлече и то най-вече благодарение на стила на писане на авторката. Планирах да напиша цялостен коментар за трите книги, но след като приключих последната, чувствата ми останаха смесени.
Първите две книги ги оцених с 5⭐️. Въпреки това, чак след третата осъзнах някои минуси, които дотогава бяха останали на заден план. Ще изброя няколко от тях:
- Българският фолклор е богат на приказни същества. Ако има нещо, което ми липсваше, това беше българската митология. Историята щеше да бъде още по-интересна, ако беше черпила вдъхновение от родния фолклор — с нашите приказни създания и символика.
- През цялото време ми беше трудно да си представям историята в София. Велико Търново, град който носи духа на различни епохи, би било много по-добре за развитието на действието. Или например Пловдив, град с история и усещане за древност. Даже си представях Болницата в Старата част на града.
Но тези детайли биха могли да се преглътнат след всичко, което прочетох😁
Една от причините тази поредица да ме впечатли беше емоционалната връзка, която успях да изградя с някои от персонажите. Специалното в случая е, че аз като читател много рядко се привързвам и усещам такава дълбока връзка с герой от книга. Именно затова една конкретна загуба в историята ми подейства тежко…Той избра да се пожертва и да даде всичко от себе си за другите, смъртта му беше героична, да, но това и направи загубата му още по-тежка… животът му беше поредица от жертви и отдаденост. Но все пак смятам, че този финал му пасваше най-много, защото се превърна в герой, който никога няма да забравя. Донякъде и го тълкувам като “щастлив край” понеже вече е със семейството си. Затова останах с много смесени чувства. За съжаление този герой никога не е успя да узнае истин��кото щастие, все нещо в него остана недовършено.
*spoiler*
Другото което много ме разтърси беше това, което се случи между Михаил и Амелия… Всъщност това, което не се случи между тях. В третата книга направо не можах да понасям Михаил и действията му😅 в началото ми харесваше, но в последствие не ми остана един от любимите герои. Искаше ми се да видя истинската любов, но книгата се оказа, че не идеализира любовта, може би и затова беше толкова въздействаща. Не съм очаквала такъв обрат. Останах много разочарована, че чувствата на Михаил не са били истински и чисти, а е било породено само от връзката…
Та, имаше и други сцени където ми направиха впечатление, като например в началото на книгата Амелия не сподели на Михаил за срещата с Ана (тука няма да спойлвам). Но вече ги забравих след края на книгата, Михаил е заслужил цялото това нещо😂😅
Не съм развълнувана за “Затвор за безсмъртни създания” понеже ще е отклонение, но пак казвам, със смесени чувства го пиша това ревю и за момента не съм развълнувана и за Пета част, нищо че ще е завършек на историята и може пак да се окаже да има обрат. 😁
Препоръчван тази поредица, понеже докато четях изпитах всяко чувство, което може да изпита човек при четене на книга! 😄🫶🏻
Когато започнах да чета тази поредица имах минимални очаквания, избрахме я за Книжния Клуб. За моя изненада историята бързо ме увлече и то най-вече благодарение на стила на писане на авторката. Планирах да напиша цялостен коментар за трите книги, но след като приключих последната, чувствата ми останаха смесени.
Първите две книги ги оцених с 5⭐️. Въпреки това, чак след третата осъзнах някои минуси, които дотогава бяха останали на заден план. Ще изброя няколко от тях:
- Българският фолклор е богат на приказни същества. Ако има нещо, което ми липсваше, това беше българската митология. Историята щеше да бъде още по-интересна, ако беше черпила вдъхновение от родния фолклор — с нашите приказни създания и символика.
- През цялото време ми беше трудно да си представям историята в София. Велико Търново, град който носи духа на различни епохи, би било много по-добре за развитието на действието. Или например Пловдив, град с история и усещане за древност. Даже си представях Болницата в Старата част на града.
Но тези детайли биха могли да се преглътнат след всичко, което прочетох😁
Една от причините тази поредица да ме впечатли беше емоционалната връзка, която успях да изградя с някои от персонажите. Специалното в случая е, че аз като читател много рядко се привързвам и усещам такава дълбока връзка с герой от книга. Именно затова една конкретна загуба в историята ми подейства тежко…Той избра да се пожертва и да даде всичко от себе си за другите, смъртта му беше героична, да, но това и направи загубата му още по-тежка… животът му беше поредица от жертви и отдаденост. Но все пак смятам, че този финал му пасваше най-много, защото се превърна в герой, който никога няма да забравя. Донякъде и го тълкувам като “щастлив край” понеже вече е със семейството си. Затова останах с много смесени чувства. За съжаление този герой никога не е успя да узнае истин��кото щастие, все нещо в него остана недовършено.
