Българските разломи

by Georgi Kapriev, Георги Каприев (Автор)

Книгата „Българските разломи“ е личен разказ, обърнат към всеки мислещ човек в България, когото го е грижа за участта на отечеството му.

Нейна тема е базовата структура на българския социален, политически и културен живот. Доказва се, че изначални нейни стихии са абстрактният егалитаризъм и уравновиловката; тъкмо те изискват сриване на всеки възможен авторитет и ред. Традиция става единствено рушенето на всичко, проявяващо форма на традиция. Фаворизираната полукултурност и липсата на селективни критерии раждат масовия популизъм с нагона му към антидържавност, авторитаризъм и тоталитаризъм. Принципно непродуктивен, популизмът е и двигателят на постоянния копнеж по избавящото от отговорност битие като имперска периферия.

Дебатът по учредяването на Българската екзархия се самоосвидетелства като генерална репетиция за установяването на тази структура. Премиерата му е Учредителното събрание от 1879 г. Сътворената матрица действа формиращо и до ден днешен. Опитите за „реформа“ са ремонти или ущърбвания на подструктури; те не влияят върху действието на системата. Оттук се определя и официализираното историческо мислене с всичките му надценявания на едни и „забравяне“ или изопачаване на други идеи, събития, личности.

Налагащият се извод не е израз на някакъв исторически фатализъм. Сто и петдесет години не са особено голям период. Има шанс – не за строшаване, а за умно, внимателно, продуктивно преформатиране на матрицата.

Genres: History, Politics, Nonfiction

208 pages, Paperback

Published February 17, 2025

About the author

Проф. д.ф.н. Георги Каприев е роден през 1960 г. в Бургас.

През 1987 г. завършва философия в Софийския университет "Св. Климент Охридски" (СУ), и от 1992 г. преподава в него (от 2003 г. вече като професор), като междувременно специализира неколкократно в Кьолн и Париж.

Доктор е на философските науки с трудовете "Философско-историческите схващания на ранното западноевропейско средновековие (Аврелий Августин)" (1991) и "Анселм от Кентърбъри. Светът на неговите идеи" (2001).

Проф. Каприев ръководи катедра "История на философията" към Философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски", както и комисията "Византийска философия" на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M.) със седалище в Лувен, Белгия.

Автор е на множество книги в областта на средновековната християнска философия, сред които "История и метафизика" (1991), "Homo spiritualis" (1991), "Byzantica minora" (2000), "Византийската философия" (2001). От 2008 е един от редакторите на сп. "Християнство и култура", съиздател е на алманаха "Архив за средновековна философия и култура" и на преводната поредица Bibliotheca christiana. Отличен познавач и преводач от латински, старогръцки, немски и руски езици.

Reviews

[Emiliya Bozhilova · Rating 4 out of 5]

Интелектът и просветеността, съчетани с честност и енергия, май са капиталът на всеки народ, или преведено в още по-тесни терминологични рамки: базата за неговата национална сигурност в лоши времена.

А за България добри времена не е имало много, освен в помътеното съзнание на поредният домогващ се до властта националист или по-лошо - тиранин. Май доста лесно кацаме в двора на сатрапите. Народ, част от който и досега неловко счита свободата си за “подарък” и не знае какво да прави с нея, освен да я връчи на някой “силен” да се оправя с нея - цар, империя, какъвто и да е пъдар - не е в състояние да носи отговорност за съдбата си. Още повече, когато е управляван от тълпа, която му пее люлчини песни за златни векове, сигурност, защита от всевъзможни и лавинообразно увеличаващи се външни и вътрешни врагове, спасение от световното зло, уютни традиции, религия и разни подобни идилии, а той трябва само кротко да си пасе, да дава да го стрижат и колят за курбан, и да вярва в светлото бъдеще. Щастието ще е пълно, защото макар да колят някои от стадото, останалите са равен и неотличим колектив. Място за самодейности като просвета, знание, промяна, прогрес, благополучие - изобщо различие - няма - те ще се управляват централно, да не се стресира народът (който и да е избран да бъде включен в този народ от властимащите и шаманите им).

В държавата ни царуват кражбите, криворазбраната цивилизация и овчето почвеничвство с претенции за непогрешимост и с измислените си традиции още от връщането на държавността ни през 1878 г. Петте века принудителен сън още си казват думата, както и последвалият близо 50 годишен.

В това хронологично разстлано разсъждение на Каприев най-много се стреснах от поголовната сеч в просветата и образованието след 1878 г., нулираща всички опити на все още несвободното ни общество да се ограмоти и напредне. Нещо такова се заформя и сега.

Антиелитизмът у българина на мен лично ми харесва (застъпен е силно и у мен, да не си кривя душата, и само ми е помагал и сближавал) - когато е острие за срязване на пластовете исторически и социален фалш. Силно и добро оръжие е това, и може да бъде благородно, когато обаче не е заклещено в тясното и сумрачно поле на отровния популизъм и пропагандата, които умишлено рушат всеки ориентир и опора, за да могат да манипулират и заробят. И им се получава.

