„Установено е и може да се докаже, че умът – колкото и да му симпатизираме – умът потиска жизнерадостта.“
„Съвсем не съм се чак толкова отчуждил от воя свят. Бива ме да лъжа. Годен съм.“
„Самият аз се движа, влакът се движи, земята се движи, а ми липсва всякаква окриленост.“
(„Между другото: Защо онези, които си имат всичко и въпреки това за нещастни, са по-малко ценени, отколкото онези, които нямат нищо и въпреки това са щастливи? И в двата случая са нужни обяснения, но само нещастният е длъжен да дава отговор.“)
При такива изречения изпадам във възторг, а при откриване на нови за мен и като цяло непопулярни автори съм още по-доволна. Всъщност преди месец започнах „На склона“, но явно не ми е било до такива вглъбявания тогава, не я дочетох. Сега непременно ще се върна към нея в подходящ момент.
„Цюндел си отива“ – точно типът книги, които се стремя да намирам, но невинаги се случва. Цинизъм умерен, лека налудничавост; към стр. 37 нещата позагрубяват, че и на стр. 43. Т. е. има и развитие, не е монотонна книга (дори лицето, от което се разказва, се мени много удачно). Най-ценното за мен – доста хихикане въпреки преобладаващия песимизъм.
От цитатите се вижда какво представлява Конрад Цюндел, но и аз дори не очаквах чак толкова от него (накрая), макар че не трябва да отхвърляме и такива варианти и че имаше подсказвания. Все пак главният ми извод – трябва да се разговаря, обсъжда, опитва (в семейства, двойки и т.н.). А може би най-любимата ми част:
„Вкратце: антипатията на Цюндел към войниклъка идваше основно от нежеланието му да бъде на едно място с мъже, на които им харесва да са войници, сержанти и офицери.“
И по-нататък цялата стр. 52 за националната отбрана. Но пък може би по-централното за книгата е:
„Отвори прозореца. Слънцето грееше. Искам да се облека, но не ми се облича. Един иска, на друг не му се иска, а някой тъй или иначе трябва да вземе решение. За улеснение кръщаваме тримата с името Конрад. Свинското черво държи съдържанието на салама стегнато. Името е това, което сякаш иска да ни предпази от разливане, но придобитата компактност си остава пихтиеста. Така нареченият „Аз“ също е само наивна езикова финция, фикция обаче, която все по-невъзмутимо се самоиздига в повеля. Лудниците са ни нужни само затуй, защото не всеки се поддава на тази мания за идентичност, защото за откачен смятат онзи, който не се полъгва по всемирното главозамайване на Аз-а. Аз пък ще ида да полегна.“
Дали това е нещо като екзистенциализъм, или книгата е предимно за онова нещо, наречено любов? Помислих си за „Чужденецът“ на Камю, но Цюндел е друга работа. И от Макс Фриш ми хареса повече Маркус Вернер. Самият език – освен остроумен, също и ритмичен, с добри описания, освен динамиката на отношенията между героите и терзанията на самия Цюндел; всичко това – с брилянтен превод (Радка Димитрова-Пурвин).
„Гадно ми е, каза, но и животът ми е мил.“
„Твоите изрази намирисват на женска група.“
„Цели няколко минути хората му харесват.“
„Не изкупуваме ли напълно всяка вина с прекомерно самотероризиране?“
С неочакваната си свежест („мрачна свежест“) „Цюндел си отива“ отсега ми се заформя като любима книга за 2019 г. Романите от 150 страници – често съм откривала съкровища с такъв размер. В случая – и с потвърждаване на някои „мои“ горчиви истини. Горчиви, но все пак истини, ако има такова нещо „истина“, или поне – „нефалш“. И нали споменах, че книгата е и за вечния сблъсък „мъж-жена“:
„Бракът ми – като почти всеки брак – бе сключен по любов, но тази любов се оказа – като почти всяка любов (в неговите очи) – някаква смесица между страх от самотата, полов нагон и щение за вечност.“
„Стоварващите се едно върху друго тела си остават чужди тела, може би точно затова така нареченият полов акт изглежда толкова абсурден и настойчив, и може би това е причината всеки разумен човек да се чувства поизмамен дори след уж най-сполучливото съвкупление.“
„Верният е верен, защото изпада в ужас, като си представи, че една изневяра от негова страна би могла да провокира изневяра от страна на партньора.“
„Такива родители заслужават бой! Не е така!, каза тя. – Напротив!, каза той. – Не е така, каза тя, всички родители заслужават бой, защото навсякъде и във всичко грешат! Но повечето хора са благодарни за грешките на своите родители, защото с тях оправдават собствените си грешки, ето защо родителите съвсем не са за бой. Voilà. И сега искаш да спиш с мен?“
„Бракът ни е идеален, с жена ми си общуваме само писмено.“