*spoiler*
Другото което много ме разтърси беше това, което се случи между Михаил и Амелия… Всъщност това, което не се случи между тях. В третата книга направо не можах да понасям Михаил и действията му😅 в началото ми харесваше, но в последствие не ми остана един от любимите герои. Искаше ми се да видя истинската любов, но книгата се оказа, че не идеализира любовта, може би и затова беше толкова въздействаща. Не съм очаквала такъв обрат. Останах много разочарована, че чувствата на Михаил не са били истински и чисти, а е било породено само от връзката…
Та, имаше и други сцени където ми направиха впечатление, като например в началото на книгата Амелия не сподели на Михаил за срещата с Ана (тука няма да спойлвам). Но вече ги забравих след края на книгата, Михаил е заслужил цялото това нещо😂😅
Не съм развълнувана за “Затвор за безсмъртни създания” понеже ще е отклонение, но пак казвам, със смесени чувства го пиша това ревю и за момента не съм развълнувана и за Пета част, нищо че ще е завършек на историята и може пак да се окаже да има обрат. 😁
Препоръчван тази поредица, понеже докато четях изпитах всяко чувство, което може да изпита човек при четене на книга! 😄🫶🏻
This entire review has been hidden because of spoilers.
May 10, 2024
Ето ме отново – за втори път влизам в ролята на мъчител за всички онези от вас, които с нетърпение очаквате новия роман на Александрина Крушарска! 😈
Започвам с шега, но в следващите ми думи няма да има хумор. За него просто не остана място. Не и след взривяващите емоции, които изпитах по време на прочита. Ще опитам да ги споделя без да издавам сюжета – читателите заслужавате да се насладите на всеки непредвидим елемент – и все пак това ще е своеобразна дисекция на съвсем смъртното ми сърце. 💔
Две поредни книги фокусът ми беше изцяло съсредоточен върху мъжките персонажи. И как иначе? Онези безсмъртни герои успяха да запленят стотици читатели. Никой не остана радушен към Михаил, Константин, Захария и Виктор. Този път обещавам, че ще сте дори още по-впечатлени. На места силно развълнувани, на някои и по малко съкрушени. А да, ще срещнете и няколко нови, спиращи дъха герои, заради които трескаво ще прелиствате страниците и често ще си мечтаете да сте част от техния свят.
Историята също е все така добра – динамична, изпълнена с неочаквани обрати и десетки въпроси, чиито отговори бяха толкова завоалирани, че аз поне успях да навържа цялата картина едва на финала. Конфликтът постепенно назряваше, но тук войната вече е факт и това поставя персонажите пред невъзможни избори. Защото битката между доброто и злото отдавна вече не е в глобален мащаб. Тя е онази, която всеки от нас води в самия себе си.
И все пак в „Дисекция на безсмъртни сърца“ за мен най-ярко изпъкнаха женските персонажи. Тук те успяха да разгърнат чудовищен потенциал и то доказвайки максимата – „Това, което не ме убива, ме прави по-силен!“.
Струва ми се абсолютно нереално колко пъти спирах след някоя страница, за да си поема въздух. За да си задам въпросите – Аз на нейно място дали щях да се справя? Дали щях да имам способността да се изправя и да продължа? Дали нямаше да рухна.
Тогава си доказвах, че при някои книги читателите не само съпреживяваме историята, а и че черпим вдъхновение от нея. Надяваме се никога да не се окажем пред подобно предизвикателство, но ако се наложи, да имаме куража да го посрещнем с такава целеустременост.
Казах, че това ще бъде своеобразна дисекция на смъртното ми сърце и сега, когато си спомням какво преживях и колко пъти действително четях и плачех, осъзнавам, че думите понякога са малко. Че са просто слаби. Ще ме разберете едва когато стигнете финала.
Защото… какъв финал само беше той!
Любов… Любов?
Любов, която поставя другия, пред самия теб!