Страхотни са резюмираните дефиниции на консерватизма и либерализма. Гледах ги като дете в сладкарница, искайки ги и двете наведнъж! В крайна сметка и двете биха ни свършили работай, стига да са истински, а не мираж и измама зад общи приказки.

Не ми е много оптимистично след последната страница, логиката има неприятния навик да издухва жадувания хепи енд в розовите облачета на залеза. Но пък животът и бъдещето са работа - дано само повече хора у нас истински се захванат с нея, вместо да гонят призраци. Във връзка с призраците - книгата трябва да се прочете от повече хора, но изпитвам глождещото съмнение, че към нея ще посегнат вече съгласните с повечето наблюдения….

————————————————————————————————
⚡️”Два типа родолюбие са основните - да убеждаваш сънародниците си, че са съвършени с всичките
им налични кусури и слабоумия (за да са лесни за манипулиране) или обаче да стимулираш осъществяване на положителните им потенциали."

⚡️"Политиката у нас е поминък и общото дело - плячка."
Стоян Михайловски

⚡️"Държавата се крепи чрез общата идея за изкористяване на родината."

⚡️“Нагласата да осигуриш развитието си с лични качества [...] е масово непопулярна."

⚡️“Идеалният поданик на тоталитарното управление не е убеденият нацист, нито убеденият комунист, а човекът, загубил способността да различава факта от измислицата - от фиктивна реалност, поднасяна като по-реална от самата реалност.”

⚡️"И да, елитът в едно общество може да се състои от тълпа."

⚡️"Такъв народ явно още не си е доробувал, на такъв народ душата му плаче не за простор, а за господар, който да я стопанисва, за такъв народ робството е благодат, а свободата - проклятие."
Д. Бочев

⚡️"Националпопулизмът е смес от патриотизъм, ксенофобия и мечти по авторитаризъм."

[Vasil Dakov · Rating 5 out of 5]

Брилянтна книга! Изпитвам особен дискомфорт когато се налага да оценявам или коментирам трудове на личности като проф. Георги Каприев, затова си позволявам само кратък коментар. Както показва заглавието, книгата разглежда първопричините за политическото, социално и културно състояние на България, като обхваща период от около 150 години, започвайки от борбата за църковна независимост и създаването на българската екзархия (1870), която е разгледана като генерална репетиция към премиерата на учредителното събрание (1879).

Линк към представянето на книгата в предаването Култура.бг по БНТ: https://bnt.bg/news/balgarskite-razlo...

[Цветозар · Rating 4 out of 5]

Първите 30 страници ще взривят главата на всеки патриотар, който си мисли, че е много на "ти" с историята, защото е изкарал две шестици в десети клас. Единственият аргумент, който е нужен, за да се докаже тезата на Георги Каприев, е че все още се ползва думата "робство" за периодите от 968-1018 и 1396–1878, но някак си този малоумен термин се изпуска за 1944-1989, където също не би бил на място, но пък същевременно е по на място от предишните.

Тезата на Георги Каприев не е непозната за повечето българи с грам историческо познание и малко повече от грам мозък в главата: българинът си милее за робството, във всякаква форма, въпреки че никога не е бил под същинско такова, а най-близко сме стигали до робство само, когато сами сме се управлявали. Същевременно тази абстракция на "българинът" носи само вреди, независимо дали политиците, които го ползват, милеят за робството или не.

Доста амбициозна книга, за 200 страници обаче прекалено амбициозна, особено с навлизането в модерни теми. Има едно усещане, че Каприев иска да каже нещо, но или не успява да го формулира за толкова кратко време, или не смее да го каже с пълен глас.

Аз ще кажа това, което смятам, че става очевидно от книгата: българинът, бил той истинският народ или абстракцията му, си е прост, а детските ръкавици, с които боравят интелектуалците последните, колко са вече, 150 години? не го правят по-умен. Демокрацията все още е вреден модел за България, свикнали сме си да сме имперска периферия, само тогава като че ли сме способни на някакво развитие. Има ли империя, в чиято периферия да се наместим? Копейките със сигурност смятат, че има. За съжаление, те грешат. В този век няма кой да спаси българинът от себе си.

[Philip · Rating 5 out of 5]

Чудесна книга, и също така много важна - една от най-важните, отнасящи се до българското минало и настояще изобщо - която няма да се хареса грам на родните патрЕоти. Но те така или иначе няма да я прочетат, та не е проблем. На мен лично ми затвърди някои нелицеприятни подозрения за родния манталитет и сервилниченето в него, откри ми под нов ъгъл някои личности от Възраждането (например Петко Славейков, и то с лошо), внесе ми яснота по отношение на понятието популизъм и защо е вредно. Като лек проблем бих посочил леко мъглявото изразяване на основната теза, но дори и така тя се усеща достатъчно.