Карстен Хен - "Пекарят", който създаваше истории", изд. "Ера" 2022, прев. Ваня Пенева
След "Загадката Оливър" имах нужда от четиво за разведряване.
И така посегнах към "Пекарят", който създаваше истории". Без да знам, или по-точно, да помня каква е историята. "Да помня" казвам, защото имам книгата от две години и се предполагаше, че тогава, купувайки я, поне съм хвърлила поглед на анотацията. А може и да не съм - вече бях чела предишната книга на автора, беше ми харесала и бях решила да купувам всичко негово .Редовно ми се случва.
Та, каквато и да е причината, очаквах умерено оптимистична история. Някое и друго житейско препятствие, може би момент, в който всичко изглежда безвъзвратно загубено, може би някое и друго любовно недоразумение, но накрая, естествено, щастлив финал.
Повтарям, това очаквах.
Историята обаче започна доста по-драматично, отколкото очаквах. С края на един професионален път, настъпил твърде рано и твърде трагично. История на жена, изгубила себе си - и не така, както смятат себе си за изгубени много жени, които просто са осъзнали, че ежедневието им не е така вълнуващо и пъстро, както са си мечтали. А жена, изгубила любимата си професия - не, не просто професия, а призвание, онова, което е родена да прави - жена, изгубила същността си. Изгубила пътя си. И напълно убедена, че друг път просто няма, и че не се задава вече нищо хубаво.
Това е историята на Софи. И в нея наистина има много тъга и мрак - от онзи мрак, който понякога сами създаваме, защото не искаме да пуснем отново светлината в живота си.
Признавам, че отначало цялата идея с хляба ми се видя... банална. Неоригинална. На моменти се сещах за "Песента на хляба" на Робин Слоун, но все пак сравнението беше в полза на тази книга.
Ще си призная и нещо друго - Софи може и да е главната героиня в историята, но персонажът, който истински харесах, беше Джакомо. Хареса ми това противопоставяне на двата образа - готовата да се предаде Софи, която просто не може да бъде убедена, че ще дойдат по-добри времена, и упоритият Джакомо, решил на всяка цена да й докаже, че животът й съвсем не е приключил. Хареса ми отношението на Джакомо към хляба, песните, които съчинява за клиентите, любовта му към музиката.
Особено дразнещ образ за мен беше Флориан. Има такива хора - уж отдадени на партньора си, уж готови да направят всичко, за да бъде човекът до тях щастлив, но всъщност изтъкани от клишета и нямащи никаква представа как да помогнат на същия този партньор, когато страда. Радвам се, че нещата накрая се получиха, но ми се стори някак насилено.
Хареса ми, че беше отделено достатъчно време и място за историята на всеки от героите. Успях да си изградя добра представа за всеки, макар да ми останаха някои чуденки за Анук.
Накратко: книгата се оказа по-сериозна от това, което очаквах, и много ми хареса. Четенето й беше удоволствие и се радвам, че ме чака още една книга от автора - и със сигурност няма да я отлагам толкова дълго. Сигурна съм, че и тя ще си заслужава.