Започвам с шега, но в следващите ми думи няма да има хумор. За него просто не остана място. Не и след взривяващите емоции, които изпитах по време на прочита. Ще опитам да ги споделя без да издавам сюжета – читателите заслужавате да се насладите на всеки непредвидим елемент – и все пак това ще е своеобразна дисекция на съвсем смъртното ми сърце. 💔
Две поредни книги фокусът ми беше изцяло съсредоточен върху мъжките персонажи. И как иначе? Онези безсмъртни герои успяха да запленят стотици читатели. Никой не остана радушен към Михаил, Константин, Захария и Виктор. Този път обещавам, че ще сте дори още по-впечатлени. На места силно развълнувани, на някои и по малко съкрушени. А да, ще срещнете и няколко нови, спиращи дъха герои, заради които трескаво ще прелиствате страниците и често ще си мечтаете да сте част от техния свят.
Историята също е все така добра – динамична, изпълнена с неочаквани обрати и десетки въпроси, чиито отговори бяха толкова завоалирани, че аз поне успях да навържа цялата картина едва на финала. Конфликтът постепенно назряваше, но тук войната вече е факт и това поставя персонажите пред невъзможни избори. Защото битката между доброто и злото отдавна вече не е в глобален мащаб. Тя е онази, която всеки от нас води в самия себе си.
И все пак в „Дисекция на безсмъртни сърца“ за мен най-ярко изпъкнаха женските персонажи. Тук те успяха да разгърнат чудовищен потенциал и то доказвайки максимата – „Това, което не ме убива, ме прави по-силен!“.
Струва ми се абсолютно нереално колко пъти спирах след някоя страница, за да си поема въздух. За да си задам въпросите – Аз на нейно място дали щях да се справя? Дали щях да имам способността да се изправя и да продължа? Дали нямаше да рухна.
Тогава си доказвах, че при някои книги читателите не само съпреживяваме историята, а и че черпим вдъхновение от нея. Надяваме се никога да не се окажем пред подобно предизвикателство, но ако се наложи, да имаме куража да го посрещнем с такава целеустременост.
Казах, че това ще бъде своеобразна дисекция на смъртното ми сърце и сега, когато си спомням какво преживях и колко пъти действително четях и плачех, осъзнавам, че думите понякога са малко. Че са просто слаби. Ще ме разберете едва когато стигнете финала.
Защото… какъв финал само беше той!
Любов… Любов?
Любов, която поставя другия, пред самия теб!
July 5, 2024
Брутално. Уникално. Шокиращо. Невероятно.
Чаках месеци с нетърпение, за да излезе и за да я започна. Историята от първите две книги толкова ме грабна, че даже preorderнах третата. И туко-що официално я прочетох. И съм в -меко казано- шок.
700 страници - страхотна дължина за книга, за да се разплете всичко и да завърши добре и с щастлив край, нали? Но не. Честно, какво беше това? Какъв беше този край? Ще има ли нещо, което да продължи историята или ще си остана с този на пръв поглед хубав край, но и с всички въпроси, които имам сега?
Амелия?
Виктор? Отказвам да приема, че това с него е финално.
Любовта (или "любовта") на Михаил и Амелия? - след тази книга, вече и аз не знам какво е точно.
Знаех, че на Калан не му е чиста работата, но тъкмо бях почнала да градя някаква надежда. И сега това с дневика и Алекс?
Но все пак, нека кажа накратко какво мисля като цяло:
Изумителен свят, преплетен с фентъзи из нашите земи, който е изпипан до детайлите. А във всеки детайл се крие малък изграден обрат, който просто чака за да преобърне историята и да промени твоето виждане за случващото се. Това е история, за която дори не преувеличавам като казвам, че трябваше да се спра да не я прочета още първия ден като я започнах. Търсих си всякакви оправдания, за да не успея да стигна до книгата. Някак 5 месеца чакане и едно денонощие четене не ми се връзваха като добро съотношение математически. За тези 700 страници, аз се потопих отново в тази завладяваща история, за която мога да кажа само ЕВАЛА на авторката - гордея се, че има български автори с такива пленяващи идеи, които даже се развиват в свят, основан на територията на България. За тези 700 страници имах чувството, че и аз съм част от тези герои, които в ума ми са изградени точно толкова цялостно, колкото и един истински персонаж. Както всяка една добра книга, тази също те оставя без думи и меко казано в шок.
Та, ако не го подчертах достатъчно.. Изключително силно препоръчвам! И изключително силно се надявам да има поне някакво продължение или развръзка на финала по-нататък.
Чаках месеци с нетърпение, за да излезе и за да я започна. Историята от първите две книги толкова ме грабна, че даже preorderнах третата. И туко-що официално я прочетох. И съм в -меко казано- шок.
700 страници - страхотна дължина за книга, за да се разплете всичко и да завърши добре и с щастлив край, нали? Но не. Честно, какво беше това? Какъв беше този край? Ще има ли нещо, което да продължи историята или ще си остана с този на пръв поглед хубав край, но и с всички въпроси, които имам сега?
Амелия?
Виктор? Отказвам да приема, че това с него е финално.
Любовта (или "любовта") на Михаил и Амелия? - след тази книга, вече и аз не знам какво е точно.
Знаех, че на Калан не му е чиста работата, но тъкмо бях почнала да градя някаква надежда. И сега това с дневика и Алекс?
Но все пак, нека кажа накратко какво мисля като цяло:
Изумителен свят, преплетен с фентъзи из нашите земи, който е изпипан до детайлите. А във всеки детайл се крие малък изграден обрат, който просто чака за да преобърне историята и да промени твоето виждане за случващото се. Това е история, за която дори не преувеличавам като казвам, че трябваше да се спра да не я прочета още първия ден като я започнах. Търсих си всякакви оправдания, за да не успея да стигна до книгата. Някак 5 месеца чакане и едно денонощие четене не ми се връзваха като добро съотношение математически. За тези 700 страници, аз се потопих отново в тази завладяваща история, за която мога да кажа само ЕВАЛА на авторката - гордея се, че има български автори с такива пленяващи идеи, които даже се развиват в свят, основан на територията на България. За тези 700 страници имах чувството, че и аз съм част от тези герои, които в ума ми са изградени точно толкова цялостно, колкото и един истински персонаж. Както всяка една добра книга, тази също те оставя без думи и меко казано в шок.
Та, ако не го подчертах достатъчно.. Изключително силно препоръчвам! И изключително силно се надявам да има поне някакво продължение или развръзка на финала по-нататък.
This entire review has been hidden because of spoilers.
October 22, 2025
A Brilliant, Bloody Triumph — Book 3 Takes a Bite Off the Cake
I’ve devoured every book in the Hospital for Immortal Creatures series, but Dissection of Immortal Hearts? This one sinks its teeth in. It’s bold, brutal, and utterly brilliant — a gothic feast of emotional unraveling, twisted loyalties, and soul-deep revelations.
Alexandrina Krusharska has always had a talent for balancing horror and heart, and in Book 3, she turns everything up a notch. The stakes are higher, the emotions sharper, the secrets more dangerous — and yet, the storytelling is tighter than ever.
The characters we’ve come to love (and fear) are pushed to their absolute limits. Some fall apart. Some rise. Some bleed. And some? Well… they were never really whole to begin with, were they?
There’s something so satisfying about watching this world grow darker and more complex with each installment. The hospital itself feels more haunted, more sentient. The immortals more monstrous, more human. And the heart of the story? It’s no longer just about survival — it’s about choosing what (and who) you’re willing to sacrifice.
From surgical metaphors that will chill you to the bone to romantic tension that crackles like a storm before the break — this book doesn’t pull punches. And honestly? I didn’t want it to.
Final thoughts: Dissection of Immortal Hearts doesn’t just continue the story — it elevates it. It’s raw, intense, and full of bite. The best in the series so far, and an absolute must-read for anyone who’s been following this dark, addictive ride.
I’ve devoured every book in the Hospital for Immortal Creatures series, but Dissection of Immortal Hearts? This one sinks its teeth in. It’s bold, brutal, and utterly brilliant — a gothic feast of emotional unraveling, twisted loyalties, and soul-deep revelations.
Alexandrina Krusharska has always had a talent for balancing horror and heart, and in Book 3, she turns everything up a notch. The stakes are higher, the emotions sharper, the secrets more dangerous — and yet, the storytelling is tighter than ever.
The characters we’ve come to love (and fear) are pushed to their absolute limits. Some fall apart. Some rise. Some bleed. And some? Well… they were never really whole to begin with, were they?
There’s something so satisfying about watching this world grow darker and more complex with each installment. The hospital itself feels more haunted, more sentient. The immortals more monstrous, more human. And the heart of the story? It’s no longer just about survival — it’s about choosing what (and who) you’re willing to sacrifice.
From surgical metaphors that will chill you to the bone to romantic tension that crackles like a storm before the break — this book doesn’t pull punches. And honestly? I didn’t want it to.
Final thoughts: Dissection of Immortal Hearts doesn’t just continue the story — it elevates it. It’s raw, intense, and full of bite. The best in the series so far, and an absolute must-read for anyone who’s been following this dark, addictive ride.
Displaying 1 - 30 of 80 reviews